Николай Носов
Незнайко на Луната (17)

Шестнадесета глава
На сцената се появява господин Октоподъл

Щом Белокос напусна стаята, Мигача се плесна с длан по челото и рече:

— Ние тук хвърляме парите си на вятъра: печатаме обявления във вестниците, а се оказва, че жителите на селата хич и не четат вестници!

— Според мене, трябва да поставим няколко рекламни плакати нейде по пътищата, далеч от града, за да ги видят и дребосъчетата от селата — сети се Шмекерленд.

Мигача и Шмекерленд побързаха да седнат в колата и полетяха към рекламната агенция. Там те се заеха да обясняват на художниците къде и какви плакати да поставят, а когато се върнаха в кантората, завариха там още трима купувачи. По загрубелите от вятъра и почернелите от слънцето лица се познаваше, че и тримата бяха от село и при това бедняци. Дрехите им бяха извехтели, закърпени, обущата — износени. Единият от тях въобще, не беше обут, защото на краката си имаше обувки без подметки.

Незнайко и Козлето се бяха навели над масата, върху която имаше натрупани медни монети, и старателно ги преброяваха. Когато свършиха с това, Незнайко подаде на дребосъчетата купените от тях акции. Ръцете на купувачите трепереха от вълнение, а този, който беше без подметки, се разчувствува толкова силно, че дори заплака.

— Знаеш ли, братле — каза той на Козлето, аз бях дошъл в града да си купя обуща, честна дума ти давам, но тук се научих за всичките тези гигантски бобови растения, краставици и зелки. И тогава взех; че реших, разбираш ли, вместо обуща да си купя акция.

— И правилно си постъпил — одобри Козлето. — Обуща всеки глупак може да си купи, но никой глупак няма да купи акция!

— Че е така, така е! — закима с глава дребосъчето. — Ами бива ли да попитам скоро ли ще можем да получим семената?

— Скоро, скоро — намеси се в разговора Мигача. — Щом съберем нужната сума пари, веднага ще накараме различни специалисти конструктори да се захванат за работа. Те бързо ще направят проект за летателен кораб и току-виж, че станал възможен полетът и за семената. Както знаеш, имаш ли пари, всичко става бързо.

Дребосъчетата искаха да попитат още нещо, но Мигача ги изпревари.

— Поздравявам ви, драги приятели, с вашето участие в акционерното ни дружество. Сега скоро ще дойде краят на всички ваши неприятности и вие ще заживеете весело и охолно. По-добро влагане на капиталите си не бихте могли да измислите.

Мигача стисна ръката на всеки един от купувачите, придружи ги до вратата на кантората и се спусна да прегръща Незнайко и Козлето.

— Ура, братлета — извика той. — Струва ми се, че нашата работа тръгна на добре.

Работата действително бързо потръгна. Наистина този ден не се явиха вече други купувачи, но когато на следния ден Мигача и Шмекерленд пристигнаха в кантората, те видяха, че търговията с акции върви доста оживено. Пред Незнайко и Козлето се изреждаха един след друг дребосъчета и слагаха на масата парите си. Тук имаше вече не само селски жители, но и градски.

Един от градските жители разказа на нашите приятели, че отдавна е напуснал селото си, където притежавал парче земя. Той мечтаел да постъпи на работа в някой завод или фабрика, за да спечели малко пари и да си купи още земя, тъй като от своята нива получавал съвсем слаба реколта. Най-после той успял да се настани като работник в една фабрика, но в продължение на няколко години тъй и не успял да спести достатъчно голяма сума, за да си купи още земя.

— Сега имам само една мечта — каза той. — С парите, които успях да спестя, искам да купя от вашите акции, а когато получа семената — да се завърна в село да стопанисвам земята си.

— Добре сте го намислили! — възкликна Мигача. — Да стопанисваш собствената си земя, казвам ви, е цяло удоволствие. Ами много ли парички успяхте да спестите, позволете ми да ви попитам.

— Че те, парите, не са толкова много — петнадесет фертинга.

— Е, нищо, дайте ги тук тези петнадесет фертинга, а ние ще ви дадем петнадесет акции. Ще бъде чудесно, повярвайте ми! Да бяхте мъдрували цяла година, пак нямаше да измислите по-добро използуване на капитала си.

Дребосъчето извади от джоба парите, получи акциите и си отиде.

— Ето виждате ли — каза широко усмихнат Мигача. — Купувачът непременно ще си развърже кесията, ако поговориш с него от сърце. Купувачите обичат да си любезен с тях.

С всеки изминат ден желаещите да си купят акции ставаха все повече и повече. Незнайко и Козлето продаваха акции от сутрин до вечер. Мигача само току ходеше до банката. Там обменяше получените от продажбата дребни пари с по-едри и ги слагаше в огнеупорната каса.

Мнозина купувачи идваха в кантората много рано. От нямане какво да правят те се разтакаха по улицата, очаквайки отварянето на кантората. Това привличаше вниманието на минувачите. Малко по малко всички в града се научиха, че има голямо търсене на акциите на Дружеството за гигантски растения. Гражданите съобразиха, че с течение на времето цената на тези акции може да се повиши. Всички помнеха един изключителен случай, когато акциите на Нефтеното акционерно дружество, купени по един фертинг едната, се продаваха по-късно първом по два, после по три, после пет фертинга, а в деня, когато стана известно, че там, където се правеха проучванията, е бликнал най-сетне нефтен фонтан, цената на акциите изведнаж беше скочила на десет фертинга едната. Всеки, който беше продал акциите си в този ден, получи десет пъти повече пари, отколкото беше дал в началото.

Наслушали се на подобни акции, всички, които бяха успели да спестят за черни дни стотина-двеста фертинга, побързаха да купят от новите акции, за да ги продадат, щом цената им се повиши. В резултат на това двата милиона акции, които се пазеха в огнеупорните сандъци, бяха бързо разпродадени.

Търговията с акциите вървеше така успешно, че Мигача и Шмекерленд решиха да пуснат в продажба и акциите от останалите три сандъка.

— Не се знае дали ще можем да спечелим нещо от семената — казваше Шмекерленд, — май че по-добре е да продаваме акциите, докато дават пари за тях.

А за акциите наистина на драго сърце даваха пари. Купуваха ги сега вече не само жителите на Давилон, но и дребосъчетата, които идваха от други градове. Не проявяваха никакъв интерес към акциите само големите богаташи. Те бяха уверени, че Дружеството за гигантски растения е обикновено акционерно дружество, което скоро ще фалира и ще прекрати съществованието си. Защото богаташите прекрасно знаеха, че всички тези акционерни дружества и предприятия се основаваха само за да си сложи някой в джоба чуждите пари или по-просто казано, да се ограбват бедняците.

Но все пак се намери богаташ, който се заинтересува от акциите за гигантските растения. Това беше господин Октоподъл, един от най-богатите жители на град Грабенберг. По външния си вид господин Октоподъл не се различаваше с нищо от останалите грабенбергски богаташи, които не можеха да се похвалят с голяма красота изобщо. Той имаше широковато лице с издути страни, мънички, прилични на гвоздеи очички и извънредно тънък, притиснат от пълните бузи нос. Широкото му лице и подпухналите му бузи създаваха впечатлението, че господин Октоподъл е непрекъснато усмихнат и това му придаваше смешен вид. Все пак никой не се осмеляваше да му се подиграва, понеже този, който разговаряше с господин Октоподъл, не мислеше за неговата външност, а за парите му.

Състоянието на господин Октоподъл се изчисляваше на цял милиард фертинги, тоест той Беше милиардер, или както обичаха да се изразяват грабенбергските богаташи, господин Октоподъл струваше един милиард. Трябва да споменем, че богаташите от град Грабенберг (както впрочем и от другите градове) ценяха дребосъчетата не по техните способности, не за техния ум, доброта, честност и други подобни морални качества, а изключително по парите, които те притежаваха. Ако някое дребосъче успееше да събере капитал от хиляда фертинга, за него казваха, че струва хиляда фертинга. Ако друг разполагаше със сума само от сто фертинга, казваха, че той струва стотарка; ако ли пък някой нямаше и пукната пара, за него казваха с презрение, че е нехранимайко и не струва пет пари.

Господин Октоподъл беше собственик на огромна манифактурна фабрика, известна под името „Октоподълска манифактура“, която произвеждаше несметни количества най-разнообразни тъкани. Освен това той притежаваше около тридесет захарни завода и няколко латифундии — тоест огромни участъци земя. Всички тези деми се обработваха от хиляди дребосъчета, които сееха памук за октоподълската манифактура, захарно цвекло — за захарните му заводи, а също така огромни количества лунна ръж и пшеница, с които господин Октоподъл търгуваше на едро.

Щом чу за успехите на новото акционерно дружество, господин Октоподъл извика при себе си своя главен управител господин Ракс и му каза:

— Слушайте, господин Ракс, какво е това ново дружество, което се е появило? Някакви си гигантски растения… Не сте ли чули нищо?

— Как не, чух — отговори господин Ракс. — Аз отдавна се интересувам от него. Начело на това дружество стоят Мигача и Шмекерленд — двама извънредно хитри мошеници със световна известност. Единият от тях, Мигача, неведнаж е лежал в затвора за измама. Мисля, че цялото им акционерно дружество е празна работа, тъй като, според мене, няма никакъв космически кораб и следователно няма никакви гигантски семена.

— Ако няма — добре, ами ако има?

— Ех, ако има, тогава двамата мошеници лесно ще спечелят много пари и ще станат богати и уважавани граждани.

Октоподъл нетърпеливо махна с ръка.

— Не говоря за това! — рече той. — Нищо лошо няма в случай, че те спечелят. У нас на никого не се забранява да забогатява за сметка на другите. Но какво ще стане, ако тук у нас наистина се появят тези гигантски растения?

— Какво ще стане ли? — измърмори Ракс. — Да си призная, не съм и помислял още за това.

— Но я си помислете: ако всеки недодялан бедняк почне да отглежда на своята нивица тези гигантски растения, той ще се прехранва и без да сее памук, пшеница или захарно цвекло за нас. Не е ли така?

— Май че е така — съгласи се Ракс.

— Кой ще иска в такъв случай да работи в нашите фабрики? — продължаваше Октоподъл. — Всеки ще предпочете да отиде на село и да почне да отглежда гигантски растения. Какво ще стане тогава с нашите печалби? От кого ще изкарваме фертинги, щом никой няма да работи за нас?

— О, но това е цяла катастрофа! — извика господин Ракс. — Може би е по-добре да закупим по-бързо всички тези проклети акции и да спрем построяването на летателен кораб?

— Мисля, че това не е изход — отговори Октоподъл. — Щом почнем да закупуваме акциите, те веднага ще поскъпнат и тогава няма да имаме достатъчно пари, за да ги изкупим всичките. Освен това ако ние спрем сега построяването на летателен апарат, някой друг ще го построи и без нас и в края на краищата ще докопа семената. Според мене, трябва да склоним, тези двама негодници, Мигача и Шмекерленд, да се пръждосат някъде заедно с парите. Тогава всички ще видят, че това е било обикновена измама и ще престанат да мечтаят за тези проклети семена.

— Гениално измислено! — възкликна господин Ракс. — С ваше разрешение аз веднага сядам в колата и заминавам за Давилон, за да преговарям с Мигача и Шмекерленд.

— Тръгвайте, господин Ракс. Разчитам на вас.

В резултат на този разговор на следното утро господин Ракс се яви в кантората на Дружеството за гигантски растения. Той купи няколко акции, ей тъй, за приличие, после извика настрана Мигача и Шмекерленд и им каза:

— Дошъл съм от град Грабенберг по нареждане на известния индустриалец Октоподъл, за да поговоря с вас. Ще можем ли да се видим някъде привечер?

Мигача и Шмекерленд бяха твърде любопитни да разберат какво ще иска от тях прочутият индустриалец и затова веднага се съгласиха. Щом свършиха работата си в кантората, те се отправиха към хотела, където беше определена срещата им с Ракс. Господин Ракс им предложи да вечерят заедно и само след минута тримата седяха пред една масичка в ресторанта.

Според обичая, свойствен на всички делови дребосъчета, господин Ракс започна разговора много отдалеч. Той се осведоми дали Мигача и Шмекерленд са идвали в град Грабенберг и като разбра, че вече са имали случай да посетят града, започна всячески да го хвали, твърдейки, че Грабенберг и неговите жители са най-умните, най-добрите и най-честните на света, а господин Октоподъл, който е кореняк грабенбергец, е на свой ред най-умният, най-достойният, най-честният жител на този град и освен това притежава такова огромно богатство, което мнозина и насън дори не са виждали.

Споменавайки за богатството, което притежаваше господин Октоподъл, пълните румени бузи на господин Ракс се разтегнаха в широка усмивка, а малко изпъкналите му блестящи очи неволно се притвориха. Той тръсна глава и сякаш събуден от приятен сън, реши, че е спечелил вече доброто разположение на събеседниците си към господин Октоподъл и каза:

— Вие сигурно се досещате по какъв въпрос господин Октоподъл ми е поръчал да говоря с вас, нали?

— Мисля, че става дума за изкупуването на голямо количество акции — изказа предположение Мигача.

Той обаче забеляза по изражението на Ракс, че догадката му не е вярна, и добави:

 

— За съжаление трябва да ви кажа, че от това нищо няма да излезе, понеже почти всички акции са вече разпродадени. До ден-два нашата кантора ще бъде затворена и вместо нея ще се открие конструкторско бюро за проектиране на летателен апарат.

— Ето точно това е въпросът, който интересува Октоподъл — отговори Ракс. — Господин Октоподъл смята, че е съвсем излишно да започвате построяването на летателен апарат. Това никак не е изгодно за вас, защото ще наложи огромни разходи. Вие ще похарчите всичките си парички, които с такъв труд сте спечелили от продажбата на акциите, и ще останете с празни ръце.

— Господин Октоподъл се лъже — отвърна Мигача. — Разходите няма да бъдат толкова големи, а освен това ще се появят и източници на нови доходи. Построяването на такъв необикновен летателен апарат непременно ще предизвика интерес у всички дребосъчета. Във вестниците ще могат да се публикуват сведения за хода на работата и читателите ще се запознават с различните проекти и конструкции. Всичко това ние няма да правим даром. Нашите вестници са извънредно жадни за различни сензации и те не ще жалят пари за подобен род информации. Ами телевизията? Ами киното? Представяте ли си какъв изгоден договор може да се сключи с телевизионното студио, за да покаже то подготвянето на този невиждан полет? А какво ще бъде в момента на отлитането на кораба или пък когато започнат първите опити с отглеждането на гигантските растения? Хиляди зрители ще седят като заковани пред своите телевизори. Пари като река ще потекат към джобовете ни! Това е вън от всякакво съмнение.

— Да не би господин Октоподъл да иска сам да се заеме с построяването на летателния кораб? — изказа предположение Шмекерленд.

— Не! Не! — извика господин Ракс. — Господин Октоподъл намира, че това е неизгодно и дори твърде вредно предприятие. Представяте ли си какво може да се случи, когато на нашата планета се появят тези гигантски растения? Хранителните продукти ще станат прекалено много. Всичко ще поевтинее. Нищетата ще изчезне! Кой в такъв случай ще иска да работи за вас и за нас? Какво ще стане с капиталистите? Ето вие например станахте сега богати. Всички ви гледат със завист. Имате много пари. Можете да удовлетворите всичките си прищевки. Можете да наемете шофьор, който да ви разхожда с кола, да си вземете прислужници, които да изпълняват заповедите ви: да ви чистят жилището, да се грижат за кучето ви, да изтупват килимите, да ви слагат гамашите и какво ли не още! И кой е длъжен да прави всичко това? Длъжни са да правят това за вас бедняците, които се нуждаят от пари. А кой бедняк ще дойде да ви служи, щом той не се нуждае от нищо?… Ще се наложи да си правите всичко сами. За какво ви е тогава цялото ваше богатство? Разбирате ли сега каква беда могат да докарат тези гигантски растения на всички богаташи? Ако настъпи време, когато всички други ще бъдат добре, богаташите непременно ще бъдат зле. Имайте предвид това!

Мигача и Шмекерленд се позамислиха и отначало дори не знаеха какво да кажат. Шмекерленд започна да търка с ръка чело, сякаш това му помагаше да си събере мислите, и най-после измърмори сърдито:

— Е, и какво, според вас излиза, че ние трябва да се откажем от това изгодно предприятие, така ли?

— Но нали виждате, че предприятието съвсем не е изгодно — каза Ракс.

— А какво да правим тогава?

— Няма нужда да правите нищо — с любезна усмивка отвърна Ракс. — Трябва просто да изчезнете.

— Как тъй да изчезнем? Просто тъй, да вземем и да изчезнем? Без нищо ли? — извика Мигача.

— Е, че защо без нищо? — със спокоен глас каза Ракс. — Вземете със себе си петте милиона, които сте успели да спечелите от продажбата на акциите, и офейкайте някъде по-далечко.

— Благодарим, че ни разрешавате да вземем собствените си пари — сърдито измърмори Мигача. — Ние се готвехме да получим значително повече.

— Е, къде повече? Та това са пет милиона!

— Но за двамата! — възкликна Мигача.

— Нищо де, на всекиго от вас се падат по два и половина милиона — това малко ли е? — разсъдително каза Ракс.

— Вярно, не е малко, но на нас ни се иска да получим по три — отвърна Мигача. — И после, с нас са още Незнайко и Козлето. Не можем току-така да изоставим приятелите си. Трябва да се даде на всеки от тях поне по милион. Впрочем на Козлето можем да дадем и половин милион.

— Не, не — намеси се в разговора Шмекерленд. — И на Козлето трябва да дадем милион. Иначе той може да се почувствува обиден.

— Много похвално е, че се грижите така за своите приятели! — възкликна Ракс. — Това означава, че имате добри сърца. Аз може би ще се опитам да направя нещо: да измоля от господин Октоподъл два милиона за вас. Трябва обаче да ви предупредя, че това не ще бъде лесно. Господин Октоподъл е страшен скъперник и трудно ще изпусне паричките от ръцете си. Ще се наложи да се помъча доста, докато успея да го убедя. Но ако отделите поне сто хиляди от своите милиони, ще се постарая да направя това заради вас — от мене да мине!

— Нека да е тъй — рече Мигача. — Смятам, че всеки труд трябва да бъде заплатен. Никой на никого не е длъжен да прави нещо даром. Вие ще издействувате за нас два милиона, а ние ще ви заплатим сто хиляди.

— Значи решихме! — зарадва се господин Ракс. — Смятайте, че съм започнал да действувам.