Робърт Грейвс
Велизарий (17)

Глава шестнадесета
Отстъплението на готите

Новините от Африка през пролетта на същата тази година бяха наистина печални. Соломон бе изпратил неотдавна от Нумидия една колона императорски войски срещу Стотцас, но Стотцас успял да ги убеди да се присъединят към метежниците, въпреки уронения си престиж след понесеното от Велизарий поражение. С изключение на градовете Картаген, Хипон Регий и Хадрумет целият диоцез бе отново загубен за Юстиниан. Едно нещо е обаче да си победоносен главатар на бунт и съвсем друго да управляваш диоцез — скоро Стотцас установил, че няма голям авторитет сред хората си, които се оплаквали, че не им давал редовно дажбите и заплатата, нито се грижел за техните удобства, и че сега не били много по-добре, отколкото преди. По-късно научихме, че Юстиниан е изпратил племенника си Герман да обяви от негово име амнистия на всички изменници и че бунтовниците намерили това предложение за много изгодно, тъй като то включвало обещание за изплащане на възнагражденията, полагащи се за всички месеци на метежа. Силите на Стотцас започнали постепенно да се топят. Най-после до нас стигна вестта, че Герман е нанесъл поражение на Стотцас и неговите мавърски съюзници на бойното поле, че Стотцас е избягал във вътрешността на Северозападна Африка заедно с известен брой вандали и че навсякъде отново цари спокойствие, макар и целият диоцез да е доведен до просешка тояга. Велизарий писа на Герман и предложи последният да му изпрати като подкрепления херулите и тракийските готи, присъединили се към метежниците — в Италия нямаше закон, забраняващ причестяването на арианите, и той можеше да има голяма полза от тези сърцати мъже.

В Рим сега цареше пълен глад. Отчаяните жители на града дойдоха отново да молят Велизарий за още едно голямо сражение, което да сложи с един удар край на обсадата, независимо в чия полза. Те дори му заявиха: „Нашите мъки станаха толкова нетърпими, че ни изпълват със смелост и ние сме готови, ако настояваш, да грабнем оръжието и да тръгнем заедно с теб срещу готите. По-добре смърт от милостивия удар на меча или от пробождане с копие, отколкото от бавните, жестоки мъки на глада.“

Велизарий изслуша с болка това позорно признание, изречено от хора, които продължаваха да носят гордото име римляни. Той ги отпрати с думите, че ако преди дванайсет месеца бяха пожелали доброволно да изучат бойното изкуство, сега биха могли да му бъдат много полезни, но при това положение не могат да му свършат никаква работа. Велизарий съзнаваше добре, че на готите също не им е никак лесно — смъртоносната зараза бе стигнала и до техните лагери, които бяха нехигиенични, и бе взела многохилядни жертви. Освен това снабдяването им с хранителни припаси от север бе прекъснато поради наводнения и лоша организация. Но неговото собствено положение бе още по-лошо и ако подкрепленията, за които се говореше, че са на път, не пристигнеха в най-скоро време, той беше загубен.

Велизарий взе смелото решение да изпрати тайно две колони, всяка една по петстотин опитни бойци и хиляда римски новобранци, със задача да превземат с изненада укрепените градове Тибур и Терацина. Ако замисълът му успееше, той не само щеше да намали броя на гладните гърла, но и да се превърне от обсаден в обсаждащ, тъй като Тибур и Терацина пазеха пътищата, по които минаваха конвоите с храна на готите. Велизарий настоя господарката Антонина да напусне Рим с колоната за Терацина, откъдето да продължи за Неапол и да ускори изпращането на подкрепления за Рим веднага след като те пристигнат там. Всъщност той се безпокоеше за нейното здраве — голямото напрежение и лошата храна я бяха довели до крайно изтощение и тя често получаваше припадъци. А и да си единствената жена в един обсаден град, не е никак весело. След известно колебание господарката се съгласи да тръгне, решена по какъвто и да е начин да снабди града с храна, преди да е изтекъл един месец.

В последната нощ на ноември ние, на брой хиляда и петстотин души, се измъкнахме от града през Порта Апия. Що се отнася до мен, аз бях истински щастлив, че се махам оттам, и запях една песен от хиподрома „Летете, колесници“, забравяйки заповедта да се пази тишина. Един от стотниците ме удари грубо по рамото с опакото на меча си и прекъсна пеенето ми по средата на стиха. Минахме необезпокоявани покрай крепостта на акведукта, изоставена от готите поради мора, и няколко дни по-късно превзехме Терацина без бой, тъй като малкият готски гарнизон избяга, щом зърна нашето знаме. Тук напълнихме търбусите си до насита — за първи път от много месеци ядохме сирене, масло и прясна морска риба.

Господарката, придружена от мен и от секретаря Прокопий, който бе напуснал Рим заедно с нас, тръгна от Терацина с конвой от двайсет войници, а пристигна в Неапол с повече от петстотин! Пътят ни минаваше покрай стана на конниците, които бяха дезертирали преди много време при Милвийския мост. По-късно към тях се бяха присъединили и други изменници. Когато господарката обеща да прости на всички, те тръгнаха след нея. В Байи пък намерихме наши ранени, изпратени на лечение в тамошните минерални бани и достатъчно възстановени, за да могат да се бият отново. А в Неапол, където вулканът Везувий заплашително тътнеше и пръскаше пепелта, направила тъй плодородни околните лозя, — в Неапол ни очакваше чудесна новина. От Изтока бе току-що пристигнала флота с три хиляди исаврийски пехотинци на корабите, хвърлили вече котва в залива, а две хиляди конници под командата на Йоан Кървавия бяха слезли на брега в Отранто и се движеха с бърз ход към нас.

Не след дълго нашата армия от пет хиляди и петстотин души бе готова да тръгне и да освободи Рим от обсадата. Бяхме събрали големи количества жито, масло, наденици и вино, които взехме със себе си. Йоан Кървавия бе реквизирал в Калабрия голям брой селски каруци заедно с впряговете им, на които натоварихме житото. Йоан се нае да съпроводи конвоя до Рим по Виа Апия, а в случай на нападение от страна на готите каруците щяха да му послужат като полезно прикритие във варварски стил. Господарката пое лично командуването на исаврийските кораби, натоварени с всички останали провизии. Времето беше благоприятно и ние вдигнахме веднага котва за Остия, където се бяхме уговорили да се срещнем с Йоан четири дни преди Рождество Христово.

В устието на Тибър има остров, дълъг две мили и широк също две мили. В северната му част се намира силно укрепеното пристанище на Рим, свързано с града посредством хубав път, по който в мирно време волове теглят шлепове срещу течението. На южния бряг е разположена Остия, която навремето е имала по-голямо значение от сегашното пристанище, но отдавна е загубила търговските си връзки и се е превърнала в обикновено неукрепено селище. Това е станало, защото пътят от Остия за Рим не е подходящ за превоз на стоки — оказало се по-евтино те да се изтеглят в шлепове нагоре по реката, отколкото да се пренасят по пътя с каруци. Освен това пристанището на Остия бе станало твърде плитко и неудобно поради голямото количество наноси, довлечени от реката и задържани от изкуствения остров, издигнат при входа на пристанището. Сега обаче готите владееха пристанището на Рим, а Остия беше единственият друг пристан в околността, затова се отправихме към Остия, която намерихме незащитена.

Междувременно Велизарий научил за приближаването на конвоя и решил да нанесе тежък удар на готите в северозападна посока, с цел да отвлече вниманието им от онова, което ставаше по реката. Едно ранно утро той заповядал на хиляда леки конници под водачеството на Траян да излязат от Порта Пинция, да тръгнат към най-близкия лагер на готите и да го обсипят със стрели през оградата, предизвиквайки неприятеля на бой. Готската конница бързо получила подкрепление от останалите лагери. Траян се оттеглил, съгласно получените нареждания, веднага след като го нападнали, и бягал, преследван чак до градските стени. Това било само началото на сражението. Готите не знаели, че през нощта нашите били разрушили стената, преграждаща Порта Фламиния отвътре. Оттам най-неочаквано изскочил самият Велизарий начело на своята лична конница и след като си проправил път през един опитващ се да го спре преден пост, нападнал обърканите им редици по фланга. Тогава хората на Траян се обърнали и готите били притиснати между двете ромейски части. Малцина успели да се спасят.

Крал Витигес бе дълбоко огорчен от това сражение и от съобщенията, изпращани му от някои негови съгледвачи в града. Защото господарката бе заловила цяла група от тях непосредствено преди заминаването си и Теодосий, който бе поел задълженията й в нейно отсъствие, ги принуждавал под страх от мъчения да изпращат писма с неверни сведения. Съгласно тези писма от Неапол напредваше челният отряд на огромна войска — най-малко шейсет хиляди души. Сраженията и болестите бяха свели броя на хората на Витигес до петдесет хиляди; два големи конвоя с жито, от което той изпитваше остра нужда, бяха пленени от нашия гарнизон в Тибур, а и дезертиранията станаха често явление. Готският крал реши да търси мир.

И така, трима негови пратеници отишли в Рим. Велизарий ги приел, както и преди, с вързани очи и изслушал какво имат да му кажат в Сената. Техният говорител, един приятелски настроен към готите римлянин, изложил тезата на крал Витигес умело и обстойно. Целият въпрос, казал той, се състоял в това, дали Италия принадлежи по право на готите, или не. Ако правото било на тяхна страна, както той можел да докаже, значи Юстиниан постъпвал несправедливо, изпращайки войска срещу тях, без те да са накърнили с нищо неговите интереси. Фактите били следните. Теодорих, предишният им крал, който имал ранг на патриций в Константинопол, бил получил от тогавашния император на Изтока поръчението да навлезе в Италия и да вземе властта от ръцете на варварските пълководци, свалили от трона неговия хомолог, императора на Запада. Теодорих се справил успешно с тази задача и през дългите години на своето царуване запазил държавното устройство на Италия в неговата цялостност. Не въвеждал нови закони и не отменял старите, а оставил гражданското управление изцяло в ръцете на самите италийци и действувал единствено като главнокомандуващ на войските, закрилящи страната от франки, гепиди, бургунди и всякакви други варвари. Нещо повече — макар и ариани, Теодорих и неговите приемници се отнасяли с благородна търпимост към православните християни и почитали техните светини, затова смешно било да се твърди, че сегашното непростимо нашествие било война за религиозно освобождение.

Велизарий отговорил:

— Теодорих бе изпратен в Италия, за да върне страната на императора на Изтока, а не за да я заграби за себе си, нали? Какво би спечелил тогавашният император, ако Италия беше управлявана не от един, а от друг варварски узурпатор!?

— Да оставим това — казал пратеникът. — Разумните хора не спорят за объркани исторически събития. Дойдох всъщност да ти кажа следното: ако се съгласиш да изтеглиш войските си от Италия, моят царствен господар ще отстъпи безвъзмездно на твоя император целия триъгълен остров на плодородна Сицилия.

Велизарий се засмял и отвърнал презрително:

— Нека бъдем почтени докрай. Ние пък от своя страна ще ви отстъпим целия триъгълен остров на плодородна Британия, която е много по-голяма от Сицилия и бе източник на големи богатства за нас… преди да я загубим.

— А ако моят господар се съгласи да задържите Неапол и цяла Кампания?

— Получил съм заповед да завоювам отново Италия за нейния законен собственик и възнамерявам да я изпълня. Не съм упълномощен да влизам в каквито и да било съглашения, които биха накърнили претенциите на василевса към целия полуостров и всички подопечни нему територии.

— Би ли приел тримесечно примирие, което да даде на крал Витигес възможност да изпрати своите предложения за мир в Константинопол?

— Никога не бих попречил на един неприятел, който действително желае да се помири с негово пресветло величество, моя повелител.

Така се стигнало до споразумение за сключване на примирие и размяна на заложници. Но преди то да влезе в сила, Велизарий научил за нашето пристигане в Остия по суша и море. Той не могъл да се сдържи и един ден на смрачаване тръгнал на кон с още сто души да посрещне своята Антонина. Успял да мине благополучно през линията на готите и същата вечер седна на трапезата заедно с нас в нашия окопан и укрепен лагер. Обеща, че когато на другия ден се зададем по пътя с натоварените си каруци, ще излезе, ако се наложи, и ще ни помогне да пробием обсадата. Към полунощ тръгна обратно и отново успял да избегне вражеските постове.

В радостта си, че имахме възможност да го видим и да чуем разказа му за битката при Порта Фламиния, пропуснахме да му кажем за затрудненията си с превоза. На сутринта присъствувах заедно с господарката на военен съвет, където се обсъждаха тъкмо тези трудности. Пътят от Остия представляваше един изоставен, кален коловоз, а воловете бяха толкова изтощени от дългия си принудителен преход от Калабрия, че продължаваха да лежат полумъртви там, където бяха спрели предишната вечер и нямаха дори сили да хапнат от окосената трева, донесена им от коларите. Нито камшикът, нито остенът можеха да ги заставят да теглят каруците през този ден.

Тогава господарката Антонина даде идеята да натоварим зърното на по-малките галери, да укрепим бордовете им с дъски срещу стрелите и копията на врага и да им поставим големи платна. Духаше постоянен западен вятър и с помощта на греблата при завоите на реката щяхме да успеем да се придвижим срещу течението до самия град. Конницата можеше да ни следва по брега и при нужда да ни тегли с въжета, когато платната и греблата се окажеха безполезни.

Замисълът беше успешен — след целодневно пътуване галерите стигнаха благополучно в Рим при падането на нощта. Готите не направиха опит да ни попречат, тъй като явно не искаха да осуетят подписването на примирие. Вятърът се задържа постоянен и корабите се завърнаха на другия ден в Остия за нов товар. За няколко дни всички припаси бяха прехвърлени в Рим, гладът бе победен, флотата се върна да презимува в Неапол и примирието, задължаващо двете страни да се въздържат от „всякаква употреба или заплаха за употреба на сила“, бе подписано и подпечатано. Витигес изпрати посланици в Константинопол, но Велизарий писа на Юстиниан, увещавайки го да не обръща никакво внимание на техните условия, освен ако те не се свеждат до пълна капитулация.

Хилдигер, зетят на господарката, пристигна от Картаген на Нова година с всичко, което бе останало от херулите и тракийските готи — шестстотин здрави мъже с посрамени лица. Велизарий ги приветствува без какъвто и да било подигравателен намек за тяхното участие в бунта. Същия ден готският гарнизон напусна главното пристанище, тъй като Витигес не бе в състояние да осигури по-нататъшното му снабдяване с храна. То бе веднага заето от исаврите, които бяхме оставили в Остия. Етрурският град Цертумцеле бе изоставен от своя гарнизон по същата причина и също така зает от нас. Витигес протестира, че това било „нарушение на примирието“, но Велизарий остави без последици неговите възражения, тъй като не бе нито употребил, нито заплашил, че ще употреби сила. След това Велизарий изпрати една голяма конна част под командуването на Йоан Кървавия да презимува недалеч от езерото Фуцинус, на около седемдесет мили източно от Рим. Йоан трябваше да остане там в спокойно очакване на по-нататъшни заповеди, упражнявайки хората си в стрелба с лък и бързо прегрупиране. Ако готите дръзнеха да нарушат примирието, той беше в състояние да им нанесе чувствителни загуби.

Витигес, чиято войска се намираше все още в първоначално изградените лагери, предприе три вероломни опита да превземе града с изненада. При първия той се опита да приложи похвата, използуван от Велизарий при превземането на Неапол. Един готски отряд се придвижи крадешком по сухия водопровод до преградния зид във вътрешността на града близо до Термите на Агрипа и започнал да го руши тухла по тухла. Този акведукт обаче се прехвърля през хълма Пинций на повърхността на земята и един войник на пост при двореца забелязал случайно отблясъци от факлите на готите през две дупки в зида. Траян, който правел обиколка на стражите, го попитал:

— Да се е случило нещо необичайно насам?

— Да, господарю — отвърнал войникът, — видях как очите на някакъв вълк хвърлят червени отблясъци в тъмното оттатък.

Траян не могъл да си обясни как в Рим би могъл да се промъкне вълк през тъй строго охраняваните порти. Дал си сметка, освен това, че вълчите очи святкат в тъмното само ако върху тях попадне светлина, а постът бил в пълен мрак. Стражът обаче твърдял, че нещо е проблясвало около акведукта — какво друго можело да бъде освен очи на вълк? Траян спомена случайно за тази дреболия, когато закусваше с нас на следващата сутрин. Господарката Антонина, която също беше на масата, каза на Велизарий:

— Ако е било вълк, вълкодавите в кучкарника щяха да се разлаят. Те подушват вълк от една миля! Траяне, погрижи се да изясниш тази загадъчна история!

Траян накара поста да покаже къде точно е видял вълка. Там той откри двете дупки — следи от забита навремето в зида дълга скоба. Незабавно бе пробит отвор във водопровода и вътре бяха намерени следи от факлите на готите и от разбиване на зидарията. Отворът бе отново запушен, но когато при падането на нощта готите дойдоха да подновят рушителната си работа, натъкнаха се на голям надпис със следния текст: „Пътят затворен. Заповед на Велизарий“. Те побързаха да се върнат, страхувайки се от засада.

Следващият опит на Витигес бе една изненадваща конна атака срещу Порта Пинция по пладне. Хората му носеха със себе си стълби и голям брой съдове, съдържащи запалителна смес за изгаряне на портата, която беше от дърво. Но нашият наблюдателен пост на кулата даде сигнал, че е забелязал необичайно раздвижване във вражеския лагер. Хилдигер видял сигнала, докато се връщал да обядва с нас в двореца. Той незабавно вдигна под тревога един ескадрон от личната конница на Велизарий, поведе го навън срещу готите и задуши нападението в самия му зародиш.

Третият и последен опит на Витигес бе насочен към онази част от стената, която се мие от Тибър и няма защитни кули — същото място, където Константин бе отблъснал едно нападение по време на битката при мавзолея. Атаката трябваше да се извърши през нощта, и то с многобройни сили. Витигес подкупил двама римски свещеници икономи от катедралата „Свети Петър“, които се наели да го улеснят. Задачата им била да завържат приятелство със стражите на това самотно ъгълче от стената и след това в предварително уговорената вечер да отидат при тях с един мех вино и да ги напият, като поставят в чашите им полученото от Витигес приспивателно. Щом свещениците дадат знак със запалена факла, че пътят е чист, готите ще пресекат реката с лодки, ще вдигнат стълбите си на брега под стената и ще завладеят града. Планът можеше като нищо да успее, ако единият от заговорниците не бе предал другия — последният направи пълни признания, когато в дома му бе намерено шишенцето с приспивателното. Велизарий наказа предателя съгласно традицията, като отряза носа и ушите му и го качи на едно магаре с лице към опашката. Само че вместо да бъде изложен на подигравките на уличната тълпа както обикновено, той бе натирен по пътя към стана на Витигес.

След тези крещящи нарушения на примирието Велизарий писа на Йоан Кървавия: „Нахлуй в готските земи в Пиценум. Отнеси всичко ценно, което намериш. Плени жените и децата им, но не ги подлагай на насилия. Тази плячка ще бъде поделена от цялата войска, запази я непокътната. Осигури си на всяка цена благоразположението на местното население. Завладей всяка крепост, която успееш, и или настани в нея гарнизон, или я разруши, само не оставяй зад себе си нито една в ръцете на неприятеля.“

Йоан Кървавия се справи лесно с тази задача, тъй като почти всички готи, способни да носят оръжие, участвуваха в обсадата на Рим и в укрепените градове бяха оставени незначителни гарнизони. Заловената плячка беше огромна. Без да се задоволява с разграбването на Пиценум, той измина още двеста мили нагоре по източния бряг и с това наруши заповедите на Велизарий, тъй като бе оставил в тила си укрепените градове Урбинум и Ауксимум. Ала един военачалник има право да не се подчини на дадените му заповеди, ако ги разбира докрай и ако може да прецени при какви обстоятелства те стават излишни. Точно такъв беше случаят. Защото, когато готският гарнизон в Ариминий научи за приближаването на Йоан, войниците избягаха в Равена, отдалечена само на един ден път, и градските първенци на Ариминий поканиха Йоан да влезе в града им. Йоан Кървавия бе преценил, че щом Витигес чуе за завладяването на Ариминий от ромеите, ще вдигне обсадата на Рим и ще се оттегли от страх да не загуби и Равена, и тази негова преценка се оказа правилна. Освен това съпругата на Витигес — Матасунта, която се намираше в Равена и не се бе примирила с натрапения й брак, започна тайна кореспонденция с Йоан Кървавия, уверявайки го в своята готовност да му окаже всячески съдействие за по-бързото поражение и смърт на съпруга си. Затова решението на Йоан да продължи към Ариминий се оказа правилно. Ако Витигес признаеше поражението си, оттегляйки войските си от Рим, краят на неговото царуване нямате да бъде далеч.

Константин обаче се почувствува обиден, че Йоан Кървавия е бил предпочетен пред него като предводител на този грабителски поход. Константин се бе сражавал храбро и енергично по време на обсадата, но дълбоко в себе си питаеше все по-голяма ревност към Велизарий, чиито победи отдаваше единствено на щастливия случай. Преди три години, сигурно си спомняте, той бе един от авторите на тайното писмо, с което Велизарий бе обвинен пред Юстиниан в абсурдното провинение, че се стремял да си присвои суверенитета над Северна Африка. Велизарий не бе споменал нищо пред Константин за залавянето на това писмо, но господарката Антонина намекна неотдавна, че доколкото й е известно, едно копие е стигнала до императора. Константин бе убеден, че като отмъщение за писмото Велизарий, още от самото си стъпване на Сицилийския бряг, му е възлагал винаги най-трудните, най-безславни и най-неизгодни задачи. Затова той писа повторно на Юстиниан, обвинявайки Велизарий, че е подправил документа, довел до свалянето на папата, и че — още по-невероятно! — бил взел подкуп от крал Витигес, за да подпише примирие при условия, на които готите нямали никакво право да се надяват.

Константин поиска разрешение да отиде на лов до пристанището и да се върне на поста си при Порта Елия чак на следващата сутрин. На пристанището той предал писмото на капитана на един пощенски кораб, който щеше да отплава за Константинопол същия ден, като му казал, че става въпрос за лично писмо на Велизарий до императора. Но веднага след завръщането си на другия ден той получи призовка да се яви на военен съд под председателството на Велизарий в двореца на хълма Пинций. Константин стигнал до естественото заключение, че е бил проследен от някой съгледвач и че писмото е попаднало в ръцете на Велизарий, но въпреки това се запъти гордо и дръзко към двореца, готов да оправдае действията си, ако се наложи. Защото той бе получил тайно поръчение, подписано от самия Юстиниан, да докладва незабавно за всяка постъпка на Велизарий, която намирисва на нелоялност. Това поръчение му бе изпратено в Картаген преди две години в отговор на първия му доклад. То беше още в сила.

Всъщност обаче делото по което бе призован да отговаря, се отнасяше до някакви два кинжала с аметисти на дръжката и двойна ножница от злато, принадлежащи на един италиец от Равена на име Президий. Президий избягал в Рим, когато започнали военните действия. Той ценял високо тези кинжали като семейна реликва, но те му били отнети от един ординарец на Константин и самият Константин ги носеше сега открито. По време на обсадата Президий бе помолил на няколко пъти да му бъдат върнати, но в отговор получил само оскърбления. Той не предяви граждански иск срещу Константин, понеже не очакваше, че в такива времена цивилен бежанец би могъл да спечели дело срещу изтъкнат конен командир. Но когато бе подписано примирието, Президий събра най-после смелост да поиска от двора разрешение да обвини под клетва Константин в кражба. Теодосий, който в качеството си на юридически съветник на Велизарий бе получил указание да решава колкото може по-голяма част от делата извън съда, го разубеди. Все пак Теодосий изпрати на Константин кратка записка от името на Велизарий, в която го призоваваше да върне кинжалите, ако те наистина са били откраднати. Константин пренебрегна тази подкана, уверен, че обвинението няма да бъде повдигнато по-настоятелно. В отговор на втора записка, подписана от моята господарка и издържана в по-безапелационен тон, той заяви категорично, че не знае нищо за кинжалите. Президий, комуто Теодосий показа това писмо, изпадна в ярост. Беше Антоновден (същият ден, в който Константин отиде на лов при пристанището) и той застана на пазарния площад, в очакване Велизарий да мине оттам път за литургията в църквата „Свети Антоний“. Тогава Президий изскочи бързо от тълпата, сграбчи с две ръце поводите на Балан и извика високо:

— Нима законите на негово свещено величество Юстиниан позволяват на гръцките войници да задигат семейните реликви на един италийски бежанец?

Телохранителите на Велизарий отправиха заплахи към Президий и се опитаха да го отстранят, но той викаше, крещеше и не искаше да пусне поводите, докато Велизарий не му обеща да разследва лично случая още на следващия ден. Константин, не знаейки нищо за случилото се, се яви в двореца препасан със същите тези кинжали, които бяха предмет на спора и за които бе заявил, че не знае нищо.

Първо бе прочетено обвинението. След това Велизарий се запозна с документите по делото, включително с писмото на Константин, в което се отричаше всичко. После изслуша показанията на Президий и на неговите приятели. Стана ясно, че слугата на Константин, Максенциол, е отнел насилствено кинжалите от Президий и че оттогава ги носи самият Константин, който категорично отказвал да ги върне под предлог, че ги бил купил от Максенциол, а той от своя страна ги бил намерил у един убит гот.

— Вярно ли е, че си направил такова изявление, благородни Константине?

— Да, сияйни Велизарий, и продължавам да го поддържам. Този нахалник Президий се заблуждава дълбоко, като мисли, че те са негови.

— Президий, виждаш ли в залата някой, който да носи твоите кинжали?

— Да, сияйни Велизарий, именно тях е препасал както обикновено твоят подчинен — отвърна Президий.

— Можеш ли да докажеш, че са твои?

— Мога. Името на баща ми, Марк Президий, е гравирано със златни букви и на двете остриета.

— Благородни Константине, има ли такова име на кинжалите, които носиш? — попита Велизарий.

Константин избухна:

— И какво ако има? Кинжалите са мои, защото ги купих. По-скоро ще ги хвърля в Тибъра, отколкото да ги дам на човек, който публично ме нарече крадец!

— Настоявам да ми връчиш кинжалите за преглед твое благородие!

— Отказвам да сторя това!

Велизарий плесна с ръце. В залата влязоха десет души от охраната и застанаха до вратата. От уважение към чина на Константин досега вътре не бе допуснат никой — (с изключение на двамата свидетели) освен Хилдигер, Бесас и трима други военачалници със същия ранг.

Константин извика:

— Искаш да ме убиеш, нали?

Съвестта го гризеше във връзка с писмото до Юстиниан.

— Съвсем не. Но искам да се убедя, че твоят слуга Максенциол ще върне на този почтен италиец откраднатите от него кинжали, ако наистина това са те.

Константин извади единия от кинжалите и с мощен рев се хвърли към Велизарий, който не носеше броня. Щеше да му разпори корема, ако Велизарий не бе отскочил пъргаво встрани като борец и не се бе скрил зад Бесас, който носеше ризница; Константин блъсна гневно Бесас и нападна отново Велизарий. Тогава Хилдигер и Валериан, друг един от военачалниците го сграбчиха изотзад и го обезоръжиха. Той бе хвърлен в тъмница.

По-късно въпросният Максенциол, подложен на разпит от господарката Антонина, й съобщи, че предишния ден видял как Константин връчва писмо на капитана на пощенския кораб и го чул да казва, че то било от Велизарий. Времето беше лошо и корабът бе все още на котва, така че писмото се озова скоро в нейните ръце. Тя го прочете и стигна до заключението, че Константин е твърде опасен враг и не бива да бъде оставен жив. Без да спомене нищо на Велизарий Антонина изпрати един от домашните си слуги да убие Константин в килията му, ключът от която беше у нея. Намерението й беше да съобщят, че става въпрос за самоубийство, но Велизарий, у когото смъртта на Константин будеше смесени чувства на досада и облекчение, не искаше да разпространява лъжи. Той предпочете да поеме пълната отговорност за екзекуцията на Константин и да я оправдае в доклада си до Юстиниан като военна необходимост. Бесас, Хилдигер и Валериан преподписаха този доклад, свидетелствувайки за бунтовните слова на военачалника и опита му да убие Велизарий. Освен това Хилдигер, подтикван от господарката, добави, съвсем не без основание, че напоследък Константин е разпространявал особени възгледи за природата на Сина Божи — не само подчертано еретически, но и без всякаква връзка с ученията на нито една достойна за уважение секта, всъщност толкова нелогични, че не можели да бъдат нищо друго, освен порождение на собствения му болен мозък, разстроен, както знаеха всички, след претърпяния от него слънчев удар в Африка. И Юстиниан одобри присъдата. Но за Велизарий бе крайно обидно да научи от тайното поръчение, намерено в дрехите на Константин, че Юстиниан се съмнява в неговата преданост и си служи с агенти, които да го шпионират. Той се съгласи с Антонина, че смъртта на Константин, въпреки доказаната му храброст в боя, е от полза за всички.

На двайсет и първия ден от месец март срокът на примирието изтече. Същия ден призори крал Витигес (удостоен от Юстиниан единствено с лаконичния отговор: „Получих твоето писмо и обсъждам какво да предприема“) вдигна обсадата и започна да се изтегля през Милвийския мост заедно с остатъците от своята войска. Той предупреди Велизарий за намеренията си, като подпали всички шатри, обсадни машини, колови огради и всичко дървено в готските лагери. Велизарий се придържаше към правилото да не оказва прекалено силен натиск върху един оттеглящ се неприятел, но палежите представляваха явно предизвикателство, а и готските военни поделения поддържаха все още добър боен ред. Нямаше да е правилно да ги остави да се измъкнат, без да им нанесе един последен удар. Силите на Велизарий обаче бяха толкова намалели напоследък поради отделянето на войски за гарнизони на завзетите градове и за набези в различни части на Италия, че той не се осмеляваше да рискува сражение на равна нога. Вместо това избра следната тактика. Свика на сбор най-добрите бойци, които му оставаха, и ги задържа в пълна готовност при Порта Пинция, докато наблюдателните постове на стените не му докладваха, че почти половината готска войска е преминала вече по моста. Тогава той ги изведе и нападна в галоп струпаните около моста готи, чакащи своя ред да преминат отвъд. И двете страни дадоха много жертви, тъй като боят бе ръкопашен и продължи, докато линията на готите не бе разкъсана под мощния напор на личната конница. Тогава цялата отчаяна сган се втурна към моста и всеки мислеше само за едно — как да се добере оттатък. Неописуемата бъркотия в техните редици взе огромен брой жертви. Конницата им застигна пехотата и почти всеки подхлъзнал се и паднал биваше стъпкан до смърт. А и нашите стрелци съсредоточиха стрелбата си върху моста, където скоро се натрупа цяла планина от тела. Голям брой от облечените с брони войници паднаха или бяха изтласкани във водата, където тежките доспехи ги повлякоха към дъното. Десет хиляди готи загинаха тази сутрин на Милвийския мост.

Така завърши отбраната на Рим, която Велизарий започна противно на всички дадени му съвети, през месец декември по-предната година. Мисля, че в цялата история едва ли има друг случай, когато един толкова голям град е бил държан толкова дълго от гарнизон, тъй многократно превъзхождан по численост от противника.

Крал Витигес отстъпваше унило към Равена, като по пътя остави големи гарнизони за защитата на Ауксимум, Урбинум и други по-малки крепости. Велизарий почувствува необходимост от Йоан Кървавия с неговите две хиляди конници и изпрати Хилдигер по друг път за Ариминий да предаде бързо заповедта за изтегляне. По-добре беше в Ариминий да се изпрати пехотното поделение, което бе току-що пристигнало от Далмация в Анкона, едно недалечно пристанище. (Сега Далмация беше отново наша, понеже Витигес бе прехвърлил в Италия войските, които обсаждаха Спалатум, така че нямахме нужда от много хора там.) Но Йоан Кървавия отказа да се изтегли.

Този път обаче той нямаше основания да не се подчини. Истинската причина беше, че бе натрупал в града огромна плячка, която искаше да задържи за себе си, вместо да я сподели с цялата войска. Така Хилдигер остави в Ариминий доведената от Анкона пехота, но успя да убеди осемстотинте конници от личната гвардия, заети от Велизарий на Йоан Кървавия, да се изтеглят заедно с него. Крал Витигес, решен да постигне тук победата, която му се бе изплъзнала в Рим пристъпи към обсадата на града и твърде скоро Йоан Кървавия започна да се разкайва за своето неподчинение, защото имаше голям недостиг от хранителни запаси в Ариминий, а Витигес напираше все по-решително.

Моята цел обаче не е да пиша история на войните, а да разкажа житието и битието на Велизарий. Затова ще се въздържа да дам подробно описание на тази обсада, ще кажа само, че Витигес нападна с кули, придвижвани отвътре на ръка, а не теглени от волове, че Йоан Кървавия успя да го спре с набързо изкопани ровове и че тогава Витигес реши да го сломи с глад.

Положението в Ариминий скоро стана по-критично, отколкото предполагаше Велизарий. А не можеше и да се притече на помощ на своя непокорен помощник, тъй като бе изпратил значителна част от войските си заедно с флотата в Северна Италия да завземат Павия и Медиолан. Освен това трябваше първо да се справи с укрепените градове Тудер и Клузиум, намиращи се между него и Ариминий. Ала вестта, че Витигес е обсадил Ариминий, го разтревожи силно и оставяйки в Рим само местните набори, той потегли на север, за да помогне на Йоан. Тудер и Клузиум се предадоха само като чуха името му. Велизарий изпрати тамошните гарнизони под охрана в Неапол и в Сицилия и продължи напред. Но сега той разполагаше всичко на всичко с по-малко от три хиляди човека, докато крал Витигес бе получил нови подкрепления от Далмация и войската му възлизаше на сто хиляди души.

За щастие писмото на господарката до Теодора бе дало най-после резултат. До нас стигна радостната вест, че допълнителни подкрепления от седем хиляди души са пристигнали във Фирмум Пиценум — град на източния бряг в областта Пиценум. И военачалникът на тази армия бе не някой друг, а евнухът шамбелан Нарзес! „О — каза, смеейки се, господарката Антонина на Велизарий, — радвам се, че се отнесох съчувствено към военните му амбиции по време на съвместното ни пътуване за Дара. Вярвам, че въпреки възрастта си той ще се окаже способен пълководец. Стига да се научи на малко повече скромност. Но в двора Нарзес е свикнал да получава заповеди само от императорската двойка, така че ние двамата трябва да бъдем по-тактични с него.“

Хилдигер се присъедини към нас в Клузиум и ние продължихме похода през Италия, докато не зърнахме Адриатическо море. При Фирмум (този град е на един ден път от Ауксимум) се срещнахме с Нарзес, когото Велизарий и господарката приветствуваха най-радушно. Но видът на Нарзес предизвика голямо веселие сред домашните слуги. Това, че е дребен като джудже, трътлест, кривоглед и с изкривена уста, не изглеждаше много смешно, когато се носеше по коридорите на двореца с вечния куп документи в ръка, облечен с униформата си от бяла и червена коприна и с почетната златна верига на врата. Но да се види как Нарзес, който отдавна бе минал шейсетте, се перчи с най-модни бойни доспехи (инкрустирани с риби, кръстове и други християнски символи), издокаран със златовезано пурпурно наметало и шлем с грамадно щраусово перо, с дълъг меч на кръста, който се влачеше по земята и непрекъснато се мотаеше в краката му и го препъваше — тази гледка, кълна ви се, би извикала усмивка дори у човек, умиращ от холера. Господарката едва успяваше сама да запази сериозна физиономия, но ни предупреди да внимаваме в никакъв случай да не засегнем чувствителния Нарзес, защото той бил довереник на императора и можел, според желанието си, както много да помогне, така също и много да навреди на каузата на Велизарий, а неговата кауза бе и наша. Заедно с Нарзес пристигна и Юстин — син на Герман, племенника на императора.

Крал Витигес бе пратил двайсет и пет хилядна войска да подсили гарнизона в Ауксимум и сега тя преграждаше пътя ни към Ариминий. Незабавно бе свикан военен съвет, на който Велизарий подкани присъствуващите военачалници да изкажат своите мнения, като се започне от по-младшите. Първи говориха Валериан и Хилдигер; според тях, тъй като Йоан Кървавия бил нарушил два пъти дадените му заповеди — когато задминал Ауксимум, без да го е превзел, и когато не се изтеглил от Ариминий въпреки полученото нареждане, — той трябвало да бъде оставен да се справя както може. Да тръгнем да го спасяваме, като заобиколим Ауксимум, означавало да изложим на смъртна опасност цялата армия заради две хиляди души. Между готския гарнизон в Ауксимум и обсадната армия на Витигес при Ариминий щели сме да попаднем като между чук и наковалня. Бесас се съгласи с тях и добави благочестиво, че алчността на Йоан Кървавия заслужава подобаващо Божие наказание. Тук обаче се намеси Нарзес и подчерта (сякаш Велизарий се бе вече съгласил да последва техния съвет), че неподчинението на Йоан Кървавия не можело да оправдае осъждането на поставените под негова команда храбри войници на смърт или робство.

— Това би означавало всъщност — продължи той — да навредиш на самия себе си и на василевса. Може да ми се присмиваш, че не съм нищо повече от теоретик на военното изкуство, но няма никога да се съглася с план на действие, който е готов да пожертвува Ариминий за лично отмъщение.

Велизарий вдигна вежди при това избухване.

— Достопочтени шамбелане — отвърна той, — не е ли по-милосърдно да осъдим една простъпка едва когато тя бъде извършена?!

И тъкмо се готвеше да изложи своето мнение какво трябва да се направи, когато съветът бе прекъснат от току-що пристигналото съобщение на Йоан Кървавия, което един храбър исаврийски воин бе успял да промъкне през линията на готите. То гласеше, че Ариминий може да издържи най-много още седем дни, след което гладът щял да го принуди да се предаде.

Едва сега Велизарий изрази своето становище, а именно, че обсадата на Ауксимум трябва да се задържи с помощта на немногобройни сили — не повече от хиляда души, — разположени на двайсет мили от града, а всички останали трябва час по-скоро да се притекат на помощ на Йоан и неговите хора. Единствената надежда да заставим Витигес да вдигне обсадата е да го заблудим по отношение на нашата численост, затова трябва да разделим армията на три колони и да потеглим незабавно за Ариминий. Едната колона, предвождана от пристигналия неотдавна Мартин, трябва да тръгне нагоре по брега, съпровождана от флотата под командата на Хилдигер. Нарзес и Велизарий, заедно с преобладаващата част от конницата, ще поемат пътя по билото на Апенините навътре в страната. Този план бе посрещнат с всеобщо одобрение; потеглихме още същата сутрин. Господарката тръгна на кон с Велизарий и Нарзес, а аз я следвах, яхнал муле. Преходът бе много труден; особено ни измъчваше жегата — бе юли месец и от скалите и пиниите не долиташе никакъв полъх на вятър. Планинските селца по пътя ни бяха населени с изпаднали, полугладни диваци, които не само не бяха християни, но не бяха приели дори вярата в олимпийските богове и продължаваха да се кланят на мрачните си туземски божества. Долините обаче гъмжаха от дивеч и нашите съгледвачи се наловуваха на воля. Един от тях застреля дори мечка — мислехме, че това животно е изчезнало в Италия още по времето на император Август. На петия ден, след като бяхме изминали двеста мили, хранейки се главно с войнишки сухар и солено свинско, пристигнахме в Сарсина, която се намира само на един ден път западно от Ауксимум. Тук нашите съгледвачи се натъкнаха внезапно на един продоволствен отряд на готите и го прогониха, нанасяйки му немалко загуби. Велизарий, който водеше колоната, можеше лесно да ги излови всичките, но предпочете да ги остави да избягат и да разпространят тревожната вест за настъплението ни.

Крал Витигес, получил силно преувеличена представа за нашата численост от бегълците, очаквал, че ще се спуснем по долината на Рубикон и ще го нападнем от северозапад. Но следващата вечер видял на запад далечните отблясъци на нашите лагерни огньове, които нямали чет: всеки войник получил нареждане да запали по един огън и да го поддържа цяла нощ, без да жали дървата. На югоизток проблясвали огньовете на друга огромна, както му се струвало, армия — това била колоната на Мартин. А при пукването на зората цялото море било покрито с кораби; въоръжени галери се приближавали заплашително към пристанището. Изпаднали в паника, готите напуснали своя лагер. Никой не слушал заповедите, обхванат от една-единствена мисъл — как да стигне пръв до Емилиевия път и до Равена. Ако Йоан Кървавия е бил в състояние да ги нападне в този момент, сигурно е щял да удържи решителна победа, но хората му били толкова отслабнали от глад, че не могли да се качат на конете си, които също били само кожа и кости, тъй като в Ариминий нямало почти никаква паша.

Хилдигер слязъл на брега с един отряд моряци и завзел неприятелския лагер, където намерил немалко съкровища и петстотин тежко ранени готи. Велизарий пристигна чак по пладне. Буйният и неразумен Улиарис, който бе пътувал с Хилдигер, казал на Йоан, че Велизарий, ядосан от неговото неподчинение, бил отправил много груби упреци към Нарзес, задето настоявал да се тръгне незабавно към Ариминий. Улиарис искал само да се пошегува, но Йоан Кървавия приел думите му сериозно, като изречени от устата на един от най-старите приятели на Велизарий, и се разгневил страшно.

Велизарий го поздрави малко сдържано, но като видя колко бледо и изпито е лицето му, каза само:

— Дължиш голяма благодарност на Хилдигер, достопочтени Йоане!

А Йоан Кървавия отвърна кисело:

— Не на него, а по-скоро на Нарзес.

Той поздрави и се обърна кръгом, без да каже нито дума повече.

Що се отнася до съкровището, което Йоан Кървавия бе струпал за себе си в Ариминий, Велизарий го раздели по равно между всички войници, служили под негова команда до пристигането на Нарзес. Това разгневи Йоан още повече. Той отишъл при Нарзес, когото познаваше още от времето, когато беше началник на придворните церемониалмайстори, и му се оплакал, че Велизарий се е отнесъл крайно непочтено с него. Нарзес изразил съчувствие и двамата станаха близки приятели, съюзявайки се срещу Велизарий. Нарзес смяташе, че е унизително за един дългогодишен, опитен държавник, при това пръв довереник на императора, да получава заповеди от обикновен военачалник, който на всичко отгоре е два пъти по-млад от него. Решил бе, че след като се е отказал от спокойната си и влиятелна длъжност в двореца, трябва за награда да му се даде възможност да сподели славата от успешната кампания на Велизарий. С други думи, че трябва да сподели военното командуване с него. Йоан Кървавия бе изтъкнал, че почти всички войници на Велизарий са разположени на гарнизон в различни градове на Италия и Сицилия — двеста души тук, петстотин там, хиляда другаде — и че по този начин наличната му армия е сведена до две хиляди меча, докато под командата на Нарзес и на Йоан се намираха пет пъти повече хора.

След освобождаването на Ариминий Велизарий реши, че може вече да нападне Ауксимум, ала Нарзес се противопостави на този, а и на всеки друг негов замисъл, опитвайки се да го застави или да сподели властта си, или да се откаже изобщо от нея. Така бе изгубено ценно време, още повече, че пристигащите вести от други части на Италия бяха крайно обезпокоителни и изискваха незабавни действия. Накрая по предложение на господарката Велизарий свика военен съвет и се обърна открито към военачалниците.

— Много съжалявам, уважаеми и достопочтени събратя — каза той, — че между вас и мен съществуват разногласия относно начина, по който следва да се води тази война. Повечето от вас, изглежда, са с впечатлението, че готите са вече окончателно сразени. Това е много далеч от истината. Крал Витигес държи в Равена шейсет хиляди души, още почти трийсет хиляди се намират зад стените на Ауксимум, а оттук до Рим има и други укрепени градове със силни готски гарнизони. Витигес е изпратил една значителна военна част под предводителството на своя племенник Урия срещу нашия малък гарнизон в Медиолан и Лигурия е отново негова. И което е още по-лошо, голяма войска от франки или по-точно от бургунди, верни съюзници на франките, е пресякла неотдавна Лигурийските Алпи и съгласно пристигащите съобщения се присъединява към същия този Урия. Не един път се опитвах да ви убедя да последвате добре обмисления ми съвет — да потеглим към Ауксимум час по-скоро, като същевременно обезвредим Равена с един неголям отряд и изпратим значителни подкрепления за Медиолан. Вие само се мръщехте на тези мои планове. Дойде време да наложа властта си, като ги превърна в категорични заповеди.

Известно време всички мълчаха. Тогава заговори Нарзес.

— Едва ли е много разумно да разделяме силите си по този начин, сияйни Велизарий — каза той. — Най-добрата стратегия би била да потеглим на север покрай Равена и да завземем целия венециански бряг, като с това отвлечем Урия от Медиолан и същевременно блокираме Равена по суша и море. Да нападнем Ауксимум означава напразна загуба на сили, тъй като Ауксимум ще падне, щом влезем в Равена. Но ти си свободен да отведеш собствените си хора в Медиолан, Ауксимум, на луната или където ти хрумне. Аз лично възнамерявам да следвам изложения от мен план с войниците, които доведох със себе си.

— А гарнизона ни в Медиолан, достопочтени шамбелане? — попита Велизарий. — Какво ще стане с него?

— Ще трябва да се спасява както може — отвърна Нарзес. — Точно както щеше да бъде принуден да постъпи Йоан Кървавия в Ариминий, ако не беше моята настойчивост.

Велизарий овладя надигащото се в гърдите му възмущение.

— Сияйни Нарзес — каза той спокойно, — ти се самозабравяш, а забравяш и истината.

При тези думи той се обърна към своя секретар Прокопий:

— Къде е документът, който императорът ми изпрати неотдавна?

Прокопий намери документа. Юстиниан го бе подписал без знанието на Нарзес под натиск от страна на Теодора. Велизарий започна да чете с тихия си, спокоен глас:

— „Днес ние изпращаме нашия шамбелан, достопочтения Нарзес, в Пиценум с някои наши поделения. Той обаче ще може да се разпорежда с нашите войски в Италия само в рамките на изрично дадените му от сияйния Велизарий пълномощия, в чиито ръце е била досега и трябва да остане занапред върховната власт, упражнявана от наше име. Дълг на всички военачалници на служба в Западната империя е да се подчиняват безпрекословно на Велизарий за всеобщото благо на нашата държава.“

Грозното лице на Нарзес погрозня още повече по време на четенето. Когато Велизарий свърши, той грабна писмото от ръцете му и започна да го препрочита, надявайки се по някакъв начин да извърти смисъла му. Неговият остър ум бе закален от дълги години на дребни интриги, така че не му беше трудно да намери слабо място в подбора на думите.

— Ето! — извика победоносно той, сочейки последните думи. — Ние трябва наистина да ти се подчиняваме безпрекословно, но само за всеобщото благо на държавата на негово пресветло величество! Сияйни Велизарий, твоят военен план е крайно рискован и не допринася нищо за всеобщото благо. Аз във всеки случай не се чувствувам обвързан от този документ да ти се подчинявам. А ти, достопочтени Йоане?

— Аз също мисля — отговори Йоан Кървавия, — че изпращането на нови части в Медиолан и нападението на Ауксимум с намалени сили е крайно рисковано, особено като държим сметка за присъствието на Витигес в Равена.

Хилдигер възкликна възмутен:

— Докато оставаме господари на морето, крал Витигес не може да мръдне от Равена! Единственият път минава през мочурището и хиляда души са напълно достатъчни да го преградят. Аз подкрепям сияйния Велизарий.

Но в крайна сметка групата на Нарзес взе връх.

Тогава господарката Антонина се обърна гневно към Нарзес и му каза:

— Нейно величество пресветлата императрица Теодора ще нареди да бъдеш бичуван за днешната ти постъпка, когато се завърнеш в Константинопол, скопецо… ако изобщо имаш щастието да се върнеш здрав и читав!