Патрик Тили
Първото семейство (12)

Глава 11

В деня, в който трябваше да напусне землянката, Стив събра в една кошница за носене на гръб нещата от първа необходимост, които неговият колега „мексиканец“ бе набавил през зимата. Баз обикаляше неспокойно наоколо — усещаше, че ще се впуснат в ново приключение. Стив метна кошницата на гръб и нагласи ремъците на раменете си.

Доволен, че товарът е достатъчно удобен, Стив го свали и се замисли дали да вземе арбалета. Тъй като се предполагаше, че е прекарал зимата над земята, трите бутилки за въздух под налягане, които имаше, бяха пълни по-малко от една трета и запасът от куршуми беше ограничен. Имаха следи от използване поне един път и засъхнала кръв по тях. Като всеки друг ренегат, Стив трябваше да изважда куршумите от труповете на застреляните за храна животни, чиито кожи сега украсяваха вътрешността на скривалището му.

Ако компресираният въздух свършеше, лъкът щеше да му осигури полезна защита. В Рио Лобо се беше научил как да го използва и беше постигнал голям успех. Това оръжие беше точно и смъртоносно, но беше и пречка. Стив знаеше, че ако попадне на група мюти от племето, чийто знак е върху лъка, ще го убият още преди да опита да обясни откъде го има. Арбалетите не бяха неща, които просто се „намират“. Един воин по-скоро би изгубил живота си, отколкото да се раздели с едно толкова ценно оръжие. Това, че бе у него, означаваше, че е убил един или повече братя от съответното племе.

По време на инструктажа Карлстром му беше казал, че убиването на мюти е нещо, което ренегатите трекери избягват винаги, когато е възможно. През последните няколко десетилетия малки групи мародери постепенно бяха спечелили доверието на племената, чиито земи граничеха с Новите територии.

Те бяха врагове на Федерацията, но ги търпяха. От време на време търгуваха с тях, главно с изоставена апаратура, но истинско социално взаимодействие нито се търсеше, нито се предлагаше и от двете страни. Ренегатите може да бяха дезертьори, но в сърцата си повечето все още бяха трекери. Никой от тях нямаше да сподели леглото си с жени с израстъци по главата. Резултатът беше крехко, но несигурно съвместно съществуване, което АМЕКСИКО подкрепяше от все сърце, когато това отговаряше на нечестните й цели, и със същата готовност правеше всичко да го подкопае.

Стив реши да остави арбалета в укритието — малък тунел, който Снейк-Айс беше изкопал през зимата и през който можеше само да се пълзи. Изходът, на известно разстояние от землянката, беше закрит от камъни и храсти; входът се затваряше с капак от пръст и ракита, който беглецът поставяше след себе си. Всичко ценно, което не му трябваше за пътуването, вече беше прибрано там.

След като сложи капака, Стив си спомни, че е забравил да извади коша от реката. Изруга, взе пушката си и излезе от землянката. Баз изтича покрай него, после спря на няколко метра с повдигната предна лапа и предпазливо задуши въздуха. Стив спря зад камъните и клоните, закриващи входа на землянката, и огледа околността с очукания си бинокъл.

Не откри никакъв признак на опасност. Нямаше никакви хора, както и през цялата изминала седмица. Все пак човек никога не можеше да е сигурен. Всеки ренегат, който планираше да избегне пионерните наказателни части, владееше изкуството да се крие — нещо, което беше втора природа на мютите. Стив беше изкарал кратък теоретичен курс, но все още му липсваше практика.

Като прошепна на Баз да се върне при него, Стив излезе от укритието и тръгна по полегатия склон към реката; държеше пушката си готова за стрелба, с пръст на спусъка. Когато влязоха между дърветата, козината на гърба на Баз настръхна. Вълкът отново спря, оголи зъби и тихо изръмжа.

Стив коленичи зад дънера на най-близкото дърво и внимателно заслуша. Единственото, което можа да чуе, беше тихият ромон на реката. Той се огледа, след това обиколи приведен склона, притичвайки от дърво на дърво, докато не стигна до една голяма секвоя.

Надникна зад дънера и видя защо беше настръхнал Баз. Вляво, до надвисналата скала, едно голямо космато животно беше клекнало до водата. Мечка. Стив знаеше, че някои мечки имат навика да вадят кошовете за риба. Лошото беше, че обикновено ги късаха.

Стив вдигна пушката. Ако можеше да спаси рибата и да застреля мечката, щеше да си разнообрази менюто. При ограничения резерв от амуниции трябваше да се опита да я повали с един троен залп. Тези мечки бяха трудни за убиване. Три куршума в бута само щяха да я раздразнят. Изстрелът щеше да е смъртоносен, ако можеше да накара животното да се изправи на задните си крака и да стреля в сърцето.

Стив мина на петдесетина метра надолу по течението под коша и намери място, което му даваше безпрепятствен поглед към неговата цел. Мечката измъкна коша от водата и се изправи на задните си крака. И чак когато опря здраво пушката на рамото си и се прицели, Стив видя, че мечката се е превърнала в нечие зимно палто. Свали пушката и пристъпи напред с пръст на спусъка. Собственикът на мечата кожа се обърна към него, без да пуска коша. На тревата до скалата лежеше пушка. Непознатият явно беше ренегат. Беше нисък, с обветрено овално лице и сиви, дълбоко разположени очи, които се сториха на Стив смътно познати.

Стив пристъпи напред, насочил пушката в средата на палтото от меча кожа. Извика Баз. Вълчето се подчини, но продължи да ръмжи срещу непознатия. Лявата страна на лицето на ренегата, включително вратът чак до ключицата, бе лошо изгорена. Белегът беше груб, грозен, розов.

Мечата кожа вдигна празния кош и попита:

— Твой ли е?

Стив кимна и каза:

— Насмалко не те убих.

Мечата кожа отговори с крива усмивка:

— И тебе насмалко не те убиха.

Стив бързо погледна през рамо и видя да се появяват още няколко души. Единият носеше жълта командирска фуражка. Всичките имаха трицевни въздушни пушки. Бяха го обградили. Не беше време да се прави на негостоприемен. Стив опря приклада на пушката си на земята и каза:

— Ако ти и приятелите ти сте гладни, бъдете добре дошли да споделите каквото имам в скривалището си.

— Много мило от твоя страна. — Мечата кожа му подхвърли плетения кош. — А сега ми дай пушката си, докато се опознаем по-добре. Приятелите ми са доста нервни.

Стив смени пушката срещу коша. Баз вече беше започнал да се сприятелява. Докато се изкачваха по склона, Стив гледаше мечата кожа. Накрая попита:

— Не съм ли те виждал някъде?

— Смешно. Аз си помислих същото за теб. От кой ешелон си избягал?

— От „Луизианската дама“. Свалиха ме миналия юни.

— Кучи син! — възкликна мечата кожа. — Помислих си, че може да си ти! Брикман, нали?

Стив спря и възкликна:

— Не ми казвай, че и ти си от „Дамата“!

— Не ме ли позна? — Ренегатът свали кожената качулка и отмести сплъстения бретон от челото си. — Опитай от тази страна. Лявата не изглежда много добре.

Стив зяпна от изненада. Мечата кожа беше жена — неговият командир, пометен от летателната площадка по време на първата им голяма битка с мютите.

— Джоди? Джоди Казан?!

— Позна от първия път.

Стив се опита да прикрие объркването си.

— Но… аз… аз бях на площадката, когато умря!

— Поправка. Почти умрях. И повярвай ми, преди тези тук да ме намерят, исках да съм умряла.

Стив я гледаше, умът му все още отказваше да повярва на очите.

— Това е невероятно! Не мога да повярвам как…

Джоди кимна.

— Просто късмет. Смъртта ми сигурно е била доста ефектна, нали?

— Да. — Стив погледна обезобразеното й лице. — Май си видяла доста зор.

— Да, но… — Казан вдигна рамене. — Жива съм. И два пъти по-грозна.

Другите ренегати ги наобиколиха. Стив преброи осем. Бяха абсолютна сбирщина. Всички носеха над бойните си униформи животински кожи и най-невероятни шапки. Ръчно шити патрондаши, натъпкани с бутилки за въздух и резервни пълнители, кръстосваха гърдите им и повечето носеха мачете или бойни ножове. Обветрените им лица бяха небръснати, очите им бяха очи на ловци и бегълци, научили се да оцеляват при трудни условия.

— Това е Брикман — каза Джоди. — Не е опасен. Бяхме заедно миналия април на борда на „Дамата“. Свалиха го през юни.

— Същия ден, когато тя падна от площадката — добави Стив.

— Къде е Малоун? — попита Джоди.

— Проверява скривалището — каза Жълтата фуражка.

— Да отидем при него — каза тя. — Нашият приятел любезно ни покани да сподели с нас каквото има.

Докато отиваха към скривалището, Стив преброи още дванадесет въоръжени ренегати, застанали на пост. Един от тях слезе по стъпалата да извика Малоун.

Малоун беше мършав противен човек с бледи пронизващи очи като на оценителите, които бяха създали на Стив толкова неприятности. За разлика от повечето ренегати, беше избръснат сравнително гладко. Дългата му кафява коса беше вързана на тила с парче защитен плат. На челото си имаше лента от същата материя срещу пот. Някой се беше опитал да набие носа му в челото и от израза му личеше, че още е огорчен от това.

Малоун седна на един камък и заслуша мълчаливо, докато Джоди си каза мнението, после й махна да се отстрани и се обърна към Стив.

— Добре, приятел, каква е твоята история?

Стив започна да описва пленяването си и бягството от мютите, като пропусна да спомене за Клиъруотър и факта, че беше научил Кадилак да лети. Описа как кърпеният плат на планера беше започнал да се разнищва и обясни, че това го е принудило да се откаже от първоначалния си план да се върне направо във Федерацията.

Малоун слушаше разказа за приключенията му с безизразно лице, което не позволи на Стив да разбере колко добре се справя. Той млъкна, надявайки се да предизвика някаква реакция, но Малоун само кимна и му направи знак да продължи.

Стив продължи с историята, която грижливо беше репетирал в Рио Лобо. Как скрил планера и след това продължил пеша на юг, докато не видял отряд мюти. Решил да продължи, като заобиколил територията им, тръгнал на изток и стигнал до сливането на реките Северна и Южна Плат. После още веднъж срещнал мютски воини от същото племе и успял да се изплъзне, като плувал през нощта на сал от трупи по течението. Стигнал южния бряг и тръгнал отново, решен да се върне във Федерацията — единствената му надежда за оцеляване. И тогава, когато почти не припадал от изтощение и глад, имал щастието да попадне на скривалището — и тук прекарал зимата.

Малоун погледна и даде знак на един от приятелите си — човек с рошава руса коса. Ренегатът донесе малко портативно радио и го остави между Стив и Малоун. Стив се беше обучавал в Рио Лобо да работи с такъв апарат. Беше много усъвършенствана комуникационна апаратура, произвеждана изключително за АМЕКСИКО.

Стив погледна радиото, после вдигна глава към Малоун.

— Ще ми обясниш ли какво прави това нещо тук?

— То е на човека, когото намерих да живее тук, Джо Тайсън.

— И къде е той?

— Аз… го застрелях. — Стив спря, но не последва никаква реакция и той продължи по сценария: — Мислех го за честен. Той ми предложи да сподели храната си с мен, даде ми подслон, след това ме научи да ловувам и да залагам капани. Разбирахме се добре. После един ден към края на декември ме изпрати на лов. Тогава го чух да говори. Промъкнах се тихо и го намерих да работи с това нещо. Съобщаваше на някого името и номера ми.

Малоун не изглеждаше впечатлен.

— И какво? Нали точно това си искал — да се върнеш във Федерацията.

— Да. Това бях решил да направя, но Тайсън ме представяше като ренегат и…

— А ти не си ли?

— Не! Или поне не бях тогава. Избягах от мютите, защото исках да се върна в командата си. Не знаех как по друг начин да постъпя… питайте Джоди. А този човек ми правеше досие.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами… разказваше как ме бил хванал да скитам наоколо и как според него съм се подмазвал на мютите.

— А не беше ли вярно?

— Не! — извика Стив и посочи белезите на бузите си. — Виж! Те дори промушиха стрела през лицето ми! Това ли значи подмазване?

— Но Тайсън не ти е повярвал.

— Да. Но не знам защо. Не исках да разбера каква задача изпълнява или кой беше той. Нищо от това, което казваше за мен, не беше вярно, но бедата беше вече сторена. Знаеш какви са законите. Що се отнася до Федерацията, аз вече бях труп. Затова му забих три куршума в главата. — Стив разпери ръце. — Единственото, което можех да направя.

— И остана тук…

— Къде другаде можех да отида?

Малоун кимна и посочи радиоапарата.

— Знаеш ли как се работи с това?

— Не.

Малоун си даде вид, че вярва. Погледна пръстите на дясната си ръка, след това втренчи бледите си очи в Стив.

— Чу ли името на човека, с когото говори?

— Беше позивна, „Майк-Х-Рей-Уан“. — Малоун погледна Жълтата фуражка. — Тайсън нарече себе си „Снейк-Айс“.

— Какво направи с него?

Стив посочи първия гроб.

— Лежи под камъните ей там.

Малоун се обърна към Жълтата фуражка и каза:

— Провери.

Ренегатът взе трима души и отидоха да разкопаят гроба.

Стив извика след тях.

— Гледката няма да е приятна!

— И така… Брикман. Прекарал си зимата тук самичък? — продължи Малоун.

— Да. Допреди седмица не видях нито едно човешко същество. — Стив погали вълчето. — Баз ме събуди посред нощ. Още докато си обуя ботушите, някакъв тип слезе от един самолет.

— Кой беше? Приятел на Тайсън?

— Не го попитах. — Стив посочи новоизкопания гроб. — Но ако искате да проверите, той е под другия куп камъни ей там. — Новоубитият на-ко беше за алиби на Стив в случай, че някои бродещи ренегати са видели или чули скайрайдъра и са решили да претърсят околността.

Малоун погледна към гроба, после изпрати човек да съобщи новината на Жълтата фуражка.

— Затова ли реши да се махнеш?

— Да. Реших, че при снега и лошото време до пролетта няма да дойдат да потърсят Тайсън. Всичко беше чудесно допреди седмица… докато не дойде онзи, дето е под онези камъни. Дойде изневиделица. Реших, че ако смяната на Тайсън не може да изпраща сведения, тук може да стане напечено.

— Да, би могло. — Малоун не сваляше очи от Стив. — Какво мислиш, е правил Тайсън тук?

— Не знам. Знам само, че той нямаше да подобри перспективите ми за кариера.

Устата на Малоун се изкриви в подобие на усмивка.

— Е, и ти не си направил много за това.

— Номерът е да оцелееш. Това научих, докато бях при М’Колите.

— И накъде беше тръгнал? При твоите приятели мютите?

Стив поклати глава.

— Не. И нека изясним едно нещо. Тези идиоти не са ми приятели.

Малоун кимна.

— Откъде взе коженото палто?

— От същото място, откъдето взех кожите за спане. От Тайсън. Всичко, което притежавам — и тази пушка, и това, в което съм облечен — е от него.

— А вълчето?

— Баз… е, трябваше ми някой, на когото да говоря.

Малоун го удостои с поредната крива усмивка.

— Възхищавам ти се, Брикман. Малцина биха могли да оцелеят сами като теб. И да опитомяват животни. Бързо се приспособяваш.

— Винаги съм го правил.

— Да бе… — Малоун извика Баз. Вълчето тръгна полекичка напред, размахвайки игриво опашка. Малоун извади от торбата с храна, завързана за кръста му, сушено месо, отряза едно парче и го вдигна, така че Баз да трябва да подскочи. — Тайсън научи ли те да ловиш гризлата?

— Да — отговори Стив.

Гласът на Малоун неочаквано стана суров.

— Дръжте го!

Двама ренегати сграбчиха Стив и извиха ръцете му. Малоун хвана вълчето за врата, обърна го към Стив и извади въздушния си пистолет.

— Не! — извика Стив. Но беше много късно. Докато викът излизаше от устата му, Малоун допря дулото до главата на вълчето и натисна спусъка.

— Дайте му го. — И хвърли безжизненото тяло на Баз на Стив. — Одери го.

Стиснал мъртвото вълче до гърдите си, Стив трепереше от гняв.

— Мръсник!…

— Не се пали, Брикман. И без героични жестове. И без тях си загазил.

Стив извади бойния нож на Нейлър, хвърли убийствен поглед на Малоун и се залови за работа. Острият като бръснач нож беше специално изтрит да изглежда, сякаш е заточван на обикновен камък. Той одра Баз с разумно съчетание от умение и недодяланост. Инструкторът му в Рио Лобо беше прекарал часове, обучавайки го как да действа естествено, и не го остави на мира, докато Стив не се научи да изпълнява с неподправената лекота цяла гама рутинни задачи, свързани с оцеляването, която може да се очаква от човек, прекарал девет месеца самичък на повърхността. Свали кожата от кървавия труп и я хвърли в краката на Малоун.

— Сега го нарежи — каза спокойно Малоун. — И когато го направиш, запали огън и ми го опечи.

Стив погледна Джоди Казан. Беше ясно, че му съчувства, но не се помръдна да се застъпи за него. В тази ситуация Малоун и другите ренегати имаха всички основания да са подозрителни, но на същото основание следваше, че надземните операции на АМЕКСИКО не са толкова тайни, колкото желаеше Карлстром.

Стив заби ножа между задните крака на одраното вълче, разряза трупа чак до гръдния кош и започна да вади червата, сърцето и белите дробове — искаше му се да натика цялата воняща гадост в гърлото на Малоун. Заплахата от отмъщение обаче изглеждаше най-малката грижа на Малоун. Той и хората му се заеха да претърсват скривалището. Малоун си взе каквото му хареса от намереното, останалото беше разпределено между членовете на групата.

Жълтата фуражка се върна от разкопките и потвърди наличието на два трупа. Стив тъкмо палеше огъня. Малоун остави двама ренегати да го пазят и отиде да огледа труповете.

Докато го нямаше, Джоди събра малко съчки, отиде при Стив и каза:

— Не прави глупости. Просто изпълнявай каквото ти се нареди. Всичко е проверка.

— И с теб ли се държаха така?

— Не, но… при мен нещата бяха малко по-различни. Аз не бях в състояние да споря.

— Добре, добре — промърмори Стив. — Значи той е шефът. Иска да покаже, че е печен. Разбрах. Но ти нали му обясни? Защо ми създава такива трудности?

— Не знам. Може да е заради радиоапарата.

— Не е мой, Джоди. Кълна се. Знаеш, че на ешелоните нямаше такива неща.

— Вярно. Но откакто съм с тези хора, разбрах, че има много неща, за които не съм знаела.

— Например?

Джоди погледна през рамо, видя Малоун и Жълтата фуражка да идват към тях и понечи да се изправи.

— По-късно…

Стив я хвана за китката.

— Джоди… кажи една добра дума за мен, а?

— Разбира се… — Тя издърпа ръката си и побърза да се отдалечи.

Малоун и Жълтата фуражка дойдоха и загледаха как Стив нанизва вълчето на тояга и го провесва над огъня — техника, която беше научил от мютите. Той се изправи и попита водача на ренегатите:

— Доволен ли си?

Малоун отговори със светкавичен удар с лявата ръка в слънчевия му сплит. Докато Стив падаше, Малоун му нанесе също толкова силен десен в челюстта, който го повали по гръб. Зашеметен и с кървяща уста, Стив се опита да се изправи на колене. Малоун го изчака да се вдигне от земята и след това го изрита в слабините. Стив рухна.

Малоун застана над него.

— Нека ти дам един приятелски съвет, Брикман. Не обичам умниците. Компрендо?

Стив стисна зъби в усилие да спре болката, която заливаше тялото му, и кимна мълчаливо.

Малоун се обърна към останалите.

— Вдигнете го. Не ща боклук, докато ям.

Двама души изправиха Стив и го хванаха под мишниците, тъй като се клатушкаше. Малоун пристъпи към него и изсъска в лицето му:

— Ще ти кажа и нещо друго. Не вярвам нито дума от това, което каза. Знаеш ли какво мисля? Мисля, че си агент. Шибан доносник, изпратен тук от Семейството да подмами нас, нарушителите.

— Ако мислиш така, значи не си с всичкия си — каза Стив. Едва движеше долната си челюст. — Бил си тук толкова дълго, че си се побъркал.

Малоун кимна спокойно, отстъпи назад и нанесе един ляв кос удар, с който едва не откъсна главата на Стив. После каза приветливо:

— Много говориш.

Стив опита да го заплюе, но успя само да проточи кръв и слюнка по брадичката си.

— Слушай — изломоти той. — Ако ще ме убиваш, давай и да свършваме. Какво значение има? След като съм бил тук девет месеца, с мен вече е свършено.

— Вярно — отговори Малоун. — Но ние не хабим патрони за доносници. — Той се обърна към Жълтата фуражка. — На кола.

— О, не! — извика Джоди и посегна да хване ръката на Малоун. — Чуй ме…

Малоун я отблъсна и вдигна заканително пръст.

— Затвори си устата и стой настрана!

— Малоун, моля те! — възкликна Джоди. — Познавам този човек. Той не е доносник, уверявам те! Живота си залагам!

Няколко от помощниците на Малоун вдигнаха ударниците на оръжията си и ги насочиха към Джоди. Малоун извади въздушния си пистолет и с бавно, демонстративно движение протегна ръка и опря дулото в челото на Джоди.

— Нито дума, или…

Джоди прехапа устна и отстъпи.

Двама ренегати отсякоха един дебел кол с брадвите си, подостриха го и го забиха здраво в земята. Стив ги наблюдаваше със свито сърце. Ако беше напуснал скривалището един ден по-рано, може би щеше да избегне срещата с бандата главорези на Малоун. От друга страна, нямаше да срещне Джоди Казан. Беше очевидно, че тя е доведена до състояние на сляпо подчинение, но независимо от това се осмеляваше да противоречи и може би щеше да му окаже някаква помощ — при условие че той издържаше на следващия номер на бандата.

Очевидно с приказките си не си беше подобрил положението. Откакто беше излетял от площадката на Линдберг и беше излязъл на повърхността, му беше все по-трудно да държи езика зад зъбите си. Беше разчитал на късмета си дори при срещата с Генералния президент. Е, сега късметът най-после му бе изневерил. Карлстром го беше предупредил, че ренегатските групи са станали извънредно предпазливи при приемане на скитащи разузнавачи. И наистина имаха достатъчно основания за това. Като всички завършили в Рио Лобо, Стив беше подготвен за такава среща. Познаваше района като петте си пръста, а двата трупа бяха свидетелство, че всяка дума от историята му е вярна. Дори радиото беше част от грижливо репетирания сценарий.

Срещата с Джоди Казан беше неочакван добър шанс. Нейната дума трябваше да е достатъчна да премахне всякакви съмнения в достоверността на историята му. Но поради някаква причина нейните другари, изглежда, не искаха дай повярват. Подозренията на Малоун граничеха с параноя. Единственият начин да го задоволи беше да признае обвинението му за вярно. Лош ход. При нескритата омраза на Малоун към Федерацията това би било най-фаталното признание. Стив просто трябваше да остане твърд и да понесе всички мръсотии, които щеше да му сервира Малоун.

Забиха кола здраво, като оставиха четири стъпки да стърчат във въздуха, замъкнаха Стив при него и го натиснаха да коленичи с гръб към кола и с крака от двете му страни. След това го вързаха здраво с въжета, които минаваха през кръста, гърдите и шията. Стив се зачуди защо оставят ръцете му свободни, но скоро пълният ужас на онова, което го очакваше, стана ясен. Домъкнаха трупа на онзи на-ко, когото беше застрелял и заровил, и го сложиха на колене с лице към Стив. Двама ренегати издърпаха ръцете му около трупа и завързаха здраво китките му една за друга.

Стив отдръпна главата си от калното сиво лице на мъртвия и се опита да не гледа в зейналите очни орбити.

— Хей, момчета — изграчи той през подутите си устни. — Какво правите? Развържете ме.

Жълтата фуражка се наведе над него.

— Виж, приятелю, ако искаш да си направиш една услуга, кажи на шефа онова, което иска да чуе.

— Вече ви казах! Тук съм, откакто ме свалиха над Уайоминг! Тайсън и този човек бяха агенти!

— Може и да си прав — съгласи се Жълтата фуражка.

— Тогава защо правите това с мен?

— Просто се опитваме да научим истината. Ти твърдиш, че си застрелял този човек…

— Това е истина…

— Да… но кой слезе от самолета?

— Той!

— Така казваш ти — но можеш ли да го докажеш?

— Кристо! Какво искате… видеограма от Генералния президент?! Познавам този район като собствения си джоб. Сложил съм капани навсякъде. Мога да ви заведа на мястото, където съм скрил „Блу-Бърд“…

Жълтата фуражка го прекъсна.

— Ако си искал да се върнеш у дома, защо не си използвал радиото на Тайсън?

— Не знаех как.

Жълтата фуражка отговори с язвителна усмивка.

— Измисли нещо по-умно. Ти си планерист. А планеристите са интелигентни хора.

— Интелигентни сме. Точно затова не се опитах да се обадя на никого. Нямаше смисъл. Тайсън вече ми беше отнел всякакъв шанс да се върна у дома.

— И за всичко това трябва да вярваме само на твоята дума.

— Какво трябваше да направя? Да си скъсам задника от работа, за да ги запазя живи, докато вие решите да наминете?

Жълтата фуражка кимна.

— Може би да. Защото може би ти наистина си нарушител. Кой може да каже? Според теб може би ние самите сме прикрити агенти. — Той се усмихна. — Страхотен виц, нали?

— Наистина, страхотен — мрачно каза Стив. — Винаги съм искал да срещна някой агент.

Двама ренегати прекараха въжетата над раменете му и ги завързаха за кола. Жълтата фуражка провери възлите, за да е сигурен, че Стив няма да се измъкне, след това развърза каишките, които държаха бойния нож на Стив към прасеца му.

— Това вече няма да ти трябва…

Стив наблюдаваше със смесица от отчаяние и недоверие как ренегатите се отдалечават. Оттатък скривалището други ренегати завързваха раниците си и се приготвяха да тръгнат. Джоди дойде при Стив с шише вода и го допря до устните му.

— Поздрави от Малоун Стив се усмихна сурово.

— Какво трябва да означава това… да ме накара да се чувствам по-добре, или да продължи агонията ми?

— Пий… — Тя надигна шишето и водата потече в устата му.

Стив преглъщаше жадно, но не прекали.

— Благодаря.

— Виж, наистина съжалявам, но… с твоите приказки ти изобщо не си помогна. Ние може да изглеждаме парцалива банда, но Малоун е организирал работата добре… както го правеше Макдонъл на „Дамата“. Ти си преживял зимата, но само защото си намерил това скривалище и защото човекът, който е живял тук, ти е показал как да преживееш. Самичък нарушител не може да оцелее. Ако искаш да оцелееш, трябва да се държиш за бандата. А това означава да изпълняваш нарежданията на водача.

— Ще се постарая да го запомня. Ти също се пази.

Джоди се огледа и пусна един нож между коленете на Стив, където не можеше да се види.

— Изчакай — прошепна тя. — Аз съм на твоя страна. — Изправи се и зави капачката на шишето. — Когато си отидем, опитай да се освободиш от този кол.

Стив кимна. Джоди тръгна към чакащите ренегати. Групата на Малоун вече беше заминала. Останалите се разделиха на няколко малки групи, които тръгнаха по различни пътеки на запад.

Никой не се обърна. Сякаш той беше престанал да съществува.

Стив погледна към небето. Нямаше да мине много време преди да дойдат лешоядите. Бремето на мъртвия на-ко ставаше непоносимо. Той размърда колене в опит да облекчи схващанията в краката си. Въжетата бяха стегнати, но като премести теглото си от едно коляно на друго, той можа малко да облекчи болката. Знаеше, че облекчението е само временно. Болката щеше да става все по-силна и след няколко часа непоносима.

Главата на трупа се полюшваше на лявото му рамо. Стив отмести лицето си настрана и погледна с крайчеца на окото си надолу. Устата на трупа зееше. Една муха влезе в нея да я изследва.

„О, Талисман! — помисли Стив. — Ако е вярно, че съм роден в сянката ти, сега е време да го докажеш. Ако можеш да ме отървеш от това, кълна се, че никога няма да се съмнявам в нищо, казано от Мистър Сноу за теб…“