Николай Теллалов
Ангели пазители (10)

Той

— Видяхте ли!?

— Какво?

— Падаща звезда. Уха… Беше като сигнална ракета. Оранжева. Метеор.

— Не успях, съжалявам. Вашите очи са и по-пъргави, и по-остри от моите все пак. Намислихте ли си желание?

Мъжът се намръщи.

— Не — отвърна, след като помисли. — Беше неочаквано и не успях. А и освен това ми се видя някак… зловеща.

— Нищо зловещо няма в метеорите, болидите и метеоритите. Както и в кометите.

— Знам. Просто не ми хареса. Първобитни инстинкти навярно…

Улицата беше разкопана за полагане на тръби за канализация. Мъжът изпуфтя, като прекрачи или по-скоро почти прескочи купчина пясък и натрупани павета за тротоара.

— Малко остана — обади се библиотекарят. — Просто изглежда далеч заради ремонтния хаос.

— Няма нищо. Обичам да се разхождам. И какво станало после?

— Докъде бях стигнал?

— Разказахте ми първо за хипотезите кой може би е бил Отшелника. Още не сте ми обяснили за апокрифа, с който ме зарибихте…

Библиотекарят се засмя. Задъхваше се съвсем лекичко и по-младият мъж гледаше да нагоди вървежа си към неговия.

— Ето го продължението, слушайте… Вие сам споменахте, че още приживе започнали да го смятат за светец. Дори понякога правел чудеса — изцелявал болни и сакати, прогонвал бесове, макар да го вършел изключително рядко. От стотиците идващи при него избирал единици и на тях им помагал. Това е необичайно за житие на светия. Добрите му дела под формата на излекувани слепи, глухи или гърбави се броят на пръстите на едната ръка, а я си спомнете колко повече подобни чудеса се приписват на светците… Но така или иначе, мълвата се носела и подтикнала княза да поеме на път… Да, в апокрифа всичко е както го знаете и вие — княгинята изчезнала, изчезнал и отшелникът… Да вметна нещо — в лятната резиденция на владетеля има стенописи, в момента ги реставрират. Няколко века са били скрити под дебел пласт хоросан, но преди две години сканираха с някаква нова техника и започнаха работа по възстановяването на оригиналния вид на малкия дворец… Апокрифът казва, че по заповед на владетеля зографите изписали и лика на княгинята. А учените наистина потвърдиха — сред множеството ловни, батални и религиозни сцени и сюжети има портрет на жена. И след изчезването й, князът наредил да се замаже всичко с хоросан, а не както се предполагаше по-рано, че е било, за да се опазят от завоевателите почти век по-късно… Това свидетелства, че на апокрифа може да се има малко повечко доверие, нали?

— Определено.

Бившият военен и настоящ експерт-химик наистина бе заинтригуван.

Възрастният библиотекар продължаваше:

— След изгубването на княгинята минали години. А по-преди, сред малцината излекувани от отшелника имало едно момче, ослепяло след падане от кон. Аскетът му върнал зрението чрез полагане на ръце връз главата на детето и прочитане на кратка молитва. Момчето пораснало и станало доста заможен търговец — впрочем, смята се, че даренията за основаването на тукашния ни манастир може да са идвали от него. И веднъж този търговец пътувал до Цариград. На около ден път от целта си отседнал в спретнат хан и там, когато чул гласа на собственика, паднал на колене и му целунал краката. Казал, че е познал своя изцелител. Ханджията го уверил, че уважаемият гостенин нещо бърка, че е твърде млад, за да е същият онзи монах отпреди десетилетия. Търговецът обаче настоявал, но накрая бил разколебан, макар и не разубеден докрай. Въпреки това той оставил голям бакшиш и обещал да се отбие на връщане. И когато свършил работата си в Цариград и поел обратно, заварил странноприемницата изоставена, и то сякаш от години. Започнал да разпитва, но никой нищо не могъл да му каже. Спомнили си само, че ханджията имал и жена, която била много красива… Ето това е.

— Тук вече стана малко невероятно.

— Ако приемем обаче, че не са били минали чак толкова много години и че, например, Отшелника не е бил на около шейсет при срещата си с княза, тоест и постът му не е траел четирийсет лета, тогава нещата се връзват! — вдигна пръст библиотекарят.

Поканеният да му гостува мъж само поклати глава. Нозете му стъпиха на прясно подредени плочки на тротоар.

— Питам се… — обади се пак старецът, облекчен от по-равния терен, — какъв ли чар трябва да е имал Отшелника, за да подмами княгинята да избяга с него… И каква ли е била хубостта й, за да го накара да се откаже от обета си? Тогава подобна постъпка не се е вършела просто ей така, хоп и си тръгваш, като че ли не става дума за мигновено обръщане на ценностите, отказ от досегашния мироглед…

— Може би просто са били толкова един за друг, че не са устояли и никой никого не е подмамвал — учтиво промълви мъжът.

Събеседникът му се усмихна.

— Харесва ми как го казахте.

Около минута вървяха мълчаливо.

— Навярно много скоро ще научим как е изглеждала жената — каза химикът. — Когато приключи реставрацията.

— Да се надяваме.

— Добър разказвач сте.

— Благодаря.

— Литература ли преподавахте в училище? Или история?

Библиотекарят чак спря, слисан от думите на спътника си. После се засмя.

— Не познахте. Впрочем, сбъркахте съвсем малко. Аз съм писател.

Този път се поизненада поканеният за гост негов придружител.

— Да, да — потвърди старецът. — Навремето ме издаваха в големи тиражи. Ако четете фантастика, сигурно ще ви е познато името ми.

Мъжът се смути.

— Не… съжалявам. Не чета фантастика. Предпочитам документални повести, мемоари, научно-популярна литература, история. Извинете, май ви огорчих.

— О, не! — Тонът обаче говореше обратното. — Предполагам, просто не сте случили на качествено произведение от този жанр за първо запознаване. Обикновено е така… А, ето, че пристигнахме. Заповядайте.