Питър Бийгъл
Последният еднорог (4)

Глава втора

На дневна светлина деветте черни фургона на Среднощния карнавал изглеждаха по-малки и вместо да всяват страх, лежаха наоколо като крехки сухи листа. Драпериите им бяха изчезнали и сега ги окичваха унили черни флагове, изрязани от одеяла, и къси черни панделки, потрепващи на лекия ветрец. Бяха подредени по странен начин сред обрасло с шубраци поле: петоъгълник от клетки, обрамчил в себе си триъгълник, в чийто център, като някаква буца, стърчеше фургонът на Мама Фортуна. Само той още носеше черното си було, покрило онова, което се таеше вътре. Мама Фортуна не се виждаше никъде.

Мъжът на име Рук бавно развеждаше пръсната група селяни от клетка на клетка и обсъждаше със сериозен тон зверовете вътре.

— Това тук е мантикорът. Глава на човек, тяло на лъв, опашка на скорпион. Уловен е посред нощ, докато се е хранил с върколаци, за да подслади дъха си. Създанията на нощта, изкарани на светлина. Ето го и дракона. От време на време издиша огън — най-често по хора, които го ръчкат с пръчка, момченце. Вътре в него е истински ад, но кожата му е толкова студена, че пари. Драконът говори седемнайсет езика зле и е предразположен към подагра. Сатирът. Дами, внимавайте. Истински пакостник. Уловен е при необичайни обстоятелства, които след края на представлението можем да разкрием единствено на господата, срещу символична такса. Създанията на нощта.

Застанал до клетката на еднорогата, която бе една от вътрешните три, високият магьосник наблюдаваше шествието около петоъгълника.

— Не би трябвало да съм тук — довери ѝ той. — Старицата ме предупреди да стоя далеч от теб.

Той се засмя доволно.

— Тя не спира да ми се подиграва, откакто съм с нея, но през цялото това време я карам да се чувства неспокойна.

Еднорогата едва ли го чу. Тя непрекъснато се въртеше в затвора си, а тялото ѝ бягаше от допира на железните решетки наоколо. Нямаше създание на нощта, което да обича студено желязо, и макар че еднорогата можеше да издържи на присъствието му, смъртоносният му мирис сякаш превръщаше костите ѝ в пясък, а кръвта ѝ — в дъжд. Решетките на клетката ѝ явно бяха защитени със заклинание, защото не спираха да си шептят зловещо с ноктести, потракващи гласчета. Тежкият катинар се кискаше и виеше като побъркана маймуна.

— Кажи ми какво виждаш — помоли я магьосникът така, както го бе попитала Мама Фортуна. — Огледай легендарните си побратими и кажи какво виждаш.

Металният глас на Рук кънтеше в сумрачния следобед.

— Пазителят на портите на долния свят. Триглав и облечен в кожух от усойници, както виждате. Забелязан за последно в нашия свят във времената на Херкулес, който го изкарал навън под мишница. Но ние го прилъгахме отново на светло с обещания за по-добър живот. Цербер. Вгледайте се в тия шест измамени червени очи. Някой ден може отново да погледнете в тях. А тук е Мидгардският змей. Насам.

Еднорогата се взираше през решетките в животното в клетката. Широко отворените ѝ очи гледаха невярващо.

— Но това е просто куче — прошепна тя. — Гладно, нещастно куче, което си има само една глава и никакъв кожух. Горкото създание. Как би могъл някой да го сбърка с Цербер? Всички ли са слепи?

— Виж отново — рече магьосникът.

— И сатирът — продължи еднорогата. — Та той е маймуна, стара маймуна с усукан крак. Драконът е крокодил — по-скоро ще избълва плавей, отколкото пламък. А великият мантикор е лъв — един чудесен лъв, но с нищо по-чудовищен от останалите. Не разбирам.

— Държи целия свят в навивките си — нареждаше Рук.

А магьосникът повтори:

— Виж отново.

И тогава, сякаш очите ѝ започваха да свикват с мрака, еднорогата видя очертанията на втора фигура във всяка клетка. Те се извисяваха страховито над пленниците на Среднощния карнавал и в същото време бяха свързани с тях — буреносни химери, родени от зрънце истина. Ето го мантикора: с гладни очи и олигавена паст, ревящ, така извил смъртоносната си опашка, че отровното жило се поклащаше над самото му ухо — и ето го лъва: дребен и нелеп на фона му. Но въпреки това те бяха едно и също създание. Еднорогата удивено тупна с копито.

Така беше и в останалите клетки. Сянката дракон отвори паст и изсъска безобиден пламък към зяпачите, за да ги накара да ахнат и да се свият от страх, адското куче с козина от змии зави, сипейки тройни клетви и прокоби към измамниците си, а сатирът докуцука похотливо до решетките и прикани младите момичета към немислими удоволствия, направо тук пред всички. Крокодилът, маймуната и унилото куче постепенно избледняха на фона на изумителните привидения, докато сами не се превърнаха в сенки дори в незаблудените очи на еднорогата.

— Странно вълшебство е това — промълви тя. — В него има повече мисъл, отколкото магия.

Магьосникът се засмя, видимо удовлетворен и облекчен.

— Добре казано. Много добре казано. Знаех си, че старата грозница няма да те заслепи с тия заклинания за жълти стотинки.

Гласът му зазвуча сурово и тайнствено.

— Вече направи третата си грешка — каза, — а това е поне с две повече, отколкото може да си позволи уморена, стара шарлатанка като нея. Моментът наближава.

— Моментът наближава — разказваше на тълпата Рук, сякаш бе чул думите на магьосника. — Рагнарок. В онзи ден, когато боговете рухнат, Змеят на Мидгард ще изплюе ураган от жлъч право в самия Тор, докато той се строполи като отровена муха. И тъй той чака Съден ден, сънувайки дела си отреден. Дали е тъй, недейте пита мен. Създанията на нощта, изкарани на светлина.

Нещо змийско изпълваше цялата клетка. Нямаше ни глава, ни опашка — бе само талаз от мръсен мрак, търкалящ се от единия до другия край на клетката и оставящ място само за гръмовното си дихание. Единствено еднорогата видя свитата в ъгъла озлобена боа; по всяка вероятност потънала във фантазии за собствения си Страшен съд над Среднощния карнавал. В сянката на Змея обаче тя изглеждаше дребна и бледа като призрака на червей.

Един учуден зяпач вдигна ръка и попита Рук:

— Ако таз гигантска змия наистина се е навила около света, както разправяш, как тъй имате парче от нея във фургона си? И ако мож’ разтърси морето само с едно протягане, що я спира да изпълзи оттук, понесла цялото туй зрелище кат’ огърлица?

Чу се мърморене в знак на съгласие и някои от шептящите предпазливо заотстъпваха назад.

— Радвам се, че ме попита, приятелю — отвърна Рук навъсено. — Всъщност, Мидгардският змей обитава нещо като друго място, друго измерение. Затуй обикновено е невидим, но довлечен в нашия свят — както Тор го е примамил някога — се откроява ясно като мълния, също дошла от другаде, където може би изглежда съвсем различно. Естествено, той може да се разбеснее, ако разбере, че част от корема му е изложена на показ всеки ден, даже и в неделя, в Среднощния карнавал на Мама Фортуна. Ама той и хабер си няма. Има си други неща, за които да мисли, освен за пъпа си, и ние поемаме риска — както правите и всички вие — да се възползваме от продължителното му спокойствие. — Последната дума източи и разтегли, сякаш месеше тесто, и слушателите му се засмяха предпазливо.

— Заклинания илюзии — каза еднорогата. — Тя не може да създава неща.

— Нито пък истински да ги променя — добави магьосникът. — Мижавите ѝ умения са в маскировката. И дори те нямаше да ѝ се удават, ако не беше готовността на тия лапнишарани, тия будали, да вярват на онова, което иска най-малко усилия. Тя не може да превърне каймака в масло, но може да създаде мантикор от лъва за очите, които искат да видят мантикор — очи, които иначе биха взели истинския мантикор за лъв, дракона за гущер, а Мидгардския змей за земетресение. И еднорогата за бяла кобила.

Еднорогата се спря насред бавната си, отчаяна обиколка на клетката и за първи път осъзна, че магьосникът разбира езика ѝ. Той се усмихна и тя видя, че лицето му е ужасяващо младо за възрастен човек, необходено от времето, ненавестено от мъка и мъдрост.

— Познавам те — каза той.

Решетките помежду им шепнеха лукаво. Рук беше повел тълпата към вътрешните клетки.

Еднорогата попита високия мъж:

— Кой си ти?

— Наричат ме Шмендрик Магьосника — отвърна той. — Надали си чувала за мен.

Еднорогата се канеше да му обясни, че няма как да е чувала за който и да е вълшебник, но нотките на тъга и доблест в гласа му я спряха.

— Забавлявам посетителите, докато се събират за представлението — каза той. — Мънички магийки, фокусничество — цветята правя на цървули, цървулите — на цаца, бръщолевя убедително и намеквам, че съм способен и на по-зловещи чудеса, стига да искам. Не е кой знае каква работа, но съм имал и по-лоши, а някой ден ще имам по-хубава. Това не е краят.

Но гласът му накара еднорогата да се чувства сякаш я чака вечен плен, и тя поднови обиколката на клетката; не спираше, за да не позволи на ужаса от прътите наоколо да пръсне сърцето ѝ. Рук бе застанал пред клетка, чийто единствен обитател беше малък кафяв паяк, плетящ ефирна паяжина между решетките.

— Арахна от Лидия — каза на тълпата. — Несъмнено най-великата плетачка на света — съдбата ѝ е доказателство за това. Имала е лошия късмет да победи богинята Атина в надпревара по тъкане. Атина не обичала да губи и затова сега Арахна е паяк, който твори само за Среднощния карнавал на Мама Фортуна, и то при специални уговорки. Огнен вътък и основа от сняг, никога два пъти същите пак. Арахна.

Паяжината беше опъната върху стан от железни решетки. Бе съвсем проста и почти безцветна, освен в онези мигове, в които паякът притичваше по нея, за да поправи някоя от нишките, и тя потрепваше с цветовете на дъгата. Въпреки това притегляше погледите на публиката — и на еднорогата — напред, назад и все по-дълбоко, докато започнеше да им се струва, че се взират в огромни цепнатини, черни пукнатини, които се разширяваха неумолимо, ала нямаше да разкъсат света, поне докато паяжината на Арахна го държеше в едно цяло. Еднорогата се отърси от илюзията с въздишка и отново видя истинската паяжина. Бе съвсем проста и почти безцветна.

— Не е като другите — каза тя.

— Не е — неохотно се съгласи Шмендрик. — Но Мама Фортуна няма заслуга за това. Разбираш ли, Арахна вярва. Самата тя вижда тези плетеници и ги смята за свое дело. За магия като тая на Мама Фортуна вярата е от огромно значение. Ха, ако тия умници се уморят да се удивляват, от цялото ѝ магьосничество няма да остане нищо, освен звука от риданието на паяк. И никой няма да го чуе.

Еднорогата не искаше да поглежда към паяжината отново. Тя обърна глава към най-близката клетка и изведнъж усети как дъхът в тялото ѝ се превръща в студено желязо. Вътре, върху дъбов прът, клечеше твар с тяло на огромна бронзова птица и лице на старица, свита и смъртоносна като ноктите, с които стискаше дървото. Ушите ѝ бяха рунтави и закръглени като на мечка; а по люспестите ѝ рамене, преплетена с блестящите остриета на перата ѝ, се спускаше коса с цвета на лунна светлина, гъста и жизнена около изпълненото с омраза лице. Цялата блещукаше, ала погледнеше ли я, човек усещаше как светлината напуска небето. Когато зърна еднорогата, тя издаде странен звук, подобен на съскане и кикот в едно.

Еднорогата промълви:

— Тази е истинска. Харпията Келаено.

Лицето на Шмендрик бе добило цвета на овесена каша.

— Старата я хвана случайно — прошепна той, — в съня ѝ, както залови и теб. Истинско злощастие — и двете знаят, че е така. Уменията на Мама Фортуна стигат колкото да държи чудовището в плен, но самото му присъствие тъй омаломощава всичките ѝ заклинания, че съвсем скоро вещицата няма да има сили дори да изпържи яйце. Въобще не ѝ трябваше да го прави, не трябваше да се захваща с истинска харпия, с истинска еднорога. Истината стопява магията ѝ, винаги, но тя непрестанно се мъчи да я превърне в свой роб. Ала този път…

— Посестрима на дъгата, вярвате или не — чуха гласа на Рук да реве магарешки към удивените зрители. — Името ѝ означава „Мрачната“, тази, чиито криле смрачават небето пред буря. Тя и двете ѝ сестри почти уморили от глад цар Финей, като крадели и омърсявали храната му, преди да я изяде. Но синовете на Северния вятър ги накарали да престанат, нали така, красавице моя?

Харпията не издаде нито звук, а Рук се ухили и сам заприлича на клетка.

— Тя се отбраняваше по-свирепо от всички останали, взети заедно — продължи той. — Бе все едно се опитваш да вържеш ада с косъм, но дори това не може да се опре на могъществото на Мама Фортуна. Създанията на нощта, изкарани на светлина. Поли иска бисквитка?

Няколко души в тълпата се засмяха. Ноктите на харпията така се впиха в пръта, че дървото проплака.

— Трябва да си на свобода, когато тя се освободи — каза магьосникът. — Не трябва да те заварва пленена.

— Не смея да докосна желязото — отговори еднорогата. — Рогът ми може да отключи катинара, но няма как да стигна до него. Не мога да се измъкна.

Цялата трепереше в ужас от харпията, но гласът ѝ бе спокоен.

Шмендрик Магьосника се изпъна с няколко пръста повече, отколкото еднорогата смяташе за възможно.

— Не бой се от нищо — поде той гръмко. — Под целия ми тайнствен вид се крие чувствително сърце.

Но го прекъсна приближаването на Рук и следващите го селяни, сега далеч по-тихи от мърлявата шайка, която се бе присмивала на мантикора. Магьосникът се отдалечи бързешком, подвиквайки тихо:

— Не се плаши, Шмендрик е с теб. Не прави нищо, докато не ти дам знак!

Гласът му достигна до еднорогата тъй слаб и самотен, че тя не бе сигурна дали наистина го чу, или само усети лекото му докосване.

Смрачаваше се. Тълпата застана пред клетката ѝ и занадзърта вътре със странна стеснителност.

— Еднорогът — каза Рук и отстъпи встрани.

Тя чу как се разтуптяват сърца, как прииждат сълзи и как дъхът се връща обратно, ала никой не продума. От тъгата, загубата и сладостта, изписани на лицата им, тя разбра, че са я познали, и прие копнежа им като знак за почит. Помисли си за прабабата на ловеца и се зачуди какво ли е да остарееш и да плачеш.

— Повечето представления — каза Рук след известна пауза — ще свършат тук, защото какво биха показали след истински еднорог? Но Среднощният карнавал на Мама Фортуна е приготвил още една мистерия — демон, по-разрушителен от дракона, по-уродлив от мантикора, по-отблъскващ от харпията и несъмнено по-въздействащ от еднорога.

Той махна с ръка към последния фургон и черните драперии започнаха да се разтварят с гърчене, въпреки че никой не ги дърпаше.

— Ето я! — извика Рук. — Вижте последната, Самия свършек! Вижте Ели!

Вътре в клетката мракът бе по-гъст от вечерния, а студът шаваше зад решетките като жива твар. Нещо в него се размърда и еднорогата видя Ели — стара, кокалеста, дрипава жена, която се бе свила и се поклащаше, протегнала ръце, за да се сгрее на несъществуващ огън. Изглеждаше толкова крехка, че мракът трябваше да я е смазал с тежестта си, и толкова самотна и безпомощна, че зрителите трябваше да са се втурнали да я освободят от жалост. Вместо това те започнаха безмълвно да отстъпват, сякаш Ели се промъкваше след тях. А тя дори не ги поглеждаше. Седеше в тъмнината и си напяваше със скърцащ глас, който звучеше като трион, режещ дърво, и като дърво, готово да падне.

Откъснатото пак ще порасте,

погубеното оживява,

откраднатото нейде още е —

отминалото не остава.

— Не изглежда нищо особено, нали? — попита Рук. — Но няма герой, който да ѝ устои, няма бог, който да я надвие, няма магия, която да я удържи отвън — или вътре, защото тя не е наш затворник. Дори в този миг, в който я виждате тук, тя крачи сред вас, докосва и откъсва. Защото Ели е Старостта.

Студът от клетката се протегна към еднорогата и от докосването му тя окуця и отмаля. Усети как започва да се съсухря, да линее, как красотата я напуска с всеки дъх. Грозотата увисна на гривата ѝ, приведе главата ѝ, проскуба опашката ѝ, изсмука тялото ѝ, оглозга козината ѝ, опустоши ума ѝ със спомени за онова, което е била някога. Някъде наблизо харпията отново нададе ниския си, жаден крясък, но този път еднорогата охотно би се сгушила в сянката на бронзовите ѝ криле, за да се скрие от последния демон. Песента на Ели стържеше сърцето ѝ.

На сушата умират морските чеда,

по мекото ботуш минава.

Дареното изгаря не една ръка —

отминалото не остава.

Представлението бе свършило. Зрителите се измъкваха тихо — никой от тях самичък, а по двойки или на групички, непознати, хванати ръка за ръка, често извръщащи глава да видят дали Ели не ги преследва.

Рук се провикна жално:

— Няма ли господата да изчакат, за да чуят историята за сатира? — И киселият му смях се понесе след бавните бегълци. — Създанията на нощта, изкарани на светлина!

Хората си проправяха път през сгъстяващия се въздух, покрай клетката на еднорогата и все по-далеч, натирени към домовете си от лаещия смях на Рук и песента на Ели.

„Това е илюзия — каза си еднорогата. — Илюзия е“ — и някак намери сили да повдигне натежала от смърт глава, за да се взре дълбоко в мрака на последната клетка и да види там не Старостта, а самата Мама Фортуна да се протяга, кикоти и спуска на земята с прежната си зловеща лекота. Тогава еднорогата разбра, че не е станала смъртна, нито е погрозняла, ала не се почувства красива отново. „Може би и това е илюзия“ — помисли си уморено.

— Хареса ми — каза Мама Фортуна на Рук. — Винаги е така. Изглежда просто не мога без тръпката на сцената.

— По-добре провери проклетата харпия — отвърна ѝ Рук. — Този път усетих как се опитва да се измъкне. Все едно съм въжето, което я държи, и тя ме развързва.

Той потръпна и снижи глас.

— Отърви се от нея — изграчи. — Преди да ни е разпиляла из небето като кървави облаци. През цялото време мисли за това. Мога да я усетя как го мисли.

— Замълчи, глупако! — Гласът на вещицата звучеше свирепо от страх. — Мога да я превърна във вятър, ако избяга, или пък в сняг, или в мелодия от седем ноти. Но съм решила да я задържа. Няма друга вещица на света, която да държи харпия в плен, и няма и да има. Ще я задържа, ако ще всеки ден да трябва да я храня с парче от черния ти дроб.

— Много мило — каза Рук. Той се отдръпна боязливо от нея и попита:

— А ако иска само твоя дроб? Какво ще правиш тогава?

— Пак ще ѝ дам твоя — отвърна му Мама Фортуна. — Няма да забележи разликата. Харпиите не са умни.

Останала сама под лунната светлина, старата жена се носеше тихо от клетка на клетка, почукваше по ключалките и побутваше заклинанията си, все едно е домакиня, която проверява колко узрели са пъпешите на пазара. Когато стигна до клетката на харпията, чудовището я посрещна с писък, остър като копие, и разпери крилете си в целия им ужасяващ блясък. За момент на еднорогата ѝ се стори, че решетките на клетката се загърчват и потичат като дъжд; но Мама Фортуна щракна със сухите си като клонки пръсти и те отново станаха железни, а харпията се сви на клона си и зачака.

— Още не — каза вещицата. — Още не.

Двете бяха впили една в друга напълно еднакви очи. Мама Фортуна каза:

— Моя си. Ако ме убиеш, си моя.

Харпията не помръдна, но облак угаси луната.

— Още не — повтори Мама Фортуна и се обърна към клетката на еднорогата.

— Е — рече тя със сладкия си кадифен глас, — успях да те уплаша за момент, а?

Смехът ѝ прозвуча като змии, пълзящи в тиня. Тя пристъпи по-близо.

— Каквото и да разправя твоят приятел, магьосникът — продължи, — явно все пак владея някаква нищожна магия. За да накараш една еднорога да се чувства стара и отблъскваща, ти трябват поне малко умения, смея да твърдя. Ами Мрачната — да не би да я държа в плен със заклинание за жълти стотинки? Никой преди мен…

— Не се хвали, стара жено — прекъсна я еднорогата. — Смъртта ти седи в онази клетка и те слуша.

— Така е — отвърна ѝ спокойно Мама Фортуна. — Но аз поне знам къде е. А ти беше тръгнала да търсиш твоята.

Тя отново се засмя.

— И нея я знам къде е. Но ти спестих срещата и трябва да си ми благодарна за това.

Забравила къде се намира, еднорогата се притисна в решетките. От допира я заболя, но тя не се отдръпна.

— Червеният бик — каза. — Къде мога да го намеря?

Мама Фортуна пристъпи съвсем близо до клетката и измърмори:

— Червеният бик на крал Хагард. Значи си чувала за него. — Оголи два зъба в усмивка и продължи:

— Е, той няма да те има. Ти си моя.

Еднорогата поклати глава и кротко ѝ отвърна:

— Знаеш, че не е тъй. Освободи харпията, докато още има време, освободи и мен. Задръж клетите сенки, ако искаш, но нас пусни.

Безжизнените очи на вещицата изведнъж лумнаха толкова диво, че една дрипава дружина лунни пеперуди, тръгнала на нощна веселба, запърха право към тях и се разсипа в снежнобяла пепел.

— По-скоро ще се откажа от шоубизнеса — изръмжа тя. — Да се влача из вечността, помъкнала самосътворените си страшилища — мислиш ли, че за това съм мечтала, като бях млада и зла? Смяташ ли, че избрах това мижаво магьосничество, пръкнало се от простотията, само защото не познавам истинското вещерство? Правя разни фокуси с кучета и маймуни, защото не мога да пипна тревата, но зная разликата. А сега ти искаш от мен да се лиша от гледката, която си, от присъствието на могъществото ти. Казах на Рук, че ако ми се наложи, ще храня харпията с черния му дроб, и тъй и ще направя. А за да задържа теб, ще взема приятеля ти Шмендрик и ще…

Гневът стопи речта ѝ в ломотене и накрая в мълчание.

— Като сме заговорили за черни дробове — обади се еднорогата. — Истинската магия не се създава, като жертваш нечий чужд дроб. Трябва да изтръгнеш своя и да не очакваш да си го получиш обратно. Истинските вещици знаят това.

Няколко песъчинки се търкулнаха по бузата на Мама Фортуна, докато тя гледаше еднорогата. Всички вещици плачат така. Тя се завъртя и забърза към фургона си, но внезапно пак се обърна и се ухили с чакълената си усмивка.

— Обаче успях да те измамя два пъти — каза. — Да не си помисли, че онези зяпльовци са те познали без помощта ми? Не, трябваше да ти дам вид, който ще разберат, и рог, който ще забележат. В днешно време е нужна евтина карнавална вещица, за да накараш хората да различат истинския еднорог. За теб ще е много по-добре да останеш с мен, макар и в лъжлив облик, защото в целия този свят само Червеният бик ще те познае, когато те зърне.

Тя потъна във фургона си, а харпията отново пусна луната да се покаже.