Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Count Belisarius, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Диан Жон (2010)
Разпознаване и корекция
koko (2010)
Допълнителна корекция
NomaD (2019 г.)
Допълнителна корекция
NomaD (2019 г.)

Издание:

Робърт Грейвс. Велизарий

Рецензент: Владимир Трендафилов

Редактор: Марта Симидчиева

Художник: Момчил Колчев

Художник-редактор: Светлана Йосифова

Технически редактор: Мария Георгиева

Коректор: Йорданка Киркова

Предговор: Иван Генов

Народна култура, София, 1987

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция
  3. — Допълнителна корекция

Глава осемнадесета
Студено посрещане в родината

Равена е град на парадоксите. Тя е построена върху забити в една лагуна стълбове. Казват, че „в Равена жабите са много повече от хората, а комарите са по-многобройни дори от ангелите небесни“. Морето обаче отстъпва постепенно от брега, така че изграденото от император Август пристанище е сега овощна градина. Както казват, „ябълките растат по мачтите в пристанището на Равена“. На пет-шест стъпки под повърхността на почвата винаги има вода, което е крайно неудобно за строежи и погребения. От друга страна, тази вода е солена и жителите са принудени да събират дъждовна вода за пиене и готвене. Затова казват, че „тук мъртвите плуват, а живите ходят жадни; тук водата е застояла, а стените не устояват“. В Равена живее цяла колония от бивши сирийски търговци, всички много набожни, докато местните свещеници са продажни и склонни да нарушават каноническите норми. Както казват, „тук сирийците се отдават на молитви, а поповете — на лихварство“. Околностите не предлагат никакви възможности за лов и единствената позната игра е ръчната топка в баните, но поради влагата човек трябва да прави усилено физически упражнения, за да запази здравето си. Затова мнозина богати граждани се записват в гражданското опълчение и участвуват във военни упражнения и турнири, а командирите от гарнизона се включват, просто от скука, в литературни кръжоци и така стават по-начетени. Казват, че „тук книжниците си играят на войници, а войниците — на книжници“. Към тези многобройни парадокси сега се прибавяше още един — тук имаше един човек, който би могъл да стане владетел, ала не искаше, и друг, който много би желал да остане владетел, ала не можеше.

Парадоксално беше и откритието, че предишният ми господар Барак, голям познавач на реликвите, се е кланял благочестиво на една реликва от свети Виталий в местната църква, а както би потвърдил всеки историк, тази реликва не би могла да бъде истинска: намерих във въпросната църква окачен оброк в чест на чудотворното изцеление на Барак от камъни в жлъчката с помощта на тази реликва. Цял куп парадокси можеха да се посочат във връзка с Барак. Той дойде в Равена да иска богато възнаграждение от Велизарий, задето внушил на готите да му предложат да стане император на Запада. Ала Велизарий не само не го награди, но по мое искане го задържа във връзка с повдигнатото преди трийсет и три години обвинение във фалшификация и го изпрати под стража в Константинопол, където трябваше да бъде съден. В своето донесение по този въпрос обаче Велизарий не спомена нищо за ролята на Барак в заговора да бъде провъзгласен за император — той изпитваше такова отвращение към цялата тая работа, че предпочиташе да избягва всеки намек за нея. В Константинопол Барак си послужил с подкуп и бил освободен с чест. Днес, макар седемдесетгодишен вече, той след дълго прекъсване е отново надзирател на свещените реликви в Божи гроб. Доставя му голямо удоволствие да подновява следите от кръв по стълба на бичуването, да възстановява голготската гъба, почти напълно разкъсана от благочестивото рвение на поклонниците, или да открива в Йопа, заровени в един стар сандък по време на преследванията на император Нерон, огромно количество ранни християнски реликви от първостепенен интерес, и при това всички в много добро състояние.

За щастие напуснахме Равена преди сезона на комарите. Йоан Кървавия бе изпратил предупредително писмо до Юстиниан веднага щом научи, че готите са предложили короната на Велизарий. Юстиниан отзова незабавно Велизарий, като го поздрави топло за неоценимите му заслуги и намекна, че скоро ще бъде призован да действува на друго поле. Велизарий би предпочел да си уреди първо сметките с войската на Урия, сведена сега до някакви си хиляда човека, но не искаше да рискува да си навлече неодобрението на Юстиниан с още някоя постъпка на привидно неподчинение. Затова нареди на домашните си слуги да започнат да стягат багажа и да се приготвят за заминаване. Когато Урия научил за това в Павия, бил много изненадан и горчиво разочарован, тъй като вярвал, че Велизарий не се е отказал от намерението си да се провъзгласи за император. Накрая стигнал до заключението, че Велизарий, след като е направил преценка на силата на враждебните нему имперски части в сравнение с тази на готските войски, е сметнал една такава стъпка за прекалено рискована. Затова Урия склонил останалите благородници да изберат за крал на готите някой си Хилдибалд, племенник на вестготския крал на Испания. Той се надявал, че изгледите за военен съюз между готите в Италия и в Испания биха могли да наклонят везните и да подтикнат Велизарий да приеме короната. Хилдибалд обещал да отиде в Равена незабавно и да се поклони на Велизарий.

Обаче Велизарий отхвърли с презрение подновеното предложение и през пролетта на лето господне 540-то ние отново опънахме платна по посока на Константинопол, оставяйки Павия все още непревзета. Междувременно Юстиниан назначи единайсет пълководци с един и същи ранг — в това число и Йоан Кървавия — да оглавят войските в Италия. Тези мъже бяха единни само в своята завист към Велизарий и в ненаситната си алчност за пари и власт. След заминаването на Велизарий те се оказаха неспособни да предприемат каквито и да било съвместни действия и дори не направиха сериозен опит за превземането на Павия. Йоан Кървавия обаче организира убийството на Урия от новия крал Хилдибалд, убит на свой ред като отмъщение за смъртта на Урия. Тогава бе избран някой си Ерарих, но и той бе постигнат скоро от същата участ. Накрая фаталната корона премина у младия племенник на Хилдибалд — Тотила. Така в продължение на седем години готите бяха управлявани от седем различни монарси.

Юстиниан назначи за граждански управител на Италия Александър, по прякор Ножицата — някогашен сарафин, той привлече за първи път вниманието на властите в Константинопол с умелото си орязване на златните монети. От всеки петдесет монети, минаващи през неговите ръце, той прибираше злато, равно на теглото на пет, и то без жълтиците да изглеждат по-малки. Йоан Кападокиеца, далеч от намерението да го накаже за това мошеничество, го прибра със задачата да увеличи по същия начин номиналната стойност на златото във военната съкровищница и да участвува в други нечестни машинации. Ножицата показа скоро такава изобретателност при намирането на нови поводи за събиране на данъци, че бе удостоен с най-високи длъжности. До неотдавна се бе подвизавал като главен бирник при Соломон в Африка. Сега въпросът за намиране на пари за огромните разходи на Юстиниан се поставяше с по-голяма острота от всякога поради българските набези, опустошили толкова много земя. Ножицата приложи обичайните си кожодерски методи и в Италия. Изхитри се да заграби за своя царствен господар всичко, което войната бе пощадила, а Юстиниан на свой ред му разреши да задържи като комисиона пет на сто от заграбеното. Никой освен това не можеше да обвини Ножицата в пристрастие — той орязваше не само богатствата на готите и на италийците, но и заплатите и дажбите на имперските войски. Мрачното предсказание на Теодосий за бъдещето на Италия започваше да се сбъдва във всяко отношение. Но за това ще разкажа повече нататък.

Точно преди нашето отплаване персийският цар Хосроу започна своето очаквано нашествие в Сирия. То не беше съвсем неоправдано, тъй като Юстиниан водеше тайни преговори с белите хуни, живеещи отвъд Каспийско море, в опит да ги подкупи да нападнат Персия от север, както и със стария сарацински цар, опитвайки се да го откъсне от съюза му с Хосроу. Недоволни от предложените им условия, и двете страни предали на великия цар цялата си преписка с Константинопол. Хосроу решил да опита още веднъж южния път, тръгнал по десния бряг на Ефрат от Вавилонската долина и пресякъл границата, без да срещне съпротива. Тъй като войската му беше изцяло конна, той стигнал до Сура за шест дни и я превзел с хитрост по време на едно примирие за обсъждане на условията за предаване на града. След разговорите с представителя на императора — градския епископ — Хосроу го придружил с почести чак до главната порта, когато група перси изведнъж се втурнали с една дървена греда и преградили входа. Преди защитниците на Сура да успеят да махнат гредата, един персийски ескадрон нахлул вътре и препуснал по главната улица. Сура била разграбена и изгорена до основи, а жителите й — откарани като роби в Персия.

Наш пълководец в Сирия бе същият онзи Бузес, който се бе сражавал на левия фланг в Дара. Неговият щаб се намираше в Хиераполис, на още шест дни път срещу течението на реката. Като научил за приближаването на Хосроу, Бузес призовал гражданите и войниците да защищават с всички сили града, след което събрал леката си конница и се втурнал да бяга с най-голяма бързина. Хосроу настъпил срещу Хиераполис. Като видял яките стени, той се съгласил да се откаже от обсадата срещу откуп от сто хиляди номизми. Гражданите, уплашени от съдбата на Сура, платили исканата сума. След това Хосроу възвил на запад и спрял пред Берея. Тамошните укрепления му се видели по-уязвими от тези на Хиераполис, затова откупът бил повишен на двеста хиляди номизми. И тукашните жители се съгласили да платят, но когато започнали да събират парите, се оказало, че могат да дадат едва половината от исканата сума. Имперските бирници — и най-вече синът на господарката Фотий, който бе станал един от най-безсърдечните и най-усърдни агенти на Юстиниан — се бяха подвизавали напоследък в този район. Затова, страхувайки се от гнева на Хосроу, градските първенци и войниците от гарнизона напуснали стените на Берея и потърсили спасение в цитаделата. Хосроу превзел обезлюдените укрепления и разгневен от лошата шега, както сам я нарекъл, опожарил половината град. Но като разбрал, че сумата не е била събрана просто защото не е имало толкова пари, той опростил дълга и продължил към Антиохия.

Когато до Юстиниан стигнала вестта за нахлуването на персите, той веднага изпратил племенника си Герман — същия, който бе помогнал за потушаването на бунта в Африка — да огледа укрепленията на Антиохия. Те бяха в доста добро състояние, но имаха едно слабо място — голяма скала, наречена Орокасия, извиваща се до самата стена в най-високата й точка. Също както мавзолеят на Адриан представляваше непрестанна заплаха за стените на Рим, докато не бе включен в тях като външно укрепление, така и тази скала създаваше грижи на защитниците. Герман решил, че тя трябва да бъде незабавно укрепена. Единствената възможност била да се изкопае широк и дълбок ров, който да отдели стената от скалата (последната стигаше само на петнайсет стъпки от равнището на бойниците), и да се издигне по-високо самата стена. Но гражданските власти на Антиохия отказали да направят каквото и да било. Те заявили, че нямало време да се завършат изкопните и строителните работи до идването на Хосроу и че ако той ги изненада по време на работа, това щяло да означава сами да издадат къде е единственото слабо място на укрепленията. Ако се окажело, че не могат да устоят на обсадата, щели да се опитат да се откупят; всъщност патриарх Ефрем писал тайно на Хосроу и предложил да събере някаква разумна сума, например сто хиляди номизми. Но Юстиниан разпратил междувременно писма до всички градски префекти, като им забранил да плащат откупи под страх от смъртно наказание. Патриархът се боял да се изправи пред Хосроу с празни ръце и избягал на север в Киликия, както предвидливо направили и други заможни граждани. В това време от Ливан пристигнали шест хиляди конници на помощ на местния гарнизон и техните предводители затворили портите, така че бягството станало невъзможно.

Предният отряд на цар Хосроу скоро бил съзрян от защитниците на Антиохия. Неговият пратеник дошъл до самата стена и изложил персийските искания, които отговаряли съвсем точно на предложението на патриарха. Само за сто хиляди номизми царят бил готов да пощади града и да продължи нататък със своята войска.

Жителите на Антиохия са много разпуснати и несериозни хора. Те не засвидетелствували никакво уважение към пратеника — замеряли го с нечистотии и забивали стрели около него. След като Велизарий, казвали те, успял само с пет хиляди обучени войници да отбранява в течение на цяла година един много по-голям град срещу сто и петдесет хилядна готска армия, защо те да не могат да задържат Антиохия с девет хиляди човека срещу петдесетте хиляди перси на Хосроу? Освен това Велизарий не е имал голяма полза от кротките римски граждани, докато в Антиохия сините и зелените са образували нещо като местно гражданско опълчение. Техните междупартийни схватки, водени по-открито и посмело, отколкото в Константинопол, им били вдъхнали борческо въодушевление. Накрая станало така, че десет хиляди доброволци се присъединили към редовната армия, като поне половината от тях носели брони и оръжие. За нещастие скалата Орокасия си останала незащитена. Според мен стигало е триста души да се изкатерят по нея и да заемат позиция на стръмното й било, за да бъдат в състояние да отблъснат всяко нападение оттам. Избрана била обаче друга тактика: дълги дървени платформи били издигнати с въжета между кулите на това място, така че защитниците да водят бой на две равнища — със стрели и метателни копия от разположените на по-голяма височина платформи и с мечове и дълги копия от бойниците.

На сутринта след отхвърлянето на неговите мирни условия цар Хосроу изпратил част от войската си по долината на Оронт със задача да щурмува стената на различни места, а той самият, начело на група отбрани воини, тръгвал нагоре по склона към Орокасия. Дървените платформи се оказали гибелни за Антиохия. Докато стрелците и копиехвъргачите върху тях полагали всички усилия да държат персите на разстояние, непрекъснато подсилвани от нови бойци, скачащи от съседните кули, изведнъж въжетата се скъсали и всички дъски заедно с войниците се стоварили със страшен грохот върху гъмжащата от хора стена. Имало стотици убити и тежко ранени; разнесли се сърцераздирателни писъци, на които персите отвърнали е тържествуващи викове.

Бойците от съседните кули не разбрали какво става и помислили, че се е срутила цялата стена и че персите нахлуват вътре. Те изоставили поста си и се втурнали надолу към града. Като стигнали при портата, която води към предградието Дафна, извикали, че са видели в далечината как Бузес идва начело на цяла армия да спаси града и че трябвало да побързат да се присъединят към него. Никой не повярвал на тази версия, но гражданите веднага се втурнали да бягат от Антиохия, докато все още имало възможност, тъй като единствено портата за Дафна не била нападната от персите. Накрая цялата конница се оттеглила от стената и препуснала в галоп към същата тази порта, като газела гражданите и се катерела по цяла планина от мъртви и умиращи. Скоро в Антиохия не останали никакви войски, с изключение на малко редовна пехота и градското опълчение. Доброволците, оцелели след събарянето на платформите, напуснали стената при Орокасия веднага след като разбрали, че фланговете им не са вече защитени от редовна войска. Те се строили в подножието на хълма, решени да бранят улиците. Персите се изкатерили по стената със стълби и влезли в града безпрепятствено.

Доброволците тогава влезли в показен уличен бой в най-добрите традиции на хиподрома — с павета, рапири и сопи. Сините нападали с бойния си вик: „Долу зелените!“, а зелените — със своя: „Долу сините!“, и персите били принудени да отстъпят пред енергичния им напор. Но цар Хосроу, заел позиция в една кула, видял, че това не е войска, а сган, и пратил срещу тях един ескадрон от своите „безсмъртни“. Опълчението се пръснало в безредие и започнало клане, в което загинали огромен брой хора и от двата пола. Антиохия била разграбена, а в катедралата Хосроу намерил съкровища от злато и сребро, достатъчни да покрият всички разходи за две такива войни. Като наказание за уличния бой, той наредил да бъде опожарен целият град с изключение на катедралата, тъй като по собствените му думи не се бил карал с патриарха. Дори и предградията били разрушени, и то по-безмилостно, отколкото от земетресението преди тринайсет години. Половин милион души останали без подслон и храна. Хосроу събрал сто хиляди от по-младите и по-енергичните и ги успокоил с думите:

— Ще ви отведа на сигурно място в моята страна и ще ви построя нов град на река Ефрат, която е много по-хубава от вашата Оронт. Ще имате и бани, и пазар, и обществена библиотека, и хиподром — всичко, каквото бихте могли да пожелаете!

След това отишъл в Селевкия, пристанището на Антиохия, и се изкъпал в морето, изпълнявайки един обет, даден на бога-слънце, а после се изкачил нагоре по Оронт до Апамея, където отново се обогатил с църковни съкровища. Тук хората го посрещнали с отворени порти, така че не опожарил града и дори позволил на жителите му да задържат своята най-голяма ценност — един лакът дърво, отрязано от основата на кръста господен. Времето и процесите на гниене бяха направили тази реликва фосфоресцираща, така че тя светеше на тъмно, което бе смятано за чудо. Свещениците я държаха в обсипано със скъпоценни камъни златно ковчеже. Хосроу взел все пак ковчежето.

В Апамея той наредил да се организира надбягване с колесници в негова чест. „Помнете добре — казал той, — зеленият цвят трябва да излезе победител, тъй като император Юстиниан и неговата императрица са покровителствували твърде дълго вече сините, както ме уверяват моите министри.“ В Персия колесниците се използуват само при военни и церемониални шествия, затова Хосроу не разбирал добре състезателния характер на това забавление. Четирите колесници били пуснати от „клетките“, водачите им се борели с викове и блъскане кой да води и първата синя скоро успяла да заеме вътрешната пътека — тя излетяла на петдесет крачки пред втората синя, а двете зелени изостанали далеч назад. Хосроу се разгневил силно и като видял в сините колесници емблемата на императора, извикал:

— Спрете надбягването! Спрете този цезар! Той най-нахално отне водачеството на моите две колесници!

Персийските войници се втурнали на арената и преградили пътя на колесниците с копията си. Сините водачи дръпнали юздите от страх да не се набодат на тях конете и зелените колесници спечелили надбягването. Това било най-нечестното състезание, виждано някога на хиподрома (а бих могъл да ви разкажа за някои доста нечестни). Публиката избухнала в шумни смехове, а Хосроу сияел целият, без да си дава сметка, че именно той е станал обект на присмех. „Спрете този цезар!“ стана моден призив на водачите на колесници в цял свят. Хосроу беше по природа раздразнителен и саркастичен. Обичаше например да се присмива на нещастието на хората от разрушените от него градове, като се правеше, че плаче, и казваше: „Уви, клети християни, не друго, а вашата неоправдана вярност към нашия глупав, алчен събрат от Константинопол ви докара до главата всички тези беди!“ Но иначе не беше лош човек.

От Апамея той тръгнал обратно, но не по пътя, по който бил дошъл, а през Едеса, Каре, Константина и Дара. Задоволил се само с пет хиляди номизми откуп от Едеса, макар че първоначално имал намерение да я нападне, тъй като придружаващите го магове го посъветвали да не предприема такъв опит. Предният му отряд сбъркал пътя за Едеса два пъти, а когато най-после го намерил, Хосроу изведнъж получил страшен зъбобол.

Жителите на Едеса не се изненадали, че са се отървали така леко. Те твърдят, че самият Иисус Христос бил пратил някога писмо до един техен съгражданин, който го бил поканил да остави неразумните галилейци и да дойде да поучава гражданите в Едеса като почетен гост. Иисус бил отговорил: „Не мога да дойда, защото друго вещае Писанието, но добрата сполука ще ви съпътствува, докато сте живи, и аз винаги ще закрилям града ви от персийски нападения.“ Този отговор не ми изглежда много правдоподобен при тогавашните обстоятелства, защото по времето на Иисус не е съществувала персийска заплаха. Така или иначе, жителите на Едеса са го изписали със златни букви на градската порта и само веднъж магията на тези думи се е оказала безсилна.

Докато цар Хосроу бил още в околностите на Едеса, пристигнал пратеник от Юстиниан, който известил, че императорът приема условията за подновяване на Вечния мир и се задължава да плаща годишен трибут от четиристотин хиляди номизми в допълнение към взетата досега военна плячка. Като проява на великодушие Хосроу предложил да предаде на жителите на Едеса, прочути със своето милосърдие, всички антиохийски пленници на много изгодна цена. Те събрали освен откупа от пет хиляди жълтици нови петдесет хиляди. Тази сума включвала сребърни и медни монети, дори добитък и овце, дадени доброволно от селяните. Даже блудниците се събрали и решили, че всички скъпоценности, притежавани от членове на тяхното сдружение, трябва да бъдат предадени за тази цел. За зла участ точно тогава пристигнал Бузес и заявил, че Едеса е нарушила заповедта на императора, като е платила на Хосроу петте хиляди. Той забранил да се дават повече пари и съобщил на Хосроу, че едесци са променили решението си и се отказват от пазарлъка. Бузес не можеше да прости на Хосроу, който бе определил фантастично висок откуп за брат му Кузес, пленен преди тринайсет години: Кузес така си и умря в неволя. За да възстанови справедливостта, Бузес задържал за личната си хазна всичките пари от Едеса и Хосроу отвел пленниците със себе си.

Това станало в началото на юли. До цар Хосроу стигнала вестта, че Велизарий се е върнал в Константинопол. Той побързал да се прибере, като се задоволил да вземе малки откупи от Константина и от останалите градове по пътя му. Не приел пари от Каре, тъй като жителите му не бяха християни и бяха останали верни на древните богове. В Дара организирал показно учение и след като взел оттам още пет хиляди номизми, пресякъл отново персийската граница, напълно доволен от постигнатото. Що се отнася до пленниците, той им построи на Ефрат обещаната нова Антиохия и тя наистина не ги разочарова. Повечето от тях се отказаха от християнството и се върнаха към древните богове, на които се кланяха в построените от него храмове. Симах, атинският философ, също се пресели там и откри школа за изучаване на така наречения неоплатонизъм — доктрина, подобна на християнството, но неутежнена от обърканата история за Иисус Христос и от споровете за неговата природа. На хиподрома в Нова Антиохия зеленият цвят се намираше под покровителството на цар Хосроу и тази партия получаваше най-добрите коне.

Но след като научил, че Хосроу се е върнал обратно в Персия, Юстиниан скъсал новия договор.

И така, когато през месец юли пристигнахме в Константинопол от Равена, очакваше ни печална вест — тримесечната кампания на Хосроу бе струвала на Юстиниан много милиони и бе извадила на показ слабостите на неговата отбрана и малодушието на войската му. Малцина способни военачалници се завръщаха с Велизарий и господарката в Константинопол; те не водеха със себе си друга войска, освен личната гвардия на Велизарий, която сега, след присъединяването към нея на голям брой готи, маври и вандали, възлизаше на седем хиляди души. Това бяха все храбри, сурови мъже, защото, ако някой боец, независимо дали беше от съюзните ни или от вражеските армии, покажеше необикновена смелост, Велизарий винаги бързаше да го завербува и да го превърне в първокласен войник. По време на отбраната на Рим личната конница толкова често поемаше главния удар на готските нападения, че римляните възкликваха учудени: „Империята на Теодорих — подкопана от личната гвардия на един-единствен човек!“

Водехме много пленници, начело с крал Витигес, кралица Матасунта и децата на крал Хилдибалд. Носехме и всички градски съкровища на Равена, в това число около десет милиона в златни и сребърни слитъци и монети, древните регалии на Западната империя, голям брой най-различни златни и сребърни съдове, включително съкровищата, заграбени от Теодорих в Галия, и съкровищата на арианската църква (разтурена по заповед на Юстиниан), както и римските знамена, пленени отдавна в битката при Адрианопол заедно с короната, носена от император Валент в този злощастен ден.

Във връзка със знамената и короната Велизарий каза, докато плавахме към Константинопол:

— За поражението ни при Адрианопол е най-после отмъстено. Ех, ако вуйчо ми Модест бе доживял да види как ги връщам, какво класическо пиршество щеше да ни устрои!

— Да — съгласи се господарката, — и какво от класическо по-класическо слово щеше да произнесе!

Велизарий според мен сравняваше наум посрещането, което би му уредил неговият вуйчо, с онова, което можеше, в най-лошия случай, да се очаква от Юстиниан поради царящата в двора атмосфера на сплетни и подозрения. Не че Велизарий ламтеше за почести и титли — стигаше му удовлетворението от добре изпълнената задача. Но по природа добросърдечен, той лесно се засягаше от липсата на великодушие у другите. Без съмнение Велизарий се надяваше, колкото заради себе си, толкова и заради Юстиниан, че неговото завръщане ще разсее всички подозрения и клеветниците ще претърпят поражение.

Ако правилно съм изтълкувал мислите му, очакваше го голямо разочарование. Сигурно никога и никъде преди това един победил пълководец не е бил посрещан толкова студено от своя император. Столичните тълпи изпаднаха просто в изстъпление, давайки израз на възхищението си от Велизарий, и го приветствуваха като единствения си надежден защитник срещу персите. Юстиниан обаче изпитваше такава завист, че не му устрои заслужения триумф; дори не изложи публично взетата от готите плячка. Тя бе свалена без много шум на императорския пристан и отнесена в палата Порфирий, където можеха да я видят единствено членовете на Сената. Юстиниан беше против Велизарий да получи някаква част от парите, вероятно от страх, че той би ги пръснал сред тълпата и по този начин би увеличил още повече своята популярност. Но Теодора настоя да му се отпусне поне половин милион за разходите на личната гвардия, тъй като хората му не получаваха заплати и дажби от държавните фондове, когато не вземаха пряко участие във военни действия. При всички войни, в които беше участвувал, Велизарий не само даваше на хората си допълнително възнаграждение и провизии от собствения си джоб, но и възстановяваше загубите им в оръжие и бойно снаряжение, а това съвсем не беше общоприета практика. Освен това ги награждаваше с почетни пръстени и медальони за всеки по-голям военен подвиг и даваше пенсии на болните и ранените, които не можеха вече да се бият. Нещо повече, ако някой стар войник дойдеше при него и кажеше например: „Загубих ръката си по време на твоята първа персийска война и ето че стигнах до просешка тояга!“, той му даваше пари, макар и войникът да не е бил под негова непосредствена команда. Тази щедрост засилваше, разбира се, подозренията на Юстиниан, който се отнасяше твърде скъпернически към изпадналите в нужда ветерани.

Столичани казваха за Велизарий: „Той е направо чудовищен! Никой никога не го е виждал пиян; облича се толкова просто, колкото допуска неговият ранг; всяка похотливост му е чужда — не е погледнал с копнеж нито една от своите пленнички, макар че няма на света по-големи красавици от вандалските и готските жени; дори и религията не го изпълва с въодушевление.“ Придружен от господарката и от многобройна свита войници, той всеки ден излизаше от дома си на Главната улица и изминаваше пеш целия път до Августовия площад, където работеше в Официя на войната, и след това отиваше да поднесе почитанията си на императорската двойка. Тълпата се взираше с неотслабващ интерес във високата му фигура и в неговото открито, строго лице, както и в следващите го с равна стъпка войници. Това бяха мургави перси с фини черти, синеоки и русокоси вандали, дългокраки кестеняви готи, хуни с криви крака и дръпнати очи и маври с къдрави черни коси, извити носове и дебели бърни. Хората се взираха и в господарката и шепнеха: „И тя е чудовищна. Сама е убила много готи с балистата и нейна е главната заслуга за спасението на Рим.“ Веднъж дочух един свещеник да казва за нея: „Сбъдват се пророчествата Соломонови от Книгата на притчите за тази уличница: Тя мнозина е свалила ранени и мнозина юнаци са убити от нея; нейният дом е път за преизподнята, който слиза във вътрешните жилища на смъртта.“

И въпреки че само едно болно въображение би взело неподправената скромност на Велизарий за преструвка, Нарзес и Йоан Кападокиеца казваха на Юстиниан:

— Той замисля метеж. Виж го само как угодничи на тълпата, та всяко негово появяване на улицата се превръща едва ли не в празнично шествие. По този начин той засенчва в очите на простолюдието сиянието на твое славно величество. Вече смята, че трябва само да протегне ръка, за да си присвои и двете империи. Дошъл е тук в Константинопол, за да изложи на показ пленниците си, и търси удобен момент да грабне короната от свещеното чело на твоя светлост. Изпревари го и нанеси пръв удара.

Юстиниан, който бе малодушен, възразяваше:

— Нямам още никакви доказателства.

Той се страхуваше от Теодора, която държеше много на приятелката си Антонина; освен това, ако идната година Хосроу отново нападнеше империята, само Велизарий можеше да го спре.

Колкото до крал Витигес, той се поклони на Юстиниан и дори се отрече от арианската си заблуда, затова бе издигнат в ранг патриций и получи големи имения в Галатия, които не отстъпваха на Гелимеровите. Но женитбата му с Матасунта бе разтрогната по тяхно взаимно съгласие. Като награда за изгарянето на житниците Матасунта получи разрешение да се омъжи за Герман, племенника на самия Юстиниан — същия, който бе помогнал за потушаването на бунта на Стотцас. Останалите готски пленници бяха включени в конни части и изпратени да охраняват дунавската граница. Толкова за готите.

В Константинопол за пръв път видяхме завършена църквата „Света София“. Неин архитект беше Антимий Тралески. Юстиниан му поръчал: „Не жали средства, за да направиш тази църква най-прекрасната и най-дълговечната постройка в света, за слава на Името Божие и на моето име.“ Антимий се бе оказал достоен за тази задача. Главната слава се пада всъщност на него, защото Юстиниан само е одобрил проектите му. Ако трябва да се отдаде дължимото и на други имена, нека посоча това на Исидор Милетски, помощника на Антимий, както и името на Велизарий, чиято победа над вандалите осигури не само паричните средства за построяването на катедралата, но и необходимия робски труд.

Катедралата се извисява над всички съседни постройки, макар че и те не са никак малки. Прилича на грамаден търговски кораб, хвърлил котва сред гемиите в Златния рог. Но пропорциите й са тъй добре пресметнати, че няма нищо потискащо или мрачно в нейните размери. Напротив, отличава се с едно изящно, но сдържано благородство, за което мога само да кажа: ако Велизарий беше толкова способен като архитект, колкото и като военачалник, точно такава църква би построил.

„Света София“ е широка повече от двеста стъпки, дължината й е триста стъпки, а височината — сто и петдесет. Увенчана е от огромен купол. Когато зрителят отправи поглед нагоре към свода, покрит целият с чисто злато, има чувството, че сградата ще се срути всеки момент, защото няма напречни греди, нито централни носещи колони — всяка част се извива навътре и нагоре към центъра на главния купол. Столичани казват на гостите на града: „По заповед на императора един демон е окачил купола на златна верига за небесния свод, докато бъдат изградени подпорите.“ Мнозина посетители взимат тази шега за чиста монета.

Храмът има две галерии, всяка с куполовиден позлатен покрив — едната за богомолците, а другата за богомолките. Кой би могъл достойно да опише великолепието на изящните колони и на мозайките, с които е украсена сградата! Човек има чувството, че се намира на поляна с пролетни цветя, огряна от огромно златно слънце, а каменните стълбове на напречния кораб се издигат нагоре като дървета. Стените и подът са облицовани с разноцветен мрамор — червен, зелен, пъстър, пурпурен, сламен, масленожълт и снежнобял, изпъстрен тук-таме с искрящ син лазурит. Изкусните ръце на ваятели, гравьори и леяри са изпипали всяка подробност, а многобройните прозорци по стените и на купола заливат напречния кораб със светлина. Не е необходимо човек да бъде православен християнин, за да се наслади на този храм и да отдаде дан на Мъдростта, на която е посветен. Той е по всяко време отворен и за най-бедните богомолци, стига да не нарушават законите и да се държат както подобава. Един просяк може да влезе в него и да си представи, че е василевс сред цялото това разточително великолепие; той има достъп навсякъде с малки изключения, като олтара, облицован с четирийсет хиляди либри блестящо сребро, и някои частни параклиси. Колкото до реликвите на светци и мъченици, тук те са в изобилие, а някои от вътрешните врати са от дърво, което, както твърдят, било някога част от Ноевия ковчег.

Мисля, че именно по време на едно посещение в „Света София“ Теодосий бе дошъл до убеждението, че води напълно безцелно съществуване и че ще намери мир само ако се върне в манастира. Не че бе станал по-ревностен християнин отпреди, но в Ефес животът му бе следвал точно определени правила и никога не му се бе налагало да мисли какво ще прави утре. Теодосий не беше порочен младеж. Всъщност, като приемаше монашеското въздържание и се отказваше от страстите, той се подлагаше на изпитание, което повечето мъже биха сметнали за непоносимо. Освен това си даваше сметка, че е обект на непрекъснати клюки въз връзка с господарката Антонина (наричаха го нейно момче за удоволствие), а и господарката, за да спре тези приказки, винаги се обръщаше с унизителна грубост към него на публични места, макар иначе да се държеше много внимателно. От друга страна, Теодосий се чувствуваше уморен от войните и се боеше от перспективата да вземе участие в още една кампания, и то на изток, където Велизарий сигурно щеше да бъде изпратен не след дълго: от жегата винаги му ставаше лошо и чувствуваше главата си като празна. Затова една вечер той стегна тайно неголямото си имущество, качи се на един бърз търговски кораб и замина за Ефес, след като остави записка с няколко думи за извинение и сбогом.

Господарката бе дълбоко опечалена от неговото заминаване — не можеше да се докосне до храна, нито да върши ежедневната си работа и накрая легна болна. Вече беше на четирийсет години и тревогите около войната в Италия бяха придали на лицето й изпит и угрижен вид, срещу, който не помагаха нито мазилата, нито масажите. Освен това бе започнала да сменя кръвта си и това я правеше нервна и раздразнителна. Изпадна в меланхолия, от която Велизарий, въпреки цялата си любов и безграничното си търпение, не успяваше да я изтръгне. Изглежда, тя възприе заминаването на Теодосий като знак, че голямата й красота (която той галантно възпяваше в съчинени от самия него песни) я бе напуснала заедно с всепризнатата й духовитост и чаровност. Смятам, че в случая Велизарий прояви истинско великодушие. Когато тя призна, че само присъствието на Теодосий би могло да я съживи отново, той отиде направо при Юстиниан и отправи смирено прошение младежът да бъде повикан обратно.

Юстиниан се съгласи да пише на ефеския игумен, приканвайки го да освободи Теодосий от дадения обет и да го изпрати обратно, но Теодосий настоял, че правото му да се покалугери не може да му бъде отнето от никоя светска власт, в това число и императорската.

Когато напролет цар Хосроу възобнови военните действия и Велизарий бе спешно изпратен да го спре, господарката остана в столицата, като каза, че в това състояние само би му пречила.