Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Count Belisarius, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Диан Жон (2010)
Разпознаване и корекция
koko (2010)
Допълнителна корекция
NomaD (2019 г.)
Допълнителна корекция
NomaD (2019 г.)

Издание:

Робърт Грейвс. Велизарий

Рецензент: Владимир Трендафилов

Редактор: Марта Симидчиева

Художник: Момчил Колчев

Художник-редактор: Светлана Йосифова

Технически редактор: Мария Георгиева

Коректор: Йорданка Киркова

Предговор: Иван Генов

Народна култура, София, 1987

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция
  3. — Допълнителна корекция

Глава двадесет и четвърта
Последната неблагодарност

Как ще събера сега сили да разкажа за последната жестокост, след като нямам нито търпението, нито великодушието на онзи, който я понесе? Моят разказ стига до лето господне 564-то, през което Юстиниан навърши осемдесет години от рождението си и трийсет и седем от своето царуване. Империята живееше най-после в мир, но този мир приличаше на успокоението на болник след жесток пристъп на треска, когато никой не може да каже дали той ще се съвземе, или ще умре.

Императорът ставаше все по-небрежен към външния си вид и в говора си; сега този твърд поборник на православието, този неуморим гонител на еретиците изпадна сам във възмутителен еретизъм относно природата на Сина Божи.

Теодора бе застъпвала гледището, че тялото на Иисус Христос е било недостъпно за плътските страсти и слабости, че е било фактически нетленно, а следователно и нечовешко тяло, защото, казваше тя, присъщо на всяка обикновена плът е тлението, освен ако не се превърне в мумия, както това е ставало в Египет, или — по волята на случая — не замръзне в леден блок. Но съгласно православното схващане Иисус е живял, до Възкресението, в тленна човешка плът и да се отрече това, означава да се изпадне в монофизитизъм и да се принизява величието на жертвата, принесена от Иисус заради човечеството.

Юстиниан започна изведнъж да застъпва гледището на Теодора (на което винаги се бе противопоставял, докато тя бе още жива), като го представяше за свое собствено откритие. Той още помнеше добре нейните аргументи. С нарочен едикт василевсът заклейми привържениците на противоположното схващане като „поклонници на тленното“. Поиска от всички патриарси и епископи да се придържат към този нов член на Символа на вярата. Разтреперани, те помолиха за малко време да си помислят, но патриархът на Константинопол, задълбочен богослов и изключително честен човек, разкъса одеждите си и посипа главата си с пепел, възкликвайки:

— Тази ерес е по-страшна дори от монофизитската заблуда! Тя граничи с богохулството на мръсните манихейци, които твърдят, че двете природи на Сина Божи са противоречиви. Скъпи мои братя, та ако по време на тукашния си земен живот Иисус Христос е бил наистина безчувствен за всички страсти и слабости (както ни уверява негова светлост василевсът), как да си обясним прочутия плач за Лазар, стенанията му на кръста и молбата да го отмине чашата на страданието? Тези постъпки, засвидетелствувани от светите евангелисти, биха били лудост или преструвка, ако тялото на Иисус е било наистина от нетленна божествена субстанция!

Катедралните свещенослужители наклеветиха патриарха и той бе свален.

Велизарий не изрази никакво становище по тези въпроси. Когато Сергий, един от по-изтъкнатите сенатори, го запита какво мисли за тях, той отвърна:

— Достатъчно трудно е да живеем съобразно Христовите заповеди и без да се объркваме с философски разсъждения за неговата природа. По-скоро бих се заел да изучавам нрава на василевса.

Сергий се вгледа внимателно в очите му, чудейки се дали в тези думи не се крие остра сатира, но каза:

— Човече божи, колко поучително би било това!

Всеки ден Велизарий се явяваше пред императора в двореца, а когато аудиенциите се отменяха, той посещаваше именията си и ходеше на лов в тях. Остана все така сдържан в своите привички, щедър към бедните, обичан от приятелите си, а между него и моята скъпа господарка Антонина се разменяха думи само на любов и разбирателство. Господарката възприе християнските правила на поведение и по онова време се бе вече отказала от всичките си езически обичаи с единственото изключение на някои невинни талисмани против зъбобол, главобол и магия. Техният начин на живот бе така спокоен и благонравен, че те сякаш вървяха бавно ръка за ръка към гроба, без да се страхуват от други пречки и нещастия по своя път.

Юстиниан обаче изпитваше непреодолима омраза към Велизарий и се ужасяваше от мисълта, че може да умре и да остави заклетия си враг да се радва на слава и благоденствие. „Той ни ограби славата! — оплакваше се императорът. — Нашите неблагодарни поданици изпитват по-голяма почит към него, отколкото към свещената особа на своя василевс.“

Вероломният Прокопий, военен секретар на Велизарий по време на всички водени от него войни, писа в течение на няколко години подробна история за тях. Тъй като беше прям и със свадлив характер, далеч от всяка мисъл за ласкателство, той разказа горчивата истина, без да скрива почти нищо за предателството на този пълководец или за некомпетентността на онзи, отдавайки заслуженото на Велизарий заради многобройните му победи, спечелени въпреки огромните пречки. Прокопий не обвини пряко Юстиниан в капризност, некомпетентност, жестокост, мудност, вероломство или неблагодарност, но предаде историческите факти по такъв прям начин, че никой разумен читател не би пропуснал да си състави най-неблагоприятно впечатление за монарха и да се изпълни с най-голямо възхищение към пълководеца. Историята бе изпратена най-после на преписвачите в Александрия, които я размножиха. Тя се разпространи бързо, преди Юстиниан да разбере за нейното съществуване, пет-шест години преди сражението при Хетос.

Когато Прокопий научи за гнева на императора и си даде сметка, че го заплашва смъртна опасност, той съчини едно жалко прошение. В него молеше своя повелител да му повярва, че ако е написал нещо невярно, вината за това е на Велизарий, който му бил дал погрешни сведения, и обеща не само да прибере всички копия от книгата, но и да напише историческо съчинение във възхвала на великите дела на самия Юстиниан. Василевсът му прости, даде му пенсия и го издигна в ранг патриций. Прокопий внимаваше много да пише само с пренебрежение за предишния си господар, когото престана да поздравява на улицата, за да си запази благоволението на императора. Юстиниан бе обаче дълбоко разочарован, когато хвалебственото писание му беше най-после предадено. В него се говореше единствено за въздържаността, учеността и набожността му, за построените църкви и издигнатите укрепления. Той бе очаквал предишната история да бъде написана отново по съвсем различен начин, така че тъкмо василевсът, а не неговият поданик Велизарий да бъде възхвален за завоюването на Африка и Италия. Пенсията на Прокопий бе спряна.

Тогава в яда си Прокопий написа книга, изпълнена с клевети не само за Велизарий и господарката Антонина, но и за самия император и покойната Теодора. Понякога той казваше самата истина, друг път изопачаваше фактите, трети път направо лъжеше — както му диктуваше жаждата за мъст. (Дори аз, Евгений, бях споменат в този объркан разказ: твърдеше се например, че съм бил помагал на господарката да убие слугинята Македония, чийто език, според книгата, бил нарязан на малки парченца и хвърлен в морето.) Пред приятелите си Прокопий не пропускаше да се похвали: „Написах книга, която ще хвърли позорно петно върху имената на някои величия, отнесли се несправедливо към мен.“ Тази книга обаче той не показваше никому, тъй като очевидно я бе предназначил за потомството.

Есента след битката при Хетос бе организиран нов заговор за убийство на императора от страна на група сенатори, предвождани от Сергий и Марцел (същият, на когото императорът прости за участието му в предишния заговор на Артабан Арменеца). Конспирацията бе разкрита случайно и водачите бяха заставени да издадат имената на своите съучастници. Един от тези водачи бе Херодиан — пълководецът, който бе предал някога Сполетий на крал Тотила само за да ядоса Велизарий, а след това бе преминал към готите. След смъртта на Тотила той предаде Кума на Нарзес и получи прошка от Юстиниан. Когато Херодиан се завърна в Константинопол, Велизарий заведе съдебен иск срещу него и си върна петдесетте хиляди златни номизми, за които стана дума при разказа за предаването на Сполетий. За да избегне неминуемото смъртно наказание, сега Херодиан се откупи с фалшивото признание, че заговорът срещу живота на Юстиниан бил замислен от Велизарий. По негово предложение прокурорът Апион изпрати свои агенти в дома на Прокопий да търсят документи, изобличаващи Велизарий. Тук те намерили, заключена в един сандък, книгата с отмъстителните анекдоти. Апион я прочел и заплаши Прокопий, че ще бъде удушен заради оскърблението, нанесено на негово императорско величество, и че единственото му спасение е да даде показания, въз основа на които Велизарий да може да бъде осъден като предател. Прокопий се съгласил и получил обратно книгата си. Сега читателят ще разбере защо го нарекох „вероломният Прокопий“.

Апион дойде едно ранно утро в дома на Велизарий, придружен от двама придворни бързописци и от един отряд войници. Завариха го да играе на ръчна топка, след което се готвеше да се изкъпе в плувния басейн. И аз бях между играчите — пазех вратата. Велизарий поздрави любезно Апион и каза:

— Не си ли ти новоназначеният прокурор? Много рано ме посещаваш. Съгласен ли си да закусиш с нас, след като се изкъпя?

Апион отвърна с подчертана строгост:

— Работите на негово свещено величество не могат да чакат нито твоята и моята закуска, нито хладната баня. Облечи се незабавно, сияйни Велизарий! Имам заповед за твоето задържане по обвинение в държавна измяна. Войници, хванете тези слуги — те ще трябва да дадат показания.

Велизарий се обърна към мен:

— Евгений, запиши резултата от играта! Ще я довършим друг път. След това помоли твоята господарка, патрицианката Антонина, да слезе долу, когато това й бъде удобно.

Но те не ме оставиха да доведа господарката. Апион каза:

— Слугите на сияйната Антонина трябва също да бъдат задържани.

Велизарий се облече и покани Апион да влезе заедно с войниците в топлата стая, тъй като навън бе хладно. Там Апион прочете заповедта за задържане, която гласеше приблизително следното:

„До сияйния патриций Велизарий, началник на императорските конюшни, на дворцовата стража и на Източните войски, поздрав!

Велизарий, с настоящото ние, Юстиниан, твой император, те уведомяваме, че сме недоволни от теб, и настояваме да се подчиниш без съпротива на нашия служител, достопочтения прокурор Апион, когато дойде при теб с войниците си, за да те отведе под стража.

Многократно, в течение на дълги години, ти доказа, че си нелоялен и злонамерен поданик, загрижен повече за собствената си безопасност, богатство и слава, отколкото за свещените интереси на своя василевс, както се вижда от долуизброените факти.

Първо, през петата година от нашето царуване ти допусна половината от престолния ни град Константинопол да бъде разграбен и опожарен от разбунтувалата се тълпа, преди да предприемеш необходимите действия срещу нейните подстрекатели, предателите Ипатий и Помпей.

Второ, когато те изпратихме срещу вандалите в Африка, през шестата година от нашето царуване, ти замисляше и възнамеряваше да узурпираш нашата власт в този диоцез, но някои верни пълководци ни предупредиха за това и ние те отзовахме, преди да успееш да осъществиш злите си кроежи.

Трето, когато те изпратихме срещу готите в Италия, през осмата година от нашето царуване, ти умишлено пренебрегна писмените ни наставления и сключи мир с врага при условия, за които не те бяхме упълномощавали. Освен това ти влезе в тайна кореспонденция с готите и им предложи кандидатурата си за император на Запада, като отново възнамеряваше да узурпираш нашата власт, но ние отново ти попречихме. Ти се завърна в престолния ни град, като остави готите непобедени, с което ни създаде големи мъчнотии.

Четвърто, когато те изпратихме срещу персите, през тринайсетата година от нашето царуване, ти не пожела да се срещнеш с тях на бойното поле, като ги остави да се завърнат необезпокоявани и да разрушат нашия великолепен град Калиник.

Пето, през четиринайсетата година от нашето царуване, когато те изпратихме повторно срещу персите, ти пропусна да се възползуваш от отсъствието на царя, който в това време опустошаваше нашата територия в Колхида, не се прехвърли в Асирия, за да я разграбиш и да освободиш взетите в Антиохия пленници, макар че това съвсем не беше трудна задача, и не преряза пътя за отстъпление на царя от същата тази Колхида.

Шесто, през същата година ти изрече предателски думи срещу нашата многообична императрица Теодора, понастоящем блаженопочивша.

Седмо, през седемнайсетата година от нашето царуване, когато те изпратихме още веднъж срещу готите в Италия, ти не постигна никакъв съществен резултат, прахоса нашите средства и се завърна пет години по-късно, като остави готите да бъдат сразени най-после от вашия предан шамбелан Нарзес. От Италия ти ни писа думи, изпълнени с непокорство и заплахи, а след завръщането си взе участие в заговор срещу нашата особа, организиран от Артабан Арменеца.

Осмо, през трийсет и втората година от нашето царуване, след като бе занемарил нашите укрепления и поставените под твое разпореждане войски, с което поощри варварите да нахлуят в земите ни, ти си присвои произволно славата за отблъсването на хуните, падаща се на първо място на Всемогъщия Бог и след това на нас, също както по-рано се бе опитвал да си присвоиш славата на нашите завоевания срещу перси, вандали, маври, готи, франки и други народи, като се излагаше на показ пред столичната тълпа, чието благоволение се стараеше да спечелиш с щедрите си дарове.

С какво търпение и благосклонност се отнесохме ние към теб, колко пъти ти прощавахме наглите думи и постъпки!

Днес, в настоящата трийсет и седма година от нашето царуване, узнаваме, че си замесен в нов заговор срещу нашия живот. Нашите пълководци Херодиан и Йоан (наричан често Епикурееца) си признават, че си се опитал да ги отклониш от тяхната преданост към нас, а достопочтеният патриций Прокопий, бивш твой верен секретар, потвърди твоето участие в това гнусно престъпление. Всички те признаха, че си се споразумял с тях за деня, когато е трябвало да бъдем нападнати с мечове и убити в самата ни заседателна зала, докато седим на трона и носим свещените одежди на върховната власт. Те са се престорили, че приемат, но били обзети от страх и повториха твоите думи пред наши служители.

Знай прочее, предателю, че нашето височайше опрощение, което ти е било давано толкова често досега, трябва да бъде най-после оттеглено, защото престъпник, който е съгрешавал непрекъснато, докато къдрите му са били все още черни, и продължава да съгрешава и сега, когато къдрите му са вече бели, не може да бъде върнат в пътя на добродетелта. Би било проява на слабост от наша страна, ако продължим да прощаваме дори отвъд библейския предел на седемдесет пъти по седем.

Подчини се!“

Когато Апион завърши четенето, Велизарий го запита:

— Кой подготви тази заповед за подпис от негова светлост?

— Самият аз — отвърна Апион.

— Ако се съди по говора ти, ти си тракиец от околностите на Адрианопол. Струва ми се, че те познах, макар и оттогава да са изтекли много години. Не бяхме ли съученици при многоучения Малт?

Лицето на Апион почервеня, защото той не можеше да забрави какво жалко впечатление бе оставил у някогашните си училищни другари.

— Този въпрос е съвсем неуместен в случая — отговори той.

Ние домашните слуги бяхме хвърлени в затвора и подложени на мъчения един по един — роби и освободени, от най-младия прислужник до нас двамата с Андрей, вече почти седемдесетгодишни старци. Разпъваха ни на колело, биха ни с камшици, стягаха челата ни с въжета, слагаха краката ни в мангал с дървени въглища. За някои мъченията бяха по-жестоки, отколкото за останалите. Бях окован в една килия с Андрей, преди да ни подложат на измъчване. Той бе присъствувал на задържането на Велизарий и гореше от гняв срещу Апион:

— Прокурорът направи изключително славна кариера, докато неговият съученик предвождаше войските на императора — пачи пера, мастило, пергамент, покорство, подкупи! След двайсетгодишно пребиваване на поста резервен чиновник той е удостоен да бъде придворен бързописец, още двайсет години — и ето го помощник-началник на регистрационната служба. След още нет години той вече е прокурор, на когото се кланя раболепно цялата тази сган от преписвачи, вестоносци, пристави, тъмничари, полицаи. Дребните писарушки се хвалят пред другарите си: „Днес достопочтеният Апион ме удостои с усмивка и си спомни името ми.“ Сега подкупите се вземат, а не се предлагат, смирението е изоставено напълно. Той е вдъхващият страх и ужас главен мъчител — господарят на веригите, бичовете, колелата за разпъване, дамгите, които скоро ще изпитаме на собствения си гръб. — И Андрей продължи: — Тоя сополанко Апион! Още го виждам свит в един ъгъл на класната стая и отправил сърдит поглед към нас, задето не е получил кифла, като наказание, че не взе участие в боя със снежни топки срещу възпитаниците на манастира. О, кифло на раздора! Май трябва да накараме градоначалника да свали слона от неговия пиедестал и да постави на мястото му достопочтения Апион.

Андрей умря при мъченията, но за да ядоса Апион, не извика нито веднъж. Аз пък виках и крещях непрекъснато. Знаех, че по този начин моят мъчител или ще се почувствува задоволен, или ще му дойде до гуша и ще каже на роба: „Засега стига толкова, човече, разхлабвай въжетата!“ Виках все едно и също: „Да живее негово милостиво величество!“ и: „Не зная нищо, нищичко!“ Така се спасих. Няма да ви досаждам с описанието на телесните повреди, които ми бяха нанесени през този ден — моята личност е без значение.

Мъчителите ми непрекъснато питаха:

— Не си ли чул предателя Велизарий да разговаря с патриция Марцел и да произнася изменнически слова? Гледай, ето тук са записани думите, които другите домашни слуги са го чули да казва една вечер по време на ядене на твоята господарка. Сигурен ли си, че и ти самият не си чул същите тези думи? Те всички се заклеха, че и ти си бил там.

Отричах всичко и настоявах, че Велизарий е най-добрият, най-благият и най-почтеният човек на света. Други обаче признаха достатъчно неща, тъй като не устояха на мъченията.

Не присъствувах на процеса, който се състоя през месец януари при закрити врата. Казват, че Велизарий не отвърнал на нито едно от отправените му обвинения — само ги отрекъл. Обвинението в предателство не беше най-абсурдното — той бе обвинен в содомия с осиновения от него Теодосий и в блудство със заварената си дъщеря Марта. Поискал разрешение да подложи на кръстосан разпит свидетелите на обвинението Херодиан, Йоан Епикурееца и Прокопий, но Юстиниан, който ръководеше лично делото, отказал да му го даде. Разказват също, че като се опитвал да представи процеса за обективен и справедлив, императорът го запитал издевателски:

— Разполагаш ли с почтени свидетели, сияйни патриций, които би призовал да потвърдят, че не си предател?

А Велизарий отвърнал:

— Мога да посоча четирима.

— И кои са те? Присъствуват ли тук в столицата?

— Не, твоя светлост.

— Назови ги все пак.

— Гелимер, бивш крал на вандалите; Витигес, бивш крал на готите; Хосроу, велик цар на Персия, и Заберган, велик хан на българските хуни. Те знаят от собствения си горчив опит, че не съм предател!

 

 

Господарката Антонина бе обвинена като съучастничка. Казват, че когато била призована да се яви пред съда, тя заговорила несвързано, сякаш засегната вече от старческо слабоумие, и извадила на бял свят най-неприятни спомени за живота на Юстиниан, преди да стане император. Езикът й, по думите на очевидците, бил много странен и саркастичен. Антонина казала:

— Моята приятелка Теодора от увеселителното заведение на сините имаше едно пале, крайно лакомо и похотливо. Тя му говореше цяла нощ най-различни богословски безсмислици и го хранеше с парчета сурово месо. Това беше едно умилкващо се, нахално кученце, което бе готово да оближе всяка подметка в града и да подуши всяко улично ъгълче. Наричахме го Цезар, но преди това имаше някакво варварско готско име.

После продължила:

— Твоя милост, познавах навремето един дребен, усмихнат, розовобузест мъж, който извърши блудство с три поколения жени. (Имала е предвид благородната Хрисомало, нейната дъщеря и внучката й.) Той отправяше молитви към Велзевул и така и не се научи да говори добре гръцки. Ала аз се държах любезно с този дребен, усмихнат, розовобузест мъж, защото го съжалявах.

Юстиниан се разтревожил и побързал да приключи нейното дело:

— Тази благородна патрицианка е загубила ума си. Трябва да бъде поверена на лекарите. Не е в състояние да отговаря на отправените й обвинения.

Господарката обаче продължавала:

— Хубавиците от увеселителното заведение на сините се оплакваха от ненаситния лакомник все за едно и също. Разправяха, че искал от тях противоестествени неща, че бил стиснат, че смесвал духовния екстаз с екстаза на плътта, следователно се прекланял пред тленното, и че вонял на пръч.

— Изведете я, изведете я! — викнал Юстиниан с писклив глас.

— Едновременно на пръч и на тамян! Освен това нощем се подмокрял и имал брадавици по бедрата си.

Присъдите бяха обявени. Наказанията бяха различни. За някои смърт на дръвника, за други — смърт на въжето, а за трети — доживотен затвор. Херодиан и Йоан Епикурееца бяха помилвани.

Господарката бе затворена в Крепостта на покаянието, построена от Теодора в Хиерон, а имуществото й бе дадено във владение на църквата. Животът на Велизарий бе пощаден, но той бе лишен от всички почести и всички поземлени и парични имоти; не му се разрешаваше дори да получава помощ като ветеран. Постигна го и още едно ужасно отмъщение. Уви! Но нека го съобщя с едно изречение: светлината на двете му очи бе угасена същата тази нощ в Бронзовия палат с нажежени до червено игли.

 

 

Господарката, просната на един сламеник в болничното отделение на крепостта, прати да ме повикат в полунощ и ми каза:

— Евгений, страхът ти от императора по-голям ли е от твоята любов към мен и към многообичния ми съпруг?

— Какво искаш от мен, господарке? Само заповядай!

— Евгений, вземи лодка, пресечи Босфора и застани близо до Бронзовия палат, но без да те виждат. Бъди готов да станеш водач на моя скъп Велизарий, когато го освободят призори. Ще го пуснат много рано, преди улиците да са се изпълнили с народ.

Чаках на Августовия площад, недалеч от Бронзовия палат, дълги часове. Призори видях как двама пияни войници го изхвърлят грубо през портата. Единият от тях се провикна:

— А сега иди и си търси късмета, старче! Свободен си като птичка.

— Да! — извика другият. — Без пари, без дом, без очи, без слава!

Но един млад десетник излезе и им се скара:

— Вие сте като две зли животни, които никога не са вдигали глава от коритото с помия. Заповядвам ви веднага да отидете и да легнете по гръб върху настилката на Бронзовия палат. Взрете се в мозайките на тавана и разгледайте изобразените на тях битки. Ще видите големите победи при Десетия милиарнй и Трикамера, превземането на Неапол, отбраната на Рим, победата при Милвийския мост. От кого получава императорът на тези картини победните трофеи — царе, царства и всякакви най-високо ценени от монарсите съкровища? От същия този Велизарий, когото сега обиждате в неговата слепота, като му отричате всяка сянка от слава!

Велизарий обърна невиждащите си очи към десетника и каза:

— Тихо, добри човече! Нима един ненавиждан от императора човек трябва да бъде възхваляван от императорските войници?

А десетникът отвърна:

— Баща ми, воин от твоята лична конница, се би в Персия и Африка, и падна в Рим при защитата на мавзолея на Адриан. Като отричат славата ти, тези обесници позорят паметта на моя баща. Приеми това счупено копие, храбри човече, за да подкрепиш с него несигурната си крачка. Не ме е грижа дали някой ще ме чуе, когато казвам: „Славата не може да бъде угасена с нажежени игли.“

По празните улици се срещаха само боклукчии и бездомни просяци. Велизарий, стиснал тоягата в ръка, тръгна с многократни спирания по цветните мраморни плочки на Главната улица, следван от мен на известно разстояние. Когато стигна до статуята на слона, той спря да опипа с пръсти грубите крака на животното. Чух го да шепне несвързано: „Ето бегемота, който съм създал, както и тебе; той яде трева като вол. Краката му са като медни тръби; костите му са като железни пръти. Това е върхът на Божиите пътища.“

После започна да говори по-свързано, цитирайки пак от същата книга: „Ето, аз викам: неправда и никой не слуша; крещя, и съд няма. Той ми прегради пътя, и не мога да премина, и върху пътеките ми спусна тъма. Свлече от мен славата ми.“

Тогава се обадих тихичко зад него и казах:

— Господарю, аз съм Евгений Евнуха. Милата ми господарка Антонина ме изпрати тук да ти стана водач.

Той се обърна, протегна ръка да улови моята, притегли ме към себе си и ме прегърна. После ме запита разтревожен как е господарката и аз му предадох тъжните й уверения в любов. Докато вървяхме, Велизарий изяде белия хляб и плодовете, които тя му бе пратила за закуска.

Той поиска да го заведа в предградието Влахерна и тръгна с такава широка крачка през пустите площади и улици, че сякаш не аз, а той бе водачът. Никой не ни обърна внимание. Източният вятър донесе уханието на топъл хляб от градските фурни, което той долови, а когато минавахме през пристана в Зевгма, подуши с носа си и каза:

— Усещам мириса на канела, сандалово дърво и моряци. Тази слепота ще ме направи цяло куче.

Най-после стигнахме до манастира „Свети Вартимей“ във Влахерна. Велизарий почука с тоягата си на задната врата и един послушник му отвори.

Велизарий поиска да се срещне с игумена, но послушникът каза:

— Той се занимава със сметките си. Не мога да го безпокоя за такъв като тебе.

— Предай му, моля ти се — рече слепецът, — че името ми е Велизарий.

Послушникът взе това за шега и се засмя, защото Велизарий беше облечен с плебейска туника, замърсена от престоя му в тъмницата, а очите му бяха превързани с мръсен парцал.

— А пък моето е апостол Петър! — пошегува се послушникът.

Зад вратата ми се мярна монахът Улиарис, запътил се нанякъде по коридора. Извиках му:

— Брате Улиарис, идвай на помощ!

Улиарис изтича към вратата. Като видя каква участ е сполетяла Велизарий, той се разрида горчиво и възкликна:

— О, скъпи приятелю! О, скъпи приятелю! — Просто не можеше да намери други думи.

— Улиарис, любими мой другарю — каза Велизарий, — иди, моля те, при твоя преподобен игумен и вземи от него една моя вещ, която заех някога на неговия предшественик с уговорката да ми бъде върната, когато ми потрябва. Става въпрос за дървения тас за милостиня на свети Вартимей, вашия патрон — сега той ми е необходим.

Улиарис отиде при игумена, който отначало не искал да върне таса. Той възразил, че това било свещена реликва, която не бивало да бъде докосвана от мирянски ръце, освен това носела големи доходи на манастира, пък и императорът щял да се ядоса, като научи за проявеното към Велизарий милосърдие. Улиарис казал на игумена:

— Без съмнение Бог ще прокълне нашата обител, ако не върнем таса на законния му притежател, от чиято щедрост извлякохме толкова полза през последните трийсет години.

Най-после игуменът отстъпил, макар и против волята си, и дал на Улиарис ключа от украсеното със скъпоценни камъни ковчеже, в което се пазеше тасът. Улиарис излезе отново при нас и ни предаде свещения предмет.

Велизарий прокара пръст по издълбания надпис, повтаряйки на глас думите „бедност и търпение“. Улиарис бе все още тъй покрусен от скръб и удивление, че не можа да намери думи за сбогом. Той прегърна Велизарий и влезе отново в манастира.

Велизарий и аз се отправихме към предградието Девтерон през Златната порта. Спряхме при колоните на една църква, посветена на света Богородица. Велизарий седна да проси на стъпалата, но енорийският пазач не го позна и грубо го изгони. По същия начин бе посрещнат той и при църквите „Света Анна“, „Свети Георги“, „Свети Павел“ и „Мъченица Зоя“, тъй като енорийските пазачи вардят стъпалата пред църквите за определени професионални просяци, които им дават част от получената милостиня в замяна на тази привилегия.

Накрая Велизарий ме помоли да го заведа до манастира „Пророк Йов“ в близката околност, където го приеха най-после любезно. Един от заелите вече мястото си просяци го позна и се хвърли, ридаейки на врата му; това бе гвардеецът Туримут, изпаднал отново в нищета.

Велизарий седна, опря гръб на една от колоните в сводестата галерия и кръстоса крака. По това време улиците започнаха вече да се оживяват. Стиснал таса в скута си, той завика с ясен, горд глас:

— Подарете, за Бога! Подарете едно петаче на Велизарий! Подарете петаче на Велизарий, който пръскаше някога злато по тези улици! Подарете петаче на Велизарий, добри граждани на Константинопол! Подарете, за Бога!

При този странен зов, който приличаше повече на заповед, отколкото на молба, започна да се стича голямо множество. Всеобщото любопитство отстъпи място на всеобщо възмущение, когато в лицето на слепия просяк край пътя гражданите разпознаха своя герой и спасител. Скоро в таса заваля дъжд от пари — златните и сребърните монети се смесваха с медните. Макар че някои скриваха лицата си под плащовете, когато даваха своята лепта, мнозина мъже с ранг и положение, както и немалко жени не направиха опит да се прикрият.

Научили новината, скоро към тълпата се присъединиха и някои от неговите ветерани. Те застанаха до него като телохранители и не даваха на множеството да се струпа плътно наоколо му, така че хората минаваха един по един и даваха своя дар в знак на благодарност към Велизарий за спасението на столицата от хуните. Туримут донесе отнякъде една торба и щом тасът се напълнеше догоре, той изсипваше монетите в торбата и го връщаше отново на Велизарий. Преди да се свечери, бяха минали четирийсет хиляди души и се събраха много торби с пари. А Велизарий продължаваше да се провиква напевно: „Подарете петаче на Велизарий, добри граждани на Константинопол! Подарете, за Бога!“ Всеки даваше според възможностите си — бедните старици и децата пускаха по един-два фолиса; дори блудниците го даряваха със сребърни монети от припечелените през изтеклата нощ пари. Един човек донесе голям златен медал с думите: „Чии са образът и надписът?“ Това беше един от медалите, изсечени след завоюването на Африка и провъзгласяващи Велизарий за „Ромейска слава“.

Когато Юстиниан разбрал какво става, той се ядосал и обезпокоил. Възбуждението на тълпата нарастваше непрестанно, по улиците се чуваха изменнически призиви, а пред двореца изразите на недоволство добиваха застрашителни размери. По стените на обществените сгради се появиха набързо надраскани с тебешир надписи, като „Justinmnus ab iniustitis“ („Юстиниан, наречен така заради своята несправедливост“), на латински, и „Слепият Самсон погуби един цар и неговия двор“ на гръцки.

Юстиниан изпратил бързо да повикат шамбелана и наредил да бъде написан едикт за помилване, който той подписал и с който връщаше на Велизарий всичките му титли й имущества. Слепецът бе съпроводен от почетната свита на своите ветерани до дома си. Той раздели между тях събраната милостиня — по двеста златни номизми на всеки един, — а тасът бе върнат на игумена на манастира.

Господарката Антонина бе също освободена от Крепостта на покаянието. Няколкото седмици, които оставаха още на Велизарий, преминаха в безоблачно спокойствие. Господарката Антонина бе неотлъчно до него. Всеки ден го посещаваха трима-четирима от ветераните да си побъбрят за старото време, като се редуваха помежду си. Беше му забравено да напуска имението си, защото Юстиниан се страхуваше от народа, но той стана обект на такова внимание, толкова много хора искаха да го посетят, че приличаше по-скоро на владетел, приемащ верните си поданици, отколкото на осъден изгнаник.

Велизарий почина по време на сън в тринайсетия ден на месец март, лето господне 565-то. Когато го обличаха за погребението, силно впечатление направи липсата на каквито и да било белези от многобройните кървави битки, водени от него из целия свят. Господарката Антонина прие спокойно смъртта му, както би пожелал и самият той, и каза:

— Така е, единствените си рани той получи от ръката на собствения си император.

Преди да изтече годината, на тринайсетия ден на месец ноември, умря от гангрена и Юстиниан. Къде е отишла душата на всеки един от тях — по този въпрос нека спорят християните. Казват обаче, че краят на Юстиниан бил отвратителен и зловещ — когато най-после душата му се отделила с вик на ужас от тялото, гласът на бащата на лъжата прокънтял из дворцовите покои в злокобна пародия на Свещеното писание: „Този е моят възлюбен Син, в когото е моето благоволение.“

Така желанието на Юстиниан да надживее смъртния си враг Велизарий се изпълни. Ала от четиримата толкова тясно свързани помежду си герои на това повествование — Юстиниан, Теодора, Велизарий и Антонина — най-дълговечна се оказа моята любима господарка. След смъртта на Велизарий тя заживя много уединено и тихо — скоро аз останах единственият човек, с когото разменяше по някоя дума. Накрая поиска от мен да я заведа в манастира, където дъщеря й Йоанина бе станала вече игуменка. Тук, малко след като се помири с Йоанина, тя си отиде от този свят. Всичките си пари, с изключение на една напълно достатъчна за моите нужди годишна рента, Антонина завеща на същия този манастир.

А аз надживях дори и Нарзес. Нека разкажа за неговия край, и свършвам. След смъртта на Юстиниан престолът бе наследен от Юстин — не братовият му внук Юстин, синът на Герман, а един по-възрастен братовчед, син на сестрата на Юстиниан Вигиланция. Тогава срещу Нарзес, който продължаваше да бъде префект на Италия, постъпи оплакване от една делегация италийци, пристигнали при Юстин в Константинопол. Нарзес бе управлявал добре и с твърда ръка, но страната беше толкова бедна, че събирането на данъците не можеше да не се почувствува като насилнически акт. Юстин се съгласи да отзове Нарзес и писа в Италия, че Нарзес трябва да бъде освободен от отговорния си пост поради напреднала възраст. Нарзес отстъпи властта и титлата на някой си Лонгин, напусна двореца в Равена и се оттегли в една вила близо до Неапол. Тук той получил обидно лично писмо от София, внучката на сестрата на Теодора — Анастасия, станала сега императрица. В него София отбелязвала с подчертана жестокост, че Нарзес бил сторил добре, като предоставил военното изкуство на мъжете, и го приканвала да се върне към предишното си занимание — предене на вълна заедно с момите в двореца. Причината за това злонамерено послание бе едно незабравено оскърбление от страна на някогашния шамбелан.

Когато Нарзес прочел писмото, той се провикнал:

— Такава нишка ще изпреда на нейна светлост, че цял живот няма да може да я разпреде!

И запреде нишката на интрига с врага отвъд северната граница. (Може и да не ми повярвате, но макар и деветдесет и четири годишен, Нарзес бе така деен умствено и физически, както са малко мъже на петдесет. На деветдесет и една годишна възраст той спечели голяма победа срещу разбунтувалия се патриций Видинус и подкрепилите го франки и алемани.)

Юстин знаеше, че дивите лангобарди замислят да нахлуят в Италия, и държеше много славата за отблъскване на тяхното нападение да се падне на неговия приятел Лонгин, новия префект на Италия, но Нарзес бе твърдо решил да си отмъсти на императрица София и изпрати следното послание до лангобардския крал Албоин: „Императорът ме отстрани от върховното предводителство и с това предостави беззащитните плодородни поля на Италия на твоите неустрашими воини.“

Не след дълго това германско племе нахлу в Италия през прохода Бренер. Нарзес писа на Юстин, предлагайки да отблъсне Албоин, ако бъде върнат незабавно на командния си пост, обаче Юстин не му обърна внимание. Тогава лангобардите, на които Лонгин не бе достатъчно решителен да се противопостави, заграбиха цяла Италия на север от река Падус и продължават да я владеят до ден-днешен.

Нарзес умря от угризения на съвестта.

Какво бих могъл да кажа накрая за търпеливото покорство, с което Велизарий посрещаше жестокостта и капризите на своя повелител Юстиниан? Някои бяха на мнение, че това негово държане го поставяше много по-високо в морално отношение от обикновения човек, а според други то го принизяваше далеч под него, правейки го да изглежда като най-жалък страхливец. По този въпрос би могло да се спори безкрайно. За мен много по-важно от пустословните философски препирни е личното ми впечатление от възгледите на самия Велизарий. Защото той не одобряваше нито африканските донатисти, които отказваха да получат светото причастие от ръката на някой разпътен свещеник и държаха да го приемат единствено от пастир с неопетнена репутация, нито политическите донатисти, които се смятаха в правото си да критикуват по-висшестоящите и разваляха всичко със своето непокорство и невежество. В качеството си на домашен слуга аз съм убеден, че характерът на един човек се проявява най-неприкрито в неговото отношение към слугите: то отразява достойнството в неговото поведение към собствените му началници. Велизарий беше според мен най-благородният господар, който е имал някога някой слуга.

Трябва да се отбележи още нещо: макар че Юстиниан се отнасяше направо отвратително към Велизарий, той нито веднъж не дръзна да му нареди нещо, което да е в очевидно несъгласие с Божиите закони, защото знаеше, че Велизарий нямаше по никой начин да се подчини, тъй като поставяше заповедите на Бога над всяка човешка заповед.

Нека добавя и това, че въпреки предполагаемите си връзки с Велзевул, Юстиниан беше крайно ревностен защитник на християнската вяра. Той се отдаваше на нощни бдения, постеше, строеше и даряваше богато манастири и църкви, осъждаше остро безбожието, укрепваше светската власт на епископите… и спазваше най-сериозно ироничния призив на Иисус да подложим и другата си буза на онзи, който ни е ударил плесница. Така той дари щедро хан Заберган, който опустоши цяла Тракия, издигна в ранг патриций убиеца Артабан; въздаде почести на такива доказани предатели като Херодиан и Йоан Епикурееца. След смъртта на Теодора василевсът повика от Александрия в столицата дори стигналия до просешка тояга Йоан Кападокиеца и отново го приласка. Да, към злосторниците императорът проявяваше необикновено великодушие. С честните хора обаче не знаеше как да постъпва — християнската доктрина учи много подробно как да се отнасяме към грешниците, потисниците, клеветниците и предателите, но не казва почти нищо за това как да възнаградим непринудената добродетелност. (По-душеспасително е да даваш, нежели да получаваш — да простиш, нежели да получиш прошка.) Така Юстиниан награди със смъртна присъда Ипатий заради честното му поведение по време на въстанието Ника, отнасяше се с подозрение и мнителност към благородния Герман, а към Велизарий изпитваше направо сатанинска злоба. Това, което искам да кажа, е, че Велизарий съжаляваше Юстиниан заради желанието му да бъде християнин и неумението му да постигне тази своя цел.

Според Евангелието веднъж Иисус Христос разказал за загубената овца, намерена най-после от пастира, и изказал поуката, че на небесата има повече радост за един каещ се грешник, нежели за деветдесет и девет праведници, които нямат нужда от покаяние. Без съмнение и тук Иисус е говорил с ирония, като под „праведници“ е разбирал всъщност подлите и самодоволни фарисеи. Но на стари години Юстиниан изтълкува по съвсем абсурден начин тази притча — той, изглежда, реши, че пастирът трябва да обижда и тормози единствената овца, останала — вярна на дълга си в стадото, вместо да се запилее нанякъде с деветдесет и деветте си покварени дружки, и извлече поуката, че небесата са възмутени, когато и друг, освен самия Син Божи, проявява непоколебима честност и неподкупност. Този възглед не е нещо необичайно в средите на мнозина изтъкнати богослови, даващи си много добре сметка за своите собствени грешни помисли.

„При старите богове — казваше предишният ми господар Дамокъл не без известно преувеличение — добродетелта била винаги възнаграждавана, а безчестието — осъждано сурово. Кръстът на разбойниците бил без позлата и скъпоценни камъни и хората не се отдавали с наслада на самоунижение.“ Но нека всеки вярва онова, което му харесва. И ако читателят се окаже обикновен поклонник на добродетелта, а не някой самоцелно влюбен в споровете богослов лицемер или извратен аскет, този разказ няма да го подразни, а само ще го утвърди в неговите добродетели. Защото сияйният Велизарий притежаваше тъкмо такава преданост към добродетелността — и тя никога не го напусна. Онези от вас, за които евангелският разказ има историческа достоверност, може би ще кажат, че по време на съда пред Юстиниан Велизарий се е държал почти както Учителя пред Пилат Понтийски, управителя на Юдея, когато е бил обвинен в съвсем същото престъпление, а именно държавна измяна към империята, и че е понесъл не по-малко търпеливо страданията.

Толкова прочее за тия неща.