Патрик Тили
Първото семейство (17)

Глава 16

Търговската група, водена от Брикман и Блу-Тъндър, включваше почти триста мечки, сто вълчици и сто и петдесет слуги и носачи. Тридесет й двамата пленени ренегати, отново завързани един до друг по двойки като впрегнати волове, бяха разпръснати из колоната.

След като напусна Южен Уайоминг, процесията тръгна на североизток през територия, някога владение на Да-Кота и Мине-Сота, древни родове, унищожени, когато Ши-Карго бе станало силно и се бе пренесло на запад от родното си място край свещените води на Ми-Шиган.

Макар че пресичаха земя, населена от съперничещи племена, нищо не пречеше на придвижването им. Прътите, маркиращи територия, се носеха високо вдигнати от началото до края на колоната и украсени със знамена и венци от листа и пролетни цветя, съобщаваха за мирните им намерения. Това беше времето, известно сред мютите като „Ходене на водата“ — кратък период, когато старите съперничества спираха, докато племената Плейнфолк се съберат за размяна с майсторите на желязо.

Групата на М’Колите напредваше с темпо, известно като спокойно, което за техните пленници изглеждаше като ускорен марш. Хайки, обикновено от четирима души, с вдигнати пръти за територия, отиваха далеч пред всеки фланг, после се връщаха при колоната да докладват какво са видели. Нямаше никакво ловуване; да се вземе месо от чужда „територия“ означаваше да се наруши споразумението за примирие. Ако не бъдеха дадени дарове храна, племената ядяха само каквото си носеха. Всеки ден по залез-слънце украсените пръти се забиваха за маркиране на голям квадрат. В средата се запалваше голям огън, от който се запалваха по-малки огньове за готвене. Даваха храна и вода на нарушителите и след това ги оковаваха за през нощта. Пееха се огнени песни, пушеше се трева и после всички лягаха да спят в пътните си кожи.

Като знак за дружба на Стив беше разрешено да пътува заедно с Мистър Сноу. Той не спомена за появяването на собствения му нож и изгубването на ножа на Нейлър, нито потърси да открие кой беше извършил подмяната. С нещастното прехвърляне на подкрепящото отделение проблемът беше станал несъществен. Нямаше никой, с когото да контактува. Когато беше върнал надувната лодка при чакащите мюти и беше слязъл на брега с отрязаната глава на Лундквист и главите на двамата й другари, го приветстваха като брат мечка. Найт-Фивър, която се беше грижила за колибата му по време на неговото отсъствие, сега беше горд пазител на шестте глави на коловете от двете страни на вратата. Стив беше радостен, че трябва да тръгне с търговската група преди черепите да бъдат набучени на закалените в огън колове. Обичаят бе отблъскващ, но той не искаше да се меси. Да бъде разрешено на един трекер да върви заедно с мечките беше изключителна привилегия. Беше му струвало много да стигне дотук и той нямаше намерение да прави или каже нещо, което би разрушило спечеленото крехко доверие. Онова, което мютите постигаха с груба сила, Федерацията постигаше с помощта на технология — и в много по-голям мащаб. Техните ръце бяха чисти, но методите им бяха също толкова варварски.

В Рио Лобо му беше даден достъп до подробни карти на релефа на почти цялата територия на континенталната част на Съединените щати. Те бяха прожектирани върху огромен екран, покриващ единия край на залата за инструктаж — той се беше срещал там с Карлстром шест пъти. Такъв личен интерес от оперативната дирекция означаваше, че операцията СКУЕЪРДАНС е от изключителна важност. Кадилак беше говорил за идване на кораби с колела нагоре по Йелоу-Стоун, Мис-Хури и Мис-Хипи. От видяното на картите и посоката, в която се движеше колоната, Стив тайно се надяваше, че срещата с майсторите на желязо ще стане на бреговете на Мисури. После, когато я пресякоха, очакваше да спрат на Мисисипи. Отново грешеше. Кадилак или беше сбъркал, или не беше казал истината. Вероятно последното, заключи Стив. Когато беше притиснат за повече подробности относно майсторите на желязо, младият летописец беше станал забележимо уклончив. Беше се държал по съвсем същия начин и когато Стив го беше попитал за първи път за Талисмана.

М’Кол продължиха към едно огромно водно пространство и спряха на брега близо до обраслите руини на място, носещо преди Холокоста името Дулут. Горното езеро, в поетичната метафора на мютските летописци беше „Голямата вода“.

Стив разбра, че изборът на мястото на срещата не е лишен от смисъл. Когато разглеждаше картите, беше предположил, че майсторите на желязо пътуват на югозапад надолу по река Охайо, след това завиват на север по Мисисипи, после се отклоняват наляво по Мисури в центъра на територията на Плейнфолк. Но това би ги довело опасно близко до източния фланг на надземната територия на Федерацията — новата територия на Канзас. Вместо това те бяха избрали един заобиколен северен маршрут през езерата Ери, Хюрън и Горно. Голяма водна шир. Всеки мют, който се връщаше оттук, щеше да е благодарен да види отново суша.

Когато М’Колите пристигнаха на мястото за размяна, няколко други племена вече се бяха настанили наблизо. Мястото беше маркирано с резбована боядисана върлина, забита в земята близко до брега. Традиционно домакини бяха племената от кръвната линия Сан Пол, чиято територия граничеше с Голямата вода. Лагерът беше осмоъгълен и племената на Ши-Карго и Д’Троит се настаниха едно срещу друго. Тъй като бяха най-многобройни, те бяха разположени върху два участъка; останалите четири бяха разпределени на по-малките кръвни линии — Сан’Пол, Сан’Луис, М’Уоки и С’Нати. Макар всичките да бяха от Плейнфолк, те се биеха едно с друго четиридесет и седем седмици от годината. Останалите пет обхващаха настоящето примирие — седем оживени дни на търгуване плюс четиринадесет дни за отиване и толкова за връщане до мястото на търгуване.

Ако чрез духа на Талисмана тази кратка хармония можеше да се продължи, Сан’Пол и М’Уоки вероятно щяха да преминат на страната Ши-Карго; а Сан’Луис и С’Нати на страната на Д’Троит. Племената Д’Троит бяха най-голямата заплаха сред Плейнфолк за първенството на Ши-Карго. За тези две групи „ходенето на вода“ беше като балансиране на ръба на нож, защото те бяха — буквално — готови да започнат бой всеки момент.

През последните сто години мирът беше нарушаван двадесет и три пъти, в които Д’Троит водеше с четиринадесет към девет. Споровете, от които следваха малки щети, не се смятаха за нарушение. За черни точки — или почетни точки, зависи от гледната точка — се смятаха по-сериозните инциденти с един или повече убити като резултат от замахване с нож. Според Мистър Сноу Д’Троит открай време бяха подли и гадни.

През следващите четиридесет и осем часа пристигнаха останалите търговски групи и изградиха лагери до другите от същата кръвна линия. Резбованата търговска върлина, забита до брега, където щяха да пристанат корабите на майсторите на желязо, се издигаше над един свободен квадрат, очертан с камъни, в който щяха да се извършват преговорите. В незаетия център на съседното осмоъгълно лагерно място имаше по-малка осмостранна площ, известна като „Бизонския пръстен“. На всеки ъгъл на тази площ имаше купчина дърва, висока шест стъпки. Мистър Сноу обясни, че тези купчини ще горят, докато всички си тръгнат. Бизонският пръстен беше мястото, където се провеждаха срещите между представителите на различни племена и където летописците се събираха да обменят информация и се редуваха да разказват историята на Плейнфолк на очарованите слушатели; а когато паднеше мрак, там се изпълняваха огнените песни и певците се надпреварваха да възхваляват храбростта и бойните подвизи на своите племенни братя и сестри.

По традиция на никого не се разрешаваше да носи оръжие в площта, заградена от осмоъгълника, или извън границите на своя лагер. Също според обичая групи екстравагантно украсени воини дефилираха около периметъра на лагера и гледаха предизвикателно всички. За тези групи се казваше, че се „перчат с мъжеството си“. Словесните двубои — обикновено подигравателни забележки и фино прикрити обиди на „огнената реч“, бяха главната причина за спорадичните изблици на насилие. Лидерите на родове, работещи в групи с представител от всяка кръвна линия и упълномощени, ако е необходимо, да чупят глави, обикновено успяваха да потушават всяка бъркотия.

Мистър Сноу се безпокоеше, че и този път може да възникне някоя бъркотия. Когато племената се разположиха на лагер, стана ясно, че М’Колите са хванали най-много ренегати. И за да стане положението още по-лошо, бяха хванали повече, отколкото Д’Троит изобщо бяха хващали някога. Тяхната най-голяма плячка — според Д’Вайн, един стар враг на М’Кол — беше едва седем. Д’Троит очевидно бяха недоволни от късмета на съперниците си и многобройните групи перчещи се мечки М’Кол не спомогнаха положението да се подобри.

Осемнадесетгодишният Стив смяташе, че вече е имал достатъчно трудности за до края на дните си, и стоеше настрана. Това събиране на представителни групи от всяко племе беше невероятна гледка и той разбираше, че вероятно е първият трекер, който не само е негов свидетел, но и участник в него. Ренегатите от последните години вероятно бяха видели нещо от това, което той виждаше сега, но те не се бяха върнали да разкажат за него. Той пръв щеше да го направи. Това беше една уникална възможност да наблюдава Плейнфолк и той беше решил да се възползва от нея максимално.

Накичен с шлем с пера и плочи по тялото — красиво украсени от Найт-Фивър, — Стив обикаляше и запомняше всичко, което виждаше и чуваше. Карлстром беше казал, че мютите нямали чувство за национална принадлежност и никаква съгласувана управленска структура. Но все пак те бяха тук, заедно, и не враждуваха. Начинът, по който беше организиран лагерът, съществуването на мироподдържащи групи и фактът, че подобни събирания се бяха провеждали през последните сто години, беше доказателство, че сътрудничество между различни племена и кръвни линии е възможно. Но въпреки това годишно празненство тъжният факт беше, че нямаше никакво смесване или търговия между племената, никакво обединяване на ресурси. Щом се върнеха на териториите си, всичко се разпадаше.

Трудно беше да се разбере защо е така, но това, изглежда, потвърждаваше утвърдената във видеопрограмите „Вдъхновение“ теза, че само силно, вдъхновено ръководство може да създаде организирано и дисциплинирано общество, в което хората да живеят и работят в хармония. Мютите можеха да постигнат такова чувство на общност на ниво племе, но не можеха, или нямаше да могат да отидат по-далеч. Идеята за живеене в мир със съседите си им изглеждаше така абсурдна, както техните идеи за живот и смърт бяха изглеждали най-напред на Стив. Причината, която лежеше зад тяхното сегашно отношение, сигурно бе дълбоко вкоренена в психиката им от Войната на Хилядата слънца или беше болезнената последица от нея — периодът, наричан от Мистър Сноу Великия леден мрак, когато, изглежда, на повърхността на земята не бе останало никакво живо същество.

Незнанието беше ефикасно средство. Наръчникът на Федерацията съдържаше само няколко сухи параграфа за първите двеста години от нейното съществуване. Имаше, разбира се, екрани, пълни с патриотични глупости за легендарната мъдрост и предвидливост на Бащата-основател Джордж Уошингтън Джеферсън 1-ви и жертвената храброст на минитмените и форейджърите. Но нямаше сигурни данни, никакво обяснение за Холокоста, освен че цялата вина се приписваше на мютите; нямаше никакви подробности откъде точно е дошло Първото семейство или как е дошло на власт, нито някакъв намек, че — както твърдеше Мистър Сноу — мютите и трекерите имат общ произход.

Дълбоко в себе си Стив знаеше, че няма да се успокои, докато не разкрие и последната тайна. Рано или късно той трябваше да се върне, за да намери отговор в електронните недра на КЪЛЪМБЪС. Желанието да знае се беше превърнало в мания, по-силна дори от желанието му за Клиъруотър, но той не можеше да разбере защо трябва да е така. Той не беше избрал съзнателно този път. Отново, както толкова пъти в миналото, Стив имаше впечатлението, че не той е трябвало да направи избора, че въпреки цялата си интелигентност и хитрост той не е нищо повече от пионка в една игра, която дори не беше започнал да разбира.

Макар и отдаден на моментите на самоанализа, Стив не си позволяваше да размишлява прекалено дълго върху тези въпроси. Тази последна вълна на неувереност беше отнесена бързо от голямата вълна на възбуда, предизвикана от перспективата да види корабите с колела.

Те се появиха на хоризонта едновременно с изгряващото слънце — съвпадение, чието значение Стив можа да оцени много по-късно. Три точки, които бавно прераснаха в тъмни тумбести петна. Приближиха и очертанията им станаха по-ясни. От два високи тънки комина, разположени от всяка страна на квадратните надпалубни надстройки, се виеше пушек. Освен надувната лодка — специален апарат, използван само от АМЕКСИКО — Стив никога не беше виждал лодки или кораби. Видеоархивите по каналите за обществен достъп не съдържаха данни за такива неща. Първото семейство очевидно беше решило, че за обикновените трекери водните превозни средства спадат към категорията на странична, несъществена информация — заедно с майсторите на желязо, мютската магия и още… само КЪЛЪМБЪС знаеше какво още друго.

Около две трети от мютите напуснаха линиите — името, дадено на осмоъгълната лагерна площ — отидоха до брега и закрачиха възбудено, докато корабите с колела продължаваха бавно да се придвижват към тях в стреловидна формация. Облак бял пушек се издигаше на талази над водещия кораб, после над водата се понесе мощно боботене на изпусната пара. Мютите отговориха с радостен вик, последван от френтично биене на барабани.

Когато корабите дойдоха по-близко, Стив видя, че ги тласкат големи колела с лопатки, задвижвани от огромни бутала, които излизаха от поставени под ъгъл корпуси от двете страни на палубата. Надстройките се състояха от три богато украсени, разположени една над друга палуби с допълнителни помещения на носа и на кърмата, които вероятно служеха като командни центрове. Цялата масивна грамада се издигаше върху широк, плитко газещ корпус с ниски бордове и тъпоноса предна палуба.

Общият цвят на корабите беше черен, освежен от тъмно оцветено дърво и червен, златен или сребърен перваз. Вимпели със странни знаци се вееха на пилони по горните палуби. Стив видя хора от екипажа да се движат по палубите. Зачуди се на кой от трите кораба е Клиъруотър. В този момент тя може би оглеждаше брега, насочила взор точно към него, без да подозира, че той е тук.

— Развълнуван ли си?

Стив се обърна и видя Мистър Сноу — стоеше до него с двама старейшини от племето М’Кол — Бостън-Брюн и Осъм-Уелс.

— А ти?

Мистър Сноу изглеждаше развеселен.

— За двадесет и осми път правя това пътуване и все още ме побиват тръпки.

— Мога да го разбера. Искам да кажа, ние имаме някои доста внушителни неща във Федерацията, но… — Стив посочи корабите с колела — това е невероятно!

Сякаш за потвърждение корабите отговориха, като изпратиха към небето вълна подир вълна многоцветни ракети. Стив гледаше с отворена уста как експлодират, изхвърляйки водопади от звезди, които се пръскаха и изпълваха небето с блестящи потоци светлина с цвят на дъга.

От гърлата на пет хиляди мюти излезе едно боботещо „Хейй-яааааа“.

— Никога не пропускат да ни впечатлят — сухо каза Мистър Сноу.

— Ние също имаме ракети — каза Стив. — Но те правят друг вид впечатление.

— Значи…

Стив остави забележката му без внимание.

— Кажи ми… знаците на тези вимпели… означават ли нещо?

— Формите… като тази шарка на цвете например… са отличителни знаци на къщите, които притежават корабите. Майсторите на желязо са войнствени хора като нас, но вместо племена имат родове. Имат дори първо семейство.

— Но не Генерален президент.

— Не. Техният най-голям вожд се нарича шогун.

— Ами другите знаци? Онези, които приличат на животински следи… или на мъртви паяци?

Мистър Сноу се усмихна.

— Добро сравнение. Нямам представа какво означават, но в Старото време са били известни като идеограми. Това са знаци на думи, които говорят мълчаливо на окото.

Значи… майсторите на желязо можеха да четат и да пишат.

— Никога не съм виждал нещо подобно — отбеляза Стив.

— Това е странен език — призна старият летописец. — Съвсем неразбираем за ухото и окото. За щастие те могат да говорят и като нас, но по странен начин… сякаш имат змийски език.

— Защо ги наричате „мъртви лица“?

— Ще видиш. — Мистър Сноу хвана Стив за ръка и го отведе настрана. — Едно предупреждение. Аз гледам на теб с чувство на дружба и високо уважение, но ти си вироглав млад мъж и понякога говориш необмислено. Аз, понеже съм по-стар и по-умен, знам, че тези твои приказки идват от твоя безспорен кураж и… за съжаление… от твоето високопарно самомнение. С годините държането ти може би ще стане по-обмислено, но дотогава…

— Мисля, че те разбрах…

— Дотогава си мери приказките. Хората, които ще срещнем, нямат абсолютно никакво чувство за хумор. Тяхната идея за шега е да гледат как на някой му забиват нажежен до червено шиш в задника.

— Това показва колко е добре да се търгува с тях.

— Може и да не е голямо удоволствие, но те предлагат подобри условия от Федерацията.

Стив се намръщи.

— Нали точно това казах.

Мистър Сноу го потупа по ръката.

— Искаш ли да ти кажа нещо? Ти си твърде чувствителен за трекер. — Видя, че очите на Стив се върнаха към приближаващите се кораби. — Сега гледай. Не се надувай и ако някой от тях те навика, не се пали, а се дръж раболепно. Избягвай да ги гледаш в очите и се покланяй дълбоко. На тях това им харесва. Правят го непрекъснато.

— Нещо друго?

— Не, това е всичко.

Колелата на корабите започнаха да се движат по-бавно, после се завъртяха в обратна посока, разбивайки водата под кърмата на бяла пяна. Водещият кораб даде заден ход и се завъртя. Изпод носа нагоре се надигна вода и се видяха още колела — вероятно за подпомагане на извършването точно на такава маневра. Корабът пусна котва в дълбоката вода и спусна трапа; другите два продължиха внушителното си движение напред.

Сега, когато бяха по-близо, Стив можеше да оцени внушителните им размери. Ешелоните на Федерацията бяха по-дълги, по-източени и технически по-съвършени, но пред тези огромни плаващи крепости те изведнъж му заприличаха на недоносчета. Чу се пронизително стържене на обковано с желязо дърво в чакъл, двата кораба изкараха плоските си челни секции на полегатия бряг и спряха. Шепот на очакване поздрави появата на първите майстори на желязо — ниски, набити, тъмнокожи, с широка бяла лента на лицата от челото до брадичката. Като се разделиха по двама, майсторите на желязо нагласиха от двете страни на носа на кораба дървени пешеходни пътеки във формата на решетка — една за качване и една за слизане на брега. Групи мюти нагазиха в плитчините, хванаха краищата, пренесоха ги на брега и ги нагласиха здраво върху камъните. След това се наредиха в две плътни редици, които започваха от края на водата до носа на корабите и се срещаха на карето зад стълба за размяна.

Сега там стоеше Мистър Сноу с двама старейшини М’Кол и вождовете на други племена. Стив, който си беше проправил път с лакти до предната редица зрители, си помисли, че старият летописец рядко изглежда толкова внушителен. И сигурно още по-рядко така спретнат — дрехите му бяха прясно боядисани и украсени с допълнително зашити пера и камъни, блестящата му бяла коса бе сплетена и украсена с панделки.

По пешеходните пътеки пъплеха „бели ленти“ — носеха дълги трупи и дървени блокове, сгъваеми паравани и топове плат. Носеха свободни туники с геометрични рисунки над широки панталони, завършващи няколко пръста над глезените, и странни отворени обувки, направени от подметка и каиши — Стив никога не беше виждал такива. Но най-забележителни бяха лицата им. Всички майстори на желязото носеха плътно прилепващи към лицата маски, излети във формата на свирепи озъбени лица. Докато бързаха покрай него, Стив забеляза няколко вариации в основната форма, всичките еднакво ужасяващи. Всички носеха на челото широка лента от бял плат, завързан на тила, с голямо червено колело отпред — оградено от две странни думи-знаци.

С добре усвоени движения „белите“ бързо издигнаха покрита с плат платформа, обърната към събраните мютски старейшини, после бързо се върнаха на корабите. Секунди по-късно се появи тежката артилерия: маскирани яки бойци с пълно снаряжение, с дълги извити саби в натруфени украсени ножници, мушнати в широки платнени колани, завързани около кръста. Разкривените черти на черните им маски бяха изрисувани със златно, сребърно и червено, металните шлемове бяха с широки, извити надолу периферии; пластинчати доспехи ги покриваха отпред и отзад от главата до петите.

— Самураи — промърмори мютът до Стив.

За Стив те приличаха на големи отвратителни буболечки. Той ги гледаше как маршируват покрай наредените на рампата редици въоръжени мютски воини, които ги превъзхождаха в брой стотици пъти. Все пак въпреки това числено превъзходство мютите бяха тези, които се покланяха ниско, докато майсторите на желязо минаваха, сякаш са собственици на тази земя. Стив помнеше съвета на Мистър Сноу и следваше неговия пример. Всеки самурай беше съпроводен от двама въоръжени „червени ленти“ — вероятно по-високопоставени лакеи. Единият носеше квадратно знаме, закачено на висок тънък прът; другият — сгъваем полиран стол. Двадесет и четирима самураи, дванадесет от всеки кораб, се наредиха в две линии от края на водата до търговската върлина и се обърнаха с лице един към друг. „Червените“ се подредиха по двойки непосредствено зад тях.

След като се наредиха, една лодка с ниски бордове, извита предна и задна палуба и тясна централна кабина бе спусната от кораба с колела, хвърлил котва малко по-навътре. Караха я четирима обикновени гребци и кормчия. Отпред и отзад на кабината стояха на пост шестима широко разкрачени самураи със скръстени на гърдите ръце. Когато лодката стигна до брега, мускулестите гребци прибраха греблата, нанизаха през всяка страна на кабината в червено и златно стръки за носене, наведоха рамене под тях и я вдигнаха от палубата. Предшествани от шестимата мъже със саби, те понесоха красиво украсената кабина към търговската върлина. Този път дори майсторите на желязо се покланяха, когато кабината минаваше покрай тях.

Мината за информация до Стив прошепна:

— Яма-Шита.

— Какво значи това? — попита Стив също шепнешком.

— Това е важен майстор на желязо. Той контролира корабите, които търгуват с Плейнфолк.

Когато процесията стигна карето, мютите напуснаха брега и се наредиха зад и отстрани на приветстващите старейшини. Покритата носилка — защото сега кабината беше станала на носилка — беше вдигната внимателно на платформата и поставена пред търговската върлина. Стръките бяха извадени и страниците и предната част отворени, за да открият главния майстор на желязо, седнал величествено на богато украсен стол. При появата му всички мюти паднаха на колене и заровиха носове в земята. Изненадан, Стив се поклони последен.

Маската на Яма-Шита и видът му бяха още по-впечатляващи от самураите, които заеха местата си от двете му страни. Уверили се, че господарите им са седнали удобно, „червените“ забиха знамената зад платформата и застанаха отпред и отстрани с една ръка на бедро, а другата поставена ефектно върху дръжката на дълга извита сабя.

Когато размяната на официални речи свърши, Стив си проправи път назад в тълпата. Мистър Сноу му беше обяснил, че истинската търговия започва през втория ден; през първия майсторите на желязо съставяха списък на представените племена и ръководителите на делегации и теглеха жребий за реда, по който ще бъдат извиквани в карето да „правят сделка“. Освен пленените ренегати и мютите, участващи в похода, имаше кошници със зърно, сушено месо, малки торбички с ценен дрийм кап, чували с трева рейнбоу, кожи, които щяха да бъдат разменени срещу ново остро желязо. Всички стоки трябваше да се прегледат, да се провери качеството, да се постигне споразумение за тяхната стойност. Стоките трябваше да се опишат, пресметнат и натоварят; оръжията, които майсторите на желязо бяха докарали от изток, трябваше да бъдат свалени на брега. Но мъртвешките лица не бяха само търговци на смърт; те търгуваха с рогозки и плат, прежда, игли, ножове и различни инструменти и земеделски сечива, за които можеше да се сключи сделка — лопатки, гребла и много други неща, които Стив не можеше да назове.

След като формалностите свършиха, самураите извикаха администраторите си — длъжностни лица с по-нисък ранг, които можеха да пренесат казаните думи в мълчалива реч.

Старейшините от всяко племе чакаха търпеливо пред група маскирани писари, снабдени с четчици и някакви рола, които Мистър Сноу нарече хартия. С четчици и черна течност, наречена мастило, писарите отбелязваха подробности за броя на племето — мъже и жени воини, старейшини, майки кърмачки, деца и така нататък. Бързината, с която изписваха различните символи, беше изумителна и Стив се учуди на сръчността им.

Официално обявената цел на този „търговски регистър“, който се актуализираше всяка година, беше да позволи на майсторите на желязо да оценят бъдещите нужди на Плейнфолк. Стив си помисли, че Карлстром би дал дясната си ръка за такава информация. Проблемът беше, че тя бе съвсем недостъпна. Събираше се на ръка по такъв примитивен начин, че всъщност беше невъзможно да се обработи. Всички данни бяха записани със символи, които можеха да разберат само майсторите на желязо, а и обемът на пълния регистър щеше да направи кражбата много трудна.

Стив се разходи покрай корабите с надеждата да зърне Клиъруотър. Напразно. Цял час разглежда палубите и надпалубните настройки с веранди, надявайки се тя да се появи, но видя само още майстори на желязо. Утеши се с мисълта, че ако шогунът, господарят на Бет-Лем, смята доставката на един стрелолист и тайните на летене с двигател за нещо важно, с Кадилак и Клиъруотър може би също се държат като с важни гости. Ако бе така, те можеше да са на третия кораб, акостирал на известно разстояние от брега — богато украсения съд, с който беше пристигнал Яма-Шита.

От онова, което беше видял досега, мъртвешките лица бяха много дисциплинирани, знаеха как да си свършат работата и очевидно можеха да се грижат за себе си. На такива хора можеше да се разчита. Освен дългите — и къси — извити саби някои от самураите носеха лъкове — не арбалети с приклади като на пушка, високо ценени от мютите, а леки елегантни двойно извити лъкове. Носеха ги на гърбовете си в плоски плетени колчани заедно с дълги стрели с пера. Корабите, ризниците и оръжията им бяха доказателство за превъзходно майсторство, но всичко беше на ниско ниво. Нямаше признаци да владеят наричаното от мютите „високо майсторство“ — технологическите чудеса на електронната ера.

Обществото на майсторите на желязо, изглежда, се намираше по средата между това на трекерите и на мютите и бе съвсем различно. Майсторите на желязо бяха поели по трети път. Но откъде бяха дошли? И как бяха оцелели през Холокоста? Бяха ли имунни към разпрострялата се по въздуха от отровното присъствие на мютите болест? Или бяха просто друг вид полухора, отцепила се кръвна линия, сега криеща се под маски и брони и кодиран безсмислен език? Много въпроси, на които той вероятно никога нямаше да намери отговор. Но… ако майсторите на желязо бяха различна раса, оцеляла през Холокоста или по някакъв начин възникнала по-късно, тогава можеше да има и други раси. Можеше да има дори други земи отвъд източното и западното море… с различни хора с различен начин на правене на нещата. Хора, които може би дори никога не бяха чували за Първото семейство.

Въпреки бунтарската природа на Стив мозъкът му беше толкова силно промит, че му беше трудно да си представи това. Във Федерацията всичко бе просто. Светът беше разделен на „ние“ и „те“, трекери и мюти. Нямаше никакви „ако“ и „но“, никакви съмнения. Пътят напред беше ясен. Всички знаеха кои са и какво трябва да правят. Но сега…

Мислите му се върнаха към Клиъруотър. Той се замисли дали да не доплува до кораба с колела на Яма-Шита, после реши да потърси Мистър Сноу за съвет. Имаше прекалено много неизвестни. По-добре бе да почака и да види какво ще стане.

В края на деня майсторите на желязо се прибраха на корабите си и се оттеглиха от брега да пуснат котва за през нощта. Стив слушаше командите им и не можеше да разбере нищо. Езиците им сякаш бяха залепени за гърлата им.

Той се върна при огньовете за готвене. Там свиреха музиканти с пръчки и барабани и мютите пееха под съпровода на вятърни свирки и ударни инструменти, играеха игри с оцветени камъчета върху парчета бизонска кожа, разчертана на квадрати, потропваха рап на групи и изобщо си прекарваха добре. Една от главните цели на празниците, продължаващи цяла седмица, беше участниците в похода да си прекарат весело. Въздухът беше наситен с пушек от лули — човек се опияняваше само като го диша.

 

 

Единствената група, която не участваше в празненствата, беше на пленените ренегати. Стив се беше погрижил да се държи настрана от Дейв Келсо и неговите приятели, но макар и отдалеч продължи да наблюдава приятелски Джоди Казан. Нарушителите все още бяха държани отделени един от друг и пазени денонощно. Бягството не беше единствената опасност; в миналото бе имало случаи, когато заловени ренегати били открадвани от други племена — невинаги от съперничещи родове, — а ако ги отведяха, беше почти невъзможно да се върнат без големи кръвопролития. М’Колите нямаха никакво намерение да губят ценната си стока.

Откакто Джоди го беше изгонила, Стив не беше говорил с нея, но ней се сърдеше. Сега обиколи района, където държаха нарушителите от групата на Малоун, и я намери. Тя не преливаше от радост да го види, но от друга страна, и не го заплю в лицето, когато клекна до нея.

— Дават ли ти достатъчно храна?

— Има ли значение, ако не ми дават?

Стив въздъхна.

— Недей така, Джоди… дай ми възможност. Участвали сме заедно в разузнаване. За мен това все още значи нещо. Мислиш ли, че ми е безразлично какво става с теб и момчетата?

— Скоро вече няма да се измъчваш. Чух, че след два дни ще ни откарат.

— Виж… това може би няма да е толкова лошо. Тези хора изглеждат доста интелигентни. Искам да кажа, че са чисти, подстригани… и изглежда, са добре организирани. Имам чувството, че можем да разчитаме на тях много повече, отколкото на мютите.

Джоди не изглеждаше убедена.

— Всъщност — продължи Стив — в някои отношения бих искал да дойда с теб. Искам да разбера повече за тяхната организация. — Той спря. — На теб не ти ли е интересно?

Джоди го погледна пренебрежително.

— Предпочитам да съм с хора от моята раса.

— Джоди, чуй ме. Ти каза, че ще ви откарат след два, може би три дни. Ти си права… защо трябва да ме е грижа какво мислиш за мен? Факт е обаче, че ме е грижа. Ако Келсо и Медицинската шапка и другите момчета ме смятат за подлога на мютите, това си е тяхна работа. Но аз искам отношенията между мен и теб да се оправят. Както вече ти казах, има неща, които не знаеш. Не се подвеждай от външния ми вид. Аз съм тук, защото трябва да изпълня определена задача.

Очите й се спряха на неговите и тя бавно облиза устните си.

— Защо ми казваш това?

— Имам си причини. Когато вятърът те отвя, поисках разрешение да поведа една разузнавателна група надолу по реката…

— Да, знам. Вече ми каза.

— Макдонъл не разреши — продължи Стив. — Но ти се върна от смъртта и ми помогна да се спася. Кой знае? Може би някой ден пак ще се срещнем. Ако това стане, искам да знаеш, че можеш да разчиташ на мен да направя каквото трябва. Последния път, когато говорихме, ти искаше да свършиш със себе си по бързия начин. Но ти си твърде добър войник, за да завършиш живота си така. Добре, признавам, че точно сега нещата не изглеждат много добре. Твоите приятели може би ще имат трудности, но не може да е по-трудно от онова, през което сте минали.

— Тук си прав…

— Не бива да губиш надежда там, Джоди. Докато живееш, трябва да продължиш да се бориш. Дължиш го на себе си и на Федерацията.

Джоди отговори с груб смях.

— На Федерацията?!

— Да — каза Стив. — Аз бях на летателната площадка, когато връхлетя бурята. Аз бях един от хората, които се опитаха да те задържат на площадката. Видях състоянието, в което беше. Повечето хора биха се отчаяли и биха загубили надежда. Но не и ти. Ако можеше, ти щеше да се влачиш по корем срещу течението. Ти си нарушител, Джоди… толкова, колкото аз съм подлога на мютите.

Джоди го погледна и се засмя пренебрежително.

— Човекът, за когото говориш, умря, когато паднах в реката.

— Трудно ми е да повярвам. По дяволите, искам да кажа, ти беше толкова… толкова ентусиазирана.

— Знам. Тази промяна за мен също беше изненада. И аз като теб винаги съм искала да бъда планерист. На „Дамата“ прекарах най-щастливото време от живота си. Служих под командването на Хартман и Макдонъл пет години. Цели пет години. Ако бях изкарала още една, щях да спечеля щастливата шестица и пътуване до Белия дом. — Тя се усмихна. — Лежах в леглото и си мислех какво ще кажа на Генералния президент, чудех се как ще се чувствам, когато го срещна лично. Единственото ми голямо безпокойство беше, че коленете ми няма да издържат и ще се разтреперят.

Стив кимна съчувствено, но не каза нищо.

— Когато си на ешелоните или във Федерацията, непрекъснато си под напрежение. Възприемаш всичко като последно, защото са те учили, че това е начинът, по който стоят нещата. Единственият начин. И в това има смисъл. Само когато извършиш нарушение, когато започнеш да разчиташ на себе си, започваш да премисляш нещата… да си задаваш въпроси. Когато станеш нарушител, виждаш всичко по съвсем друг начин. Това не става лесно. Трябваше ми известно време да се отърся от системата. И все още имам да извървя дълъг път. — Тя се намръщи. — Семейството добре е поработило върху нас.

— Само хората се провалят — каза Стив; цитираше вуйчо Барт. — Не системата.

— Още ли вярваш в това?

Стив вдигна рамене.

— Половин година при мютите ми даде достатъчно време за размисъл.

— И?

— Това… това те променя… И е трудно да се върнеш.

— Но ти все още го искаш.

Стив внимателно обмисли отговора си.

— Харесва ли ти, или не, това е бъдещето, Джоди. Мютите не могат да спечелят. И когато те си отидат, колко дълго мислиш ще могат да издържат твоите приятели?

— Страната е голяма…

— Така е. Но дори ако ти и другите бяхте избягали от М’Кол, пак щяхте да живеете като преследвани животни.

— Не. Малоун планираше да пресечем Скалистите планини. Той казва, че оттатък имало някаква златна страна. Място близко до морето, където никога не вали сняг и където дърветата с храна са толкова много, че никой никога не гладува.

— Сериозно?

— Да. Страната се казва Калифорния.

— Мечти, породени от тревата, Джоди. Дори да има такова място, защо да отивате там? Това е безперспективно. Кой ще ви последва? Само Първото семейство може да създаде нов живот. Няма значение колко умен е Малоун или колко такива като него има. Вие никога няма да представлявате нещо.

— Вероятно си прав — съгласи се тя. — Но и така няма перспектива. Дори ако ние с теб сме достатъчно щастливи да се върнем, Федерацията никога няма да ни използва пак.

Стив прехапа устни.

— Защо?

— Защото сме били навън твърде дълго. Защото знаем твърде много.

— Какво знаем?

Незасегнатата страна на лицето й се набръчка от усмивка.

— Не е ли очевидно? Ти си бил пленен миналия юни и оттогава дишаш нефилтриран въздух. Как се чувстваш?

— Добре, но…

— Питал ли си се защо?

— Да, но…

Тя му махна с ръка да млъкне.

— Няма чудодейно средство, Брикман. Онова, което са ти дали при медицинския ти преглед, е или витамини, или безвредно лекарство. Не знам кой ти е втълпил тази идея за антирадиационен серум, но няма такова нещо. Не е необходимо. Във въздуха вече няма болест.

Стив помисли върху казаното от Генералния президент за необходимостта да се отрича съществуването на мютска магия. Ако бяха могли да направят това и да предявяват претенции за някакво нарушение на Първи кодекс, значи бяха способни — както вече подозираше — и на по-големи измами. Но той не можеше да каже това на Джоди. Трябваше да си дава вид, че не иска да промени мнението си, за да измъкне от Джоди всичко, което тя знаеше… или в което вярваше сега. Погледна я предпазливо.

— Как разбра това?

— Медицинската шапка е нарушител от три години. Познава нарушители, които не са инжектирани повече от пет години и са все още в добра форма. — Тя видя недоверчивия му поглед. — Той е абсолютно прав — защо да си измисля такива истории?

— А защо не? Той е нарушител. Ти нямаш никакъв избор, а може би и той няма, но повечето от тези хора са мошеници. Хора, съзнателно поставили се извън обществото, на-ко, дезертьори. За тях е естествено да злословят по адрес на Семейството и Федерацията. Те просто искат да изглеждат добри.

— Добре… какво е твоето обяснение?

— Джоди, аз нямам обяснение. Единственото, което зная, е, че моят баща-настойник изкара два пъти по шест години горе и умира… може дори вече да е умрял. Ако във въздуха вече няма болест как той… или всички други… са изтеглили трик?

Тя се засмя горчиво.

— Стегни се, Брикман. Ще ти разкажа една смешка. Радиацията, която убива пионерите, не е в атмосферата. Тя е в ешелоните!

Стив я изгледа втрещено.

— Но… какво ще кажеш за гайгеровите броячи? Когато ги изнесеш навън…

Джоди го прекъсна.

— Те са направени да дават обратни показания. Всичко отначало докрай е измислено. Всичко, което ни се казва, са лъжи!

Това вече беше прекалено. За Стив не бяха чужди теориите за конспирация, но жестокостта на такова престъпление срещу поколения нищо неподозиращи трекери го зашемети.

— Това не може да е вярно! Трябва да има друго обяснение.

— Дай го тогава.

— Но къде е доказателството?

— Ние с теб сме доказателството! — извика Джоди и посочи най-близките ренегати. — Огледай се! Ако казаното от Семейството е вярно, всички тези момчета трябваше вече да са мъртви!

Стив поклати глава.

— Не… това е глупаво. Татко Джак е герой. Защо ще убиват герои?

— За да ни държат под контрол — отговори Джоди. — Да спрат бягството на хора.

Стив се намръщи.

— Но защо някой ще иска да избяга от Федерацията? Първото семейство се е заклело да ни върне в света със синьото небе. Затова са всичките усилия и жертви. Какво е станало, Джоди? Когато двамата с теб бяхме на „Дамата“, ти беше горда да си пионер. Лично ми го каза. Да не искаш да ми кажеш, че нищо от това вече няма значение за теб?

— Разбира се, че има. Но ти как имаш нахалството да ме питаш, след като си се облякъл така?! Аз все още съм трекер и винаги ще бъда. Единственото, което се опитвам да ти набия в главата, е, че Първото семейство ни лъже. Над земята е безопасно от петдесет години… може би дори от повече!

— Това са ренегатски приказки, Джоди! Не можеш ли да разбереш? Малоун и другите са ти внушавали тези глупости, за да те обърнат срещу Федерацията. Но това е просто перверзна фантазия. Те са пушили прекалено много рейнбоу. Искаш ли да знаеш какво мисля? Има хора, които се разболяват, и други като теб и мен, които не се разболяват. Роз ми каза, че в Института за живот провеждали клинични изследвания на мюти с прави крайници от няколко десетилетия — опитвали да изолират генетичния механизъм, който ги прави имунни. Кой казва, че не са намерили отговор? Всички ние сме създадени в Института за живот. Може би ние с теб… и другите… сме родени с тази „магическа капсула“ вътре в нас.

Джоди го изгледа безизразно.

— Интересна теория…

— Не е по-скандална от онази, която ти току-що изложи.

— Прав си, не е.

— Както казах, аз имах време да помисля върху нещата… да задам няколко неудобни въпроса. Но като те слушам как говориш, си мисля, че може би малкото знание е опасно нещо. Ние с теб просто не знаем достатъчно, за да можем да разберем цялата картина. Може би нещата не са така прости, както ни се иска на нас, и може би устройството на Федерацията не е толкова съвършено, колкото трябва да е, но… такъв е светът. Мисля, че е важно да вярваме, че хората на върха правят най-доброто, което могат. Ако ние запазим вярата си и правим същото, ще спечелим.

Тя помисли малко, после каза:

— Бъди честен с мен, Брикман. Ти от Семейството ли си?

Стив се намръщи, после се засмя.

— Що за странен въпрос! Наистина ли мислиш, че щях да съм тук, ако бях?

— Не съм вчерашна. Миналата година беше шестото ми излизане. Семейството е навсякъде.

— Може би си права. Но аз не съм от тях… и това е истина. Макар че, ако бях, предполагам, бих твърдял същото. — Той се усмихна. — Не говориш сериозно, разбира се. Искам да кажа, ако наистина мислиш, че съм от Семейството, щяхме ли да водим такъв разговор?

— Защо не? Сега те не могат да ми направят нищо. — Тя го погледна внимателно. — Тревожиш ме, Брикман. Мислех, че съм те разбрала, но сега… Просто не знам какво целиш. Може би Малоун беше прав. Може би ти наистина си агент.

Стив стисна силно ръцете й.

— Чуй ме и слушай добре. Аз не съм от Семейството и не съм агент… каквото и да означава това. Аз съм просто човек, който прави всичко, за да се бие за онова, в което вярва. Това включва и теб.

Джоди, изглежда, прие сериозно последната забележка — макар и с известно нежелание.

— Е… винаги е добре да знаеш кои са ти приятелите.

— Виж… независимо какви са обстоятелствата, ако се срещнем отново, единственото, което искам, е честно отношение.

— Ще го имам предвид.

— Благодаря. И ако не успея да те видя отново, преди да те отведат… късмет и…

Тя стисна протегнатата му ръка.

— Успех…