Фред Саберхаген
Брат Берсеркер (11)

…

Скалистият бряг на Куинсленд беше все още на един ден гребане оттук — напред, отвъд погледа, някъде зад мъртвилото на хоризонта. В същата посока, но по-наблизо, се зараждаше щорм. При вида на тъмните облаци лицето на Харл се навъси и ръцете му стиснаха дългото рулево весло, върху което с почти небрежна увереност бяха почивали досега.

Трийсетимата гребци — все свободни воини — също виждаха задаващата се гръмотевична буря. Всички те бяха достатъчно опитни, за да стигнат до едно и също заключение: ако забавят ход, може би пътят им ще се размине с този на бурята. Разбрали се без думи, те отслабиха натиска върху греблата.

Излезе насрещен вятър, лек и хладен. Дългите тесни знамена заплющяха от неговия порив по мачтите без платна. Накъдриха се и ресните на навеса над входа на пурпурния шатър, разположен по средата на корабната палуба.

В палатката, насаме с мислите си, седеше младият човек, когото Харл наричаше свой крал и господар. Намусеното изражение на Харл изчезна, когато му хрумна, че младият Ай вероятно се беше оттеглил в палатката си, за да планира предстоящите сражения. Пограничните племена, на които не им пукаше за новия мекушав бог и за старата разпадаща се империя, със сигурност щяха да подложат на изпитание волята и куража на новия властелин на Куинсленд, макар че подобна проверка едва ли беше необходима.

Следващата мисъл накара Харл да се усмихне. Неговият млад господар в палатката може би планираше не война, а по-скоро кампания за спечелване сърцето на принцеса Аликс. Защото само ако получеше ръката й, Ай щеше да си осигури пълна власт над царството и да получи поддръжката на армията. Казват, че всички принцеси били красавици, но за тази се мълвеше, че била и мъжко момиче. Ако се окажеше, че и тя е като онези девойки с високо потекло, които Харл познаваше или беше срещал, то нейното покоряване щеше да бъде толкова трудно, колкото и това на някой варварски вожд.

Лицето на Харл, което се беше оживило, доколкото позволяваха белезите по него, отново стана мрачно. Хрумна му, че неговият крал може да е влязъл в палатката, за да се упражнява в четене. Ай отдавна обожаваше книгите и дори носеше две със себе си на това пътуване. Или може би той пак се молеше на своя нов кротък бог — макар да бе млад и здрав, Ай от време на време вземаше цялата тази работа с любовта към бога твърде присърце.

Въпреки че умът му беше зает със странични мисли, Харл беше нащрек както винаги. Някакво раздвижване в морето наблизо го принуди да погледне встрани… И в този миг всички мисли в главата му замръзнаха, заедно с воинската му кръв.

Успоредно на кораба, на фона на хоризонта и далечните следобедни облаци се подаваше кошмарна глава, главата на дракон от най-страшните древни легенди. Зловещо проблясващата шия имаше дебелината на дърво, което обикновен човек едва ли би могъл да обхване с две ръце. Само морските демони знаеха как изглеждаше тялото му там долу, под водата! Очите му бяха слънца с размерите на сребърни тепсии, засенчени от облаци. Люспите по главата и врата му светеха като мокро желязо, а устата му напомняше ковчег с едва открехнат капак, набоден отвътре с безброй кинжали.

Дълъг колкото котвено въже, дебелият врат се изви и се отърка в борда, като отцепи парчета дърво от планшира. Първите викове на мъжете не подобаваха на воини, но в следващия миг всички те скочиха за оръжията си. Големият Торла, най-силният от екипажа, се оказа и най-бърз — като подпря крак в пейката на гребците, той замахна с меча си към страховитата шия.

Ударите зачаткаха напусто. Драконът дори не ги усети. Главата му се изви високо и спря над входа на пурпурната палатка. От ужасната уста излезе предизвикателен рев, какъвто Харл не бе чувал през целия си живот на воин.

При всичката тази врява от гласове и удари, за Ай не бе нужен специален призив, за да се подготви. Преди още драконът да беше замлъкнал, покривалото пред входа на палатката рязко се отметна и младият крал изскочи отвътре с шлем на главата, с щит и меч.

Харл изпита върховна гордост при вида на младия човек, който, озовал се изведнъж пред чудовището, не трепна и не отстъпи дори педя назад. Това помогна на Харл да се съвземе. С дясната ръка измъкна от колана си брадвичка с къса дръжка и желязно острие, хвана я здраво и се прицели в окото на дракона.

Брадвичката отскочи с дрънчене от мъгливото сребристо око, без изобщо да бъде усетена. Огромната глава на дракона устреми зиналата си паст към краля.

Ай я посрещна смело. Заби дългия си меч до дръжката в тъмното гърло на дракона. Това обаче направи не по-голямо впечатление от убождане с карфица. Голямата като порта челюст тресна Ай и мигновено го смачка. За момент, докато чудовищната глава се отдалечаваше навръх могъщата шия, моряците ужасени видяха как части от човешко тяло се поклащат извън зъбите. Зловещото чудовище изчезна с един последен плясък. Окъпаното в слънце море върна всекидневния си вид, чуждо на всевъзможните там странни видения, скрило всички тайни дълбоко под повърхността си.

Малко думи се казаха на борда през останалите часове до края на деня. Екипажът кръжеше около невидимата точка, където бе изчезнал господарят му. Обикаляше в пълна бойна готовност, но така и не се появи нещо, с което да се бие. Скоро бурята се изравни с тях и мъжете машинално взеха необходимите мерки. После и тя отмина, но едва ли някой обърна внимание на това.

До вечерта морето си бе все спокойно. Примигвайки срещу залязващото слънце, Харл изрече с прегракнал глас една-единствена дума:

— Почивка.

Отдавна беше върнал на мястото й своята поизтъпила се вече брадвичка. Върху палубата бяха останали само няколко парчета дърво, отчекнати от планшира, върху който личаха следи от твърдите като желязо люспи. Виждаха се и няколко малки петна кръв и крилатият шлем на Ай, паднал от главата му.

Дерън Одегард, наскоро повишен с три чина наведнъж в звание майор, седеше в ролята на младши помощник на спешно свиканото от новия Началник на отдел „Операции във времето“ щабно събрание. В момента Дерън се бе заслушал както с професионален интерес, така и съвсем приятелски в думите на стария си съученик Чен Емлинг, също произведен майор в сектора „Исторически изследвания“. Емлинг изнасяше кратък доклад.

— … както всички вече знаем, берсеркерите решиха да насочат последната си атака срещу една личност. Тяхната мишена, крал Ай от Куинсленд, е човек, чието отстраняване от историята може да има пагубни последици за нас.

Находчив и остроумен, Емлинг се усмихна благосклонно на слушателите си.

— Съвсем доскоро повечето историци се съмняваха в реалното съществуване на този човек. Но след като направихме някои преки наблюдения в миналото, съществуването му се потвърди, а заедно с това и историческата значимост на крал Ай.

Емлинг се обърна към светещата карта, жестикулирайки като истински преподавател.

— Тук виждаме представени Средните векове с всичките бъркотии и разложението на Великата Континентална империя, довели в края на краищата до нейното окончателно рухване. А сега обърнете внимание на Куинсленд. Обстоятелството, че тя остава твърде стабилна държава и успява да запази най-ценното от културата на Империята, което да послужи като основа за развитието на цивилизацията ни по-нататък, до голяма степен е резултат от дейността и влиянието именно на крал Ай.

Новият Началник на „Операции във времето“ вдигна ръка като ученик. Неговият предшественик, както бе съобщено официално, беше заминал с изследователска група на луната или поне на повърхността на Сиргол, вземайки със себе си и полковник Борс.

— Майоре, признавам, че не съм твърде наясно. Самият Ай е бил в някаква степен варварин, нали?

— Да, разбира се, в началото. Но, прибягвайки до известно опростяване на нещата, можем да кажем, че след като се обзавел със собствена страна, която да брани, той се стабилизирал и уравновесил, и я защитавал твърде успешно. Изоставил кръстосването на моретата и тъй като дълго бил варварин и пират — толкова дълго, че бил наясно с всички тънкости на морския занаят — той застанал от другата страна на масата и продължил играта. И играел толкова добре, че варварите предпочитали да воюват с други държави.

Никой нямаше въпроси към Емлинг и той седна. Следващият офицер, който говори, беше един майор от отдела за вероятностен анализ. Информацията му беше поднесена убедително и никак не обнадежди слушателите.

— Господа — започна той с мрачен тон, — не знаем как е бил убит Ай, но знаем къде. — Майорът пусна видеозапис, направен от стражеви екран. — Тук се прекъсва линията на живота му, по време на първото му пътуване за Куинсленд. Както виждате, всички останали линии на живот на кораба не са накърнени. Навярно врагът очаква щетите за историята ни да бъдат по-големи, ако екипажът му стане свидетел на неговата смърт, за да няма никакво съмнение, че с техния крал е свършено.

Емлинг изглеждаше готов да подхване спор с говорещия или да се хване на бас с него. „Поставили са Емлинг не където трябва — помисли Дерън. — Вероятностният сектор е по-подходящ за него.“

Докладчикът спря, за да отпие глътка вода.

— Ако трябва да бъдем честни, положението е сериозно — продължи след малко той. — За деветнайсет-двайсет дни шоковата вълна от исторически изменения, настъпили като следствие от убийството на Ай, ще стигне до нас. Само с толкова време разполагаме. Уведомиха ме, че шансовете да открием „ключалката“ на противника за толкова кратък период са нищожни.

Мрачното настроение зарази всички около масата. Единствено новият Началник на отдел „Операции“ успя да остане сравнително спокоен:

— Страхувам се, че сте прав, що се отнася до трудността за откриване на „ключалката“, майоре. Разбира се, усилията ни са съсредоточени изцяло в тази насока. Проблем представлява и фактът, че врагът прави всичко възможно да прикрие следите си. Този път ни нападна с една машина вместо с шест, което изключително затруднява нашата работа. И веднага щом извърши убийството, тази машина изчезна. Тя не е напуснала времето на Ай и все още е на историческата сцена, за да попречи на ответните мерки, които ние ще се опитаме да предприемем, но междувременно се старае да не причини промени, които биха ни улеснили да я открием по-скоро. — Началникът се приведе напред, с вече не дотам спокойно изражение на лицето. — А сега, кой има някаква идея за контрадействия?

Първото предложение бе свързано с изграждане на „възможност“ в края на линията на живота на Ай, така че да бъде избегнато някак убийството. Тази идея скоро срещна отпор по чисто технически съображения. Присъстващите учени имаха количествен превес, но бяха далеч от разбирателство помежду си относно това какво трябва да се предприеме. Когато започнаха да си разменят и обиди наред с формулите, Началникът на отдел „Операции“ се принуди да даде половин час почивка.

Получавайки неочаквано толкова много свободно време, Дерън излезе и се обади в близкия болничен комплекс. Лайза живееше там отскоро и дори караше курс за медицинска сестра. Той беше доволен, че можа да я открие и че тя също разполагаше с малко време. След броени минути двамата вървяха из парка, в който се бяха запознали.

Дерън отиде на срещата с готова тема за разговор. От няколко дни обаче Лайза беше като грамофонна плоча, все едно и също я занимаваше:

— Знаеш ли, Мат така бързо се възстановява, че всички доктори са изумени!

— Добре. Ще ида да го видя тия дни. Отдавна се каня, но изчаквам момента, когато ще можем да си поговорим.

— Господи, та той вече говори!

— Нашия език? Нима?

Тя с радост потвърди и навлезе в подробности:

— Учи се със същата бързина, с която оздравява. Докторите твърдят, че това се дължи на прехвърлянето му в наши дни. Говорят за някакъв ефект на индивида — когато прескочи двайсет хиляди години от еволюцията, организиращата енергия на организма интензифицира процесите в тялото и мозъка. Аз не всичко разбирам, естествено. Тези въпроси засягат точката, в която се пресичат материалното и нематериалното…

— Да?…

— … и Мат разбира техните съждения толкова, колкото и аз, ако не и повече. Дадена му е доста свобода и той непрекъснато се разхожда. Но пък е много изпълнителен, не влиза в стаите и не пипа нищо без разрешение…

— Ясно.

— А, казах ли ти, преустановили са пластичната обработка на лицето му, докато не бъде в състояние да даде сам точно описание как би искал да изглежда новото му лице.

— Да, чух нещо такова. Лайза, колко още смяташ да живееш в тази болница? Наистина ли стоиш там, за да учиш за сестра или има нещо друго? — Той почти попита „или е заради Мат?“.

— Понякога ми се струва, че от мен едва ли ще излезе медицинска сестра. Но засега нямам планове да се местя. Дори ми е по-удобно да живея в болницата, където всеки ден ми правят терапевтични процедури за възстановяване на паметта.

— Има ли напредък?

Дерън знаеше, че според версията на лекарите Лайза си беше изгубила окончателно паметта, попадайки на пътя на берсеркерската ракета. За известно време някои я смятаха за вероятен емисар или беглец от бъдещето, получил амнезия при връщането си назад във времето. Но на екраните на стражите подобна реверсивна линия на живот не се беше появявала. В действителност никакъв пътник, никакво устройство или съобщение не беше идвало от бъдещето на тукашната цивилизация, наричаща себе си Нова. Вероятно жителите на непознатото бъдеще имаха някаква сериозна причина да се въздържат от комуникация. В бъдещето Сиргол може и въобще да не е населена. Възможно е също така настоящото време на война с берсеркерите да е напълно откъснато от бъдещето чрез темпорална примка. В крайна сметка добре поне, че машини на берсеркерите не атакуваха съвременността от утрешния ден.

— Не, терапията изобщо не ми помага.

Лайза въздъхна. Споменът за личния й живот отпреди ракетната вълна беше напълно заличен. Тя смени темата с махване на ръка и се върна отново към нещата, които Мат беше извършил днес.

Дерън бе затворил очи и без да я слуша, се наслаждаваше на усещането за живота, което изпитваше, когато беше с нея. В този момент имаше допира на ръката й до своята, докосването на тревата и почвата под нозете си, топлината на изкуственото слънце върху лицето си. В следващия миг всичко можеше да изчезне — още една ракетна вълна през милите скала или пък прекъснатата линия на живота на крал Ай можеше да доведе до неприятни последици по-скоро от предвиденото.

Отвори очи и видя изрисуваните стени, обграждащи заровения надълбоко парк с изкуствените пойни птички. Тук долу, на пешеходното ниво, както винаги беше доста оживено. Имаше разхождащи се двойки, имаше и самотници. На места тревата линееше и градинарите се бяха принудили да я защитят с оградки. Бледа имитация на истински свят… Но с Лайза до себе си виждаше този свят по-хубав, отколкото бе всъщност.

— Ей там е дървото, под което дойдох да ти помогна — посочи Дерън. — Или по-скоро ти дойде да ми помогнеш…

— Аз да ти помогна? Че с какво?

— Да не умра от самота сред четирийсет милиона души.

— Лайза, опитвам се да ти кажа, че искам да напуснеш общежитието на болницата.

Тя сведе очи.

— Ако го направя, къде ще ида да живея?

— Предлагам ти да живееш при мен, естествено. Вече не си изгубено малко момиченце. Ти си самостоятелна, учиш за сестра, значи мога да ти го предложа. В моя участък има незаети апартаменти и бих могъл да наема един при положение, че не съм сам… Особено сега, след повишението, което получих…

Тя стисна ръката му, но това беше всичко. Остана замислена, с прикован в земята поглед.

— Лайза? Какво ще кажеш?

— Какво точно ми предлагаш, Дерън?

— Вчера, когато ми разказваше за проблемите на новите ти приятелки, изглеждаше доста добре запозната с причините, които събират мъжа и жената заедно.

— Искаш да живея с тебе временно, така ли? — гласът й беше хладен и далечен.

— Лайза, на този свят няма нищо вечно. Току-що на щабното събрание… Всъщност, нямам право да говоря за това. Но нещата не изглеждат никак розови. Просто ми се иска да споделя с теб малкото хубаво, което може би ни остава.

Тя му позволи да я преведе по камъните през малкия поток, но все още мълчеше.

— Лайза, искаш да направим сватбена церемония ли? Май трябваше да те помоля официално да се ожениш за мен. Истината е, че никой не ще се трогне, ако минем без церемония. Дори ще избегнем редица формалности. Мислиш ли, че ще сбъркаме, ако не вдигнем непременно сватба?

— Не…, не мисля. Но ме тревожи начинът, по който говориш за всичко като за нещо временно. Това включва ли и чувствата ти?

— Когато всичко останало е временно — да! Което не означава, че непременно ми харесва. Но кой от нашия свят би могъл да каже как ще мислят и чувстват хората след месец или след година? Та след година най-вероятно всички ние ще бъдем… — Гласът му заглъхна.

Тя търсеше думи и най-после ги намери:

— Дерън, в болницата научих, че животът на хората може да бъде направен по-малко временен. Че хората трябва да продължават да градят, да довършват наченатото, дори да не им остава още много да живеят.

— Научила си това в болницата?

— Е, добре, може винаги да съм го усещала така.

Преди той беше чувствал същото. Преди година, година и половина. Преди цял един живот… Видението, което искаше да забрави и което продължаваше да го спохожда, пак се яви пред очите му.

Лайза явно си имаше свое собствено видение:

— Ето Мат, например. Помниш ли колко зле беше ранен? Виж какво усилие на волята положи той, за да оцелее, да се възстанови…

— Съжалявам — прекъсна я Дерън, като погледна часовника в търсене на уважителна причина за оттеглянето си. — Трябва да тичам. Закъснявам за щабното съвещание.