Патрик Тили
Първото семейство (18)

Глава 17

Стив прекара следващия ден по подобен начин — ходеше и запомняше всичко, което вижда и чува. После го намери Мистър Сноу.

— Точно теб търся — каза той и го отведе до една голяма група мечки, които се бяха струпали около Блу-Тъндър. Блу-Тъндър държеше нещо, което приличаше на пушка.

— Какво е мнението ти за това?

Стив взе оръжието от ръцете на мюта с почтително кимване и внимателно го разгледа. Никога не беше виждал такъв странен предмет. Беше добре изработено оръжие, направено от стомана и месинг, с полиран приклад от твърдо тъмно дърво. Но нямаше оптически мерник; само малка пластинка отпред и разграфен блок, който можеше да се движи по калибрирана скала, монтирана на задния край на единична цев с вътрешен отвор колкото водопроводна тръба. Магазинът представляваше странен въртящ се метален цилиндъра с пробити в него десет дупки. Два стоманени купола покриваха задната и предната част на цилиндъра, там където той се подаваше от двете страни на приклада. В задната страна на цевта над цилиндъра имаше плосък блестящ метален ударник, който можеше да се изтегля назад с палец и когато се натиснеше спусъкът, удряше напред. Това караше цилиндъра да се завърти надясно и докарваше под ударника друга дупка.

— Тези дупки трябва да са за патрони…

— Точно така. С железни куршуми. Слагат се в дупките отзад. Натисни този предпазител.

Стив го натисна. Барабанът, прикладът и цилиндърът се отвориха, завъртайки се напред около един щифт, разположен точно пред предпазителя на спусъка. Стив върна цевта на мястото й и разгледа долната страна на приклада.

— Къде слагат бутилката с въздух?

— Не се използва компресиран въздух. Всеки патрон е напълнен с прах, който го изтласква.

— Каква прах?

— Наричат я барут. Нали видя фойерверките. Подобен е на онова, което кара ракетите да летят във въздуха. — Мистър Сноу освободи един палец на приклада точно над предпазителя на спусъка и отмести назад малка покривна плоча. Вътре имаше вдлъбнатинка с централна втулка и примитивен механизъм за освобождаване.

— На този клин се поставя една навита хартиена лента, която минава под ударника. На лентата има малки плоски мъниста от същата специална прах. Когато се натисне спусъкът, ударникът удря едно от мънистата. От него изскача искра и запалва задната страна на патрона. Бум! И патронът излита. Когато пуснеш спусъка, под ударника се премества ново парче от лентата.

Стив се усмихна.

— Интересна идея. Каква е далекобойността?

— Половин стрела. Вие я измервате различно. Яма-Шита каза, че е същата като на вашите пушки. В някои отношения дори по-добра.

Стив издърпа ударника назад и натисна спусъка, за да го освободи.

— Ако трябва да се прави това при всеки изстрел, нашите пушки са по-добри — те изстрелват три куршума наведнъж и имат много по-голям пълнител.

— Така е. Но Яма-Шита изтъква, че вашите пушки не са ни от полза. След като вятърът в бутилките се свърши, те са просто парче боклук. Вашите господари не са глупави. Те са се постарали онези, които видят светлината и избягат от тъмните ви градове, да няма с какво да се бият.

— Прав си. Никога не ми бе идвало наум. Железен патрон със стоманено острие, калибър 0.225. Десет изстрела срещу магазин с шестдесет за троен залп, автоматична или единична стрелба. Експлодиращ барут, огън, пламък, шум. Конструкция от каменната ера. Трекерите ще могат веднага да установят местоположението на стрелеца. И с тази мерникова система и далекобойност как може да се гарантира улучване на целта? Ще вземе ли някой такова оръжие?

— Не. Това е специална награда за доставката на стрелолиста. Получаваме сто. Ако ги използваме да убиваме подземни хора следващата година, Яма-Шита ще донесе още и другите племена ще се възползват от възможността също да получат такива.

— Хм… Знам, че не ми е работа, но трябва да призная — не съм впечатлен. Всъщност, ако искате честното ми мнение, това оръжие не струва пукната пара.

— Яма-Шита казва, че в Старото време всички смъртоносни оръжия са били на този принцип.

— Дори да е било така, това е било много отдавна. Оттогава сме отишли доста по-напред.

— Ха, напред! Това е смешно.

— Не се шегувам, древни. Ти си ми казвал, че знам малко за света със синьото небе и за времето преди той да съществува. Все още имам много да уча.

— Трябва също и много да отучваш. Това нещо не изпраща нагоре голям брой цветни звезди. То изхвърля парче желязо толкова дълго и толкова дебело, че може да спре тичащ бизон.

— Наистина ли?

— Да. И след като може да направи това, значи ще може дори отдалеч да се справя с твоите хора.

— Имаш ли някой от тези патрони?

— Не. Но видях един. Яма-Шита обеща да ни демонстрира силата им.

— Кога?

— Сега. Ти дойде точно навреме.

На носа на най-близкия кораб настъпи оживление. Група майстори на желязото — самураи и червени — излязоха на пътеката и заслизаха в нишка по един. По средата имаше трима боси — ръцете им бяха здраво завързани зад гърбовете. Бяха облечени само в червени парцаливи панталони. Плакати със странни думи-знаци висяха на шиите върху неокосмените им жълтеникави гърди. Те вървяха с наведени глави и вместо с обикновените маски лицата им бяха покрити с парчета сламена рогозка с дупки за очите и ноздрите.

„Нарушители — помисли Стив. — Значи и при майсторите на желязо има нарушители на закона.“

Мюти от Ши-Карго и другите племена се присъединиха към М’Колите, които вече бяха отишли на брега, и за минути се струпа цяла тълпа. Водещият самурай се приближи до Мистър Сноу. Всички се поклониха.

— Сега ще ви демонстрираме възможностите на новото оръжие — каза самураят и посочи един самурай до себе си. — Дай му оръжието.

Мистър Сноу се поклони дълбоко и подаде оръжието на втория самурай, който го пое със същия поклон. Стив, Блу-Тъндър и най-близките до тях наблюдаваха внимателно как самурайският стрелец зарежда оръжието. Един от мъжете с червени ленти държеше отворена малка кедрова кутия. В нея имаше отвори с лентови детонатори и четири пръстена с дупки, всеки с по десет куршума. Самураят сръчно сложи едно руло книжна лента с барутни мъниста, премести първата секция под ударника и откъсна останалото. След това пречупи пушката да се отвори и сложи десет патрона в дупките на цилиндъра. Сравнени с куршумите със стоманени върхове на Федерацията, тези изглеждаха огромни. Пълно прахосничество на енергия и метал. Мощност очевидно много по-голяма от необходимата за убиване на противник.

Докато ставаше това, тримата нещастни динки, предназначени да бъдат мишени, бяха отведени нагоре по брега. Няколко души забиха в пясъка три здрави кола — първият на сто метра, последният доста по-далеч. Първият нарушител беше вързан на първия кол. Екзекуторската група продължи по брега с другите „цели“. Когато всяка жертва зае мястото си, обърнаха плакатите на гърдите им. Видяха се празни бели квадрати, в които да се цели стрелецът. Червените ленти се оттеглиха до водата. Група мюти, в отговор на ръкомаханията на главния майстор на желязо, изтичаха по тревистия бряг и застанаха срещу всяко от местата на екзекуция.

Всичко беше готово. Стив можеше да направи само груба преценка за далекобойността, но в сравнение с първия стълб вторият бе на сто и петдесет метра по-далеч, а третият беше на цели петстотин. Човекът, вързан за него, се виждаше като точка. Без оптически мерник самураят изобщо не можеше да се надява да го уцели.

Главният самурай излая команда. Стрелецът вдигна пушката, опря я здраво на рамото си, прицели се и стреля. Чу се силен гръм. От цевта изскочи огнен език, последван от облак бял пушек. Почти веднага се чу остър трясък — куршумът удари в кола до главата на първата жертва и се разхвърчаха трески. Вторият изстрел прониза сламената маска и пръсна черепа на човека.

— Хеййй-яаааа — промърмориха наблюдаващите мюти.

Стрелецът нагласи мерника, прицели се, прониза втория кол, след това събори жертвата с изстрел в гърдите — тежкият куршум мина през центъра на плаката. Тълпата пак извика одобрително.

Стив се обърна към Мистър Сноу.

— Вземам си думите назад. Ударната сила наистина е много голяма, но това не е решение на въпроса. Има твърде много шум и пушек. Още с първия изстрел ще издадат позицията на стрелеца.

— Вярно. Но първо хората ти трябва да дойдат в обхвата на вашите дълги железа.

— Не съм много впечатлен. Да видим как ще се справи със следващия.

Стрелецът се прицели внимателно и стреля по третия стълб. Човекът с червената лента, застанал срещу него до водата, направи знак за попадение. Самураят отпусна пушката, пое дълбоко дъх, след това отново я вдигна, прицели се и натисна спусъка. Чу се силен гръм.

Мишената не падна.

Настъпи миг тишина, последва странен запъхтян вик от майсторите на желязо.

— Хъъ-оооо!

Стрелецът остави пушката на земята, обърна се към главния самурай и наведе глава. Раменете му увиснаха от унижение от обидите, произнесени на висок глас от неговия началник. Когато той свърши, стрелецът се наведе още по-ниско, подаде пушката на чакащия с червена лента, подаде двата си меча на друг, отново се поклони, след това изтича по брега до кола и застана отляво на мишената.

Главният самурай взе пушката, провери дали всичко е в ред, прицели се и стреля. Първият изстрел разцепи кола, вторият свали нарушителя, третият проби дупка в нещастния самурай.

— Хеййй-яааа…

Самураят подаде пушката на Мистър Сноу, прие неговия нисък поклон и се отдалечи с хората с червени ленти, като остави другите, по-низши майстори на желязото да обучат М’Кол как да зареждат оръжието и да стрелят.

— Искаш ли да опиташ? — попита Мистър Сноу.

— По-късно.

Тръгнаха по брега да разгледат разцепените колове и бездиханните тела. Въпреки пренебрежителната оценка на Стив примитивното оръжие беше направило големи дупки и в добри ръце можеше да стреля с голяма точност. Според него то беше много несъвършено, но използването му в голям брой щеше напълно да разстрои сегашните тактически предимства, на които се радваха трекерите в операциите срещу Плейнфолк.

Майсторите на желязо действаха така впечатляващо, както и оръжието. Дисциплинираният начин, по който изпълняваха точното поведение, дефинирано от законите, потвърди по-раншните бележки на Мистър Сноу за тяхната жестокост и безмилостност. Както и във Федерацията, „оперативни провали“ не се търпяха, особено когато обстоятелствата включваха загубата на чест и достойнство.

Стив погледна Мистър Сноу в очите и каза:

— Изумителни хора. Видя ли ги как стояха с вдигнати брадички и чакаха куршумът да ги удари? Нито един мускул не трепваше. Това изисква истинска самоотверженост.

Мистър Сноу отговори с мрачна усмивка:

— Бих казал, че да стоиш там и да те застрелят, е най-доброто, на което могат да се надяват.

 

 

Цял следобед и през следващия ден Стив обикаляше брега и чакаше. Напразно. По залез-слънце, когато корабите отново се оттеглиха да хвърлят котва навътре, Клиъруотър и Кадилак все още не се бяха появили.

Той отиде да търси Мистър Сноу и го намери да сваля премяната си.

— Не мога да понасям тези събори — промърмори старецът.

Стив се засмя.

— Що за странни приказки? Ти не си човек на насилието и от онова, което си казвал, знам, че се поболяваш от неговите последици. Всички тук като едно голямо щастливо семейство… с малки изключения тук-там… Защо не може да е така през цялото време?

— Основателен въпрос — измърмори Мистър Сноу. — Нещата досега бяха много спокойни. Но атмосферата скоро ще се нажежи. Няма да ни се размине.

— Но защо? Защо не можете да се възползвате от възможността да се сплотите и да изгладите различията? Вместо непрекъснато да се хващате за гушите, защо не обедините силите си срещу Федерацията? Ако всички повелители се съберат и…

Мистър Сноу махна с ръка.

— Да, да, знаем всичко това. Виж… никой не е съвършен, най-малко ние. Ти си ни отредил ролята на жестоко преследвани, но благородни диваци… предполагам, поради Клиъруотър и поради факта, че не те направихме на филийки сухо месо. Опасни, романтични идеи, Брикман. Има мистерии, има и магия, но ние живеем в суров, жесток свят. Вярно е, че всяка година за кратко Плейнфолк се събират да „ходят на водата!“ Да, така е, и през това време това става въпреки гнева и лошите чувства между Ши-Карго и Д’Троит. Но тъжната истина е, че повечето от нас могат да издържат само четири или пет дни дружба. Искам да кажа… можеш ли да си представиш какво ще е винаги да бъдеш любезен с банда лайнари? Мо-Таун! Племената им ще скитат из цялата ни територия и ще вземат месо от ножовете ни. Няма да има място, което да можем да наречем наше! Още на следващия ден те ще гонят жените ни и ако не се стигне до бой, всички ще лежат наоколо угоени и ще правят бебета. Съвсем скоро човек няма да може да има къде да стъпи от хора. И това ти наричаш живот? Ние се нуждаем от действие, вълнение, опасност, от… ох… — той щракна с пръсти — как му казвате вие?…

— Адреналин…

— Точно така. Адреналин. Човек с твоето образование може да разбере това.

— Да, сигурно. Но какво ще каже Тали…

Мистър Сноу го прекъсна:

— Виж, недей да ми пълниш главата с пророчеството за Талисмана! Аз ти разказах за това, забрави ли? „Иде нация ще бъде изкована от огньовете на войната. Плейнфолк ще бъдат като блестящ меч в ръцете на Талисмана, техния Спасител.“

— Вярваш ли го?

— Разбира се. Това е велика идея. Няма нищо друго, което да желая повече — каза Мистър Сноу, макар и малко неубедено.

— Добре, ако това е възможно, защо не се случи сега?

— Защото по-напред ние трябва да се променим! — извика Мистър Сноу, удари с юмруци гърдите си и разпери ръце. — И за да стане това, се нуждаем от Талисмана. Единствено той може да направи чудо.

— Какво е чудо?

Мистър Сноу въздъхна страдалчески.

— Чудото е събитие, внушено от божествено вдъхновение, излизащо извън обсега на известните физически закони, които се смята, че управляват Вселената… — Той млъкна. — Но ти не разбираш и думата „божествен“. Ти не възприемаш нищо от тези неща.

— Искаш да кажеш като Мо-Таун, Небесните гласове и Талисмана? Това не е съвсем вярно. Аз избегнах смъртта толкова много пъти, че започвам да мисля, че може би някоя сила бди над мен. — Видя циничното недоверие в погледа на стареца. — Наистина.

— Чудесата никога няма да свършат.

— Добре, ти ми каза, че не обичаш Д’Троит, но все още не си ми обяснил защо Плейнфолк са толкова разделени. Найт-Фивър ми каза, че дори племената Ши-Карго воюват помежду си.

— Това е дълга история, Брикман. И тя се е случила много отдавна. Ако и двамата сме тук тази зима, остани в колибата ми някоя нощ. Ще седнем на рогозката, ще пушим и ще ти я разкажа.

— Защо не сега? — настоя Стив.

— Сега умът ми е зает с други неща.

— Какви?

— Пушки…

— Какъв е проблемът?

Мистър Сноу махна уморено с ръка.

— Старейшините на племето смятат, че не трябва да ги вземем. — Той разказа на Стив за проведеното обсъждане — на моменти разгорещено — между старшите членове на делегацията на М’Кол, които съставяха търговския съвет. Те бяха последните арбитри за сделките с майсторите на желязо. Бяха се опитали да постигнат съгласие с търговските съвети на другите племена за стандартните норми на размяна — нелека задача, когато всеки се опитваше да надхитри другите.

Най-гръмогласната опозиция беше дошла от онези, които виждаха приемането на оръжието като по-нататъшна ерозия в традиционната храброст на Плейнфолк. Мистър Сноу разбираше достойнството на този спор, но вярваше, че размяната е неизбежна. Старите начини на воюване трябваше да се изоставят. Иначе Плейнфолк щеше загине. Традиционалистите бяха отговорили, че голямото дърво, стожерът на Плейнфолк, ще изсъхне и умре от срам. Че племенен брат ще бъде разделен от племенна сестра като пожълтяващи листа от вятър, разпръснати по лицето на земята и засипани с пепел. Ако не се придържаме към великата истина, казваха консервативно мислещите, към основните ценности, чрез които човек измерва себе си и чрез които се дефинира обществото, тогава заслужаваме да бъдем изтрити от лицето на земята и да бъдем забравени.

Търговският съвет не желаеше да приеме новите оръжия и от практически съображения. Ако ги приемеха, това щеше да повиши тяхната зависимост от майсторите на желязо. Стрелите, които идваха с арбалетите, бяха до голяма степен възстановими, тъй като наличните количества повече или по-малко оставаха постоянни. Но с новото „дълго остро желязо“ нямаше да е така. След като излезеше от цевта, „железният пръст“ не можеше да се използва повторно. Само майсторите на желязо можеха да го напълнят с небесен огън и да доставят лентите с мъниста. Ако оръжието станеше основна част от въоръжението на Плейнфолк, те щяха да останат вечно във властта на майсторите на желязо, принудени да търгуват независимо от цената. С бързото намаляване на броя на червенокожите това щеше да означава изпращане на все повече и повече племенни братя и сестри надолу по реката. След като миналата година М’Колите бяха понесли тежки загуби срещу „Луизианската дама“, това беше нещо, което не искаха да правят. Дилемата беше почти неразрешима, защото ако Плейнфолк не се снабдяха с по-мощни оръжия, щяха да понесат още по-катастрофални загуби, когато дойдеха още железни змии.

— И как стоят нещата сега? — попита Стив.

— Оставих ги да спорят. Минах през тази глупост преди дванадесет години, когато Яма-Шита се появи с първите арбалети. Всички предсказваха, че небето ще се срути върху нас, но както виждаш, ние още сме тук.

— Може да се изненадаш, но аз разбирам как се чувстват. Само на воини, които са дъвкали кост, се разрешава да използват арбалет в бой… и то само срещу подземни хора. И при това човек трябва да е силен физически, за да може да използва това проклето нещо. Но при пушката… при нея е достатъчно да използваш един пръст. Седем или осемгодишно дете може да бъде научено как да си служи с нея… и да убие възрастен мъж. Ти видя далекобойността, която има пушката. В ръцете на добър стрелец нито ще видиш, нито някога ще научиш какво те е ударило.

— Точно така. Точно така е свършило Старото време. Онези, които са започнали Войната на Хилядата слънца, никога не са пролели кръв, нито са изпитали храбростта си пред лицето на смъртта, никога не са победили миризмата на страх, нито са усетили вкуса на победата. Заровени под земята в илюзорен свят, създаден с висока технология, те са изгубили контакт с истината. Надменни живи същества, неосведомени за чудесата на естествения свят и недокоснати от неговата красота, те са станали плячка на фалшиви мечти за власт, не са обичали нищо, освен гигантските железни птици на смъртта, чиито леговища са споделяли. Слабите пръсти на тези бели червеи са превърнали небето в пепел и са потопили света в големия леден мрак.

— И ти мислиш, че това може да се случи отново?

— Някои се страхуват, че вече сме направили първите стъпки по същата пътека. — Мистър Сноу вдигна рамене. — Но как иначе бихме могли да се съпротивляваме на подземните хора и техните железни змии?

— Ти си повелител. Не можеш ли да използваш магия?

Мистър Сноу се усмихна мрачно.

— Когато натиснеш спусъка на заредена пушка, знаеш какво ще се случи. Магията, от друга страна, е… непредсказуема.

— Но ти можеш да извикваш бури. Клиъруотър ми каза, че владееш силите на седмия кръг и че само Талисмана е по-силен от теб. Това те прави важна личност.

— Аз не владея сили, Брикман. Аз съм само канал за тях. Силата е Талисмана. Той ги освобождава чрез мен. Като канал аз мога, до известна степен, да ги направлявам… както речното корито направлява втурналата се в него вода. Но за да прави това, бреговете на реката трябва да са силни, иначе ще се срутят, когато нахлуе порой. Повелителят се изправя пред същия проблем. Неговият ум и тяло трябва да са в ред, за да направляват земните сили. Но всеки път, когато те минават през него, той отслабва, износва се… както се износват бреговете на реката.

— Значи… ако силата, която още не е освободена, е твърде голяма за него да я държи, той умира?

— Накратко казано, да.

— И затова ти искаш да купите пушки?

Мистър Сноу разпери ръце.

— Аз мога да направя само толкова. Племето трябва да се научи да стои на собствените си крака, вместо да ме търси да го избавям от трудности. Аз мога да съм магьосник, когато има нужда от магия, но няма да съм вечен.

— Никой от нас няма да е вечен — отговори Стив. — Кадилак и Клиъруотър… няма ли да могат да те заменят?

— Такъв беше планът, да.

— Какво искаш да кажеш „беше планът“? Те не са ли на кораба на Яма-Шита?

— Надявам се да са там. Но досега не можах да разбера. Видя как стават нещата. Динките извършват всички сделки по строго определен начин. На никого от нас не се разрешава да се обърнем директно към Яма-Шита…

— Може би той не говори нашия език — предположи Стив.

— Може би… Във всеки случай каквато и да е причината, когато искаш да говориш със самурай номер едно, той отговаря на някакъв непонятен език и чрез самурай номер две превежда. Питах два пъти, но… нищо.

— Все пак трябва да е казал нещо.

— Да. Каза: „Още не е време да говорим за тези неща“.

— Какво беше първоначалното споразумение?

— За тяхното завръщане? Нямаше споразумение. Когато корабите с колела дойдоха миналата година, Яма-Шита ни съобщи за своя интерес към стрелолисти и облачни воини и обеща всяко племе, което може да му достави такива, да получи ново мощно дълго желязо. Разбира се, по онова време само малцина от нас, които бяха пътували на юг, бяха виждали стрелолисти. Тъй като бяхме чули, че към нас идват железни змии, и като знаехме какво бяха направили на южните мюти, сделката ни се стори добра. Идеята беше да предадем стрелолист и пилот при следващата сделка.

— Искаш да кажеш тук, сега…

— Да. Това означаваше Кадилак да остане на изток до това време следващата година… или може би дори по-следващата. Но не можехме да си позволим да чакаме толкова дълго.

— Защо?

— Защото аз ще умра преди Пожълтяването. — Той видя, че Стив се смая. — Не се шегувам. Бях с Кадилак, когато той прочете в камъка… точно кога ще се случи.

— И… ти му повярва?

Мистър Сноу вдигна рамене.

— Той каза също, че ти ще се върнеш по времето на Новата земя… и ти се върна. Разбира се, аз вярвам в пророчеството, но кой иска да слуша лоши новини? Човек си казва: „Той е неопитен. Може би е разбрал погрешно името или датата.“ Ако трябва да съм честен, не го взех на сериозно. Ако го бях взел на сериозно, сега той щеше да е тук, а с кораба щеше да пътуваш ти.

— Значи си го изпратил миналата година… с Клиъруотър да го защитава.

— Да. Те щяха да предадат стрелолиста, да направят каквото е необходимо и след това да се разберат за връщане с един от корабите на Яма-Шита.

От минута на минута ставаше все по-лошо.

— Имаше ли начин да се свързваш с майсторите на желязо между тези пътувания на кораба?

— Не, не директно. Но съм в контакт с Небесните гласове.

— Да, разбира се — каза Стив. — Но не си получил никакво съобщение, което да потвърждава безопасното им пристигане.

Мистър Сноу вдигна ръце.

— Имаме потвърждение. Яма-Шита ни донесе пушките. Той е човек на честта и на думата му може да се вярва. Същото е вярно и за всички майстори на желязо. Те никога не са правили нечестна сделка.

— Но… доколкото разбирам… сделката е била да се достави планер и летец срещу пушки. Те не са обещали да върнат летеца и пътника.

— Вярно. — В очите на Мистър Сноу светна дяволито пламъче. — Проницателен си, Брикман. Голям шарлатанин си.

Стив никога не беше чувал тази дума, но тонът на възхищение не му прозвуча като комплимент.

Мистър Сноу се намръщи отново и се върна към основната тема на разговора.

— Кадилак и Клиъруотър знаеха за положението. На тях оставих да обяснят нещата. Майсторите на желязо са умни хора. — Той подръпна брадата си. — Наистина не мисля, че има проблем.

Сърцето на Стив се сви, тъй като неговият основен план, вече нарушен, сега беше разбит на пух и прах.

— Знаеш ли, че си ненормален?! Искам да кажа… как си могъл да бъдеш толкова безотговорен? Бъдещето на цялото племе е в опасност, а ти… Никой не се връща от Бет-Лем! Не е ли така?!

— Не и по обикновения начин, но…

— Кълъмбъс! Какъв ужас!

Мистър Сноу му направи знак да се успокои.

— Виж, хайде да не се вълнуваме много за това. Има още три дни преди корабите да заминат. Пак ще говорим с Яма-Шита. Те са на борда на този кораб… сигурен съм.

— Тогава защо той не ги свали на брега?

— Добър въпрос. Знаеш ли какво мисля? Мисля, че не ги пуска. Ти видя, че не искаме тези пушки, така че той… се опитва да упражни натиск върху нас, за да се съгласим.

— Възможно е — каза Стив. — Надявам се да си прав.

— Но не можем да направим нищо. Просто трябва да чакаме и да видим какво ще стане. — Мистър Сноу въздъхна уморено. — Майко Мо-Таун! Ужасен шум, нали? И толкова много хора! Така е било в Старото време. Накъдето и да се обърнеш, човек до човек, от хоризонт до хоризонт, и са живеели един над друг в каменни дървета, които са стигали до небето! Нищо чудно, че светът е полудял…

Стив клекна до него.

— Какво ще стане, ако Кадилак и Клиъруотър не са на кораба на Яма-Шита и ти, според предсказанието, умреш в края на лятото?

Мистър Сноу отви главата си.

— Тогава М’Кол ги чакат тежки времена. Все пак… ще имат теб. — Той отново легна, после добави: — Може би това е имал наум Талисмана, когато те е върнал при нас.

— Може би…

Нощният въздух беше хладен. Стив се уви в кожите си и се опита да заспи, но празнотата скоро беше изпълнена с тъмен облак на противоречиви съмнения и подозрения, към които той добави бремето на минали и настоящи предателства, тайните, които беше споделил с други, и онези, известни само нему. Затвори очи, но сънят не идваше. Калейдоскопните образи на любов, смърт и риск продължиха да се въртят в трескавия му мозък до първия светлик на зората.

 

 

Преговорите между племената Плейнфолк и майсторите на желязо продължиха, бяха сключени сделки. Сушено месо, зърно, кожи бяха пренесени на борда от пътниците мюти — онези, които бяха определени да отпътуват надолу по реката с майсторите на желязо; оръжия, платове, ножове, инструменти, тенджери, тигани и всякакви полезни предмети бяха свалени на брега. Но никой, освен Яма-Шита и неговия ескорт не се появи от третия кораб с колела.

Късно следобед на четвъртия ден от започването на търговията Стив отиде до върлината и се присъедини към група мечки, които седяха в края на карето и наблюдаваха работата. След дълго чакане търговският съвет беше заведен пред платформата и Мистър Сноу накрая можеше да говори с Яма-Шита чрез двама преводачи. На Стив не му беше необходимо да чува, за да разбере какво се казва. Лошите новини бяха изписани върху лицето на стария летописец. Той се поклони почтително заедно с останалите от търговския съвет и се върна в карето. Стив избърза да ги срещне, когато минаха през редиците на наблюдателите. Десетчленният съвет изглеждаше, сякаш ги е ударил експресът Транс-Ам.

— Не са на кораба…

Мистър Сноу поклати глава.

— По-лошо. Кадилак не иска да се върне.

Червата на Стив се превърнаха в замразени спагети.

— А Клиъруотър?

— Яма-Шита ме увери, че никой от двамата не е държан против волята му. И двамата са в добро здраве и са богато възнаградени…

— Но тя също няма да се върне…

Мистър Сноу разпери безпомощно ръце.

— Бъди разумен. Клиъруотър просто не може да го остави там.

Стив погледна мрачно към подиума.

— Вярваш ли на този човек?

— Нямам голям избор. Както казах, те никога не са ни лъгали.

— С други думи, ще ги оставиш да си отидат с това обяснение.

Мистър Сноу го изгледа раздразнено.

— Виж, младежо, просто се успокой. Ако Кадилак по някаква причина е решил да остане, той е този, който ни е измамил, не майсторите на желязо. Те не са ни отмъкнали нищо.

— Ако казват истината. Защо не завземем един от тези кораби и не кажем на Яма-Шита да се върне и да докара Кадилак и Клиъруотър, за да можем да говорим с тях?

От това предложение дъхът на търговския съвет секна.

Мистър Сноу го погледна снизходително.

— И само като си помисля, че обвини мен в безотговорност. Да предположим, че сме достатъчно луди да опитаме и по някакво чудо успеем да завладеем един кораб… наистина ли мислиш, че другите племена няма да направят нищо? Те ще ни разкъсат! — Той посочи към платформата, където Яма-Шита и самураите му приключваха последната сделка за деня. — Тези търговски размени са тяхното спасение!

— Е, предложението ми наистина не беше много умно. Но какво смяташ да правиш?

Мистър Сноу избухна.

— Велика небесна майко! Не зная какво ще правя, Брикман! Въпроси, въпроси, вечно въпроси! През последните петдесет години винаги е същото, ден подир ден! Поболях се и се уморих да отговарям… — Той се нахвърли върху нещастния търговски съвет. — Писна ми от жалките тъпаци, които не престават да ми задават същите глупави въпроси и които никога не слушат отговорите. — Обърна се на запад и протегна ръце към залязващото слънце. — О, Талисман! Защо трябваше да ме правиш летописец, когато можеше да ме направиш глух и ням! — Мина покрай Стив и се отдалечи.

Стив гледаше след него с изненада.

— Какво го измъчва? — попита Летящия тигър. — Негова беше идеята да изпратим Кадилак и Клиъруотър при майсторите на желязо. Никой от нас не искаше да правим търговия за пушки. Той ни набута в тази сделка.

— Какво решихте?

Летящия тигър безпомощно разпери ръце.

— Ще ги вземем, разбира се. Какво друго можем да направим? — Той обърна очи към небето. — Това е проблемът с летописците. Ако не приемеш съвета им, не искат да говорят.

Търговският съвет измърмори одобрително.

Стив сложи ръка на рамото на мюта.

— Остави това на мен. — И отиде да търси Мистър Сноу. Намери го седнал на един камък на брега на четвърт миля вляво от корабите.

Старият летописец не му обърна внимание и продължи унило да гледа морето.

— Мисля, че знам отговора на моя въпрос, древни…

Мистър Сноу го погледна за миг, но не каза нищо.

— Вие изпращате осемнадесет племенни братя и сестри надолу по реката. Нека заема мястото на един от тях.

— Ти си луд…

— Никога през живота си не съм бил по-нормален. Ще отида в Бет-Лем да намеря Кадилак и Клиъруотър и да ги върна при вас… живи и здрави.

Мистър Сноу остана втренчил очи в хоризонта, докато претегляше предложението, след това се обърна към Стив.

— Твоите господари казвали ли са ти нещо за Бет-Лем? Имаш ли някаква представа къде отиваш?

— Никаква. Просто ще решавам на място. — Той сложи успокоително ръка върху рамото на стария човек. — Виж, не се тревожи, ще се справя. Ти искаш те да се върнат, нали?

— Разбира се, че искам.

— Аз също. По други причини.

Мистър Сноу все още изглеждаше неуверен.

— Оценявам жеста ти. И се надявам да не съжаляваш за него.

Стив се усмихна.

— Неправилно ме разбра. Ако остана жив, за какво трябва да съжалявам? Слушай, има само едно нещо. Мисля, че вече са направили товарната декларация за хората, които ще пътуват, и са предали рабоша. Ще можеш ли да ме качиш на кораба?

Беше ред на Мистър Сноу да се усмихне.

— Няма проблем. За динките мютите твърде много си приличат. Но може би ще трябва да ти боядисаме косата.

— Тогава да започваме.

Животът сякаш отново се върна в лицето на стария мют. Той стана и хвана Стив за раменете.

— За последен път те питам: сигурен ли си, че искаш да преминеш през това?

Стив се намръщи.

— Нямам избор. Вероятно никога не съм имал. „Колелото се върти“ — Плейнфолк не казват ли така? Всъщност, когато каза на племето, че съм се върнал да извърша велико дело в името на Талисмана, имах чувството, че вероятно си знаел, че това ще се случи.

Мистър Сноу вдигна рамене.

— Ти изгради такава блестяща картина за моите сили, че не бих искал да те разочаровам. Особено сега. — Двамата тръгнаха към линиите.

— Има нещо, което трябва да зная.

— Казвай направо…

— Има ли някакъв начин да пренеса тайно на борда острие или тази тояга?

— Абсолютно никакъв. И ако опиташ, ще изложиш на опасност не само себе си, а и други.

Стив се намръщи.

— Не можеш ли да използваш някоя магия?

Мистър Сноу обърна очи към небето.

— Аз съм повелител, не илюзионист. С риск да се разкъсам мога да заповядвам на небето и земята, но не мога да направя неща да изчезват или да вадя яйца изпод мишниците на хората.

— Добре, добре, разбрах.

— Има и нещо друго, което мисля, че трябва да знаеш. — Мистър Сноу се намръщи като човек, който съобщава лоши новини. — Когато Кадилак замина, той не беше изрисуван и беше облечен като планерист. Клиъруотър, която беше представена като негова придружителка, беше с нормалните си шарки по тялото.

Стив се намръщи.

— Защо Кадилак е бил облечен като трекер?

— Мислех, че е очевидно.

— Престани с тези игрички. Това е важно.

— Той беше представен като трекер, защото не искахме да нарушим споразумението. Майсторите на желязо мислят, че ние не сме много умни… което за повечето от нас е вярно. Ако научат, че между нас има голям брой умни мюти, които знаят например толкова, колкото знаеш ти, може би ще се държат с нас съвсем различно.

— Ами името му? Това не разкрива ли играта?

Мистър Сноу не можа да скрие усмивката си.

— Той използва твоето име.

— Разбирам… но не можеше ли да използва друго име… например Лу Кенеди или Фазети?

— Той използва униформата на Фазети, но изряза етикета с името от твоите дрехи. Може би си спомняш, че когато се събуди първия път, той липсваше.

— Мислех, че някой го е взел като трофей — отвърна Стив.

— Така беше. На нас не ни беше минала през ума идеята да построим стрелолист, докато ти не ни предложи. Ние се съгласихме, естествено. Това беше изпратена ни от небето възможност.

— Да, мога да си представя… — каза Стив мрачно. — Но искаш ли и аз да ти кажа нещо? Вие сте станали жертва на собствената си хитрост. Както разбирам, те никога не са пуснали някого да си отиде, но в този случай може би биха направили изключение… поради сделката, сключена с Яма-Шита. Ако Кадилак беше отишъл като мют. Но няма начин да върнат един трекер… особено такъв, чиито знания могат да използват. Неговите знания не са ви от полза. Според тях единственото нещо, което можете да направите с неговия мозък, е да го изядете.

Мистър Сноу подръпна брадата си.

— Прав си… Просто не помислих за това. Браво, Брикман.

За момент Стив се наслади на триумфа си.

— Така че… аз ще търся Клиъруотър и тъмнокос трекер, който отговаря на името Стив Брикман.

— Не можеш да го пропуснеш. Той е с ниско подстригана коса. — Мистър Сноу сложи ръка на рамото на Стив. — В това нямаше никаква злоба, уверявам те. Гледай на него повече като знак на уважение. В края на краищата ти беше този, който го научи на почти всичко, което знае.

— Не ми напомняй за това — отвърна Стив.