Николай Теллалов
Ангели пазители (18)

Тя

Станаха рано, още беше тъмно — кукломайсторката настоя да тръгнат призори, за да имат цял ден на разположение. Съквартирантката каза, че я устройва.

— После, на връщане, дори ще остане време да се отбием до етнографския резерват — забеляза тя. — Да знаеш какви чудеса готвят в тамошните механи! Яла ли си някога пататник? Еее… бива ли такова нещо да се изпуска!… Така, решихме! Измъкни ме от леглото веднага като станеш!

И въпреки това, именно приятелката се събуди първа и зашета из квартирата, а после вдигна и художничката с думите:

— Е, кои дисаги да вземам?

„Дисагите“ хич не бяха много. Без да се наговарят, прецениха, че мястото им не е в багажника, а на задната седалка. Въпреки немощните възражения на художничката, съквартирантката й ги свали сама, като подхвърли обвинително:

— Ти още не си се облякла, красавице! Размърдай се. Ще те чакам долу, хем да се стопли купето от парното… А ти не се шашкай, оправи се спокойно и гледай нищо да не забравиш…

Въпреки че се постара да не се мотае, слезе чак след четирийсет минути. Съмваше се.

В автомобила, западна кола на старо, горе-долу елегантна, достатъчно здрава, напълно удобна, гърмеше музика, а съквартирантката тактуваше с длани по кормилото и ритмично тръскаше перчем. Беше по блуза, палтото й покриваше багажа на задната седалка.

Тя си спести репликата „Много се забави“, но вместо това светна лампата в купето и внимателно погледна художничката в лицето.

— Изглеждаш ужасно — констатира безмилостно. — Ти спа ли изобщо?

— Спах…

— Пак ли твоите сънища? — не толкова агресивно, с полагаемата доза съчувствие попита съквартирантката.

— Пак. Този път бяха кошмари.

— В термоса има кафе, в този плик — топли кифлички. Отбих се до баничарницата, да не мислиш, че съм те чакала през цялото време? То ти личеше, че ще се забавиш! — Приятелката енергично стисна скоростния лост. — И гледай до Манастирище да се оправиш, трябва да си свежа като цветна китка, мила. Нали знаеш, печелим работни места само ако сме готини отвън, на кой му дреме какви сме отвътре…

Колата потегли стремително по още сравнително пустинните улици.

Докато излязат от града, художничката вече се бе поразведрила. Нощните видения се топяха, както се стопи слоят скреж по автомобила, а предвкусването на срещата с НЕЙНИЯ бъдещ — силно се надяваше! — театър й подейства повече от окуражаващо.

И само една жилка като нажежена нишка на мъждива лампа остана да тлее в съзнанието й. Мъничко късче напрежение, почти очакване на непредвидени премеждия.