Фред Саберхаген
Брат Берсеркер (2)

…

Вдигна се отпочинал, доста по-рано от предвиденото, макар че посред нощ се беше събудил от жегата и се съблече, за да си легне нормално. Малкият часовник на стената показваше шест и половина Общопланетарно Извънредно Време. Тази сутрин нито една от характеристиките на понятието време не му тежеше както обикновено. Разполагаше с достатъчно от това загадъчно четвърто измерение и можеше да спре за малко в болницата на път за дежурство.

Метнал през рамо вчерашната куртка, той последва знака на сестрата и откри момичето в обширно фоайе, което по това време на деня предлагаше тишина и спокойствие. Беше се настанила пред телевизора и с наивна съсредоточеност се чумереше на някакво пропагандно-разяснително предаване, излъчвано от правителството по тъй наречения от зевзеците канал „Да живее!“. Носеше чисто нова хартиена рокля и болнични пантофи.

Щом чу стъпките му, тя бързо извърна глава, усмихна се и скочи поривисто.

— О, това сте вие! Хубаво е да видиш позната физиономия.

Дерън пое протегнатата й ръка:

— Хубаво е да те познаят. Днес изглеждате много по-добре.

Тя му благодари за помощта, а той каза, че не е направил кой знае какво. Момичето намали звука на телевизора и двамата седнаха. Дерън се представи.

Усмивката й изчезна.

— Бих желала да можех да ви кажа името си…

— Зная, говорих със сестрата… според която амнезията ви е упорита, но извън нея всичко е наред.

— Да, като изключим тази малка подробност, съм тип-топ. Май изобщо не съм наранена физически. Само заради болничните формалности трябваше да ме кръстят, за да ми сложат диагноза. Явно доста хора са изпаднали в безпаметност на горния етаж и ще трябва да бъдат именувани наново. Говори се, че повечето данни, записи и отпечатъци са се изгубили, когато се е наложило да се евакуира повърхността.

— Лайза е хубаво име. Мисля, че ви отива.

— Благодаря, сър, — гласът й прозвуча почти непринудено.

Дерън се замисли.

— Знаете ли, чувал съм, че ако човек попадне на пътя на вероятностната вълна на ракетата, преди още тя да се е материализирала, това можело да му причини амнезия. То е все едно да те пуснат в далечното минало, ставаш като изтрита училищна черна дъска.

Момичето кимна.

— Да, докторите мислят, че точно това се е случило с мен вчера. Казаха ми, че съм била с група хора, свалени от горното ниво, което било евакуирано след удара на ракетата. Мисля, че ако съм била с някакви роднини, те може би са загинали заедно с документите ми. Защото никой не дойде да ме потърси.

Това беше обичайна житейска история за Сиргол, но този път Дерън усети болката в нея. От състрадание той смени темата:

— Закусвахте ли вече?

— Да. Тук има автомат, в случай, че ти се доще нещо. Май бих изпила още един плодов сок.

Дерън се върна след минута с картонена чашка оранжева течност, която наричаха плодов сок, чаша чай и няколко ролки с бонбони. Лайза отново се беше заела да изучава телевизионната версия на войната, но гръмкият глас на коментатора вече беше намален до границите на поносимото.

Дерън остави всичко върху ниската масичка, придърпа един стол и когато видя озадаченото лице на Лайза, попита:

— Спомняте ли си нещо от войната?

— Почти нищо… Май тази част на паметта ми е съвсем изтрита. Какви са тези „берсеркери“? Разбирам, че са нещо ужасно, обаче…

— Ами, това са машини. — Дерън отпи глътка чай. — Някои от тях са по-големи от който и да било космически кораб, построен от хората тук или на останалите земни колонии. Могат да се явяват под различни форми и размери, но всички до една са смъртно опасни. Първите са били конструирани преди много векове от някаква раса, която никога не сме срещали, за да се бият в някаква война, за която нищо не знаем. Били са програмирани да унищожават живота, където и да го открият и досега са отишли господ знае колко напред в изпълнението на тази си програма.

Дерън говореше тихо, а думите му сякаш извираха от неизчерпаем извор на горчивина.

— Понякога хората ги побеждават в битка, но част от тях винаги се измъкват невредими. Оцелелите се скриват из неизследваните зони край някоя звезда и там построяват още себеподобни, като дори правят подобрения. И после се връщат. Продължават напред и напред, неунищожими като самата смърт…

— О, не… — прошепна Лайза, съкрушена от страшната истина.

— Съжалявам, нямах намерение да те безпокоя. Поне не толкова рано сутринта.

Той опита да се усмихне. Даваше си сметка, че нямаше уважителна причина да сваля товара на обременената си душа върху плещите на това момиче. Но след като веднъж беше започнал…

— Ние на Сиргол бяхме живи и затова берсеркерите трябваше да ни убият. Но тъй като те все пак са само машини, възприехме всичко като нещастен случай, нещо като космическа шега, като действие от страна на Всевишния, както се казва. Просто няма на кого да отмъстим.

Гласът му пресекна, той отпи от чая и отблъсна чашката.

— Няма ли да дойдат хора от други планети, за да ни помогнат? — попита Лайза.

Той въздъхна. Гласът му стана още по-нисък:

— Някои от тях се бият с берсеркери около техните системи. За да се справим, ще трябва да се събере наистина огромна флотилия, само че политиците и в междузвездни мащаби си играят техните игри, както обикновено. Струва ми се, че помощ ще бъде изпратена само в краен случай… евентуално.

Телевизионният коментатор бръщолевеше разгорещено за страхотните минали победи на луната, на фона на съответен видеозапис. Главният сателит на Сиргол наподобяваше твърде много Луната на планетата Земя. Дълго преди хората или берсеркерите да се появят, кръглото му лице било набраздено от метеоритни кратери, които му бяха придали страховит облик. През последната година обаче, под пороя от нови взривове, лицето на луната на Сиргол бе изчезнало заедно с всички отбраняващи го хора.

— Мисля, че помощта ще дойде навреме — рече Лайза.

„Навреме за какво?“, запита се Дерън.

— Надявам се — отговори й гласно той и усети, че лъже. В този момент по телевизията показваха кадри от дневната страна на Сиргол. Под яростно-синьото небе — все още беше останала малко атмосфера — напукани кални пространства се разстилаха до равния хоризонт. Нищо не се движеше, с изключение на няколко вихрушки от сиво-жълт прахоляк. От изсъхналата кал се издигаха блестящите стоманени останки на някакво нападателно берсеркерско средство, които напомняха твърде много на щръкнали кокали от скелет на отдавна умряло животно.

Уцелено и разбито през последните десетина дни или месец от някоя мощна защитна енергийна вълна, то беше още един повод разпаленият коментатор да се захласне от победата.

Лайза отвърна поглед от злощастната картина.

— Май са ми останали някакви спомени за красиви неща от повърхността. Не като това…

— Да. Имаше красиви неща…

— Разкажете ми.

— Е — усмихна се той, — какво предпочитате да чуете? За чудесата на природата или за невероятните човешки творения?

— За човешките творения, струва ми се… Ох, не знам. Човекът е част от природата, нали? Значи, по свой начин и нещата, които прави, също са такива.

В паметта на Дерън се извиси катедрала на върха на хълм, със слънчеви отражения, които подскачаха по цветните стъклописи… Но този спомен бе твърде болезнен.

— Не знам дали трябва да се смятаме за част от природата на тази планета или не — каза той. — Нали помните колко е особено космическото време около Сиргол?

— Имате предвид Първите хора, дошли тук? Обаче аз не мисля, че разбирам истински научното обяснение. Разяснете ми го.

— Защо не? — Дерън възприе маниера си на професионален историк, който твърде малко бе имал възможност да използва. — Нашето слънце много прилича на която и да е друга звезда от клас G, която има в системата си поне една земеподобна планета. Но в нашия случай очевидното е измамно. Е, в обикновения човешки живот времето си е еднакво навсякъде. И междузвездните кораби, които пътуват по-бързо от светлината, могат да влизат или напускат нашата система, стига да вземат съответните предпазни мерки.

Първият звезден кораб, пристигнал тук от Земята, е бил изследователски. Екипажът му, естествено, не е знаел нищо за номерата на нашето време. Докато се приближавал към ненаселената Сиргол, корабът внезапно пропаднал във времето с двайсет хиляди години — нещо, което не би могло да се случи никъде другаде в познатата вселена.

Пътуването във времето е възможно само на Сиргол и то само при определени условия. Едно от тези условия е, че всеки, който се връща повече от петстотин години назад, претърпява такова изоставане в съзнанието, което му изтрива паметта. Точно това се случило с изследователския кораб от Земята. Екипажът му се превърнал в Първите хора — мъже и жени от нашата митология. След като пропаднали назад с двайсет хиляди години, те изгубили всякакъв спомен. Сигурно са пълзели около приземилия се кораб като бебета.

— Но как изобщо са оживели?

— Не знаем със сигурност. Инстинкти… и късмет. Религиозните хора наричат това „божия милост“. Ние все още не можем да попаднем на Първите, дори и със съгледваческите средства, но точно затова, за щастие, и берсеркерите не могат да се доберат до тях. Първите хора на планетата образували еволюционната клонка на едно ново начало. И като такива те може би имат приоритета да останат невидими, неоткриваеми за бъдещите поколения, независимо от прилаганите технически средства.

— Аз мислех, че еволюцията е резултат от случайни изменения, някои от които просто се случват, а други не. — Лайза отхапа парченце кекс.

— Това далеч не е достатъчно. Вижте, на материята са й присъщи организиращи енергийни сили. Движението на материята във времето става по посока на все по-голямо усложняване, нивото на организация се издига все по-високо и по-високо над хаоса и човешкият мозък представлява един от тези върхове. Или поне това е оптимистичното схващане на повечето учени. Така твърдят те, но… явно не вземат под внимание берсеркерите… Та, до къде бях стигнал?

— Кацането на Първите хора…

— А, да. Е, те някак си са оцелели и са се размножили.

Хиляди години са строили цивилизация, започвайки от нулата. Когато вторият космически кораб на изследователи от Земята пристигнал тук, около десет години земно време след първия, ние вече сме били достигнали до общопланетарно държавно управление и тъкмо сме започвали да пътуваме из космоса. В действителност вторият кораб е бил привлечен от сигналите, идващи от някой от нашите ранни опити за междупланетна свръзка. Екипажът на втория кораб бил по-предпазлив и се приближил по-внимателно от първия, усещайки, че може да попадне в коварен участък на космическото пространство-време. И се приземил успешно.

Много скоро хората от Земята открили какво е станало с екипажа на първия им кораб и ни приветствали като техни потомци. Те ни донесли и предупреждението за берсеркерите. Отвели някои от нашите до други системи, за да видят отблизо как се води войната срещу машините. Естествено, хората от Земята и другите светове с радост открили, че имат четиристотин милиона нови съюзници и ни залели с информация как да построим планетните отбранителни съоръжения и укрепленията, и ние сме прекарали последните осемдесет години в приготовления за защита. След това, преди около една година, пристигна берсеркерската флотилия. Край на урока, край на историята.

Лайза не изглеждаше разстроена от края на историята. Отпи от така наречения плодов сок, който явно й харесваше, и запита:

— Ти с какво се занимаваш сега, Дерън?

— О, върша разни работи в отдела „Операции във времето“. Виждаш ли, берсеркерското нападение засега е спряно. Не могат да ни изровят от тези дълбоки пещери, не могат и да си направят база на планетата, нито дори временен плацдарм, поне докато ние сме тук. Те са открили пътуването във времето и мястото, където то е възможно, затова сега се опитват да ни пипнат откъм миналото ни. По време на първата си атака в това направление те се помъчиха да унищожат всичко живо, в чисто берсеркерски стил, но ние ги спряхме доста лесно. Затова мислим, че следващият им ход ще бъде по-ловък. Те ще убият незаменим човек или ще ни навредят с друго, за да забавят някой жизненоважен етап от нашата история. Може би изобретяването на колелото или нещо такова. По този начин много съдбоносни крачки по пътя на развитието ни автоматично ще бъдат забавени. И когато пристигне вторият изследователски кораб от Земята, ние вероятно ще сме някъде в Средните векове и няма да имаме радиосигнали, за да насочим земляните към нас. Или ако все пак ни намерят, ние не ще имаме технологична база и модерна индустрия, за да изградим своята защита. На Земята и другите планети и без това им е доста трудно да се защитават. Следователно ще се окажем беззащитни, когато дойдат берсеркерите. Няма да ги има тези непревземаеми пещери, ще бъдем или мъртви, или несъществуващи — ето един философски въпрос, който заслужава внимание.

— О, но вие ще успеете да спрете тяхното нашествие във времето. Сигурна съм!

„Каквато и горчива безнадеждност да изливаш върху това момиче, явно не ти остава нищо друго, освен да й се усмихнеш и да й пожелаеш щастие“ — помисли Дерън и откри, че след два или три несполучливи опита вече се усмихва. После погледна миниатюрната версия на Времето върху китката си.

— Доколкото това зависи от мен, бих предпочел да побързам, за да не закъснея за днешната героична битка.