Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Last Unicorn, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 31 гласа)

Информация

Ако желаете да подкрепите включването на други преводни заглавия в поредица „Човешката библиотека“ — парично, препоръчващо или с отзиви :) — посетете http://choveshkata.net/blog/?p=5368.

 

Издание:

Питър С. Бийгъл. Последният еднорог

Първо издание — фондация „Буквите“/Човешката библиотека, 2006

Превод: Калин Ненов, Владимир Полеганов и Желяна Пеева, версия 2006-11-05

Редактор: Дилян Благов

Консултант: Николай Светлев

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)

Статия

По-долу е показана статията за Последният еднорог от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Тази статия е за романа на Питър Бийгъл. За анимационния филм вижте Последният еднорог (филм).

Последният еднорог
The Last Unicorn
АвторПитър Бийгъл
Първо издание1968 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрфентъзи
Видроман
СледващаДве сърца

ПреводачВладимир Полеганов, Желяна Пеева, Калин Ненов
ISBNISBN 0-345-02892-9

Последният еднорог (на английски: The Last Unicorn) е роман на американския писател Питър Бийгъл. Романът е издаден през 1968 г. от американското издателство „Викинг прес“. На български език е издаден през 2006 г. от фондация „Буквите“, като първа книга в поредицата „Човешката библиотека“.

Сюжет

Еднорозите напускат приказния свят и заедно с тях започва да изчезва и вълшебството. Щом научава, че целият ѝ народ е изчезнал, последната еднорога поема по света, за да го открие. Скоро към нея се присъединяват двама спътници: неуспял магьосник и огорчена разбойничка. По пътя ги чакат срещи със Среднощния цирк на Мама Фортуна, капитан Къли и неговата дружина, прокълнатият град Хагсгейт, крал Хагард и Червения бик. Всяка от тези срещи ги води напред към истинските им мечти и смисъла на геройството, обичта и човечността.

Екранизация

През 1982 г. по романа е създаден американският анимационен филм „Последният еднорог“. Автор на сценария е самият Питър Бийгъл.

Външни препратки

Глава пета

Всичко, което Шмендрик си спомняше по-късно от лудешката езда с разбойниците, беше вятърът, ръбът на седлото и смехът на звънтящия гигант. Беше се умислил прекалено дълбоко за края на номера с шапката, за да обърне внимание на друго. „Твърде много граматика — каза си. — Свръхкомпенсация.“ Поклати глава, което не беше лесно в такава поза. „Магията знае какво иска“ — помисли си, тресейки се върху коня, който се стрелна през малък поток. „Но аз никога не знам какво знае тя. Или поне не в подходящия момент. Бих ѝ написал писмо, стига да знаех къде живее.“

Драки и клонки деряха лицето му, а в ушите му крещяха сови. Конете забавиха до лек тръс, после и до нормален ход. Висок, треперещ глас извика:

— Спрете и кажете паролата!

— По дя’лите, пак се почва — измърмори Джак. Почеса се по главата със звук като от трион, повиши глас и отговори:

— Къс живот и весел, тук в сладкия зелени лес, ведно с другари печени, на слободия вречени…

— Свобода — поправи го тънкият глас. — На свободата вречени. Това „в“ всичко променя.

— Благодарско. На свободата вречени. Ведно с другари… не, не, това го казах. Къс живот и весел, другари печени… не, не е и това. — Джак Джингли отново почеса главата си и изпъшка. — На свободата вречени… ше ми помогнеш ли малко, а?

— Един за всички, всички за един — услужливо се обади гласът. — Можеш ли да продължиш нататък сам?

— Един за всички, всички за един… айде бе! — извика гигантът. — Един за всички, всички за един, единни ли сме — устояваме, но разделени се проваляме.

Той смушка коня си и пое напред.

От мрака писна стрела, която откъсна парченце от ухото му, закачи коня на мъжа зад него и отлетя като прилеп в нощта. Разбойниците се пръснаха към укритието на дърветата, а Джак Джингли яростно изрева:

— Да ослепееш дано, десет пъти я казах тая парола! Само да ми паднеш в ръчичките…

— Сменихме паролата, докато те нямаше, Джак — чу се гласът на пазача. — Беше прекалено трудна за запомняне.

— Аха, сменили сте паролата, ’начи? — Джак Джингли докосна кървящото си ухо с парченце от плаща на Шмендрик. — И аз откъде да го знам, безмозъчен, безкарантиен, бездробен смотаняко?

— Не се ядосвай, Джак — отвърна му пазачът помирително. — Виж сега, няма значение дали знаеш новата парола, или не, защото тя е съвсем лесна. Просто ревеш като жираф. Капитанът сам я измисли.

— Рева като жираф. — Псувните на великана накараха дори конете да се размърдат неловко. — Мухльо такъв, жирафите въобще не издават звук. Капитанът можеше спокойно да ни накара да викаме и като риба или пеперуда.

— Знам. Така никой няма да забрави паролата, дори и ти. Не е ли умен нашият капитан?

— Направо нема граници тоя човек — удивено измърмори Джак Джингли. — Обаче глей сега, к’во ше попречи на некой горски или човек на краля да изреве кат’ жираф, когат’ го посрещаш?

— Аха — изхили се пазачът. — Точно тука е хитростта. Трябва да изревеш три пъти. Два пъти дълго и веднъж кратко.

Джак Джингли седеше безмълвен върху коня си и потриваше ухо.

— Два пъти дълго и веднъж кратко — въздъхна най-накрая. — Хуб’у де, не е по-зле от времето, когато нямаше никаква парола и капитанът стреляше по всеки, който се опитваше да я каже. Два пъти дълго и веднъж кратко, да.

Той тръгна през дърветата и хората му го последваха.

Някъде напред жужаха гласове, разсърдени като ограбени пчели. Когато се приближиха повече, на Шмендрик му се стори, че долавя женски тембър сред тях. После усети топлината на огнище по бузата си и погледна нагоре. Бяха спрели насред полянка, където десетина души седяха около лагерен огън и мърмореха тревожно. Въздухът миришеше на прегорял боб.

Луничав, червенокос мъж, чиито дрипи бяха малко по-царствени от другите, се приближи да ги посрещне.

— Е, Джак — извика. — Кой ни водиш, приятел или пленник?

После подхвърли през рамо:

— Долей още вода в чорбата, мила; имаме си компания.

— Сам не знам к’во е — избоботи Джак.

Започна да разказва историята за кмета и шапката, но тъкмо стигна до момента с бясното нахлуване в града, когато една жена, тънка като трънка, го прекъсна, разбутвайки мъжете:

— Няма да стане, Къли, и без туй чорбата е по-рядка и от пот.

Лицето ѝ беше бледо и изпито, очите ѝ — светлокафяви и яростни, а косата ѝ бе с цвят на мъртва трева.

— И кой е тоя дангалак? — попита, гледайки Шмендрик все едно е нещо, залепнало за подметката ѝ. — Не е от града. Не ми се нрави видът му. Заколете го, магесника.

Тя искаше да каже „магарето“ или „обесника“ и бе сляла двете, но съчетанието се плъзна по гърба на Шмендрик като мокри водорасли. Той се свлече от коня на Джак Джингли и застана пред капитана на разбойниците.

— Аз съм Шмендрик Магьосника — обяви, като завъртя плаща си с ръце и дрехата се развя вяло. — А вие наистина ли сте прочутият капитан Къли[1] от зеления лес, най-храбрият сред храбрите и най-волният сред волните?

Няколко от разбойниците се изкискаха, а жената изстена.

— Знаех си — рече тя. — Заколи го, Къли, изкорми го като шаран, преди да те прецака като предишния.

Капитанът обаче се поклони гордо, при което върху темето му лъсна малък плешив остров, и отговори:

— Същият. Който ме издирва за главата ми, ще открие страшен враг, но ако ме търсите приятелски, мога и да съм приятел драг. Та как идете тук, сър?

— По корем — каза Шмендрик — и не по свое желание; ала при все това приятелски настроен. Макар изгората ви да не вярва — добави той, кимайки към слабата жена. Тя се изхрачи на земята.

Капитан Къли се усмихна и предпазливо постави ръце върху острите рамене на жената.

— О, Моли Гру си е такава — обясни той. — Тя ме пази по-добре, отколкото аз самият. Аз съм щедър и приятен; чак до екстравагантност, предполагам — подай ръка на всеки, който бяга от тиранията, това ми е девизът. Съвсем естествено е Моли да стане недоверчива, изпосталяла, намусена, преждевременно остаряла и даже леко тиранична. Блестящият балон не може без възел на края, нали тъй, Моли? Но е душа човек, душа човек.

Жената отърси дланите му от себе си, но капитанът не обърна глава.

— Добре дошли сте тук, Ваше вълшебие — каза той на Шмендрик. — Елате край огъня и ни разкажете историята си. Какви думи редят за мен по вашите земи? Какво сте чули за смелия капитан Къли и неговите свободни мъже? Вземете си малко тако[2].

Шмендрик прие мястото край огъня, любезно отказа ледения залък и отвърна:

— Чувал съм, че сте приятел на безпомощните и враг на силните, както и че заедно с веселата ви дружина водите щастлив живот в гората, като ограбвате богатите, за да раздавате на бедните. Знам историята за това как с Джак Джингли сте си сцепили главите в бой с тояги и оттогава сте кръвни братя; и как сте спасили вашата Моли от сватба с богатия старец, който баща ѝ бил избрал за нея.

Истината беше, че Шмендрик дори не бе чувал за капитан Къли преди тази вечер, но познаваше добре англо-саксонския фолклор и бе наясно що за тип е насреща му.

— А също така — рискува той — и онзи зъл крал…

— Хагард, проклет да гние! — извика Къли. — Да, ни един от нас не е бил пожален от безчинствата на стария крал Хагард — той ни прокуди от собствените ни земи, лиши ни от положение и приходи, оскуба ни наследството. Живеем единствено заради отмъщението — запомни това, магьоснико — и някой ден Хагард ще си плати за всичко…

Двадесетина раздърпани сенки изсъскаха в съгласие, но смехът на Моли Гру се изсипа върху им трополящ и жилещ като градушка:

— Може и да си плати — подигра ги тя, — но не и на шайка дрънкащи страхливци. Замъкът му гние и се руши с всеки изминал ден, а хората му са твърде стари да носят доспехи, но той ще царува вечно, ако зависи от смелостта на капитан Къли.

Шмендрик изви вежда, а Къли поруменя като репичка.

— Трябва да разберете — измънка той. — Крал Хагард има един Бик…

— А, Червеният бик, та Червеният бик! — прихна Моли. — Знаеш ли, Къли, след всичките тия години в гората с теб почвам да мисля, че Бикът не е нищо друго освен галеното име, с което наричаш страха си. Ако още веднъж чуя тая измислица, ще отида и сама ще поваля дъртия Хагард, та всички да те знаят що за…

— Достатъчно! — изрева Къли. — Не пред непознати!

Той задърпа меча си, а Моли го посрещна с още смях и разтворени ръце. Около огъня мазни длани заопипваха дръжки на ками, а лъкове се заопъваха сякаш от само себе си, но в този момент се намеси Шмендрик, опитвайки се да спаси от удавяне гордостта на Къли. Мразеше семейните кавги.

— В моята страна пеят една балада за теб — започна той. — Не си спомням точно как започва…

Капитан Къли се извъртя като котка, която дебне опашката си.

— Коя? — попита.

— Не знам — отговори Шмендрик, стреснат. — Повече от една ли има?

— Разбира се! — извика Къли, засиял и наедрял от гордост като бременен. — Уили Джентъл! Уили Джентъл! Къде е тоя момък?

Един младеж с провиснали коси, лютня и пъпки по лицето се домъкна при тях.

— Възпей подвизите ми пред господина — нареди му капитан Къли. — Изпей оная песен, дето те приемаме в дружината. От миналия вторник не съм я слушал.

Менестрелът въздъхна, изсвири един акорд и запя с треперещ контратенор[3]:

Яздел кротко Къли Капитана към дома

след гонитба бодра подир кралския елен.

И кого да зърне в своята гора?

Момък млад и горестен, съвсем сломен.

 

— Я кажи ми, момко, вест за мен да няма,

че така угрижен час по час въздишаш?

Да не си изгубил чудната си дама,

или пък си дривкав, о, ти млади мишаш?

 

— Не съм ти мишаш, а и що ли е това,

и в дривкането съм съвсем добре, тъй смятам.

Но вярно, че въздишам зарад’ моята мома —

отнеха ми я тримата ми стари братя.

 

— Капитана Къли Зеленогорски ме зоват.

Мъжете страшни и свободни мои ти не ще пребориш.

Ако прекрасната ти дама аз спася,

каква услуга ще ми сториш?

 

— Ако прекрасната ми дама ти спасиш

носа ти ще разбия, дъртако изкуфял!

Но изумруд на шията ѝ скъп виси,

а братята ми взеха го към своя дял.

 

При крадците нагли Къли спуснал се тогаз

и острият му меч запял и затрептял.

— Девойчето задръжте, но камика ще взема аз,

че е достоен той за диадемата на крал.

— А сега идва най-добрата част — прошепна Къли на Шмендрик. Той развълнувано пружинираше на пръсти и се прегръщаше сам.

Три плаща на земята, изхвръкват трите меча,

засвистяват като чай във самовар.

— Кълна се в тялото си — капитанът ядно рече, —

ни ней, ни камика ще ви оставя за товар.

 

И нагоре ги подбрал, и надолу ги подбрал,

и подбрал ги тук и там, като овце…

— Като овце — въздъхна Къли.

Докато останалите седемнадесет строфи се лееха, той се поклащаше, тананикаше и дори отби три шпаги с ръката си, в екстатично неведение за подигравките на Моли и нетърпението на хората си. Когато баладата най-сетне свърши, Шмендрик заръкопляска шумно и искрено и похвали Уили Джентъл за техниката на дясната му ръка.

— Наричам го метод на Алан-а-Дейл — отвърна менестрелът.

Щеше да разясни думите си, но Къли го прекъсна:

— Браво, Уили, добро момче си ти, хайде сега изсвири и останалите.

Той засия от изражението на Шмендрик, което магьосникът се надяваше да изобразява приятна изненада.

— Казах, че за мен има няколко песни. Трийсет и една са, ако трябва да бъда точен, макар че никоя от тях не е включена в сборника на Чайлд засега…

Очите му внезапно се облещиха и той сграбчи магьосника за раменете.

— Не е възможно вие да сте самият господин Чайлд, нали? — попита. — Чувал съм, че той често обикаля света в търсене на балади, предрешен като обикновен човек.

— Не, съжалявам, но наистина не съм — поклати глава Шмендрик.

Капитанът въздъхна и махна ръцете си от него.

— Няма значение — измърмори. — Човек все се надява, естествено, дори и в наши дни… да го издадат в сборник, със сведения за автора и пояснителни бележки, различни версии, дори съмнения около автентичността му… ех, както и да е. Изпей останалите песни, Уили. Ще се нуждаеш от такива упражнения за оня ден, когато някой изследовател дойде да записва изпълненията ти.

От групата на разбойниците се чу мърморене, тътрене на крака, подритване на камъни. Дрезгав глас изкряска от безопасността на сенките:

— Не, Уили, изпей ни някоя истинска песен. Пей за Робин Худ.

— Кой беше това? — разхлабеният меч на Къли подрънкваше в ножницата, докато главатарят се обръщаше ту наляво, ту надясно. Лицето му изведнъж бе станало бледо и изпито като недосмукан лимонов бонбон.

— Аз — каза Моли Гру, макар че не беше тя. — На мъжете им е писнало от песни за подвизите ти, капитане миличък. Нищо, че сам си им авторът.

Къли трепна и погледна Шмендрик крадешком.

— Пак си остават народни песни, нали, господин Чайлд? — гласът му бе тих и изпълнен с тревога. — В края на краищата…

— Аз не съм господин Чайлд — отвърна му Шмендрик. — Наистина не съм.

— Искам да кажа, че не може да оставиш епичните събития на масите. Те всичко объркват.

Един застаряващ разбойник, облечен в дрипави кадифени дрехи, се приближи боязливо.

— Капитане, ако ще слушаме народни песни, което, предполагам, сме длъжни, смятаме, че трябва да са истински песни за действителни престъпници, не за лъжливия живот, който водим. Не се засягай, капитане, но ние всъщност не сме много весели в крайна…

— Аз съм весел двадесет и четири часа на ден, Дик Фанси — прекъсна го Къли студено. — И това е факт.

— И не ограбваме богатите, за да раздаваме на бедните — изстреля Дик. — Ограбваме бедните, защото те не могат да се защитят — поне повечето от тях — а пък богатите вземат от нас, защото могат да ни сметат за нула време, ако решат. Не грабим от угоения, алчен кмет, когато е на пътя; всеки месец му плащаме дан, за да ни остави на мира. Никога не отвличаме горди епископи, за да ги държим като пленници в гората, докато пируваме в тяхна чест и ги забавляваме, защото Моли няма свестни прибори, да не говорим, че няма да сме кой знае колко вдъхновяваща компания за един епископ. Когато ходим на панаира предрешени, винаги губим на турнирите по стрелба с лък и фехтовка. Е, получаваме по някой и друг комплимент за дегизировката, но това е всичко.

— Веднъж участвах с гоблен — отнесе се Моли. — Класира се на четвърто място. Пето. Рицар на бдение — всички бродираха бдения в оная година.

В следващия миг костеливите ѝ пръсти търкаха очите ѝ.

— Проклет да си, Къли.

— Какво, какво? — извика той гневно. — Аз ли съм виновен, че заряза гоблените? Намери си мъж и се прости с всичките си умения. Вече не шиеш, не пееш, от години не си украсявала ръкопис — и какво се случи с онази виола да гамба, която ти подарих?

Той се обърна към Шмендрик.

— Все едно сме женени, виж я как се е занемарила.

Магьосникът кимна едва-едва и отвърна очи.

— А колкото до поправянето на кривди, борбата за граждански свободи и тем подобни — каза Дик Фанси, — нямаше да е толкоз зле — искам да кажа, самият аз не съм любител на кръстоносните походи, някои си падат по тях, други не — само дето трябва да пеем, че се обличаме в ярко зелено и помагаме на потиснатите. А ние не го правим, Къли, ние ги предаваме заради наградата и тези песни са си чисто и просто унизителни. Това е истината.

Капитан Къли скръсти ръце, пренебрегвайки ръмжащите в съгласие разбойници.

— Изпей песните, Уили.

— Няма. — Менестрелът дори не докосна лютнята си. — И никога не си се бил с братята ми за какъвто и да е камък, Къли! Изпрати им писмо, което дори не подписа…

Къли протегна ръка и сред групичката мъже засвяткаха остриета, все едно някой беше раздухал купчина въглени. В този момент Шмендрик отново пристъпи напред и побърза да се усмихне.

— Ще ми позволите ли да предложа алтернатива? — попита той. — Защо не оставите госта ви да си заслужи подслона за през нощта, като ви забавлява? Не мога да пея или да свиря, но си имам таланти и може да ви изненадам с нещо.

Джак Джингли веднага се съгласи.

— Да, Къли, магьосник! Т’ва ще е нещо ново и интересно за момчетата.

Моли Гру промърмори някакво безжалостно обобщение за магьосниците като класа, но мъжете се развикаха ентусиазирано и започнаха да се подмятат един друг във въздуха. Единствената действителна съпротива оказа самият капитан Къли, който възропта унило:

— Да, ама песните… Господин Чайлд трябва да ги чуе.

— Така и ще направя — увери го Шмендрик. — По-късно.

Къли видимо живна и се развика на хората си да му сторят път и да освободят място. Те налягаха и наклякаха под сенките, разтегнали широки усмивки, а Шмендрик започна репертоара си от глупотевини, с които беше забавлявал хората в Среднощния карнавал. Бяха все евтини трикове, но той ги сметна за достатъчни да се харесат на публика като шайката на Къли.

Ала ги беше подценил. Те аплодираха пръстените и шаловете, златните рибки и асата в ушите му с възпитана учтивост, но без капчица захлас. Не им показа истинска магия, затова и не получи истински възторг от тях; а когато заклинанието се провалеше — като при гарвана, който бе обещал да превърне в граф, та да го ограбят, но вместо туй се получи грейпфрут — те му ръкопляскаха все тъй любезно и дежурно, сякаш бе успял. Бяха идеалната публика.

Къли се усмихваше нетърпеливо, а Джак Джингли дремеше, но това, което изненада магьосника, бе разочарованието в неспокойните очи на Моли Гру. Внезапен пристъп на гняв го накара да се разсмее. Той хвърли на земята седемте въртящи се топки, които светеха все по-ярко и по-ярко, докато жонглираше с тях (в по-успешните вечери дори успяваше да ги запали), остави всичките си омразни умения и затвори очи.

— Да бъде волята ти — прошепна на магията. — Да бъде волята ти.

Тя мина през него като въздишка, родила се на тайно място — може би някъде в плешките, или пък в костния мозък на пищяла му. Сърцето му се изпълни и изду като платно и нещо в тялото му се раздвижи по-уверено, отколкото самият той се бе движил някога. То властно заговори с гласа му. Немощен от сила, той се свлече на колене и зачака отново да стане Шмендрик.

„Чудя се какво направих. Направих нещо.“

Отвори очи. Повечето разбойници се смееха или почукваха по слепоочията си, доволни от възможността да му се подиграят. Капитан Къли бе станал на крака, нетърпелив да обяви тази част от забавлението за приключила. В този миг Моли Гру извика с мек, треперещ глас и всички се обърнаха да видят какво бе видяла тя. На поляната се появи мъж.

Бе облечен в зелено с изключение на кафяв елек и кафява наклонена шапка със затъкнато в нея перо от яребица. Бе много висок, прекалено висок за обикновен мъж: огромният лък, преметнат през рамото му, изглеждаше дълъг колкото самия Джак Джингли, а стрелите му биха послужили за копия или тояги на капитан Къли. Без изобщо да забележи неподвижните дрипави фигури край огъня, той премина през светлината и изчезна без звук от дъх или от стъпка.

Последваха го други, сами или по двама, някои си говореха, мнозина се смееха, но до последния не издаваха звук. Всички носеха лъкове и дрехи в зелено, освен един, който бе в алено от главата до петите, и друг, облечен в кафява монашеска дреха, обут със сандали и стегнал огромното си шкембе с въжен колан. Един свиреше на лютня и пееше беззвучно, докато вървеше.

— Алан-а-Дейл. — Беше гласът на Уили Джентъл, гол като новоизлюпено пиле. — Вижте тези преходи!

Непринудено горди, грациозни като жирафи (дори и най-високият сред тях, един топлоок Блъндърбор[4]), стрелците прекосяваха поляната. Последни, хванати ръка за ръка, преминаха мъж и жена. Лицата им бяха така красиви, сякаш не познаваха страха. Тежките коси на жената сияеха загадъчно, като облак, притулващ луната.

— Ах — каза Моли Гру. — Мариан.

— Робин Худ е само мит — обади се нервно капитан Къли, — класически пример за фолклорен герой, роден от необходимостта. Като Джон Хенри[5]. На хората им трябват герои, но никой човек не може да бъде толкова голям, колкото необходимостта от него, и така легендата се наслоява около песъчинка истина като перла. Не че не е впечатляващо, разбира се.

Пръв се размърда дрипавият франт Дик Фанси. Всички фигури без последните две бяха потънали в мрака, когато той се втурна подире им, зовейки ги дрезгаво:

— Робин, Робин, мистър Худ, сър, изчакайте ме!

Нито мъжът, нито жената се обърнаха, но хората от шайката на Къли — освен Джак Джингли и самия капитан — изтичаха до края на поляната, като се препъваха и настъпваха един друг, разритвайки огъня, така че моравата закипя от сенки.

— Робин! — викаха; и: — Мариан, Скарлет, Малчо Джон — върнете се! Върнете се!

Шмендрик започна да се смее, нежно и безпомощно.

Над гласовете им се разнесе викът на капитан Къли:

— Глупци, глупци и деца! Това беше лъжа, като всичката магия! Робин Худ не съществува!

Но разбойниците, обезумели от загубата, се втурнаха след сияйните стрелци сред дърветата, като се препъваха в пънове, прегазваха бодливи храсталаци и виеха гладно, докато тичаха.

Моли Гру единствена се спря и погледна назад. Лицето ѝ пламтеше в бяло.

— Не, Къли, схванал си го наопаки — извика му тя. — Не съществуваме ти или аз, или който и да е от нас. Робин и Мариан са истински, а ние сме легендата! — И се втурна, крещейки „Чакайте! Чакайте!“ като другите, оставяйки капитан Къли и Джак Джингли сред стъпканите пламъци и смеха на магьосника.

Шмендрик почти не забеляза кога двамата скочиха върху него и сграбчиха ръцете му; нито пък трепна, когато Къли го бодна с кама в ребрата, съскайки:

— Опасно забавление бе туй, господин Чайлд, и грубо при това. Да беше казал, че песните не ти се слушат.

Камата се намести по-надълбоко.

Някъде отдалече го стигна ръмженето на Джингли:

— Ник’ъв Чайлд не е, Къли, нито пък е пишман магьосник. Сегинка го познах. Синът на Хагард е, принц Лир, проклет като баща си и гарантирано вещ в черното изкуство. Запри ръка, капитане — не ни требе мъртъв.

Гласът на Къли помръкна:

— Сигурен ли си, Джак? Изглеждаше ми тъй приятен тип.

— Приятен тъпак, искаш да кайш. Да, Лир така изглеждал, чувал съм. Прави се на глупав и невинен, ама е гявол лукави. Глей как се престори на оня чиляк Чайлд, колкото да ти смъкне гарда.

— Не съм смъквал гарда, Джак — възропта Къли. — И за момент дори. Може да е изглеждало така, но и аз съм доста лукав.

— А как само викна Робин Худ, за да натъпче момчетата с мечти и да ги дигне срещу теб. Ах, но тоз път се издаде и сега остава тука с нас, та ако ще баща му да прати Червения бик да го спасява.

Къли се сепна, като чу последното, но гигантът грабна непротивящия се магьосник за втори път през тази нощ и го занесе до огромно дърво, където го завърза с лице към ствола и уви ръцете му около него. През цялото време Шмендрик се хилеше хрисимо и даже улесни нещата, като прегърна дървото нежно, сякаш бе млада невеста.

— Така — рече Джак Джингли накрая. — Пази го през нощта, Къли, докат’ спя, а на заранта потеглям към дъртия Хагард да видя колко значи за него момченцето му. Току-виж всички се окажем богаташи подир месец.

— А хората ми? — попита Къли разтревожено. — Дали ще се върнат, как мислиш?

Гигантът се прозя и му обърна гръб.

— На сутринта ш’са върнат, кахърни и кихащи, и ше требе да го караш по-леко с тех известно време. Ш’са върнат, щот’ не са от хората, дето ще изтъргуват кон за кокошка, нито пък аз. Ако бехме такива, Робин Худ можеше и да не си замине. Лека ти нощ, капитане.

След като си тръгна, не останаха други звуци освен щурците и тихия кикот на Шмендрик към дървото. Пламъците утихнаха, а Къли се въртеше в кръг, въздишайки с всеки угасващ въглен. Накрая седна на един дънер и се обърна към пленения магьосник.

— Може и да си синът на Хагард — размишляваше той, — а не събирачът Чайлд, както твърдиш. Но който и да си, знаеш, че Робин Худ е измислицата, а аз — действителността. Никакви балади няма да се нароят около името ми, освен ако не ги напиша сам; никакви деца няма да четат за приключенията ми в учебниците и да се правят на мен в игрите си след училище. И когато професорите преровят всички стари истории, а специалистите пресеят старите песни, за да разберат дали Робин Худ наистина е живял, те никога, никога няма да открият името ми, не и докато не строшат света заради зрънцето в сърцевината му. Но ти знаеш и затова ще ти изпея песните за капитан Къли. Той беше благ бараба, който ограбваше богатите и раздаваше на бедните. От благодарност народът съчини тия прости стихове за него.

След което ги изпя всичките, дори песента, която Уили Джентъл бе изпълнил по-рано. Спираше се често, за да коментира менящите се ритмични структури, асонантните рими и особеностите на лада.

Бележки

[1] Къли (cully) — глупак, тъпчо — бел.пр.

[2] Тако — мексиканска царевична питка с пълнеж — бел.пр.

[3] Контратенор — най-високият мъжки глас (по-висок от тенора) — бел.пр.

[4] Блъндърбор — великан от приказката „Джак, убиецът на великани“ — бел.пр.

[5] Джон Хенри — легендарен гигант от 40-те и 50-те години на XIX в., роб — бел.пр.