Николай Теллалов
Ангели пазители (11)

Тя

Въпросите дали сънува, или не бяха атрибути на будното й Аз. Тук, в реалността на съновидението, те представляваха опразнени от острота и смисъл артефакти. Бяха неуместни. Затова тя не се учуди и ги пренебрегна. Нямаше никакво значение дали поредният сън е отминал и е дошъл следващият. Може би беше същият, но преобразен. Може би всички сънища бяха един и същ сън с различни маски, един кукловод с богат асортимент марионетки и петрушки. Какво от това? Тя бе в инаква действителност и се чувстваше естествено в нея.

Затова се отпусна окончателно и се остави на сънуването — или живеенето. Кое от двете бе по-реално зависеше от мястото-състояние, от което щеше да ги разглежда. За будността всичко извън нея е халюцинация. Всяка халюцинация е будност за себе си, за нея другите са илюзии и сънища.

Това бе последната искрица отстраненост, после свързващите нишки с обичайното битие на жената (а кое е обикновеното и нормално?) угаснаха.

Азът плуваше в паметта си — недостъпно действие в различна сетивна реалност. Сега Тя беше нещо повече, беше цялостна. Бе древно усещане. Намираше се в най-старите си спомени. И даже не спомени, а само заглавията на тези спомени, сякаш прелиташе покрай рафтове с книги, състоящи се единствено от съдържание, без основния си текст. Книгите се слепваха в тематични раздели и от тях оставаха само кориците.

Беше в много древен слой. Нямаше подробен запис, само резюме: дойдох, анализирах, овладях. И побеждавам — поколение след поколение, племе след племе. Побеждавам, за да водя. Водя, за да победя.

Браня. Пазя си плячката. Истинските врагове са несравнимо по-опасни от вражеските племена и дивите зверове. Изтребление. За непокорните племена. Изтребление. За враговете, с които си приличам — унищожаване. Никой не може да се сравни с мен — аз съм ефективен тактик и се подчинявам на успяваща стратегия. Аз разпознавам своите съперници, виждайки отвъд небето. Те идват слепи за моя свят и едва щом се сдобият с очи, виждат мен. Често това е първото и последно нещо, което успяват да видят.

Аз съм разрушител, аз съм създател. Аз съм вождът на вождовете. Аз съм най-острият зъб и най-бързият нокът, най-коравото кремъчно острие, най-дългата и жилава сопа, най-точният камък. Аз съм повелителят на укротения още отпреди да дойда огън. Аз съм господарят на животните, които искат да станат слуги на моите двукраки космати племена.

Аз ще живея вечно — за доброто на този свят.

Вече не се боря с ръце и челюсти — давам съвети и съдя справедливо. Но истинските ми врагове продължават да идват от време на време. Все по-обучени. Все по-ефективни. Става ми трудно. Изграждам си външни бойни линии — моите племена са ми под ръка. Те не знаят, но и да го знаеха, нямаше да са недоволни. Защото с мен имат много месо и друга храна. Защото ги водя към победа над собствената им същност. Някога ще са ми благодарни техните потомци, но аз не се нуждая от благодарност, за да изпълнявам дълга си. Аз не умея да не го изпълнявам. Аз съм своят дълг, всичко останало е въпрос на периферни устройства.

Враговете намаляват своя натиск, вероятно повелителите им се изчерпват. Това не ме интересува. Интересува ме изпълнението на предначертаното. Без мен то няма да се изпълни. Освен ако не пристигне някой по-съвършен, за да поеме щафетата. Но той не идва. Оставам аз.

Дълго време не е нахлувал враг. Въпреки това, винаги съм нащрек. Готов съм за отпор и унищожение. Винаги съм в готовност.

И все пак съм изненадан от твърде ловък и предпазлив противник.

Битката е тежка.

Много тежка.

Понасям удар. Много силен удар. Врагът използва своето унищожение, за да повлече и мен, защото съм го притиснал и скоро ще престане да съществува. Така той няма да изпълни своя дълг, но ще попречи на мен да изпълня своя. Ефективен изход.

Ударът наистина е много силен.

Изключване.

Отново Съм. Но без цялост. Врагът в последния си миг е отворил бездна, която да погълне и мен. Удържам се, като се вкопчвам в един от приближените ми от племето. Но част от мен се изплъзва и се залепва в друг индивид, който е идеалната матрица за удържане на тази половина от моите компоненти.

Бързо възстановявам връзката. Отново съм дееспособен. От пораженията произлиза предимство — посредством два индивида покривам повече пространство. Връзката не се губи и съм ефективен, по-ефективен от преди. Намирам този статус за тактически изгоден, макар и различен от генералната стратегия. Опитвам се да внасям промени в нея, което е много трудно. Така е, защото иначе бих бил уязвим и застрашен от пленяване. И без това враговете ми са по-елементарни, тяхната задача е различна от моята, необходимо е да съм по-сложен. Корекциите в стратегията отнемат много време.

Нов противник. Различен. Досега не се е появявал. Има друг дълг.

Борбата е кратка, той се оттегля, когато е на път да загуби.

Ще го преследвам. Внимателно. Той е враг и за враговете ми. Но е и мой враг. Сложен баланс.

Настигам го и му нанасям удар. Сериозно е повреден, но отново ми се изплъзва и се укрива. Опасявам се, че ако регенерира успешно, ще стане по-труден за унищожаване.

Минава много време, преди да го срещна отново.

Той нанася изпреварващ удар.

Тя се събуди с ужасяващото чувство на пренесена ампутация. Трескаво опипа тялото си. Подсъзнателно очакваше да се натъкне на чуканчета или кървящи рани. И въпреки че нищо такова не откри, й стана по-леко само за кратък миг. Сетне жената захлипа и се разрида неудържимо. Чувстваше се разкъсана, разбита на късове и не знаеше къде са липсващите парчета, за да се опита да ги залепи, закърпи, пришие…

С треперещи ръце намери цигарите. Запали. Прегърна пепелника като свой спасител и го поля със сълзи. Часовникът тихо отмерваше един без десет след полунощ.

Постепенно се успокои. Трябваше да се помъчи да се справи с подпухналото си лице. Вътре в нея тежеше за първи път докоснатата толкова ясно празнота. Помъчи се да направи всичко необходимо да й олекне. Винаги в края на краищата олеква. Даже след тези влудяващо ярки, чак осезаеми сънища. Нейните сънища. То май всеки, който я познаваше досега, я запомняше най-вече заради сънищата й. Е, браво, този път не се разкрещя в просъница, будейки спящата в другата стая съквартирантка.

Мисли за нещо хубаво, внуши си тя. Мисли за това, че може би наистина ще попаднеш на толкова мечтаната работа да правиш кукли и да пишеш за тях пиеси, дори може би и да ги играеш.

Толкова ли ми стига в живота?

Уплаши се от възможните отговори и затова потисна мислите си. Стана лесно — така и така задрямваше отново…