Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Пътепис
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
filthy (2010)

Издание:

Марко Семов. И за Америка като за Америка

Редактор: Динко Тучев

Художник: Петър Добрев

Техн. редактор: Мария Иванова

Коректори: Мария Енчева, Красимира Костова

ИК „Пейо К. Яворов“, 1991

История

  1. — Добавяне

Посвещавам тези книга на паметта на Пламен Илиев

Всякак съм си я представял Америка. Веднъж ми се е явявала като градина. Вървиш си из нея, късаш си, каквото видиш, и си ядеш. На очите сито и на стомаха. Кой колкото иска — толкова. Никой не те дърпа за пеша и не ти казва: „Хей, бате, къде дават така?… Я ела тук да те видим кой си, що си!“

Друг път съм си я представял като края на света, до който майката му е да се добереш с някой кораб. Качиш ли се на него, хвърляй шапка. Все някой ден ще те изсипе в Америка, а там вървят хора и викат: „Малко работа, много пари…“ И моите земляци, младежи още, ненаплашени от живота, с як, балканджийски кокал, вървят най-отпред. Тях пък работата въобще не ги интересува. Кого, балканджията ли ще уплашиш с работа или с недояждане? Ти само парата му помахай пред очите и ела гледай — как се плюнчи молив, как се пишат документи и бършат сълзи… „Къде бе, Иване, Пенко, Боньо?…“ „Отиваме в новите земи…“ И все си представях тия мои земляци и други българи, които в края на миналия век, а някои и преди това стигнаха Америка, с едната ръка да копаят, да сеят или да зидат, с другата да пъхат в джоба си долари…

Леле, пък тази дума като я чух най-напред от комшията… Той даже не викаше долар, а дола̀р. Все не можех да си го представя какво нещо е това доларът, освен като всесилен господ — каквото си иска, това прави с човека. Командва го — легни, стани, напред, назад, продава едно, купува друго, гали, мъмри, раздава подаръци, заканва се с пръст и налага наказания. А на гърба си метнал един огромен кош, пълен с всякакви хубави дрехи, с печенки, кебапчета и разни сладкиши и вика: „Насам, народе, насам…“

И народите от цял свят тичат към долара и като го пипнат с пръст, по-големи от тях няма. Сега си мисля, че това е първото ми вярно социално усещане. С него се е заченала, с него си живее и тъй, с долара на уста, ще си върви Америка. А и не познавам човек, който да е побарал долара, и да е пропаднал.

Америка съм си я представял също така пренаселена с много богати лели и вуйчовци, които, като умират, оставят несметни богатства. Тъй съм и запомнил по-старите хора да казват: „Ти него не го мисли, той има вуйчо в Америка.“

Като тръгнах на училище, Америка взе да ми се явява и в по-друга светлина. Нямаше я вече онази Америка на комшията и на комшийката — една винаги добре облечена жена, с дрехите, донесени от мъжа й, след като се върна от Америка… Тя отстъпи назад, за да се появи в представите ми една друга Америка. В това отношение много ми помогнаха учителите, книгите, вестниците. Думи и изрази, като американски империализъм, Дивия запад, враг номер едно на народите, мракобесническа държава, душителка на мира и прогреса — всички тях ние ги научавахме много по-рано, от колкото коя е столицата на тая държава, от колко щата се състои, с кои океани и страни граничи. Дори и какъв език говорят американците.

Може да се каже, че в тази нова светлина познанията ми много скоро още се разшириха, когато започнах да бягам от училище, за да ходя на кино, когато се поява телевизията, когато ставах по-редовен читател на вестниците — и български, и най-вече съветски, от които за Америка научих нови страшни истини:

В Америка на лягане и на ставане пият уиски. Представех ли си американец, с голяма, пълна догоре чаша с уиски го виждах. Пият мъжете, пият и пропадналите американски жени, пият алкохол вместо майчиното си мляко даже и децата. Спомням си, и като сега я виждам пред себе си, една статия в „Работническо дело“, в която се даваха от достоверни по-достоверни и от страшни по-страшни данни за американския алкохолизъм, който, ако продължаваше да се шири така, след година-две Америка я търси в някоя психиатрия или лудница, където се изпращат докрай алкохолизиралите се и развратени държави.

За пушенето пък в Америка да не говорим. Тия пури, дебели като нашенска къделя, всякакви най-силни и отровни буржоазни цигари, пълни не само с тютюн, ами и с наркотици, за тях да не отваряме дума. Бременни жени, майки на кърмачета, самите кърмачета — всичко това американският капитализъм го подпалва с цигарен дим още в пелените и Америка, погледната, да речем, от самолет, не е нищо друго, освен едва горяща и догаряща капиталистическа държава…

Ами черните?… Тази дива расова ненавист, която американският империализъм разпалва между хората. И там, у тях си, и навсякъде по света. Всичко да си в Америка, черен човек и въобще цветнокож да не си. С пищови, с напалм, с камшици, с ласа, с какаото им падне на американците, малтретират по най-жесток начин черното население, както и, индианците, които пък вече съвсем са на изчезване. С което дават един най-отблъскващ пример на света докъде съвременният капитализъм може да докара бедните и прогресивни народи. За разлика от хармонията и обичта, която изпитват един към друг народите от нашите социалистически страни, и особено пък към слабо развиващите се държави.

Да говорим ли за употребата на другия страшен опиат — кока-колата, с което американските войници, пияни-заляни, вършеха своите зверства из ония страни, в които Америка непрекъснато си пъхаше носа и пречеше на самостоятелното им и прогресивно развитие… Това, че Америка е една държава, която води най-агресивните войни в човешката история, че се меси в щастливия живот на новоосвободените колониални народи и иска да командва всичко и всички — не подлежеше изобщо на съмнение в моето, а и на целокупния български народ съзнание…

Ами задният двор на Америка?… Гетата, натъпкани с гладни, безработни, жадни за труд и светлина народни маси, които Америка потиска и държи в най-дълбоко невежество. Тази същата Америка, която ежеминутно и ежечасно ражда безработица, и изхвърля на улицата гладни, бездомни хора, които, като няма къде да спят, се търкалят по тротоарите — живо обвинение докъде могат да докарат потъналите в охолство и тлъстини капиталисти собствените си народи. Добре, че имаше честни, класово осъзнати социалистически журналисти, които описваха това човешко дъно или направо го снимаха и изпращаха снимките насам — от една страна, да видим докъде е стигнал съвременният капитализъм, от друга — като го сравним със себе си, да се убедим черно на бяло, че ние живеем в най-щастливото и справедливо общество в цялата човешка история…

Ами за обикновените американски граждани какво да кажем. Толкова приказки съм чул от приятели и познати, които са били в Америка. Една България не знаят къде се намира и освен магазинчето, освен фермата си, освен гоненето на долара, нищо друго по света не ги интересува… Е, били много открити и дори наивни. Ама ти видиш ли такъв открит човек, не си ли наясно, че си имаш работа с най-долнопробен балама. Друго е, като човек умее да ти смигне с едното око, после с другото, дето знае какво е това „лява ръка — десен джоб“, и който, поискаш ли му услуга, винаги може да ти каже: „Лесна работа, мой човек!“ Пък оттам нататък „я камилата, я камиларя“… Всичките тия поговорки простите американци нито ги знаят, нито хабер имат от тях… Е, какво може тогава да се очаква от такава държава и от такива хора, дотам пропаднали в нашето обществено съзнание. А ето на, точно за тази държава ми се случи да се запътя в едно време, когато светът, както винаги е ставало в приказките, се мести от единия рог на най-големия козел на другия, когато си преоблича не само дрехите, но и душата, и мозъка…

Ала не мислете, че тръгнах сам за Америка. Освен с познанията, осигурени ми от нашата пропаганда, в която години наред и аз честно и с вяра в светлото бъдеще се трудех, много години още преди да пристъпи кракът ми във вестник, бях ходил до Америка с Алеко Константинов. И в Пратера съм бил с него, и в Чикагските кланици, и на Ниагарския водопад. Така че Америка, ако и да не съм я изръшкал, както би казал неговият човек Бай Ганю, все пак малко — много поназнайвам и от географията, и от обичаите й, и от онова, пред което да се чудиш да ръкопляскаш ли, да се кръстиш ли, и на което светът е рекъл: американска работа…

В крайна сметка: тичане, бързане, нерви, трясък, врясък, гонене на долара — това беше най-обобщената ми представа за Америка, участие във формирането на която взеха най-активно и американските филми.

А щом един американски филм ти показва каква престъпна държава е Америка, щом той ти казва какви страшни кражби и убийства стават там, какво повече ти трябва. Знаех също, че ако нямаш двайсет долара в джобчето на сакото си, по-добре не излизай на улицата… Щом ти ги поиска американският престъпен елемент, внимателно бъркаш в джобчето, усмихваш се и ги подаваш. Но в никакъв случай не търси пари във вътрешен или заден джоб. Престъпникът на секундата те ликвидира с ножа си, защото мисли, че вадиш оръжие… Тая пък история с двайсетте долара я зная и от сън да ме бутнеш… Казваха ми я всички приятели, които са били в Америка, а и немалко такива, които не са били. Една седмица преди да тръгна за САЩ, закопчах въпросните двайсет долара в ризата си, с която щях да пътувам, и всяка вечер, преди да си легна, и сутрин, като стана, пробвах се — как ще бръкна в джобчето, как ще ги извадя, без да дам никакво основание на престъпния американец да си помисли, че мога в малкото джобче на ризата си да държа пистолет… Познавачите на Америка също тъй ми казваха, че вечер след седем часа за никакво излизане по улиците не може да става дума… Тогава престъпният свят изпълзявал от леговището си, напълвал градовете с пистолети и ножове, полицията се обърквала какво и кого по-напред да пази и тогава започвали страшните кражби, убийства и пожари… Макар че, както ме уверяваха, и в хотела да си седиш, не е съвсем безопасно. Неслучайно, както писа нашата безпристрастна преса, американците се охраняват с огромни кучета, със специални пазачи, с двойни и тройни ключалки, с алармени инсталации и за по-сигурно бягат, та се късат от големите градове, където престъпността е взела най-всеобщи и вездесъщи размери…

Това за хотелите съвсем ме довърши. Щом крадците и убийците се промъкват и през прозорците на небостъргачите и си влизат при тебе като едни фантомаси — черни, озверели, къде ми остава да се скрия? Вадят ти пистолет, натикват ти го, както си сънен и объркан, под носа и ти казват: „Парите или живота!“ Даже колега един месеци наред си изкарваше черпнята, като най-подробно и цветисто разказваше на познати и непознати как точно станало обирането му в хотела. И ето, толкова години оттогава, чуя ли за американски хотел, все тая гледка ми е пред очите…

Даже, ако трябва всичко да си призная, при цялата съвкупност на тези данни и познания, събрани от очевидци, от пишещи хора, от филми и пр., аз доста упорито и седмици наред си задавах един и същи въпрос — защо пък толкова съм заритал да ходя в Америка. Ходил съм в Съветския съюз, в ГДР съм ходил, в Румъния… И в Япония даже ходих — видях го, дето се казва, този капитализъм. За какво сега пък Америка, ми е притрябвала. Да й бера страха — кога и как ще видя някое дуло пред носа си или някое лъскаво чиренче… А ако случайно оживея и се върна, тогава пък известните с липсата на всякаква завист сънародници да ме емнат: „А, така значи, не ти стига, че света обиколи ами сега и Америка…“

Така си обяснявам защо толкова много, както отподир разбрах, пишещи български братя са били вече в Америка, но като се върнат в отечеството, си мълчат. Едно, да не ги обвиняват, че са се продали на американския империализъм, второ — да не им завиждат… Ходи си, гледай си, кътай си видяното, ама да пишеш, да разказваш — да не си луд!…

Българинът винаги е имал едно качество, което го е увардило от много беди и ядове и което винаги се е появявало, когато потрябва — това е съобразяването!…

В такива колебания, страхове и направо с чувството, че ставам готова жертва на лакомията си нещо от този свят да не изтърва, един божи ден на късната зима или на най-ранната пролет — смутен, неспокоен, стиснал юмруци за кураж, каквото и да става — да се пиша мъж, в такова състояние на духа, природата и обществото потеглих за Америка…

I

Когато пристигнах в Чикаго, ми казаха — тук не е типична Америка. Когато бях в Тера Хота — щата Тенеси, и мислех, че фермерите — това са те, истинските американци ме питаха: „А Тексас, Вирджиния, Флорида — видели ли сте?“ Когато се разхождах в сънното негърско утро на град Мемфис и се спирах пред евтините и препълнени магазини на една от главните улици, местните хора бяха категорични: „Който не е видял Калифорния, не е видял нищо…“ Стана така, че и след като пропътувах цялото крайбрежие на Калифорния, ми казаха: „Без Юга и без индианците няма истинска Америка…“ И индианци видях, и дни наред ходих из техните „пуебло“. Видях ли Америка? Кое е Америка, кое е истинското, по-истинското, най-истинското на Америка… Ами след това Ню Йорк, Манхатън, Бронкс — те пък доколко са Америка, доколко истинска, и доколко най-истинската. Все въпроси, от офицерски пагон нагоре!…

А аз, ситен дребосък от Балканския регион, съм се помъчил да я оброждам и опознавам… Че на всичко отгоре и да я описвам!

Повечето от вечерите залягах пред телевизията. Америка е страна, която рано си ляга и сутрин още по-рано става. Това някой да беше ми го казал, доста щях да се чудя на акъла му. А стана тъй, че по едно време това ранно ставане даже взе да ме изнервя. Още няма седем и половина — осем, а аз, според програмата, трябва да мъкна куфар отново към някое летище. Не може ли самолетите да ги вземаме по към обяд, питам… Това ставане в шест, за да си на летището в седем и да излетиш в осем, ме съсипва, казвам… Вие така ще ме уморите от безсъние… Много неясно им изглеждаше на американците това мое разсъждение. Че ако станете рано, ако тръгнете с по-ранните самолети, казваха те, е по-евтино. (В Америка цените на билетите за самолет, на таксите за телефон, на влаковете, че дори и на такситата, се менят според часа, в който ги ползваш. Колкото часът е по-натоварен, толкова цената на билета е по-висока. Така и за транспорта винаги има пътници, и за пътниците винаги има транспорт.) Освен това, казват, не губиш деня… А един делови човек, пеят си те американската песен, не само ден не губи, но и час. И се убедих, че и половин час ако му иде на вятъра, американецът не може да си го прости.

Може да се каже, че това ранно ставане беше моето първо поамериканчване. Че тая известна със своята разхайтеност държава, викам си, откога толкова рано си ляга и толкова рано става… Колкото пъти излязох сутрин рано, та да изненадам Америка, да я видя по пижама, толкова пъти се оказа, че тя ме е изпреварила. В седем сутрин сума ти магазини са отворени, много други изобщо пък не са затваряни цяла нощ, банките вече са запалили светлините си, ако изобщо през нощта са ги гасили, работното време в много от тях започва за клиенти в девет, но братът чиновник в седем е там…

Така по собствен път се добрах до известната в нашите страни истина за капиталистическата експлоатация на труда…

В Лос Анжелос се запознах с едно наше българче. Казвам българче, ама то е било българче, когато е отишло в Америка при леля си. Сега си е чист американец, и то от тия — банковите, всемогъщите американци. Известно е, че ние, българите, в Америка имаме или лели, или вуйчовци… Даже си имахме съответната поговорка: „Който има вуйчо в Америка…“ Отпосле, в духа на социалистическата теория и практика, ако пък имаш вуйчо в Америка, нищо добро не те чака. Та поговорката се измени в: „Който има вуйчо владика…“ Така че това българче беше извадило късмет, не само имало вуйчо в Америка, но и леля му един ден била телеграмата: тъй и тъй, вуйчо ти умря, аз съм съвсем сама… Петнадесетгодишен, младежът казал „довиждане“ на мама и татко, на кака и батко и ето ти го: един божи ден стъпила му гуменката в Лос Анжелос. Там дозавършил средното си образование, завършил и висшето, хванал се чиновник в „Банк ъв Америка“. Най-напред в корейския квартал, после в китайския, после в японския, докато прекрачил в Централата. А на банковия чиновник в Америка съвсем не е такава тънка заплатката, както е в България.

Пред нейния сто и три етажен билдинг — черен и лъскав, един ден се запознах с бившето българче, сега вече американец на четиридесет години. В първите минути прогресиращият банкер заваляше българския, ала като се разприказвахме, полека-лека намести съгласните, зъбите му също така се строиха по българското словоредие и думите тръгнаха по-чисти, по-питомни…

Обядвахме в близък ресторант — стол по един прословут американски сандвич, хванах го по-изкъсо да видя вярно ли е това, което тъй се набива в очите ми, че американецът в шест или даже в пет часа сутринта е вече рипнал и едно на друго, в десет часа вечерта го пиши заспал. Че кога, мисля, си, тия хора сколасват да идат на гости, да се понапият, да изтрезнеят, карти да поиграят, в кръчма да влязат. Или и те са като японците — светнат сутрин едно уиски, светнат в десет часа второ, следобед трето. И до вечерта са готови. Ами кога пък им остава време за другите, по-тънките работи, или и те като нас са се научили да ги вършат в работно време… Тия думи си ги редя в главата, ала още обикалям по далечната българо-американска периферия. Владко е от хората, на които добрината им е нарисувана на лицето, макар че не се знае колко страховити справки има в досието си заради тази си неродолюбива постъпка. По тази причина ме гледа под око — кой ме знае какъв агент-провокатор съм. Нали сведущи хора твърдят, че в България всеки трети е човек на милицията. Щом съм тук — или съм като него, или… Кой нормален човек може да отиде в наши дни до Америка? Полека-лека обаче се поотпуска и аз доста свойски го разпитвам кога е женен, колко деца има? От такава една позиция ще скъсявам разстоянието до своя свещен въпрос — как си прекарват вечерите американците, къде си пият уискито, много ли жени има в баровете им, одират ли те жив, ако влезеш, и още какви други морални разрухи ги друсат вечерно време… Отговорът на високо издигналия се банков чиновник ме стряска… „Ами, казва той, вечер американецът няма кой знае колко много свободно време…“

Чупя една вежда — хайде сега, на мене тия… Ние, дето се казва, че сме Европа (по причини, които ще станат ясни по-нататък, аз престанах по някое време от пътешествието си да се отъждествявам с България и с балканските земи, минах на континент), преди дванайсет не ни минава наум за легло, та тия ли, потънали в разврат американци…

— Тук се работи до седем-осем вечер… — казва Владко.

— ???

— Който има частно предприятие, магазин или кантора, то се знае, че работиш повече… Има магазини, които години наред не са затваряни… Все някой от семейството работи — няма ден, няма нощ. Нито празник!

— ???

— Който пък е като мен — държавен служител, би трябвало да работи осем часа, но работа като има, никой не ти гледа осемте часа. И десет, и дванайсет може да са… Като работиш повече, повече те уважават, по-голяма заплата дават. И ти ставаш друг човек, и къщата ти друга, и колата ти. И приятелите…

— ???

— И като работиш до седем, и като се прибереш у дома в осем, като погледаш телевизия до девет и половина, за да видиш какво става по света, ти си лягаш. Утре трябва да станеш в шест, да пътуваш до седем и никой няма да ти каже лоша дума, ако си отишъл час по-рано на работа…

— Е как, с всички ли е така?

— Ами с всички. С всеки сериозен човек, с всеки преуспял човек или с всеки, който иска да преуспее, е така…

— И тъй до пенсията?…

— Най-често и след пенсията… Понякога акционерите, собствениците работят до последния си час.

— ?????

— Това осмисля живота им. Това държи душата нащрек, умът си има работа, сърцето също.

Изслушвам я тая информация от Владко, ала ако мисли, че съм му повярвал, лъже се… Че къде по света толкова много работят богатите хора!… Но си трая! Колко години на това са ме учили!

Това, което ме впечатлява, е друго. Виж какъв публицист са направили от него тия американци. Ала също така донейде ми става ясно защо Владко е останал стар ерген. Ако си беше стоял в България, щеше да се е женил поне два пъти или да се е развел поне веднъж. Можеше при добри връзки и божа благословия и до апартаментче в „Младост“ да я е докарал. И вечер ще си пие бирката в някое ресторантче с приятели, ще си изстудява мастичката още в пет часа следобед… И в работно време с мадамка някоя може да шавне, кой ще му държи сметка къде ходи, като си е добре с началството…

А тия тук — блъскат. От седем до седем.

Ясно ми е още в тия първи дни какво е имал предвид колегата Алеко, когато, стъписан от видяното, е възкликнал: „Кога ще живеете бре, хора?…“

След като хапнахме, Владко ме покани да посетя сто и първия етаж на „Банк ъв Америка“. Там, където е президентът на тази с повече от 700 клона банка само в щата Калифорния. Президентът или заместник-президентите на тая банка командват комай повече имущество, отколкото притежава цялата Европа. В един от асансьорите, в които блести жълтият, презрян метал на бронза, точно за шейсет секунди прекрачвам и аз този всемогъщ сто и първи етаж… Прекрачвам го, ама силно въртя око. Очаквам всеки момент някой полицай да ме спипа за яката и да ми поиска пропуска или паспорта. У нас и на летището, като отиваш да изпратиш жена си, милиционерът те гледа под око и те спира — да не би да й помогнеш да си дотътри куфарите до мястото за таксуване. Та тук ли — в това супер чудовище на икономическата и паричната мощ, в което всеки от тия заместник-президенти държи милиарди такива като мен за гушката и ха е поискал с два пръста да ме щипне, ха съм издал смъртен звук… В нашата народна банка, ако рече да влезе човек, макар че освен чиновници, в нея друго май отдавна няма, цяло отделение милиционери пази. За полицай ли да гледам, мокетите ли? Защото и тук, както е навсякъде в Америка, коридорите, залите, входовете, фоайетата са застлани с мокет. Цветове всякакви — сини, зелени, червени, в силни тонове, в меки тонове. На летището в Далас тоя мокет съвсем ми събра очите. Беше в такива шарки и комбинации, като че го бяха тъкали най-големите някогашни майстори от Котел. Освен че е навсякъде нов, като сложен рано сутринта, той е задължително чист. Дори ме беше страх най-напред да стъпвам по него. После видях, че в Америка човек просто няма къде да си изцапа обувките. Затова по летищата, ако на пътника му се поиска да седне — сяда си, столове колкото щеш, от удобни по-удобни, от луксозни по-луксозни. Ала ако му се прииска да си полегне — ето ти го мокета. Легнеш си, опънеш се, никому не прави впечатление, никого не дразни… Събуе си обувките, ако са му уморени краката, сложи ги до себе си… Тази гледка на събути крака доста ме дразнеше в началото. В самолета още — летях по вътрешните линии, на най-предната седалка маце вдигнало си краката, изпружило ги върху паното на преградата, която дели самолета на първа и втора класа. До нея, на другата седалка — възрастен, достолепен джентълмен, вместо да направи забележка на невъзпитаната девойка, вместо да я попита тъй ли са я учили в училище, къде са й първите седем години или от майка си ли е видяла тъй да се чекрези на публично място, той си чете вестника, жвака си дъвката и никакво, ама никакво възмущение не събужда неговия старчески нрав.

Друг път, имах среща със студенти — мисля, че в Калифорнийския университет в Санта Барбара беше. Аз прав — те седнали. Седнали и вдигнали крака срещу, мен. Отпреде ми пъстра картина от всякакви подметки — един негър оперил паламарките си, девойче — токчетата си, други — маратонките си. От подметките им не виждам лицата им. Че аз на подметките ви ли съм дошъл да говоря!

На всичкото отгоре едни идват по средата на часа, носят си кафето, други закусват, трети жвакат дъвка.

И на колежката — професор по журналистика, окото й не трепва… И това ще ми бъде „съвест“, моля ви се…

Американска им работа… Та говорехме за мокета, с който е постлана, кажи-речи, цяла Америка.

Като ходят по мокет, американците постигат и тишина. Ни, ако си на токче стъпил, отеква, ни налче о цимента почуква, ни можеш чинно да удариш с него петите така, че на началството да се препълни душата от кеф какъв предан и изпълнителен служител има… Не ми стана ясно и от какво са направени стените, та в една зала, където работят 300 души, в която има 300 телефона, 300 компютъра, 300 бюра — толкова е например международният отдел на вестник „Вашингтон пост“, можеш да си говориш с човека до тебе, като че сте само двамата в цялата зала…

Да е в една нашенска сграда, да ти изтрещи асансьорът, като че ли тя самата се събаря, да е, като се зададе началство, стъпките му да се чуват още от долния етаж, де е мадама като мине — да вдигнеш глава да я огледаш… А тия тук, цяло войсково поделение да им вкараш, няма да го чуят…

В „Банк ъв Америка“ мокетът е червен. Както виждате, и тук върховните коридори на властта са постлани в червено. Като му зная силата на този коридор, по който вървя с Владко, препотявам се от мисълта, през колко уреда и апаратури и всякакви ключалки ме дебне зловещо полицейско око и колко пищова са опънати в минутата срещу мен: ха съм посегнал нещо да пипна, ха са ме направили пара парче… Не, засега не се чуват изстрели. Напротив, тихо е като в манастир, като че живи хора няма тук. В нашенска банка като влезеш, от народ не можеш да се разминеш. Тук — празно. И банките им ли са бамбашка на тия хора? Владко ме води към залата, където заседава президентският съвет. Да не мислите, че вътре са подредени телефони, барчета, пана, библиотеки, та като влезе човек, да види колко учени хора стоят около тая голяма елипсовидна маса. Няма дори и пепелници, нито специални цветя за отмора на окото на тукашните отговорни другари, няма място за секретарки, за стенографки — някоя безсмъртна мисъл да не изпуснат. Делова, че дори изсушена зала. А само като си помисли човек какви решения се вземат тук, за какви пари се приказва, какви империи и държави се командват… И което ме гръмва до вдън душата социалистическа: никое заседание не трае повече от тридесет минути…

Оттук вървим към заместник президентските кабинети…

Не мислете, че това са кабинети като на един наш министър или заместник-министър, да речем, макар че министрите на цяла Европа човек да събере, икономическата им мощ няма да стигне, колкото е силата на едно от тия бюра. Че няма и табелки — кой другар какъв пост заема, та да се ориентира човек къде е началство, къде простолюдие, няма секретарки, нито подноси с кафета и хладилници е тънки напитки… Едно неголямо фоайе, в него една бледорозова американска душица, скрита зад един стъклен похлупак, отпреде й компютри, само очилата й се виждат между тях. Тази девойка е секретарка на президента и на петимата му заместници, чиито стъклени кошери са наредени по цялото протежение на коридора. Всеки от тях вижда какво прави секретарката, всеки момент секретарката вижда какво правят те. Самите вицепрезиденти една крачка да мръднат, също тъй се виждат един друг. Поради което разбирам, че тези хора са пълни нещастници. Ако им падне една мадама, те да се убият, не могат да я вкарат в кабинета си. Ами ако трябва шише да извадят, ако трябва с приятели да се почерпят?… Недай си боже пък, ако предната вечер са поокъснели или са объркали пиенето си и сега им налага да му ударят една глава „за пет минути“…

Да беше минал оттук Алеко, не само щеше да каже: „Кога ще живеете бре, хора“, ами и още ще добави: „Да ви пикая на милионите, когато сте я докарали дотам, такова чиракуване да им чиракувате…“

Издигнал се е нашият Владко, големи връзки трябва да е имала леля му. На работното му място, което е на по-долния етаж, също са се оцъклили три компютъра. С тях Владко си приказва с цял свят, както и каквото си иска, като че е международна телефонистка. Още четири такива като неговите стъклени оградки има в цялото със зелен мокет покрито фоайе, с по една неголяма масичка пред тях, и всеки всекиго също тъй вижда — кога сяда, кога става, кога ги издебва да си глътне прозявката, кога до тоалетната да отиде, колко се бави там и пр. Няма да отварям дълга приказка за това какво нещо са компютрите в живота на Америка. Още повече, че от компютри не разбирам. На няколко пъти в България ми се яви възможност да понауча нещо за тях. По това, че сърцето ми не потегли, за пръв път разбрах, че вече съм остарял…

В Америка обаче, стане ли дума за компютър, няма млад, няма стар.

Компютърът за американеца е като за руснака дървеното сметало. През компютъра американецът вижда цяла Америка, а най-често и целия свит. Всичко е вкарано в него. Като в нашенски регистър — прошнуровано, прономеровано. Вътре във вездесъщите им душици се знае за всекиго кога е роден, къде, пие ли, бие ли се, има ли дългове, какво работи и как, какво мислят хората за него, жена му шава ли му, ходил ли е в чужбина, кога…

Каквото трябва да се знае за един човек, за една фирма, за една държава, за една дейност, за един цял свят — всичко е вътре, в компютъра. Тъй и не го проумявам — къде са скрити тая очи, която всичко виждат, във всичко надничат и всичко помнят.

Факт е, има ли американец, който да работи, до него има компютър. А има ли компютър, от ясно по-ясно е, че в този компютър е запечатано всичко, което му трябва да знае около работата си. По-късно ще разкажа по-подробно за интересната нощ, която прекарах в кола на чикагската полиция. В тази кола, както и във всяко такси имаше компютър. Което ще рече, че всички американци тая работа с компютъра я умеят. Докато оглеждахме престъпния живот на някои от чикагските квартали, печените полицаи забелязаха, че пред един бар кола със сам човек вътре три пъти смени мястото, където беше паркирана. Това им се стори съмнително и като видяха номера на колата, те го съобщиха на компютъра си. Той незабавно запита компютъра майка в района, където беше регистрирана колата, оттам последва незабавен и пълен отговор: колата е на собственика Хикс, кога и къде е роден, откога притежава тази кола, с какво се занимава, семейното му положение, арестуван ли е, кога, защо, в момента търси ли го за нещо полицията… И изобщо пълна информация за всичко, което в подобно положение може да интересува един полицай…

— Ами ако не е от този район колата? Или изобщо не е от Чикаго? — питам компетентно аз.

— Кварталната майка компютър пита чикагската майка, а тя може бързо да разпита и щатската, и дори да получи информация извън Съединените щати — ние имаме терминали в Англия, Франция и… — той ме поглежда — дори в Съветския съюз…

На човек при такъв разговор може да му стане студено.

Ако е по-чувствителен, и до инсулт може да стигне.

А оня в колата и не подозираше какво в момента става с него. Даже отново и премести, този път съвсем пред входа на нощното заведение.

Оказа се, че е сервитьор в това същото нощно заведение, който търси такова място за колата си, че да може най-лесно да я наблюдава през нощта…

С тия компютри наистина няма шега. Разправяли ми бяха, ала аз пак не бях повярвал. „Око да види, ръка да пипне“ е една от най-българските поговорки…

Нашенски дипломат преди години паркирал колата си, където не трябва. Оставили му бележка да си плати глобата от толкова и толкова долари, прочел я той с наличния си английски език, обещал им, че ще я плати „на мук“, запалил си колата и дома! Дома, това било българското посолство. Минало се, каквото се минало, изтекли му годинките в Америка. Хайде сега към майката Родина, която всички толкова обичаме. Само че, преди да напусне границите на тази същата Америка, която той надхитрил, станало нещо доста неприятно. Граничният офицер, който най-често е девойка, много млада и невинаги грозна, препратила името му в дълбоките сейфове на бездънните американски компютри. За всеки случай. И оттам излезнала на съответното българско име една тлъста сумица за неплатената преди години глоба… Когато ще се бърка в джоба, българинът винаги заеква. Този направо пресипнал. Защото сумата, която трябвало да отброи, била много по голяма от сумата на глобата. То се знае, един дипломат, ако не може да протестира, какъв дипломат е:

— Вие, господине, навярно нямате предвид лихвата, която се е натрупала през тези години — казала най-любезно и с най-невинна усмивка офицерката…

Всичко да си на този свят, на мястото на този нашенец, така натясно прекаран, да не си…

Ала тия компютри и мене ме прекараха — Макар че моето престъпление спрямо американската държава беше къде-къде по-невинно и дето се казва, от него американската държава муха я ухапала… Голямо нещо е американското метро. И тук, както навсякъде, има карта, на картата ти показват къде си. До нея — компютър, който пък ти казва къде да се прекачиш, къде да слезеш и колко ти струва пътят: доларче ли доларче и половина ли, два ли…

Смятах, каквото смятах, отписах едно доларче, метнах се в това подземно хвърчило и се кефя… Места във вагоните колкото искаш, не те лъхва на пот, никой не те притиска, нито избутва, на всичко отгоре седалките по-хубави от на нова лека кола… Ето ми я спирчицата, сега като си подам билетчето на едно автоматче, то ще ми отвори една метална преградка и вън. Вън, вън, ама автоматчето не отваря. Бутам оттук, бутам оттам, не ще… Бре, мамината ти, сега ли намери да се повредиш. Дръпвам се настрани, минава човек, подава си билетчето, отвори се. Хоп след него и аз. Пак подавам картончето, пак ядец. В България да е, ще напопържам я държавата, я завода, който го е правил. А американската държава не ми стиска да я напопържам… И какви ще ги дъвча сега запрян тук?… И назад не мога да се върна, защото тук е само изход. Пак напирам, ще я счупя тая преградка, ала вместо да отстъпи, светна някаква лампа от лявата ми страна. Светна, ама като не й обърнеш внимание, какво като е светнала… Оглеждам се да понамалее народът и да прескачам. Цървула ще ми хванат, какво като са американци. Аз пък съм българин… Ала опашката от излизащи хора не намалява и за прескачане се отказвам да мисля.

Спирам непознат човек, като съответно, според моите си български критерии, го преценявам свестен човек ли е, дали е член на американската комунистическа партия, че да му имам доверие… Нейсе, познах. Човек излезе. Описвам му положението си, на всичко отгоре се оказва схватлив. Заведе ме до един от тия компютри, преповтори с натискане на бутоните спирките, през които съм минал. Компютърчето отговори: господинът е платил двадесет цента по-малко. Ако е искал да се вози само за един долар, е трябвало да слезе на предната спирка… Как стана, при толкова хиляди пътници, точно мен да уцели, че съм платил по-малко — убийте ме, не проумях!…

Ами сега, като кьорав негър или друго служебно лице няма наоколо, да му дам тия проклети двадесет цента и да се махам от това място…

Пак въртя очи към господина. Демек — сега какви да ги дъвча? Интелигентен човек излезе, казвам ви. Даже се питам, дали някога не е имал нещо общо с Интернационала?… Веднага ме заведе до друго едно такова табло с компютър и натисна друг бутон. В Америка бутони да искаш. После каза: „Ако господинът има двадесет цента, може ето тук да си доплати билета. Ако нямате дребни — пуснете долар, тук ще ви ги развали. Ако имате по-голяма банкнота, нея пък ето тук пуснете. Ще я получите в долари.“ Оттук нататък, но познатия начин. Пуснах доларчето — отброи ми компютърчето пет по двадесет цента. Ха сега в оная цепка, където трябва да доплатя, ето ти едно ново картонче, напъхвам го в автомата, желязната преграда, която така немилостиво ме бе арестувала, се дръпна, даже имах чувството, че се изкриви в поклон и в благодарност…

Този ден направих важен извод: може голям дявол да си, американската държава не можеш да я минеш… Поне такива като мен не могат…

Та, като гледам този стъклен етаж, като гледам тия стотици компютри, леко потръпвам…

— А бе, Владко, ами ако кафе ти се допие, и за него ли компютрите ти дават разрешение?

Владко ме завежда в една малка стаичка на същия етаж. В стаичката автомати всякакви, ни продавачка, ни, да речеш, метачка в синя, спретната престилка и с дълга метла в ръка, с която да се закачиш или да одумаш директора. Ето тук, ако дойде гостенин, може да изпие едно кафенце, да си хапне закуска и да пийне от тези десетина вида сокове…

— Е, в тая компания от компютри — цял ден, цяла седмица, цяла година, а както върви, и цял живот, не ти ли е скучно, Владко… Нито има с кого да се скараш, нито на кого зад гърба да смигнеш, нито, вярвам, ти стиска доносче срещу някого да пуснеш.

Тая работа с доносите си заслужава да я проверя как стои на американска земя. Владко все пак е наше момче, ако той не ме разбере, кой?

— Пишете ли тук доноси един срещу друг? — питам.

Владко ме гледа, като че ли току-що е видял как земетресение раздрусва тая висока, втора по височина в Америка билдингова сграда, и половината, в която сме ние, се откъсва и полита към земята…

— Кой да пише донос, за какво?

— Ами най-просто — казвам… — От завист…

— Хм — казва той. — Тук не е така. Всеки си има работа всеки си я върши. Както я вършиш, така и ще те оценят. Донос! Че нали, ако го напишеш, тия ще вдигнат Америка на главата си, да разберат вярно ли е или не написаното. Тук — казва Владко — страшно държат на морала на служителите… Като бях студент, много се учудвах — за това, дали си лоялен и коректен с колегите си, дали си готов на доброволен труд за обществото, дали си склонен да помагаш на изостаналите, ти се пише характеристика. И от нея много зависи на каква работа ще попаднеш.

— Че и тук ли има характеристики?

— Има, ама са доста по-различни от нашите. — И веднага се поправя, американецът му с американец: — От вашите… Ония са за класово — партийния произход, тия тук — за нравствената ти същност.

— Ами с дисциплинарните наказания как стои въпросът? — питам пак…

Той отново недоумява и аз съм готов да мисля, че тоя човек е добър, добър, ама нещо гламав пада…

— Абе успиш се сутрин — казвам. — Препиеш и вместо в девет дойдеш в единадесет на работа. Или, да речем, тръгнеш на работа, и хоп — пуснали в магазина дънки. Наредиш се на опашка за дънки и окъснееш…

— Не — казва той, — такова нещо тук не може да се случи. Кой се реди на опашка за дънни? Тук… — той мълчи, явно преценява дали ударът, който ще ми нанесе, няма да е много силен. — Тук опашки просто няма…

Сега мълча аз.

— Е, ако все пак закъснееш?

— Може и нищо да не стане. — И той ми показва едно тлъсто, кожено кресло, в каквото винаги съм си представял, че се въргалят милиардерите. — Шефът си има мнение, съставяно бавно и много точно за всеки от нас. Може и дума да не ти каже. А може и без никога да си закъснял, да ти подаде пътния лист за живота. — Владко се усмихва. — Нали имаше едно време един такъв съветски филм… А може — той се замисля, — ако нещо си се провалил в работата, ако не е много сериозен провалът, да ти направят забележка. Няма правила… Тук никой никого не е докарал насила. Заплатата е висока, престижът също. И те ден и нощ трябва да се защитават.

— Ти например приятели, компанийки, такова нещо нямаш ли?

— Имам… В петък вечер или в събота събираме. Тогава човек и гости може да си покани, и на ресторант да иде… А ако пък събере няколко дни, може и на ски или на екскурзия из страната да отиде.

Моите въпроси изглеждат доста неясни на Владко, но аз нямам никакво намерение да се предавам… ще го издъвча с все социалните недостатъци това общество, за което толкова книги съм прочел…

— Ти — викам, — Владко, как я докара дотук. Леля ти, изглежда, яко я бива…

— Леля е от 15 години пенсионерка.

— Е, искаш да кажеш, че си цъфнал на тоя етаж заради сините си очи. Без никакви връзки?…

Владко леко пребледнява и аз разбирам, че отново сгафих. Набързо смених въпроса си:

— Ами като си толкова високопоставен, идвал ли си в България? Родителите си виждал ли си, откак си тук?

— Това е друг проблем… Отпуските обикновено се дават на два пъти — през зимата и лятото. По десетина-петнайсет дена, но не повече наведнъж…

— Защо „не повече“? В тази държава социално законодателство няма ли? Че кой — викам — може да ми каже на мене наведнъж ли, на два пъти ли ще си вземам отпуската!

Владко тънко и все тъй добродушно се усмихва: — Имаш ли отпуска, никой няма да ти я открадне!… Но на никой шеф не му е приятно всяка година да се измъкваш за цял месец… Работата трябва да върви, да няма никакви задръжки. Затова вземаме по десетина дни през лятото и отново толкова през зимата. Ето, затова нямам сметка да харча до България пари за път, за да престоя само десетина дена… Е, веднъж на три-четири години е прието да ползваш наведнъж цялата отпуска. Тогава ние, американците, тръгваме по света…

— Като те гледам къде си се покачил, на върха на тая империя, муха ли ще те ухапе да си вземеш едно трийсетина дена неплатена отпуска и да опънеш крак по нашето Черноморие.

— Това е по-добре да не става. Или само в краен случай. Нали ти казах — тук се работи…

От ясно по-ясно е, че Америка не е за мене, готов съм да презра всичкото това черно и червено, жълто и позлатено, стъклено и алуминиево, лъскаво и прелъскаво, след като не мога да си поживея аз трийсетина дена през лятото и десетина през зимата, макар и неплатени, в Пампорово…

Една седмица по-късно вечеряме с Владко на брега на Тихия океан. Владко плаща сметката… На път за ресторанта ме взема от хотела и аз оглеждам колата му — волво…

И в Америка волвото значи нещо…

— Казваш, имате две къщи с леля ти, една до друга…

Той кима с глава.

— И спестено вече трябва да имаш.

Владко се усмихва на моя разпит. Почти го чувам, като казва: тук не е прието да се разпитват хората кой какво има. Той премълчава. Не обаче и аз:

— Е, за какво ти е повече да се трепеш. За какво ти е още да вървиш нагоре?

— Ами да сменя колата си, да речем, с по-нова…

— Че какво ти е на колата. На четири години кола, таман в силата си… В България да я имам тази кола, с мене не можеш приказва.

— Но тук много от хората си сменят всяка година колите. Колкото по-често човек купува нова кола, толкова, значи, по-добре му вървят работите. А като се знае, че работите ти вървят добре, толкова повече доверието към теб е по-голямо, толкова бизнесът ти е по-добър и в крайна сметка работите ти започват да вървят наистина още по-добре… Това дава отражение дори на борсата, ако, да кажем, и там имаш по-солидни акции…

На борса още не съм стъпвал, така че сега мълча, за да не издам невежеството си. Още повече че, чуя ли борса, веднага ми замирисва на най-безпощадна и жестока експлоатация…

Това с колата мога да го разбера, ако има как, и аз бих си сменял колата всяка година. Макар че в България за такова нещо одма са готови да те оплюят в никой вестник… Ами защо пък и къщите си сменяват?… Предния ден Владко ми беше показал къщата си и тази на леля си. Две къщи, близко до брега на Тихия океан, всяка с двор, в дворчето градинка, с два гаража… Като наближиш на десет метра гаража, сам се отваря, като влезеш вътре, сам се затваря… Какво повече може да му трябва на един човек?

Той пак ме гледа добродушно и търпеливо търси думи да ми обясни това необяснимо за мене американско движение — от един квартал в друг, че дори от един щат в друг… Местят се, пътуват и все нещо продават, все нещо купуват…

— Американското общество е много жизнено и мобилно. Намериш ли хубава работа, местиш се. Заради една къща все на едно място ли ще стоиш пял живот? Но има и друго. От това, в кой квартал живее човек, колко голяма е къщата му, зависи какво ще е отношението към него и на другите бизнесмени. Щом живее между богати, значи и той е богат. Расте общественото му положение, а като расте то, расте и кесията…

Но цял живот така на педали издържа ли се, само за да ти бъде по-голямо богатството, да ти върви бизнесът! Че прав е Алеко!

Владко мълчи, гледа ме през очилата си и сдържано казва:

— Тук под „живот“ точно това се разбира — да ти върви все по-добре работата… Работата и преуспяването правят смисъла на човешкия живот…

— И докога тъй, къде е границата?

— Това е въпрос, на който всеки отговаря сам за себе си.

Той спира, не казва повече… Аз също спирам, не питам повече. Това е твърде голямо изречение, твърде дълбока констатация, за която е ясно, че аз съм още зелен, че време ми трябва да гледам Америка и още да я откривам зад тия думи на Владко.

Където и да ходих, каквото и да гледах, това старание, този култ и преданост към всичко, което се нарича работа, непрекъснато ме изумяват и аз все повече се съмнявам, че тия хора толкова се стараят, само защото ги е страх да не остават на улицата. Темата за границите на потреблението, която бяхме захванали с Владко, ме изправя пред нови въпроси. И аз се радвам, че ще отида днес в „Ренд Корпорейшън“, при едни от най-учените мъже на Америка, и там отново ще питам. Тази жажда на Америка толкова много да работи ми пали въображението и аз си казвам, че няма да си отида оттук, ако не разбера тайната и мощна пружина на американското трудолюбие…

Лос Анжелос не е само палми, хубави улици, големи квартали, Холивуд, кинозвезди и други земни и неземни красоти и богатства. Лос Анжелос е и наука, Лос Анжелос е и „Ренд Корпорейшън“…

Сградата на „Ренд Корпорейшън“ с нищо не ме впечатлява. Тая пък стаичка, в която ме въвеждат, съвсем. Нито един партиен секретар в България няма да ти седне в нея. На стената — прожекционно табло, не от най-големите, пред него — маса със зелено сукно, около масата — столове. Един портрет на Буш поне да имаше, един бюст я на Линкълн, я на Вашингтон. Или пък пейзаж от някой приближен до Белия дом американски художник. Нищо — голи стени. Донасят ми прибор за кафе, който ми отнема известно време, докато разбера откъде да натисна, та да потече кафето. Подобен проблем ми създава и захарницата. Все пак може да се каже, че откак съм в Америка, придобих известна техническа култура… Пресилването в петнайсетина различни хотела, в различно време строени, направо си бе едно инженерно образование.

Защото американците не са народ като народ и Америка не е държава като хората. Не вземат като нас, да си направят един завод за кранове и мивки, един техен си „Стоян Бъчваров“, после, като ги гони толкова научно-техническият прогрес, да си го усъвършенстват, колкото искат. А те във всеки хотел различни вани сложили, различни кранове, различни мивки. Едни от началото на века, други от средата, трети, дето се казва, от утрешния ден. На едни кранът ниско долу, на други по средата на стената, на трети пък изобщо не може да го стигне без стълба човек. Че аз да не съм водопроводчик или ясновидец, та ще зная коя мивка и душ какви бутони имат, откъде се натискат, кое се превърта, на коя точно фотоклетка откъде да й застана, че да ми пусне водата… Налагаше ми се няколко пъти да признавам техническата си безпомощност, да излизам неизкъпан, или ако успея поне вода в мивката да пусна — да се измия с кърпата… Макар че и това не всеки път ми се удаваше. Доста си бях интересен — гол, изправен пред един нищо и никакъв кран, въртя се петнайсет, двайсет минути около него, пробвам тази дръжка, онова колело, а вода не прокапва… Тъй да ме гледа човек отстрани как съм клекнал и оглеждам лъскавите железа — шишкав, гол и безпомощен… доста смях може да се посмее. Както пък ние, българите, обичаме да се присмеем на човек, който се е препънал, паднал или пък е изгубил властта си. Ала аз съм убеден, че тъкмо поради тази причина, макар да идвам от една световноизвестна техническа нация, познанията ми с нищо не могат да застрашат безопасността на Америка. Тяхното ЦРУ сигурно се е отказало вече да ме следи и ме е оставило сам да си блъскам главата с тия проклети кранове и душове. И до смях ли ми е било, до сълзи ли, само аз си зная… Що зор видях с крановете на един душ в Мемфис — разгадах го чак на третия ден… Те пък не щяха и не щяха да протекат, докато не определя с един термостат колко топла трябва да е водата, за да потече…

В този смисъл в „Ренд Корпорейшън“ бях по-облекчен. Първият от професорите, с които се срещнах, видя моята битка с прибора. И когато, омаломощен и неуспял, го оставих малко да си почине, той го взе, наля си кафето и остави тая шашава тенекия, пак отпреде ми… На българина толкова му трябва — да му покажат, оттук нататък през пет минути си сипвах…

Предстои ми сега да се запозная с един наш, български професор. Син на български журналист и карикатурист от преддеветосептемврийска България, убит, както много други, без вина и причина веднага след Девети… Един мислещ човек, един голям българин. И синът е мислещ човек. Семето на Райко Алексиев не се е попиляло из Америка… Мислите на Александър са ясни, задълбочени и сериозни. Минал е през всичко: и през бдителните очи на нашите комсомолски организации, и през намръщените погледи на ДС, и през всички изпитания и трудности, познати на такива като него в Америка, докато стигнал до „Ренд Корпорейшън“ („Корпорация под наем“). В тази известна в цял свят корпорация работят около четиристотин професори и доктори на науките. Тук, най-просто казано, анализите за развитието на света — и особено на нашия източен свят, са до такава степен дълбоки и тънки, щото, ако попитам колко ще струва след петнадесет години в България едно пакетче тиквени семки, със сигурност ще ми кажат. Както ще ми кажат колко дни от месеца трябва да работи в следващите години един български професор, за да си купи, да кажем, едно кило захар, едно кило картофи и един хляб. Резултат, както се вижда, все на безкризисното, планомерно и пропорционално развитие на нашата социалистическа икономика в съдружието на СИВ…

Пред мен заедно с Александър Алексиев се редят още трима професори от това вездесъщо научно ведомство, което работи по поръчка. Прогнозите на тази институция са дотолкова безпогрешни, че стрелят в целта по-точно, отколкото оръдията на Пентагона. Ето защо и той твърде често използва корпорацията за свои цели и проучвания.

Тук аз задавам своя коронен въпрос. Искам тия учени мъже да ми отговорят защо толкова много работят американците? Алчност, нужда, вътрешна потреба, религия или състояние на целокупния разноезичен и разноцветен американски дух…

„Основата на американското трудолюбие трябва да се търси в етиката на протестантите — казва ми проф. Крен. — В техните пуритански традиции, освен вродената неприязън към алкохола, се включва и философията на трудолюбието… Според тях трудът е морална ценност сама по себе си!“

Значи и тия протестанти, мисля си, са като нас, щом го имат това: „Залудо работи, залудо не стои!“

— Според Лутер и Калвин — продължава да ме просвещава професорът — да се безделничи, да не се работи, е неприемливо и богохулно. — Трудът е вид служба на бога…

Слушам и скептично въртя един молив в ръка. На мене ли, социалистическия човек, ще ми ги раз правя тия. Ние за какво не го обявихме труда — и за най-голямото богатство, и за най-високата морална ценност, и ордени се раздават колкото щеш, и звания за онзи, който що-годе прилично си свършва работата, и лауреатства… И пак до обяд не ни се ходи на работа, следобед вече не ни се работи…

А професор Крен продължава:

— Фондация „Пъблик Адженда“ проведе изследване с четири въпроса:

За вас работата е:

— неприятна необходимост;

— замяна на труд срещу заплащане;

— интересна и желана сама по себе си дейност, която обаче твърде често ограничава човека;

— морална стойност сама по себе си.

Повече от петдесет процента отговорили: „Имам вътрешна потребност добре да си свърша работата, независимо от заплащането…“

— Това — казвам — е ясно. Но все пак не разбирам какво я е докарало до главата на американеца тази вътрешна потребност…

— Тук има конкуренция — казва Крен. — Тя е в състояние да накара всекиго да си върши работата най-добре. А това, като стане втора природа, че даже и първа на човека, лесно се превръща по-сетне и въз вътрешна необходимост. У нас има съвършена система за стимулиране на труда, която, съчетана с конкуренцията, е даже нещо повече от първата природа на човека.

Ние сме страна на нови хора — продължава Крен, — дошли и идващи отвсякъде. Но в Америка доминира здравият разум. Защото дошлите тук е трябвало да оцелеят. А се оцелява с разум, с труд, с пестеливост, с предприемчивост. Това са традиционните начала, които обединяват американците. Затова и не познаваме догмите, предразсъдъците, следователно сме освободени от техните ограничения. Тия хора искат да се задържат тук, да останат и не просто да останат, но и да се наложат…

В Англия — казва той — са много смешни: аристократи, средна класа, работническа класа. И възможностите на един работник, колкото и богат, да речем, да стане, да премине в другата класа, в средната, или недай боже — в аристокрацията, са много малки, за да не кажем никакви…

Ами училищната им система как е закована? Оглеждат те, проучват те, баба ти, дядо ти… Това тук го няма. Дискриминацията у нас е вече ликвидирана. Печелиш ли, работиш ли — пред тебе няма граници…

— На това се дължи навярно и т.нар. теория за стопяващите тенденции — питам, колкото да му покажа, че и аз съм прочел някои и друга социологическа книжка.

— И на това — казва той. — В нашата история първите сто години са доминирали англичаните и шотландците. Те са налагали своята култура, своя начин на живот. Всички, които обаче идват от Европа, Азия, Африка, Латинска Америка, тук бързо се претопяват — те престават да бъдат корейци, конгоанци или, да кажем, българи, поляци или французи. Те стават американци. Вижте имената на много от тях — американизирани. Това не е правено от държавата насила. Това е личен въпрос, но по този начин всеки е искал да подчертае уважението, причастността си към Америка. Ако щете, и признателността си за всичко, което Америка му е дала, за да стане човек, да живее достойно…

Крен не пуши, не пие и кафе, поради което говори бавно и внимателно глади едната си ръка с другата…

— Признанието и благодарността са друг от факторите на теорията за стопяващите тенденции — казва той. — След Втората световна война обаче настъпи промяна. И днес не по-малко от преди всички се гордеят, че са американци, но прекалено голямата толерантност към хората, към свободите им по отношение на националност, език, религия довежда до своеобразно идентифициране. Аз съм американец, но съм и поляк. Етническото се опазва и дори съживява. То обогатява нашата обща американска нация.

— Не се ли страхувате, че това може да доведе до известно национално разединение на Америка, до национални конфликти, както е, да кажем, в Съветския съюз.

— Има достатъчно, гаранции, че това нима да стане. Чувството за демокрация е велика сила. Икономическите възможности пред всеки са другата обединителна линия, която свързва в едно тия идващи и идвали отвсякъде хора… Те всички знаят какво биха били без Америка. Всички знаят, че най-разумното, най-удобното, най-практичното, най-нормалното, което може да го има по света, това е Америка… Кой и в името на какво ще се лиши от него?…

— И всичко това в крайна сметка се свежда до едно почти неистово от наша, европейска гледна точка трудолюбие. Така ли?

— В това отношение и у нас вече настъпват съществени промени — казва той, като да ме успокои. — Ще се постарая да ги обясня.

Той сменя ръцете си — сега онази ръка, която беше масажирана, започва да масажира другата…

— През последните години у нас се прави масова преоценка на един стар, неписан икономически и нравствен обществен договор. Култът на американците към материалното благополучие беше прекалено силен в продължение на десетилетия. Те бяха готови да жертват и реално пожертваха много други ценности в името на това свое материално благополучие…

— Като например?

— Като свободното време, общата си култура, образованието, което особено в началните и средните училища и днес у нас не е добро. Това е един от нерешените проблеми на Америка. Като поддържането на приятелски отношения, които изискват време — също. Масовият американец знае всичко или почти всичко за онова, което може да му донесе успех в работата, но повече от това — рядко…

В такива случаи, когато се критикува Америка, на мен ми става хубаво, и аз кимам доволно…

— За да стигна до извода, който искам да направя, ще посоча цифри — казва все така равно и спокойно Крен. — Производителността на труда в края на миналия и в началото на сегашния век нарасна няколко пъти. Това се дължи на факта, че от работниците се искаше да извършват на конвейера или на поточната линия еднотипна работа — монотонна и скучна. Но те я вършеха, защото от това печелеха и можеха да постигнат високи стандарти в удовлетворяването на своите нужди. По онова време те се измерваха с онова, което индустрията вече даваше в изобилие — коли, дрехи, домакински уреди, лесно сглобяеми жилища…

През 1920 г. например работниците съставляваха 50 процента от работещите. Това бяха хора на конвейерите. Промяната на самата организация на труда и технологиите в следващите години доведе до масово освобождаване на работници, които се насочиха към сферата на обслужването. Сега служещите и обслужващите са вече над петдесет и три процента, а броят на работниците в материалното производство спадна на около двадесет и пет…

Появи се проблемът за по-голяма свобода на работното място. Той доведе до увеличаване на образованието. Ето още две цифри: през 1940 г. средното образователно ниво на американския работник е 8,7 години. Четиридесет години по-късно то е 13 години…

Иначе казано, всички работници в Америка имат малко по-високо от онова образование, което у нас се нарича средно. Макар че друг е въпросът доколко нашето средно образование е добро.

— Някога хората работеха много и поради икономическата принуда — казва още професорът. — Страхът от безработица беше реален и силен. А самата безработица — страшна. Днес този страх не съществува в същата степен. Безработицата е по-скоро морален проблем, отколкото икономически. Помощите за безработните, безплатните купони, увеличението на семействата с две заплати направи безработицата съвсем не такова плашило, както преди две-три десетилетия… Поради това и икономическите стимули не са вече толкова важни. Засищането на материалните нужди на хората, таванът на материалните придобивки вече е постигнат за много голяма част от населението. Те вече не са всеобща цел и смисъл на труда…

— Тогава какво остава — попитах, — доброто възпитание ли, калвинизмът ли?

— На нас очевидно ни е нужна нова система от ценности — казва професорът. — Но каква точно — ето въпроса, на който Америка ще трябва да отговори през следващите години… Но нали човешкото щастие и смисълът на живота съвсем не се заключват в постигането и в постигнатото. Той много повече е в търсенето…

— И докато търсите, все така ли ще работите питам. — Трудолюбието вече ехо на инерцията и традицията ли ще бъде?…

— Кажете го по-добре на една популярна, вкоренена в самите основи на нашия живот нравственост. Ако тази истина — той замълчава — въобще може да се формулира така накратко…

— След като в Америка — задавам аз последния си въпрос — хората не се страхуват вече от безработицата, след като демокрацията ви е толкова вездесъща и когато човек е на път, и когато е на работа, и когато е в леглото, в което — казвам — съм напълно убеден, то все пак вие, американците, имате ли някакъв страх!…

— Имахме страх от война — отвърна просто Крен. — От руснаците. Сега вече този страх изчезна. С тази си заслуга Горбачов си осигури най-елитно място в човешката история. Преди двадесет години имахме страх, че сме ненавиждани от света, Русия ни бе изпреварила в Космоса, затънахме във Виетнамската война. Американците трудно преживяха това световно пренебрежение към тях… Това бе смисълът на Рейгъномията… Да се възвърне престижът на Америка! И ние го постигнахме…

Не съм още преспал, дето се казва, една седмица в Америка, а се хванах с най-големия въпрос: защо толкова много работят хората в тая държава… Всъщност това непонятно за нас, европейците, американско трудолюбие е една от най-големите ми изненади в Америка. А още изненади идат, още много има да се види…