Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Приключенията на Незнайко (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Незнайка на Луне, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Диан Жон (2010 г.)

Издание:

Николай Носов. Незнайко на Луната

Илюстрации: Г. Валко

Издателство: „Народна младеж“, София, 1966

 

Издательство „Детская литература“, Москва, 1965.

История

  1. — Добавяне

Тридесет и четвърта глава
Незнайко на острова на глупците

neznaiko-trideset_i_chetvurta_glava.png

Това, което Шишко разказа за Незнайко, беше истина. Във всеки случай вярно беше поне това, че той действително се намираше на Острова на глупците. След като полицейският патрул задържа Незнайко, Козлето, Кутрето, Щиглеца и останалите дребосъчета, които нощуваха под моста, всички бяха качени в полицейския фургон и откарани в град Лос-Паганос. Там ги хвърлиха в трюма на кораба, където вече се мъчеха около триста такива нещастници като тях. Мнозина плачеха, прощавайки се с родната земя. Незнайко се зарази от тях и също заплака. А някакво шишкаво дребосъче с гол корем се беше покачило на една празна бъчва сред трюма и се зае да ги утешава. То беше босо и без риза, но със сламена шапка на глава и с пъстро вълнено шалче около шията.

— Братлета! — казваше то, протягайки ръце към дребосъчетата. — Чуйте ме, братлета! Недейте така! За какво да плачем? Тук няма за какво да съжаляваме, а там ще бъдем поне сити. Ще видите, че ще бъдем сити и все някак ще преживеем. Не бива да се отчайваме! Нали и на Острова на глупците живеят дребосъчета? А че там можело да се превърнем в овни, то я е истина, я не! Кой ви, е казал, че е истина? Може да са приказки само! Бъдещето ще покаже!

— Точно така, бъдещето ще покаже как ще се превърнеш в овен! — промърмори Козлето.

— Я ти да мълчиш! — нахвърлиха се върху Козлето дребосъчетата. — Мъчат се да го окуражават, а той все за овните приказва.

— Не искам да ме окуражават!

— Може да не искаш, но поне не пречи на тези, които искат. Махай се оттук, докато не си изял боя!

Козлето се засегна и се отдръпна настрана. В това време дребосъчето с голия корем продължаваше своята реч, като повтаряше едва ли не след всяка дума своите любими изрази: „Бъдещето ще покаже!“ и „Ще бъдем сити, все някак, ще преживеем!“

Тази реч подействува благотворно на бедните дребосъчета. Постепенно те се успокоиха и престанаха да плачат. Всички се развеселиха и се разприказваха. От всички страни се чуваше:

— Бъдещето ще покаже, братлета! Ще бъдем сити и все някак ще преживеем!

Само Козлето продължаваше да бъде мрачен:

— Намериха с какво да се утешават! — мърмореше той. — И овенът ще преживее, ако бъде сит. Трябва да се бяга оттук!

— Но как ще избягаш? — попита Незнайко.

— Оттук, разбира се, няма да можем да избягаме, но като пристигнем на Острова на глупците, не трябва да стоим със скръстени ръце, а да си направим лодка и да избягаме.

Скоро корабът се отдели от брега и заплува. Пътят беше дълъг и труден. Два дни и две нощи вълните подхвърляха кораба насам-нататък. Дребосъчетата, които дотогава не бяха виждали отблизо море, се страхуваха, че корабът може всеки момент да се преобърне и да отиде на дъното. Цели две денонощия те не можаха дори да мигнат и към края на пътуването едва се държаха на крака. На третия ден корабът навлезе най-после в тихо, спокойно заливче и на измъчените дребосъчета позволиха да излязат от влажния и мрачен трюм.

Те, горките, чак извикаха от радост, като видяха зеления бряг, по който растяха дървета, отрупани с най-различни плодове: фурми, праскови, банани, орехи и портокали. Струваше им се вече щастие дори само това, че можеха най-после да стъпят на твърда почва и да не чувствуват как подът се люлее под краката им. С диви викове и крясъци те се изсипаха на брега и се затичаха един през друг към дърветата. Там те почнаха да скачат и, да играят от радост, да късат банани и фурми, праскови и портокали, да брулят с пръчки орехи. След като се наядоха до насита, взеха да се люлеят на многобройните люлки, които се намираха между дърветата, да се въртят на въртележките и на дяволските колела, да се спущат с килимчета от специално построените дървени пързалки и спирални улеи.

Изведнаж се разнесе камбанен звън. Дребосъчетата веднага хукнаха натам, откъдето се чуваше звънът, и видяха трапезария с големи, широко разтворени прозорци. На вратата стоеше готвачът с бял калпак и канеше всички на обед. Никой обаче не беше гладен, тъй като се бяха наяли с плодове. Дребосъчетата се спряха в недоумение пред входа, но в това време се чу звън от друга страна. Те се втурнаха като по команда нататък и видяха, един кинотеатър, облепен от горе до долу с цветни афиши. На най-големия афиш с огромни букви беше написано: „Убийството на морското дъно или Кървавия знак. Нов вълнуващ филм из живота на престъпниците — убийства, грабежи, удавяния, хвърляния под влака и разкъсвания от зверове. Само в нашия кинотеатър! Побързайте да го видите!“

Дребосъчетата разбраха, че филмът скоро ще почне, и се спуснаха да заемат места. Още не бяха седнали, когато лампите угаснаха, и върху екрана се замяркаха и се разтичаха различни подозрителни типове с маски и без маски, с ножове, ками, кинжали и пистолети в ръце. Върху екрана се появиха и въоръжени до зъби полицаи. Те започнаха да се преследват взаимно използувайки различни транспортни средства: леки коли, автобуси, въртолети, самолети, влакове, катери, параходи и подводни лодки. Всеки миг те падаха, проваляха се някъде, плясваха във водата, потъваха и сами давеха другите, биеха се, с каквото им падне, стреляха се един друг с пистолети и шмайзери. Бедните зрители гледаха всички тези ужаси и пищяха от страх.

Шумът в залата обаче постепенно намаляваше и скоро съвсем затихна. Капнали от далечния път, дребосъчетата заспиваха по местата си едно след друго, без да дочакат края на филма. Трябва да споменем, че креслата в киното бяха меки, с подвижни облегала като в автобусите за далечно пътуване. Всеки можеше да отметне назад облегалото, да си легне и да спи като в легло, без да: напука киното. А всички бяха толкова изморени, че спаха цял ден и цяла нощ, и се разбудиха едва на следното утро.

Щом камбаната удари за закуска, дребосъчетата скочиха на крака и се затичаха към трапезарията. След като закусиха с добър апетит, те напуснаха трапезарията и почнаха да играят на криеница и на гоненица, на прескочи-кобила и на други интересни игри. Едни от тях хукнаха към люлките и въртележките, други чуха звъна на кинотеатъра и се върнаха отново там, тъй като представленията започваха още от сутринта, по-право веднага след закуска.

Гонейки се един друг из портокаловата горичка, дребосъчетата откриха сред дърветата една полянка с голяма четириъгълна площадка за игра на шарашки. Тук те откриха цял комплект дървени чукчета с дълги дръжки и две шарашки, тоест всичко необходимо за тази увлекателна, подвижна игра. Трябва да допълним, че лунните жители наричат шарашка една дървена топка, голяма колкото главата на дребосъче. В играта се използуват две такива шарашки: черна и бяла. Играчите се разделят на два отбора от по дванадесет души. Първата дванадесеторка гони с дървените чукчета бялата топка из цялата полянка, стараейки се да я вкара в дупката, която се намира в центъра на игрището, и същевременно да пречи на другия отбор да вкара черната топка в същата дупка.

Тази на пръв поглед проста игра е в действителност много увлекателна и се ползува с голяма популярност сред лунните жители. Както всяка друга игра, и тя си има своите правила, своя тактика и стратегия. Правилата се състоят в това, че играчите нямат право да се удрят с дървените чукчета по главите или по краката; всичко друго е позволено: може топката да се задържа, като се настъпи с крак, може да се запрати вън от очертанията на игрището, противникът може да се блъска с рамо или с ръка. Тактиката и стратегията се свеждат до това — капитанът на отбора може да раздели своите дванадесет играча на два отряда: нападатели и защитници. Нападателите имат за задача да вкарат топката в дупката; задачата на защитниците пък е да защищават своята топка от чуждите играчи. Понякога капитанът дели отбора си на две равни части и такава система на игра се нарича „6 на 6“. Понякога той смята за нужно да състави нападението от седем играча, а за защита да остави само пет. В такъв случай системата на игра се нарича „7 на 5“. Има и система „8 на 4“, а също и система „12“, тоест тогава, когато капитанът въобще не дели отбора на отреди. Наистина и в този случай играчите предварително се уговарят помежду си кой ще играе в защита и кой в нападение, но през време на играта те разменят ролите си, за да объркат противника си. Не ще и дума, че изобилието от стратегически ходове прави тази игра извънредно интересна.

Щом откриха игрището, дребосъчетата организираха четири отбора наведнаж, но тъй като не можеше и четирите едновременно да участвуват в играта, започнаха само двата отбора, а другите зачакаха реда си. Наистина този път те не можаха да дочакат края на играта, но затова пък на следното утро се събудиха по-рано и заеха игрището за през целия ден. Оттогава играеха на шарашки тези, които се събуждаха по-рано и първи дотичваха до игрището. В края на краищата най-запалените играчи решиха да не напущат през нощта площадката и спяха там. Това не им струваше нищо, тъй като климатът на Острова на глупците беше много топъл, дъждове почти не валяха и можеше да се спи спокойно и под открито небе. По този начин останаха само два отбора играчи на шарашки, но те играеха по цял ден и не знаеха, дето му е думата, ни сън, ни почивка.

В същото време и останалите дребосъчета се разделиха, така да се каже, съобразно интересите си. Освен играчи на шарашки между тях имаше любители на въртележките, на дяволското колело, на „прескочи-кобила“, кинозапалянковци, картоиграчи и играчи на домино. Любителите на въртележките и на дяволското колело се въртяха по цял ден; играчите на „прескочи-кобила“ не и признаваха нищо друго освен тази игра; играчите на домино по цели дни седяха на масичките и с все сила тракаха плочките на доминото; картаджиите се отделяха по четирима и сядаха на тревата, за да играят на карти, най-вече на „Черен Петър“; и най-сетне кинозапалянковците киснеха от сутрин до късна вечер в салона и гледаха различни филми един след друг.

Ясно е, че такова еднообразие в заниманията притъпяваше умствените способности на дребосъчетата и постепенно подготвяше преминаването им в животинско състояние.

Смяташе се при това, че гледането на филми е по-интелектуално, тоест по-полезно за ума занятие, отколкото играта на шарашки или на домино. Това обаче е погрешно схващане, тъй като съдържанието на филмите беше прекалено безсмислено, за да подхранва с нещо ума. Гледайки ден след ден как героите на тези филми бягат, скачат, премятат се и стрелят с пистолети, можеше само да се оглупее, но в никакъв случай не и да се поумнее.

Трябва да добавим, че Незнайко и Козлето също не избягнаха общото увлечение и по цели дни киснеха в кинотеатъра, седнали неподвижно в креслата си и впили очи в екрана. Един път привечер те изведнаж почувствуваха, че гърбовете им сякаш са се вцепенили от неподвижното седене и не се прегъват, така че нито единият, нито другият можеха да станат от местата си. Силно изплашени, Незнайко и Козлето някак успяха да скочат от креслата си на пода и без да прегъват гърбовете си, да изпълзят на четири крака вън от залата. Известно време те пълзяха по тревата, после с голяма мъка изправиха гърбовете си и стъпиха на крака. Отначало те като изумени се гледаха един друг, сякаш не разбираха какво става с тях. Най-после лицето на Незнайко прие разумно изражение и той каза:

— Слушай, Козле, кога ще почнем да правим лодката?

— Каква лодка? — в недоумение попита Козлето.

— Е, та не знаеш ли какви са лодките? Такива, с които, да плуваме по водата.

— А защо ни трябва да плуваме по водата?

— Ами нали се готвехме да бягаме от този остров?

— Ах, ти за това ли мислиш? — извика Козлето. — Добре тогава, утре ще почнем да я правим!

На другия ден обаче те съвсем забравиха, че мислеха да майсторят лодка и още от сутринта се затичаха да се люлеят, да се въртят на въртележките и да се спускат отвисоко на килимчета. Тези занимания така ги увлякоха, че мисълта за бягство отново излетя от главите им и дните отново потекоха, както дотогава. Наистина понякога Незнайко привечер се опомваше и казваше:

— Ах, Козле, чувствувам, че ние с тебе ще се превърнем в овни!

— Я мълчи! — махаше с ръка Козлето. — Щом досега не сме се превърнали, и отсега нататък няма да се превърнем в овни. Откъде го измисли това? Бъдещето ще покаже.

— Ще бъде късно, когато го покаже!

— Е, добре де, утре ще почнем лодката.

Но щом това утре настъпеше, всичко си тръгваше по старому. Увлечен от спускането, люлеенето, от въртенето и от различните други развлечения, Козлето не искаше и да чуе вече за бягство. Щом Незнайко отваряше уста да му напомни за лодката, Козлето нетърпеливо махваше с ръка и викаше:

— Утре!

В края на краищата и Незнайко престана да си спомня за лодката.

Веднаж двамата приятели се бяха качили на въртележката и се въртяха дотогава, докато Незнайко почувствува виене на свят и падна на земята. Той с мъка се изправи на крака и олюлявайки се като пиян, закрачи из портокаловата горичка. Всичко пред очите му беше като в мъгла. След известно време той излезе от горичката и видя в далечината плътна дървена ограда, боядисана със синя боя. Незнайко се спря, чудейки се как е попаднал тук. В същото време той дочу някакви странни звуци, които долитаха иззад оградата:

— Бе-е-е! Ме-е-е!

Решен да узнае кой издава тези странни звуци, Незнайко се приближи до оградата и понечи да надникне през пролуката между дъските, но не успя, защото те бяха заковани плътно една до друга. Без много-много да му мисли, Незнайко се хвана за дъските и се покатери на оградата. Пред очите му се откри зелена ливада. Недалеч течеше ручей, а по-нататък тъмнееше гора. На ливадата, събрани накуп, пасяха стадо бели овнета. Пазеха ги две рунтави, червеникави кучета. Щом някой от овните се отбиваше от стадото, кучетата с лай се спущаха след него и го връщаха обратно.

До оградата, недалеч от Незнайко, се издигаше куп овнешка вълна, сякаш беше купа сено. Няколко дребосъчета бяха клекнали до този куп и стрижеха с големи ножици овните. Бедните животни покорно лежаха на земята с вързани крака и не издаваха нито звук. Щом свърши стриженето, едно от дребосъчетата развърза овнето, подхвана го под корема и го изправи на крака. То закуцука към стадото, като несръчно местеше отеклите си от неподвижното лежане крака. Без пухкавата си шубичка то изглеждаше извънредно слабичко и толкова комично, че гледайки го, Незнайко едва сдържаше смеха си. В това време овнето се спря, обърна глава встрани и жално изблея:

— Бе-е-е!

„Ето кой викал тук!“ — помисли си Незнайко.

От тази мисъл, кой знае защо, той се почувствува някак неловко.

В този момент се чу шум от мотор и Незнайко видя, че към купа вълна се приближи един камион. Дребосъчетата прекъснаха стригането и се заловиха да товарят вълната в камиона. Шофьорът надникна от кабината си, видя Незнайко върху оградата и весело му махна с ръка:

— Ей, и ти ли искаш да дойдеш тук? Почакай, скоро ще те острижат и тебе! Ха-ха-ха!

От този смях по гърба на Незнайко полазиха тръпки. Той веднага си спомни всичко, което му бяха разказвали за бедните дребосъчета, попаднали на Острова на глупците. Изтръпнал от страх, Незнайко се смъкна от оградата и с всичка сила се затича обратно.

— Стойте, братлета! — извика той, като стигна до дребосъчетата, които се въртяха на въртележката. — Стойте! Да бягаме по-скоро!

Като видя, че никой не го слуша, Незнайко хвана Козлето за яката и го смъкна от въртележката. Главата на горкото Козле се беше замаяла и той приклекна, като се улови с две ръце за земята. Колкото и да го дърпаше Незнайко за яката, той продължаваше да стои на четири крака и да издава някакви нечленоразделни звуци.

— Козле, мили приятелю, да бягаме! — извика, в отчаяние Незнайко.

Козлето го погледна с мътни очи и каза с преплитащ се език:

— Слушай, Незнайко, аз така се обър-бърках от това вър-въртене, че не мога да кажа ни „бе“ ни „ме“.

Като изфъфли тези думи, той се заля в безсмислен смях, после залази на четири крака и почна високо да вика:

— Бе-е-е! Ме-е-е!

— Козле, миличък, недей! Недей! — замоли се Незнайко.

Той грабна на ръце обезумелия си приятел и се затича с него към морския бряг. Струваше му се, че всеки момент Козлето може да се превърне в овне и тогава вече нищо нямаше да може да го спаси. Скоро те стигнаха до края на палмовата горичка. Между редките стебла на дърветата заблестя искрящата повърхност на морето. В далечината се виждаше пристанището с висок пилон, чийто връх беше украсен с развято от вятъра знаме. Незнайко напрегна сетни сили, дотича до брега на морето и изнемощял, се хвърли на пясъка. Ръцете му безсилно се отпуснаха и той изгуби съзнание.

Щом се намери на брега на морето, Козлето известно време се оглеждаше в недоумение наоколо. Прохладният морски вятър го освежи и главата му престана да се върти. Малко по малко той разбра, че седи не на въртележката, а просто на морския бряг. До него с разперени ръце лежеше Незнайко. Очите му бяха затворени.

„Спи“ — реши Козлето.

Той се загледа във вълните, които се пенеха и с грохот се разбиваха ритмично в полегатия песъчлив бряг, укротяваха се постепенно и се връщаха в морето. Козлето би седял кой знае колко време така, любувайки се на вълните, ако едно тъмно петънце в далечината, голямо колкото бълха, не беше привлякло погледа му. Отначало той помисли, че над морето лети някаква птица, но петънцето постепенно се приближаваше и скоро стана ясно, че не е птица. То по-скоро му заприлича на цепелин или на самолет, но след малко Козлето се убеди, че това е параход.

— Чудна работа! — измърмори смаяно Козлето. — Откога параходите летят така във въздуха?

Той почна да дърпа Незнайко за рамото. Като видя, че приятелят му не се събужда, Козлето страшно се изплаши и взе да го пръска по лицето със студена вода. Това помогна на Незнайко да дойде на себе си.

— Къде съм? — попита той, като отвори очи.

— Гледай, параход! — извика Козлето.

— Къде е параходът? — попита Незнайко, като се надигна от земята и обгърна с поглед морето.

— Не е там. Ето, горе е — посочи с пръст Козлето.

Незнайко вдигна глава и видя летящия във въздуха параход с комини, мачти, котви и спасителни лодки, прикрепени на палубата. Той просто замръзна на място от учудване. Параходът се приближаваше и бързо нарастваше по размери. На борда му вече ясно се виждаха дребосъчета. Примрели от страх, Незнайко и Козлето гледаха приближаващата се грамада. От уплаха. Козлето несъзнателно беше разтворил уста, а очите му бяха станали съвсем кръгли. Той искаше да каже нещо, но думите бяха заседнали някъде в гърлото му. Най-после от него се изтръгна:

— Какво е това?… Защо е това?…

— Безтегловност! — внезапно изкрещя Незнайко. — Това е Знайко и никой друг! Знаех си, че той ще ни се притече на помощ! Ура!

Незнайко си подхвърли шапката нагоре и от радост почна да скача по брега.

В това време параходът описа дъга над пристанището и плавно се спусна във водата. Незнайко и Козлето се хванаха за ръце и се затекоха към пристанището. Те още не бяха успели да се изкачат по стълбичката, когато видяха, че от кораба слизат по трапа[1] Знайко, доктор Хапчев, Винтчо, Болтчо, Шишко и няколко непознати лунни жители. Сърцето на Незнайко лудо заби в гърдите му от вълнение.

Той се спря, не смеейки да направи и крачка повече. Само промърмори:

— Струва ми се, че сега ще падне солидно мъмрене!

Знайко, придружен от останалите дребосъчета, се приближи до Незнайко.

— Е, здравей! — каза той, като му подаде ръка.

— Ами вие, уважаеми, не можахте ли да дойдете по-рано? — рече Незнайко, без да отговори на поздрава. — Ние тук чакахме, чакахме, за малко дори не се превърнахме в овни, а те нет пари не дават! И това ми било спасители!

— С такъв глупак като тебе не искам да говоря повече! — сърдито отвърна Знайко.

— Ти по-добре кажи едно „благодаря“, че сме дошли, макар и по-късно — каза доктор Хапчев. — Как се чувствуваш?

— Добре.

— Тогава марш на парахода, защото казват, че тук въздухът е много вреден. Не бива да оставаме дълго.

— Е, мисля, че все можем да останем още мъничко — отговори Незнайко. — Защото искам да спася и останалите дребосъчета. Ние тук сме много.

— Ще направим това и без тебе — каза доктор Хапчев.

— Не, не, братлета! Без мене, току-виж, сте сбъркали и сте забравили някого. Аз сам трябва да намеря всички. И още нещо: имате ли едно излишно уредче за безтегловност?

— А то защо ти е? — попита Винтчо. Слушайте какво съм намислил — отговори Незнайко. — Ще заровим прибора на острова и около него ще се образува зона на безтегловност. Въздухът над тази зона вече няма да има тегло и ще почне да се издига нагоре, а на негово място почне от всички страни да навлиза пресен морски въздух. По този начин атмосферата на острова ще се пречисти и дребосъчетата няма вече да се превръщат в овни.

— Я виж ти! — рече с възхищение Винтчо. — Нашият Незнайко станал изобретател.

— А ти какво си мислиш? В последно време аз ужасно поумнях. Своя метод за прочистване на въздуха измислих още когато пътувах насам с парахода. В трюма, разбираш ли, нямаше какво да се прави и аз почнах да измислям различни неща.

— Добре тогава — отвърна Винтчо. — Уред за безтегловност ще се намери за тебе. Освен това виждам, че ще ти потрябват и обувки. Е, тях ще получиш на парахода, а сега ни води при другите, докато някой от тях наистина не се е превърнал в овен.

Бележки

[1] Трап — стълба на параход. Б.пр.