Питър Бийгъл
Последният еднорог (6)

Глава четвърта

Магьосникът дълго плака като новородено, преди да продума.

— Горката старица — прошепна накрая.

Еднорогата не отговори. Шмендрик вдигна глава и я изгледа странно. Беше започнал да ръми сивкав утринен дъжд и тя проблясваше през капките като делфин.

— Не — отвърна тя на погледа му, — аз не умея да скърбя.

Той мълчеше, свит край пътя в дъжда, и придърпваше подгизналото наметало около тялото си, докато заприлича на счупен черен чадър. Еднорогата чакаше и усещаше как дните от живота ѝ се стичат около нея заедно със струйките вода.

— Умея да тъжа — каза нежно, — но не е същото.

Когато Шмендрик я погледна отново, вече бе успял да си събере лицето накуп, макар че то все още се мъчеше да му избяга.

— Къде ще отидеш сега? — попита я. — Накъде се беше запътила, когато тя те хвана?

— Търсех народа си — отвърна еднорогата. — Виждал ли си ги, магьоснико? Те са диви и морскобели — като мене.

Шмендрик поклати глава тежко.

— Никога не съм виждал други като теб, не и извън сънищата си. Когато бях момче, се говореше, че на света са останали няколко еднорози, но познавах само един човек, който бе виждал някой от тях. Със сигурност са изчезнали, лейди, всички освен теб. Със стъпките си будиш ехо, където са минавали.

— Не е така — продума тя, — защото и други са ги виждали.

Радваше се да чуе, че съвсем доскоро, в детството на магьосника, е имало еднорози.

— Един пеперуд ми разказа за Червения бик — продължи тя, — а вещицата говореше за крал Хагард. Затова съм се запътила натам, където са те, за да разбера онова, което знаят. Можеш ли да ми кажеш къде царува Хагард?

Лицето на магьосника почти успя да му се изплъзне, но той го улови и започна бавно да се усмихва, сякаш устата му се бе превърнала в желязо. Изви я в правилната форма навреме, но усмивката си остана желязна.

— Мога да ти изрецитирам един стих — каза.

Где остри хълмове секат простора

и не растат ни храсти, нито хора;

сърцата гдето вкиснала са бира —

там Хагард се намира.

— Значи ще разбера, когато стигна там — рече тя, убедена, че я занася. — Знаеш ли стихове и за Червения бик?

— Няма такива — отговори Шмендрик. Той се изправи на крака, блед и усмихнат.

— За крал Хагард знам само това, което съм чул — започна. — Стар е, стиснат като късния ноември и царува в пуста и ялова страна край морето. Разказват, че земята била зелена и свежа, преди Хагард да се появи, но той я докоснал и тя повехнала. Фермерите си имат един израз, когато видят поле, погубено от огън или скакалци, или от вятъра: „попарено като сърцето на Хагард“. Говори се още, че в замъка му не горят светлини, нито огньове и че праща хората си да крадат пилета, пране и пайове от первазите. Твърди се, че последния път, когато крал Хагард се е смял…

Еднорогата тропна с крак. Шмендрик продължи:

— За Червения бик пък знам по-малко, отколкото съм чувал; известни са ми твърде много истории и всяка една противоречи на останалите. Бикът е истински, Бикът е призрак, Бикът е самият Хагард след залез слънце. Бикът е обитавал земята още преди Хагард да се появи или е дошъл с него, или е дошъл при него. Пази го от нашествия и метежи и му спестява пари от снаряжение за хората му. Държи краля пленник в собствения му замък. Бикът е дяволът и Хагард му е продал душата си. Бикът е онова, заради чието притежание Хагард е продал душата си. Бикът принадлежи на Хагард. Хагард принадлежи на Бика.

Еднорогата почувства как от центъра на тялото ѝ се разлива тръпка на увереност. В мислите ѝ пеперудът отново пееше:

— Те минаха по всички пътища много отдавна, а Червеният бик препускаше зад тях и заличаваше следите им.

Пред очите ѝ изникнаха бели форми, отнесени от ревящия вятър, и тресящи се жълти рогове.

— Ще отида там — каза тя. — Магьоснико, имам да ти се отплащам, задето ме освободи. Какво би искал от мен, преди да се разделим?

Издължените очи на Шмендрик блестяха като листа на слънцето.

— Вземи ме с теб.

Тя се отдръпна, хладна и танцуваща, и не отговори. Магьосникът каза:

— Мога да съм ти от полза. Знам пътя към страната на Хагард и говоря езиците на земите, разположени от тук до там.

Еднорогата сякаш всеки миг щеше да изчезне в лепкавата мъгла, затова Шмендрик припряно продължи:

— Освен това никой странник не е пострадал от компанията на един магьосник, дори и еднорог. Спомни си историята за великия вълшебник Никос. Веднъж той видял в гората спящ еднорог, положил глава в скута на кискаща се девица, докато към тях се приближавали трима ловци, обтегнали лъкове, за да го убият заради рога му. Никос разполагал само с миг, за да действа. С едничка дума и кратък жест той превърнал еднорога в красив младеж, който се събудил и виждайки зяпналите го в почуда стрелци, се нахвърлил върху тях и ги избил до един. Мечът му бил усукан и изто̀чен, а когато мъжете издъхнали, той стъпкал телата.

— А момичето — попита еднорогата. — И нея ли убил?

— Не, за нея се оженил. Казал, че тя е само дете без път и цел, ядосано на семейството си, и че всичко, от което всъщност се нуждаела, било добър съпруг. Какъвто бил самият той, в оня миг и завинаги, защото дори Никос не успял да му върне предишния облик. Умрял стар и на почит — прекалил с теменужките, казват: никога не могъл да им се насити. Нямали деца.

Разказът заседна в дъха на еднорогата.

— Магьосникът не му е направил услуга, а голямо зло — промълви тя. — Колко ужасно би било, ако всички от моя народ са били превърнати в хора от вълшебници с добри намерения — прокудени, пленени в горящи домове. Предпочитам да открия, че Червеният бик ги е избил всичките.

— Там, накъдето си тръгнала — отвърна ѝ Шмендрик, — малцина ще ти мислят доброто, а едно приятелско сърце — колкото и глуповато да е — може да ти потрябва като вода някой ден. Вземи ме с теб, за разтуха, за късмет, заради неизвестността. Вземи ме с теб.

Докато говореше, дъждът започна да отслабва, небето се проясни и мократа трева грейна като вътрешността на раковина. Еднорогата извърна глава, взирайки се за един крал в мъгла от крале и търсейки през снежното блещукане на замъци и дворци този, който бе издигнат върху плещите на бик.

— Никой никога не е пътувал с мен — каза тя, — но пък и никой никога не ме беше затварял в клетка или бъркал с бяла кобила, или маскирал като самата мен. Изглежда много неща са орисани да ми се случат за първи път и твоята компания определено няма да е най-странното от тях, нито последното. Ела с мен, щом желаеш, макар че ми се иска да беше помолил за друга отплата.

Шмендрик се усмихна тъжно.

— Помислих и за това. — Той сведе очи към пръстите си и еднорогата видя върху тях закривените следи от зъбите на решетките. — Но ти никога не би могла да изпълниш истинското ми желание.

„Започва се — рече си еднорогата, усещайки как първият допир на скръбта пълзи като паяк отвътре по кожата ѝ. — Ето какво ще е да пътувам със смъртен, през цялото време.“

— Не — отговори тя. — Не мога да те превърна в нещо, което не си — както не е могла и вещицата. Не мога да направя от теб истински магьосник.

— Така си и мислех — каза Шмендрик. — Няма нищо. Не се тревожи за това.

— Не се тревожа — отвърна еднорогата.

 

 

На първия ден от пътуването им една мъжка сойка се спусна над тях, каза: „В кафез да ме турят дано!“ и отлетя право към жена си, за да ѝ разкаже за видяното. Женската седеше в гнездото и протяжно пееше на децата им:

Паячета и мушички, бръмбарчета и щурчета,

охлювчета по цветята, кърлежчета по дръвчета,

скакалчета и пчелички, и яйца на птички —

всичките ще ви ги сдъвча в малките устички.

И измами, и интриги, на-ни-на-ни-на-ни-на,

хвъркането, мили мои, никак не е веселба.

— Днес видях еднорога — каза сойката съпруг, докато кацаше.

— Но не и нещо за вечеря, като гледам — отвърна жена му студено. — Не понасям мъже, които ми говорят с празна уста.

— Еднорога, скъпа! — Той изостави нехайното си изражение и заподскача по клонката. — Не бях ги виждал, откакто…

— Ти никога не си ги виждал — рече тя. — На мен ги разправяш тия, забрави ли? Знам какво си виждал през живота си и какво не.

Той не ѝ обърна внимание.

— Заедно с нея вървеше чудак в черно — продължи да бърбори. — Минаваха през Котешката планина. Чудя се дали не бяха поели към земите на Хагард.

Той наклони глава под онзи артистичен ъгъл, с който бе спечелил жена си.

— Каква гледка за стария Хагард по време на закуска — дивеше се. — Навестява го еднорога, дръзка колкото си искаш — чук-чук-чук на зловещата му порта. Бих дал всичко, за да видя…

— Надявам се, че двамата не сте прекарали целия ден в зяпане на еднорози — прекъсна го жена му с цъкване на човката. — Най-малкото, дочувам, че тя била смятана за доста изобретателна в прекарването на свободното си време.

И запристъпва към него с наежена перушина.

— Скъпа, дори не съм я виждал… — започна съпругът и тя знаеше, че наистина не е, както и че не би го направил, но го зашлеви въпреки всичко. Беше от жените, които знаеха как да използват и най-малкото си морално надмощие.

 

 

Стъпвайки сред пролетта, еднорогата и магьосникът прекосиха полегатата Котешка планина и се спуснаха в теменужена долина, в която растяха ябълкови дървета. Отвъд долината лежаха ниски хълмове, гойни и кротки като овце. Те удивено навеждаха глави, за да подушат еднорогата, докато пристъпваше сред тях. След това дойдоха ленивите висини на лятото и опалените равнини, над които въздухът блестеше като захарен памук. Заедно, тя и Шмендрик преминаха през реки, изкачиха и се спуснаха по буренясали брегове и баири и се лутаха из лесове, които напомниха на еднорогата за дома ѝ, макар че никога нямаше да приличат на него, защото бяха опознали времето. „Също като моята гора сега“ — помисли си тя, но си каза, че това е без значение, че всичко ще е както преди, когато се върне.

Нощем, докато Шмедрик спеше, както спи един гладен магьосник с подбити крака, еднорогата лежеше будна и свита в очакване огромната фигура на Червения бик да изскочи от луната. Понякога беше сигурна, че долавя миризмата му — сенчеста, лукава смрад, която се процеждаше в нощта и опипваше света, за да я намери. Тогава скачаше на нозе със суров вик на готовност, само за да установи, че две или три сърни я наблюдават от почтително разстояние. Сърните обичат еднорозите и им завиждат. Веднъж един сръндак, едва навлязъл във второто си лято, побутван напред от своите хихикащи приятели, дойде съвсем близко до нея и измърмори, без да я гледа в очите:

— Ти си много красива. Ти си точно толкова красива, колкото ни разказваха майките ни.

Еднорогата го гледаше мълчаливо, знаейки, че той не очаква отговор от нея. Другите сърни се кискаха и му шептяха:

— Хайде, давай.

Тогава сръндакът вдигна глава и затръби бързо и радостно:

— Но аз знам някоя по-красива от теб!

Той се обърна и се стрелна в лунната светлина, а приятелите му го последваха. Еднорогата отново легна.

От време на време пътешествието им ги довеждаше до градче, където Шмендрик се представяше за пътуващ магьосник и предлагаше с викове из улиците „да пея за вечерята си, да ви притесня съвсем леко, да смутя съня ви само мъничко и да продължа по пътя си“. Малко бяха градчетата, в които не го канеха да подслони в конюшня прекрасната си бяла кобила и да остане за през нощта. А преди децата да се отправят към леглата си, той изнасяше представления за тях под светлината на фенерите на градския площад. Никога не се опитваше да прави по-сложни заклинания от тези, които караха куклите да говорят или превръщаха сапуна в сладки, ала дори подобни дребни фокуси понякога не му се удаваха. Но децата го харесваха, родителите им любезно му предлагаха вечеря, а летните вечери бяха меки и приятни. Векове след това еднорогата продължаваше да помни странната шоколадова миризма на конюшня и сянката на Шмендрик, танцуваща по стени, врати и комини в стрелкащата се светлина.

С настъпването на утрото те отново продължаваха по пътя си; Шмендрик вървеше с натежали от хляб, сирене и портокали джобове, а еднорогата пристъпяше до него: морскобяла под лъчите на слънцето и морскозелена в сенките на дърветата. Неговите фокуси се изпаряваха от паметта още преди да се изгуби от поглед, но бялата му кобила смущаваше нощите на не един селянин, а някои жени я сънуваха и се събуждаха с плач.

Една вечер отседнаха в угоено и доволно градче, където дори просяците имаха двойна брадичка, а мишките се клатушкаха сити. Шмендрик веднага получи покана за вечеря с кмета и няколко от по-заоблените съветници; а еднорогата, неразпозната както винаги, бе пусната в една ливада, където растеше трева, сладка като мляко. Вечерята бе сервирана навън, на изнесена на площада маса, защото нощта бе топла и кметът искаше всички да видят госта му. Яденето беше чудесно.

Докато се хранеха, Шмендрик разказа истории от живота си като странстващ чародей, които насели с крале, дракони и благородни дами. Не че лъжеше — просто подреждаше и предаваше събитията по-смислено, така че разказите му звучаха истинно дори за хитрите съветници. Не само те, но и всички минувачи по улицата в този момент се приближиха още повече, за да разберат как действа заклинанието, което, приложено както трябва, отключва всички катинари. И нямаше един от тях, чийто дъх да не спре за миг при вида на белезите по пръстите на магьосника.

— Спомен от срещата ми с харпия — обясни им спокойно Шмендрик. — Те хапят.

— Никога ли не те е било страх? — учуди се едно младо момиче.

Кметът ѝ шътна да замълчи, но Шмендрик запали цигара и ѝ се усмихна през дима.

— Страхът и гладът ме поддържат млад — отговори. Огледа кръга от дремещи и мърморещи съветници и ѝ намигна.

Кметът не се засегна.

— Вярно е — въздъхна той, докато пръстите му милваха вечерята. — Наистина си живеем добре тук, а ако бъркам, значи нищо не разбирам. Понякога си мисля, че малко страх, мъничко глад биха ни се отразили добре — биха изострили душите ни, така да се каже. Ето защо при нас винаги са добре дошли странници с разкази за разказване и песни за пеене. Те разширяват мирогледа ни… карат ни да се вглеждаме навътре…

Той се прозя гърголещо и се протегна.

— Олеле, погледнете към пасището! — внезапно извика един от съветниците.

Натежали глави се завъртяха върху клюмащи шии и всички видяха селските крави, овце и коне, скупчени в далечния край на полето, зяпнали бялата кобила на магьосника, която спокойно пасеше студената трева. Животните не издаваха нито звук. Дори прасетата и гъските бяха безмълвни като привидения. Една гарга изграчи веднъж, някъде отдалече, и гракът ѝ се понесе през залеза като самотна прашинка пепел.

— Забележително — промърмори кметът. — Наистина забележително.

— Да, не е ли? — съгласи се магьосникът. — Ако ви спомена някои от предложенията, които съм получавал за нея…

— Най-интересното е — каза съветникът, който пръв се беше обадил, — че те не изглеждат уплашени. От тях се излъчва нещо като благоговение, сякаш ѝ отдават почит.

— Виждат онова, което вие сте забравили да виждате. — Шмендрик бе пийнал прилично количество вино, а младото момиче го гледаше с очи, по-сладостни и по-плитки от очите на еднорогата. Той тресна чашата си на масата и рече на усмихващия се кмет:

— Тя е по-рядко създание, отколкото можете да мечтаете. Тя е мит, спомен, блуждаещ копнеж. Ридаещ огън. Ако си спомняхте, ако жадувахте…

Гласът му се изгуби сред тропот на копита и детска врява. Десетина конници, облечени в есенни дрипи, препуснаха в галоп по площада с крясъци и смях, а хората се пръсваха пред тях като топчета. Ездачите се подредиха в колона и се понесоха с чаткане наоколо, като събаряха всичко, което се изпречеше на пътя им, и крещяха неразбираеми хвалби и предизвикателства, без да ги отправят конкретно към някого. Един от тях се изправи на седлото си, опъна лък и свали със стрела ветропоказателя от кулата на църквата; друг грабна шапката на Шмендрик, нахлупи я на главата си и пришпори коня си с хохот. Някои метнаха крещящи деца на седлата си, а други се задоволиха с мехове вино и сандвичи. Очите им горяха диво върху косматите лица, а смехът им ехтеше като барабанен ритъм.

Закръгленият кмет седеше безучастно до момента, в който погледът му срещна този на главатаря. Тогава повдигна едната си вежда; мъжът щракна с пръсти и конете замръзнаха на място, а дрипавите ездачи притихнаха като животните в полето при еднорогата. Те свалиха внимателно децата на земята и върнаха повечето мехове.

— Джак Джингли^[1], ако обичаш — каза кметът спокойно.

Водачът на конниците слезе от седлото и бавно закрачи към масата, на която вечеряха съветниците и техният гост. Беше огромен мъж, висок над два метра, и при всяка крачка звънтеше и дрънчеше заради пръстените, звънците и гривните, зашити по осеяния с кръпки елек.

— Добар вечър, Ваше благородие — изрече през дрезгав смях.

— Да приключваме с работата — отвърна му кметът. — Не разбирам какво ви пречи да дойдете тук тихо и спокойно, като цивилизовани хора.

— О, Ваше благородие, момчетата не мислят на никому злото — измърмори добродушно великанът. — По цял ден стоят заврени в гората, требе си малко разпускане, малко катарзис, нали разбираш. Така, така, право към работата, кайш?

Въздъхвайки, той откачи една сбръчкана кесия с жълтици от колана си и я остави върху отворената длан на кмета.

— На̀ ти, Ваше благородие — каза Джак Джингли. — Не е кой знай к’во, но повече не можеме да отделиме.

Кметът изсипа монетите в шепата си и зарови дебел пръст в тях, сумтейки.

— Определено не е много — оплака се. — По-малко е и от миналия месец, а тогава си беше почти нищо. Окаяна шайка мародери, това сте вие.

— Времената са тежки — унило отвърна Джак. — Не става да сме виновни, задет’ пътниците имат по-малко злато от нас. Не можеш изцеди кръв от цвекло, нъл’ тъй.

— Мога — каза кметът. Лицето му се смръщи свирепо и той размаха юмрук пред великана престъпник.

— А ако криеш нещо от мен — извика, — ако пълниш джобовете си за моя сметка, ще те изцедя, приятелю, на каша и пюре ще те изцедя и ще те пръсна по вятъра. Сега изчезвай и предай думите ми на парцаливия си капитан. Махайте се, злодеи!

Докато Джак Джингли се обръщаше, мърморейки си, Шмендрик прочисти гърло и каза неуверено:

— Бих желал да получа обратно шапката си, ако нямате нищо против.

Гигантът го изгледа с кръвясали биволски очи, без да продума.

— Шапката ми — настоя Шмендрик с по-твърд глас. — Един от хората ви взе шапката ми и ще бъде разумно от негова страна да ми я върне.

— Разумно, тъй ли? — изсумтя Джак най-накрая. — И кой си ти, ако не е тайна, дет’ знаеш к’во е разум?

Виното все още танцуваше в погледа на Шмендрик.

— Аз съм Шмендрик Магьосника и в мое лице ще си спечелиш опасен враг — обяви той. — По-стар съм, отколкото изглеждам, и далеч не толкова дружелюбен. Шапката ми.

Джак Джингли продължи да го гледа още известно време; после отиде до коня си, прекрачи го и седна на седлото. Подкара животното напред и спря на една брада разстояние от чакащия Шмендрик.

— Аре, тогава — избоботи, — кат’ си магьосник, що не напрайш не’къв трик. Оцвети ми зелен носа, натъпчи ми със сняг дисагите, изчезни ми брадата. Да ти видя магията, или да ти видя гърба.

Той извади една ръждясала кама от колана си, хвана я за върха на острието и я залюля, свирукайки зловещо.

— Магьосникът е мой гост — предупреди го кметът, но Шмендрик каза тържествено:

— Добре. На твоя глава!

След като се увери с ъгълчето на окото си, че младото момиче го гледа, той посочи дружинката плашила, които се хилеха зад водача си, и изрече нещо в рими. В същия момент шапката му се изтръгна от пръстите на мъжа, който я държеше, и се понесе през смрачаващия се въздух, тиха като сова. Две жени припаднаха, а кметът приседна. Разбойниците извикаха с детски гласчета.

Черната шапка заплава над площада, докато стигна до едно корито и се спусна към него, за да се напълни с вода. След това, почти невидима в сенките, полетя обратно към целта си, която очевидно беше немитата глава на Джак Джингли. Той се закри с ръце, мърморейки „Не, не, разкарай я“, и дори неговите хора се подхилваха в очакване. Шмендрик се усмихна тържествуващо и щракна с пръсти, за да пришпори шапката.

Но както се приближаваше към водача на престъпниците, шапката започна да криволичи, в началото съвсем малко, а после направо зави рязко и се насочи към масата на съветниците. Кметът имаше време само да скочи на крака, преди тя да се настани удобно на главата му. Шмендрик се наведе навреме, но няколко от съветниците се понаквасиха.

Всред бурята от смях, къде открит, къде сподавен, Джак Джингли се наведе от коня си и грабна Шмендрик Магьосника, който се опитваше да подсуши пелтечещия кмет с покривката.

— Ш’та викнат на бис, ма друг път — изрева великанът в ухото му. — Я най-добре идвай с нас.

Той метна Шмендрик по корем върху седлото си и препусна с всички сили, следван от раздърпаните си придружители. Техните гръмогласни смехове и оригни витаеха над площада дълго след като тропотът на копита беше заглъхнал.

Няколко мъже изтичаха при кмета, за да го попитат дали да тръгнат да спасяват магьосника, но той поклати подгизналата си глава.

— Не мисля, че ще е необходимо. Ако нашият гост е човекът, за който се представя, би трябвало да може сам да се погрижи за себе си. А пък ако не е… е, някакъв шарлатанин, който се възползва от гостоприемството ни, няма право да изисква помощ от нас. Не, не, не го мислете.

По челюстите му се стичаха вадички, за да се влеят в потоците по врата и в реката по гърдите му, но той отправи спокоен поглед към пасището, където бялата кобила на магьосника блестеше в мрака. Тя безмълвно подтичваше насам-натам край оградата.

Кметът каза тихо:

— Мисля, че ще е добре да се погрижим за кобилката на нашия отпътувал приятел, тъй като той очевидно я ценеше високо.

Той изпрати двама мъже на пасището да завържат животното и да го затворят в най-здравото отделение в конюшнята му.

Но мъжете още не бяха стигнали до портата, когато бялата кобила прескочи оградата и се стрелна в нощта като падаща звезда. Известно време двамата стояха неподвижни, без да обръщат внимание на заповедите на кмета да се върнат; и нито един от тях не сподели, дори на другия, защо се бе взирал толкова дълго след кобилата на магьосника. Ала понякога след това те избухваха в смаян смях, дори когато обстоятелствата бяха сериозни, и тъй си спечелиха репутация на лекомислени особи.