Марко Семов
И за Америка като за Америка (13)

XIII

Не знаех, когато четях книгите на Карл Май, какъв е бил той по народност. Във всеки случай, никога не ми беше минавало през ума, че не е американец, че не е роден и живял в прериите на Арканзас, които така добре описва, или пък че не се е спускал с индианците по Рио Гранде…

Карл Май е бил турист из Америка. Немец по произход. Даже тук, по неговите места, той не е известен… Той може да не е известен, но думи като трапер, прерия, томахавка, изрази като лулата на мира, географски понятия като Арканзас, Тенеси, Рио Гранде съм ги научил от него. Той, заедно с нашия Алеко, са първите мои водачи из Америка. Без тях тя не би била същата за мен, както и без нея, те не биха били същите…

Може ли да си представи читателят какви вълнения и мисли бродеха в душата ми, когато наближи денят да потегля за Ню Мексико, едно от местата, където днес живеят най-много индианци… Че ще се срещна с тях, че дори в приказка с тях мога да вляза… Още повече, като зная, че те са вече на изчезване, и като се съди по нашите вестници — са обречени на най-страшни изтезания от американците. Питах се, дали носят още пера по главата си, полуголи ли са, какви ли оръжия още висят на раменете им… Тръпнех пред мисълта, ще видя ли истинска индианка. Както съм се заплесвал по техните мургави и гъвкави тела… Да не говорим какви светове се задвижват покрай мен само при мисълта, че ще видя Рио Гранде…

Все ми се стискаше душата, като как ли изглеждат тези достойни синове на планините сега, смачкани, притиснати, подложени на унижения и унищожения от цивилизацията… Откак съм се научил да чета, този въпрос винаги ме е измъчвал — какъв й е зорът толкова на Америка, че така си е емнала индианците, и иска до крак да ги изтреби! И естественият отговор беше такъв, каквито бяха и много други. От злоба, от жестокост, от човеконенавист, които са присъщи на американския империализъм — този най-страшен враг на социализма и на прогресивното човечество… След това си пътуване в Америка, разбрах нещо много важно: никога и в нищо да не подценявам пропагандата. Пък била тя и най-елементарна, и най-вулгарна, каквато в много случаи беше нашата социалистическа пропаганда.

Пристигнахме късно през нощта в градчето Албакуерка, където е и летището на Ню Мексико. На това градче името много трудно го запомних. Наложи се да чакаме и рейс, а беше и много студено, та съвсем го ненавидях това градче. Рейсът дойде по едно време, натовари ни и започна едно дълго, нощно пътуване. Когато човек нощем пътува из Америка, много трудно може да разбере къде свършва градчето, къде започват фермите наоколо, къде отново идва град. Нощ, светлини, редки, но навсякъде, стар сравнително автобус, един веселяк испанец или латиноамериканец на кормилото си приказва с пътниците. Едни дремят, други си бърборят съседски… Аз също правя опит да дремя… Ала тия опити при мене, когато пътувам, винаги остават само опити… Гледам. Искам да запомня местата, покрай които минаваме. И не усещам, че се качваме нагоре, че отиваме с рейс към небето… Светлините по едно време зачестяват, стават червени и не светят, както светят светлини от лампи, ами се плъзнали по стени, по корнизи, по бордюрите на улиците, сякаш сме на писта за излитане на самолет… И няма висока сграда, всички стигат до покрива на рейса, но не по-нагоре…

— Къде сме? — питам… В Америка винаги трябва да питаш къде си…

— В Санта Фе — отвръщат ми…

Че такова нещо ли е Санта Фе?… Тия червени светлини, които са полазили по стените, да не са някакви нощни… Не изричам мисълта си, ала червеният цвят винаги е означавал публичен дом или нещо, което да прилича на него… Освен в нашите страни, където означаваше нещо съвсем друго…

Санта Фе… Сърцето на Ню Мексико. Хабер си нямам защо това градче — Санта Фе, все си го представях като някакъв много сладък курорт за големи баровци. Нещо като Маями, нещо като… Може би пък затова са тия червени светлини…

— Хотел „Индипендънт“, моля… — Още трима се изтътрузват от рейсчето. Оставам само аз… Вървим по късите улици, гледам къщите и виждам, че без шега и измама, съм в град, какъвто никъде другаде не съществува…

Както се оказва на другия ден, когато са вече загасени светлините на нощта, когато утрото е чисто и замайващо свежо точно така е… Такъв град като Санта Фе никъде другаде по света няма. Само светофарите и асфалтът на улиците ме уверяваха, че съм на нашата си планета — Земята…

Няма ги наистина сутрин тия топли, червени светлини, които така хубаво се приспиваха с глинената замазка на стените. Тия стени са много дебели и изглеждат меки, защото по тях нима ръбове. Целият град е от неголеми глинени къщички, на един етаж, с много дебели дувари, дуварите не са покрити с плочи, а също са замазани е глина, както и покривите на къщичките. Равни покриви, понякога на две нива, както казваме ние, ала едното по-ниско от другото, метър, не повече, и то, разбира се, замазано с глина. Островръх покрив в Санта Фе няма. Стена с остър ръб също няма. Прозорците на къщичките са малки и са ниско до земята. В горната част на къщите прозорци няма…

Тук-таме по тия къщи има чардаци. Те са най-вече дървени. Глината, с която са измазани стените, дуварите, покривите, не е печена и много прилича да е смесена с нещо като говежди тор, както едно време нашенските жени-балканджийки мажеха подовете на своите малки и чисти къщички. Глеч с естествен цвят е дал господ в обилие на това малко градче…

Тъй изглежда и хотелчето, в което ще отседне моя милост. И то, както беше и в Монтърей, не прилича на другите хотели. В една малка сграда е камината, която и тук гори, защото е студено. В три други сгради, наредени в кръг, са стаите за такива като мен. Стаите са една до друга, и до тях се стига по външен чардак, целият от дърво…

Виж, стаята вътре, е чиста индианска направа!

Гардеробът е от грубо, рязано дърво — като нашенските отколешни дрешници. Вграден е в стената, вратите му се затварят с дървена пръчица, забита на гвоздей. Лампата е също глинена, от особен материал са и плочките в банята. Нито фаянс, нито теракот, а като че са рисувани от първолачета в някое училище — детската ръка е още несигурна и птиченцето е едно такова, че едва го познаваш. А се е получила една топлина, един уют, стъпиш върху тях, иде ти да легнеш отгоре им, да се постоплиш. И прозорците са малки, решетъчни, каквито са прозорците по троянските, тетевенските или тревненските къщи.

Вглеждам се в килимчетата отстрани на леглото. И тях искам да позная, преди да произнеса тежката си, компетентна присъда… Възможно ли е? Реално ли е това, което виждам?!… Тъканта на килимите е българска. Шарките — също, багрите — и те. Като че не съм отишъл на другия край на света, а съм баш там, в Котел и Копривщица, при техните тъкачки, купил съм си килими и черги, и съм ги постлал около себе си…

Приликата между тъкаческото майсторство на индианките и нашите български тъкачки е толкова изумителна, че аз се умълчавам. По-късно виждам и тъкачните им станове. И те са същите като нашите. Изкуствоведите като нашенеца Ганко Цанов, трябва да дойдат тук, да съпоставят вътъци и основи, кръстоски и бои, да си кажат тежката дума за това странно, ако е странно, съвпадение на вкусове и майсторство.

Ала за Ганко Цанов има още работа. Като тръгнах за Америка, в последния момент жена ми взела от една приятелка в Троян — Денка Бонева, цървулчета, пепелничета, чашки, статуетки — то се знае, като съм троянец, глинени ще са… Да е жива и здрава Денка, дето е напълнила една чанта с такива подаръци за Америка… Където извадих, където подадох, де искрено, де от любезност (заритали са американците за моите подаръци) — радваха се… С тия троянски подаръчета си измивах дип добре очите, докато стигнах при индианците от Санта Фе… Тук, където и да погледнех около себе си — и пепелници, и статуетки, и чашки, и всякакви такива глинени изделия, все имах чувството, че предната нощ някой е отворил куфара ми, задигнал ми е сувенирчетата и преди да стигна до хотелчето, разположил ги е навред из него.

Ха сега де… Къде си, Ганко?… Ела и ми обясни защо нашенските глинени изделия и индианските така са си плюли в устата, както казват бабичките, когато искат да кажат, че двама души са досущ едни и същи. Нашенски ли майстори грънчари са идвали насам, индианци ли е имало по нашите земи отколе, с летящи чинии ли са кацали, та са иззели майсторлъка на троянския грънчар, или ние, като племе най-сексуално и палаво, сме прескочили на бърза ръка дотука, ошътали сме също тъй на бърза ръка индианките и за спомен, освен българското си мъжество, сме им оставили и по едно сервизче, да имат от какво, завалийките, отподир да си вадят хляба…

Тази прилика на грънчарските изделия и на българското тъкачество и тукашното ме порази… Гледах ги тия тъкани и в музеите, и в индианските магазини, и навсякъде другаде… И само една разлика открих — че индианците не познават грънчарското колело. Те работят само на ръка, а какви съвършени гърнета и съдове прави тази обикновена, човешка ръка!

Бях поканен една вечер на гости у един тукашен журналист. Нямах какво друго, останала ми беше една амфорка, излязла изпод ръката на Лили Танкова! Занесох му я с думите: „Нося ви последното възможно доказателство, че хората по света са еднакви…“

Той взе амфорката и я загледа: „Но защо сте си правили труда, господине, да купувате от нашите индианци. Те винаги продават по-скъпо, нали сме туристически град…“

— Не познахте — казвам. — Тази амфорка не е индианска, тя е българска. Затова я нося…

Изумление. Изрази, като „о’кей“, „ай сий“, „ду ю ноу“, както би казал колегата Захари Стоянов, потекоха в изобилие… Той дори повика жена си, една четиридесет и пет годишна, достолепна жена, показа и изящната Лилянина амфорка и каза: „Знаеш ли, мам… Това не е индианско, а българско изделие…“

Мам издаде същите звуци, както и мъжът й преди малко. После журналистът вдигна глава, погледна ме и като клатеше в ръката си амфорката, рече:

— Да, господине, убедихте ме, че светът е един и хората са еднакви… Какво ще пиете — американско или английско уиски…

Убедих го, ама недотам, защото той одма се зае да ми доказва обратното. Наливаше на дъното на голямата чаша половин пръстче уиски, после я пълнеше с вода и лед… Не съм те убедил, господине. Ако троянци и индианци, ако българи и американци бяха еднакви, нямаше да мокриш дъното на чашата, а щеше да я налееш, че да прелее. Както бих направил аз, ако ми беше дошъл на гости в България…

Първата ми среща с индианците започна много скоро, по-скоро, отколкото бях предполагал. Веднага щом излезнах от хотелчето и направих първите стотина крачки — и… Ето ги! Един чардак, доста нашенски, на него накачени всякакви джунджурийки за продан. Но индианци още няма. Навлизам в нещо като търговска част, стигам площадче, затворено отвсякъде. Това е Центърът на Санта Фе… Ниска сграда, както всички други, с дебели дървени диреци, които държат дълъг навес. Сградата е отпреди двеста години, строена е от испанците, когато завладявали индианците, и то се знае, всичко, което е повече от петдесетгодишно в Америка, се брои за историческа рядкост и се пази повече от Лунния камък във Вашингтонския музей на астронавтиката… Изморих се да чета надписи коя страда каква историческа стойност имала, като била построена от испанците преди шейсет години… Ако пък е оттам нагоре, надписите на всяка крачка те спират и ти го набиват в главата, да запомниш и никога да не забравиш, че тая страна има история. Липсата на история е друг от комплексите на Америка.

Ето защо, дори и да няма древна история, така, както я е подкарала, тя ще си я създаде, обратно на онова, което ние, българите, винаги сме правили. Де що е имало история, де в името на политически страсти, де от нехайство, де от ниска култура или партизанлък — унищожавали сме го…

Часът е девет сутринта. Стоя, побол око в навеса. Спират коли, слизат мъже, слизат жени, носят вързопчета. После постилат черджета върху циментовия под, върху черджетата разпъват бял чаршаф, върху чаршафа вадят стоката. И сядат, облегнати почти о стената, присвиват крака под себе си, някой си имат възглавничка, на която да се облегнат, но преди това нареждат стоката — ред едни обици, ред други, ред трети… После идат пръстени — ред едни, ред други. Няма пера по тях, няма ги и ония гъвкави тела, няма ги и ония орлови очи, ала за индианци — индианци са. Тях ли да гледам, стоката ли, която нареждат!

Ред кехлибар, ред брокат, ред малахит — пръстени, обеци, огърлици.

Дето има по тях метал, сребро е. Дето има сребро — сребро е… Индианците не продават фалшификати.

Очаквах да срещна сури, полудиви мъже и жени на планината, срещнах кротки, възпълни и лениви търговци.

Дай сега да гледаме, изводите после.

Всичкото, което продават, са произведения на изкуството. Защото е изработено на ръка. От техните собствени ръце, от ръцете на дъщерите и синовете им. Както стоката, тъй един до друг са наредени и хората по протежение на целия навес. Никой не се бои от конкуренцията на другия, никой никому не завижда. Макар че стоката е една и съща върху всяка бяла постелка.

Мъже и жени на моите години. По-млади няма, няма и по-стари… Едни от жените пушат. По ушите на много от тях също такива обеци, по пръстите им също такива сребърни пръстени. Както научавам, те са тук всеки ден, от много години…

По няколко пъти минавам на ден покрай тия хора и все ги оглеждам — стоката им, дрехите им, очите им. Бавни, лениви движения, няма нерви, няма придърпване на купувачи, няма сърдити погледи, че си минал покрай тях и си ги отминал. Като че ли това — дали ще продадат нещо, или не — не ги засяга. Сякаш могат й без него в своето дълбоко и вечно примирение. Къде живеят тези хора? Откога и те са се качили на леки коли… Къде са перата по главите им? Къде е голото около кръста им, къде са победните викове на апахи и команчи…

И в душата ми нахлува още по-силно и неудържимо желание да видя къде живеят, какви са къщите им…

На обяд имам среща с един от местните волонтиърси. Идва точно в дванадесет в хотела и ми се представя: доктор Колингтън.

Докторът е висок, слаб, елегантен човек. Пенсионер, както ми казва, от десет години. Работил е цял живот в Минесота, далеч на север. Когато дошло време да се пенсионира, купил си къща в Санта Фе. И на него, както и на мен, градчето му харесало. Въздухът чист, здравословен, градчето тихо, с малкото хора по улиците, с подреден, ненапрегнат, провинциален живот… Така правят много американци. Когато поостареят, когато дойдат години за пенсия, избират си място, където е добре за стария човек. Такава ще да се окаже и другата волонтиърка, която ще ме поеме от утре… И тя избрала Санта Фе. И тя решила, че тук се остарява по-бавно…

Доктор Колингтън любезно отваря вратата на колата си и ми се извинява, че колата му е стара — на пет години вече. Той е прав. В Америка такава кола е вече стара. Виж, в България, да е такъв, да ми я подари, да видиш стара ли е! Ако пък падне на нашенски майстор, да й легне отдолу, да я лъсне, да я стегне, и него, и внуците му ще изкара… С умиление си спомням, докато той ми се извинява, че е вече пенсионер и не може често да подменя колите си, каква гледка са нашите съботни и неделни улички и какъв талант е българинът! Вдигнал колата, вече изгнила, окапала се, на две колелета, постлал й отдолу, маже с разни бои срещу ръждата, търси познати, тича за една част, за друга. Като няма каквото му трябва, приспособява каквото намери… Ремонтът трае цял месец, понякога два, понякога години!… Човекът може да е инженер, може лекар да е, може майстор на друго да е. А къде му отиват силите и времето?…

Нейсе… Докторът ми съобщава, че ще ме води на обяд. На едно място, до което трудно се прониквало, ако предварително не се обадиш. Обяд като обяд! Макар че, ако ме пита, ще е по-добре да ги икономисам тия петнайсет долара. Ала пусто национално достойнство! Като всяко достойнство — има ли го, заплаща се… Въртим из уличките, стигаме малка къщичка, ресторантската част държи само четири-пет масички. Тук, казва той, се готвело само местно ядене, да сме го опитали. Той поръчва, аз вкусвам по малко и оглеждат наоколо. Семейство с малки деца кротко си приказват и похапват. Зад гърба ми двойка възрастни хора. В съседната стаичка е кухнята. Обслужва ни млада, бременна жена. Без да бърза, както всяка бременна жена, но и без дълго да чакаме. В Америка тия работи с губенето на времето ги няма. И тук, както и навсякъде другаде, ще ме стъписва все същият въпрос — как правят, как струват тия хора, че където и да се появиш, когато и да се появиш, за каквото и да се появиш, като че ли само теб са чакали — предвидили всичко, подредили всичко, помислили за всичко. По никое време, с никоя нормална човешка претенция и желание не можеш да свариш Америка неподготвена.

Друг въпрос е, че не зная какво да кажа за гозбите! Повече гледах хората. Нормални хора, нормален ден, излезнали да хапнат… И днес, и утре, и докато съм тук, все едно ще виждам, в едно ще се убеждавам. В Америка няма нищо повече от нормални човешки работи…

Следобедната разходка с доктора не ме особено впечатли, защото се чувствах нещо недобре. Надморската височина е над две хиляди и петстотин метра, отива към три хиляди… Дишането е малко трудно, човек по-лесно се изморява. Сега разбирам защо нашите футболисти така закъсаха на световното първенство в Мексико. Макар че, за разлика от тях, няма да играя срещу уругвайците, а ще се возя в лека кола. И ще разглеждам околностите на Санта Фе…

— Къде са индианците? — питам доктора… — Ще видим ли индианци днес?

— Ще минем през някое тяхно пуебло — казва той.

— А защо вие, американците, искате да ги ликвидирате — питам право в очите доктора. Нали така са ми казвали… Колкото по-откровено с американците, толкова по-добре…

Докторът гледа пътя си:

— Какво говорите, господине? Това са минали времена, сам ще се убедите!

След което, нито аз питам повече, нито той отделя повече внимание на моите познания по индианския въпрос… Той си гледа пътя, аз гледам земята, дърветата, целия този планински пейзаж, през който минаваме.

Забележителна е тази земя. Хълмиста е, и по цвят, в ранната, нераззеленила се тука пролет, е като поливана с глеч. Каквито са самите къщи на Санта Фе. Ниски, иглолистни дървета се простират, докъдето окото вижда. Странна е и природата, на индианската земя, по която сега пътуваме с доктора и из която аз непрекъснато се обръщам ту наляво, ту надясно, точно като обран евреин. Макар че аз не съм обран, а само оглеждащ се, да не би да минем край индианец и аз да го изпусна. Няма индианец — ни жив, нито паметник — засега. Насечени хълмове наоколо, сред които нито полянка се вижда, нито равно, нито пък планина се издига пред очите ти. Глиненокафяви, полувисоки или полуниски иглолистни дървета, пораснали върху нагънати от вятъра, после изстинали земни пластове, та се получило нещо като замръзнала земя, върху която са се покатерили тези иглолистни дървета, много приличащи на нашенския ярдъч. Тези дървета-храсти са доста възрастни казват ми, 100–150-годишни са. Но не могат да пораснат повече. Може би ги има тук, защото е високо. И дори много по-високо. Само че нашенският балкан има високи, сини, на възбог потеглили върхове и отвесни скали, стигащи до дъното на земята. А тука не е така. Тук господ вдигнал цялата земя към себе си, ала я оставил равна.

После, като попътувам из нея, като пообиколим в търсене селищата на индианците, ще видя, че и тук има планини, които са нещо като втори етаж на тази висока земя, и тук също тъй има вечни снегове.

Затова богатите хора от цяла Америка идват тук, когато имат свободно време, да подишат чистия въздух на Санта Фе, да се попекат на силното му, приближено до бога слънце, и да покарат ски…

Санта Фе е пансион за пенсионери, за заможни хора, курорт за скиори и поклонници на чистия въздух. И град на индианците…

Около Санта Фе има много малки селища. Пръснато едно от друго на десетки километри, свързани с широки пътища, които са като нахвърлени сини ленти из тази местност. Докторът казва, че иска да ми покаже няколко пуебло…

Гледам го като човек, който много добре разбира какво точно иска да ми покаже, но в същото време чакам още малко информация. А малкото информация, от която имам нужда, е какво точно значи „пуебло“! Пуебло е испанско селище. Десетина-двадесет къщи на едно място, ала със свой кмет, със своя полиция и със свои закони… Това е пуебло.

Ето, тия са белезите, които правят друг един от чешитлъците на Америка. В Санта Фе полицията е една, тук, в пуеблото, на 3 км от града, е друга. Там си имат съд, тук — също. Там действат едни закони, в тия селища — други. Както е въобще с щатите на Америка. В едни от щатите максималната скорост за коли е четиридесет и пет мили, в други — шестдесет и пет. В едни можеш да караш кола, ако си употребил алкохол до 0,3 на хиляда, в други — до 0,2… В едни от тях, за една и съща кражба, дават една присъда, в други — друга… В едни от тях има бира в ресторантите, в други — да не се чува… В едни от тях безработните получават по пет долара на ден социална помощ, в други — седем, в трети — десет… И тъй е в много още работи… Само гдето не можах да открия ония щати, в които ядат чесън, а в другия това е забранено и ха см хапнал скилидка, ха си отишъл в пандиза…

— Тия са испански пуебло — казва ми доктор Колиигтън.

— Индианските — казвам аз, — те ме интересуват…

— В програмата ви е предвидено посещение на индианско пуебло за утре — казва Колингтън, — а днес в испанско…

Нетърпението ми да видя индианско селище обаче се оказва толкова голямо, че утрето ми се вижда като догодина… Ала трябва да съм пълен глупак, ако вече не съм разбрал, че в Америка, както и в Германия, и във всяка цивилизована страна, като се каже програма, се разбира програма…

Колингтън отбива от пътя и спира пред една постройка, като всички онези в Санта Фе, от които идем, само че тази е по-голяма и по-богаташка.

— Това е — казва той — операта на Санта Фе…

Очите ми издават пълна неподвижност…

— Опера на открито — казва Колингтън… Тук са пели световни гласове…

И ми изрежда имена. Сред тях обаче липсват имената на българи… От което правя мълчаливия извод, че не е толкова световноизвестна тази опера, щом тук не е екнал, да проглуши тия балкани, гласът на Гена Димитрова!… Операта е на десетина мили извън града, напълно сред природата. Наблизо няма никакви други постройки. Освен тия ниски гори и тия глинени, планини. И тази яка ограда, която опасва цялото пространство около операта. И ако отнякъде се появи една кокошка, решетката на оградата е толкова гъста, че и кокошката няма да влезе. Това е ограда срещу койоти, казва докторът. Тук е пълно с тях… Опера, в царството на койотите… Ако и това не е американска работа! Гледам и все ми се струва, че нейният сезон е много по-кратък, отколкото сезоните на другите опери…

Ала след като видях сцената и големия амфитеатрален полукръг от столове, разбрах, че американците и на операта, и на студа също са намерили колая. Паркингите са така амфитеатрално разположени, че американецът си гледа операта от колата — получава на влизане слушалки, та ако е затворил прозорците, да си чува всичко, както си е, на излизане ги връща. Тъй купува и билета — направо от колата!… Преди години, помня, силно ни впечатляваха американските кина, в които гледаш филмите от колата си. Сега и до операта стигнали… Много луксозна, с много фантазия е направена цялата сграда. Гледах с четири очи да видя в Санта Фе и околностите й поне една постройка да е по-различна, да е по европейска или, ако щете, по американска. Не видях. Всичко е в стил индианско пуебло, нисък строеж, с много дебели зидове и с гледжосан цвят.

Испанците са завладели тези места с всички средства на завоевателите. Колингтън ми показа една долина — оттам нататък са били някога индианските селища. Испанците воювали с индианците, побеждавали ги, прокуждали ги от земите им, за да ги заемат те, но на архитектурата им не посегнали. Харесала им и своите нови селища те строили по същия начин. И в Бевърли Хилс видях много заемки от тази архитектура — и богатите, и най-богатите хора на Америка са усетили уюта й…

Не ми се гледат испанци!… Имаме си ги и в Европа. Индианци искам. И го казвам на доктора…

Човекът е на около седемдесет и пет години и не му е до такива капризи като моите. И все пак отстъпва. След като претупваме програмата за днес — един магазин, който би трябвало да е индиански, ала тук индианското и испанското са се така омесили, че чувствата ми са направо противоречиви, прескачаме до една много стара църква, влизаме в нещо като олтарче, в олтарчето има дупка, в нея пясък и пръст. Който вземе от тях или просто пипне в дупката — вече е защитен от боговете срещу зли прокоби и болести… Мисля си, дали тази дупка може да те опази от човешката завист и злоба, затова напъхвам цялата си ръка. И бучки пръст за България ще си взема… Ще се върна в село, ще се кача на Ботев връх, ще го стрия на прах и ще го духна. Ще го емнат ветровете, ще го разнесат по цялата ми земя и ще й дадат упокой и здраве… Толкова голяма нужда имаме ние, българите, от лекарство срещу завистта и злобата.

После докторът отново сяда зад кормилото… Сега ще гоним индианско пуебло. Вече съм вчетворен от интерес и вълнение. И самият път сега ми изглежда някак си по индиански. И въздухът вече като че ли е по-друг… Какво велико нещо е внушението!…

Минаваме край самотни къщички, с дворчета, с коли отпред. Като малко дете, аз все питам: тази къща индианска ли е?…

Докторът ми дава някакви неясни отговори, от което разбирам, че и той не знае…

Докторът си гледа кормилото — седемдесет и пет години са седемдесет и пет, незавасимо в Америка ли са или другаде…

— Нямаме късмет — казва той, и спира колата. На средата на пътя, който се отклонява оттук и води към група къщи, които се виждат в далечината, е сложен пътен знак „затворено“…

— Има дни, в които индианците не допускат никого в пуеблото — казва просто той:

Правя стъписана българска физиономия…

— Това са си техни правила.

— Какво ще стане, ако ги нарушим — питам. — В България, ако това го разкажа, ще ми се изсмеят. Там няма правило, което заради чужденци или заради началници да не може да се наруши…

Докторът на свой ред учудено ме оглежда…

— Това е невъзможно… Щом е затворено, затворено е…

Както вече съм усетил и както тепърва ще усещам, това е една от най-неприемливите за нас, европейците, американска черта. Видят ли знак, надпис, бележка, че нещо е нежелателно да се прави, че еди-къде си не бива да се минава, да се сяда, да се пуши и т.н., възприемат го съвсем буквално… Тия хора не познават никакви изключения от правилата, и са като войници. Като им кажеш: „Мирно!“ — мирно. Като им кажеш: „Отпусни крака!“ — отпускат го… И ще ми претендират, че са най-демократичната страна, а не смеят едно най-банално правило да нарушат…

Не се предавам аз, макар че докторът вече е обърнал колата за връщане…

— Дебре де, какво ще стане, ако все пак влезем.

— Ще ни арестуват — каза той…

— Как така ще ни арестуват? Че това нали е американска земя.

— Това е индиански резерват. Огромни земи от Ню Мексико са обявени за резервати на индианците. Това са стотици пуебло, в които съдиите са индианци, полицията е индианска, законите са индиански… В тези огромни резервати, отпуснати им от държавата, те могат да правят, каквото си искат, да живеят, както си искат… Вижте — и той ми показва написано край пътя: „Не крадете времето!“

— Какво значи това — питам…

— Знак за ограничение на скоростта — отвръща ми той.

Вдигам доста учуден поглед, както междувпрочем правя все по-често. Може да се каже, че откак съм в Америка, това е естественото ми състояние…

— Който кара по-бързо от определената за пуеблото скорост — обяснява докторът, — според законите на индианците се опитва да открадне времето. А то не принадлежи на никого, поради което те са особено строги към превишената скорост. Тя е крадене на време… Това е първото нещо, което всеки внимава да не наруши, влезе ли в индианските земи…

— Те добри хора ли са? — питам наивно аз, като че ли зная кой човек е добър и кой лош…

— Добри — казва той. — Сговорчиви. Добронамерени. Не са агресивни, освен ако не ги принудиш… Както направиха испанците…

— Какво направиха испанците?

— По тези места индианците живеят от хиляди години. Испанците дойдоха откъм Мексико преди пет века. Нахлуха в земите им. Искаха не толкова да ги поробят, колкото да ги покръстят. Затова изнасилиха жените им. На някои от тях смениха вярата и ги направиха католици. В това наистина успяха… Повече от испанците обаче те са избивани от англичаните. Французите пък са търгували с тях. В началото на седемнадесети век — той вече говори като гид — тук идва испански управител. Санта Фе става негова столица. От омесването на белите с индианците са страдали и едните, и другите — белите донесли шарката, индианците им предали сифилиса…

— А с какво главно се занимават сега индианците?

— Някои гледат коне за езда, други работят в града, трети се занимават със занаятчийство. Виждате ли — той ми посочва надпис, прочитам го: „Бинго“… — Това са своеобразни комарджийски места, навътре в селищата им. Тук идват американците да играят на комар. Но алкохол е забранено да се продава!…

— Можем ли да влезем поне в едно такова „Бинго“…

Докторът премисля нещо — явно как да отклони поредното ми нетактично предложение…

— Виждате ли — казва той. — На такива места трябва много пари. А аз, сър, съм само един обикновен пенсионер…

Тия, недотам весели думи на доктора ме приземяват.

— Тук има от веки веков много индиански племена. Повече от двадесет. Пет от тях живеят по своите си земи. Най-голямото е Навахо — близо двеста хиляди жители, то живее малко по на север оттук… Някога племената са воювали и помежду си, а не само с испанците и с белите… За жени, за земи…

Голямо събитие в този край е било прекарването на железницата. Една индианка, когато за първи път видяла влака, така се впечатлила, че го изтъкала в килим. Като отидем в музея на индианските занаяти, ще ви го покажа — казва докторът.

Този разговор го водим, докато стоим пред знака: „Влизането забранено“.

— Значи — казвам — сега бели хора нямат право да влезнат в селището! Остава да имат и свои затвори, и вътре да напъхват такива като нас…

— Имат — казва той, — съдът им решава кого да напъхат там и за колко…

— Тогава защо се оплакват индианците, че американците искали да ги унищожат…

Докторът сериозно се заема да ми изясни индианския проблем:

— Но нима, сър, те се оплакват?! Това е много стара история. Сега държавата прави всичко възможно да ги запази, те са част от богатството на Америка. Хора с огромен талант, с много и разностранни дарби… Искате ли да ви заведа в музея на индианските занаяти? — пита той…

Кимам утвърдително.

В търсенето на пуеблото се оказва обаче, че сме пообъркали пътя. И слава богу, защото, докато се оправяме, въртим едно петдесет-шестдесет мили и докторът се досеща, че тук има и друго известно пуебло, можем да опитаме пък там…

Ще опитаме, разбира се!…

Той отново измърморва своето „О’кей“, и натиска газта, докато стигне разрешените четиридесет и пет мили в час.

Когато не върви, не върви. В такива дни като този човек е най-добре да си седи в хотела или да си лежи в леглото и за всеки случай, ако трябва да излезе, да се оглежда, да не би в този момент от покрива да пада керемида… Толкова път бием — на пътя същият знак… И това пуебло, макар че е толкова далеч от другото, също затворено… Ала този път докторът да ме извини…

— Аз — казвам му — съм добър шофьор…

Той ме гледа неразбиращо…

— Аз — казвам му — също не съм от най-страхливите.

Той ме гледа още по-неразбиращо…

— Вие останете тук, а на мене ми дайте колата. Прах няма да падне отгоре й… Ще ида — казвам — до селището, нищо, че е сложен този знак.

— Не бива да го правите — казва докторът. — Индианците не си поплюват. Полицията им е много строга…

Още побългарявам нещата. Слизам, отмествам знака встрани като се оглеждам. Няма никого, пътят е пуст…

— Ето — казвам на смаяния човек — няма никакви доказателства, че сме направили нарушение…

Той клати глава и аз не разбирам дали е до смърт смутен от моето неуважение на законите, от простотията на европейците или от нещо свое…

— Сам не бива — казва той, — все пак аз нося отговорност…

На лицето му се чете силно смущение…

— Не, не бива да правим това — умолява докторът…

— Бас слагам, че индианците няма да ни направят нищо.

Синя веничка издава състоянието на възрастния човек, ала той не издумва повече. Подкарва колата към пуеблото и аз съм повече от щастлив. Не толкова, че ще видя най-после индианци, колкото, че успях да ударя по кокалчето този вездесъщ американски закон…

Не ми остана много време да си се порадвам…

Да бяхме минали петстотин метра, не повече, след един завой, пред нас на пътя се появи камион, и да искаш — не можеш да го заобиколиш…

— Абе, кой дурак — викам — така си е спрял камиона. У нас такова нещо да стане, пет катаджийски коли ще се съберат и три пъти по толкова доброволни отрядници…

И поглеждам доктора — споделя ли моя гняв. Виждам само, че леко пребледнява… Защото, докато спираме пред камиона, за да разберем къде е дуракът, за да го отмести, виждаме, че вътре има човек. Този човек е облечен като нас — с яке, ала косата му, лицето му, очите му издават, че е индианец. А на всичко отгоре, в ръката си държеше автомат…

Не само американците пребледняват в такива случаи…

Индианецът се показа от прозореца на камиона си и на незададения ни още въпрос, отговори:

— Пуеблото е затворено…

— Моят гост — казва докторът — е голям поклонник на индианците. Много му се иска да разгледа вашето пуебло…

— Пуеблото е затворено — казва индианецът пак така сдържано, без по лицето му да се разбере дали гняв или безразличие има в тези сухо произнесени думи…

— Ако не е тайна — питам аз, — защо?…

— В пуеблото има празник — казва индианецът… — До събота…

Правя някаква съжалителна усмивка…

— В събота ще бъда далеч оттук…

— Съжалявам — казва неопределено той, и с това ни дава да разберем, че нито милните очи, нито подаръчето, което стискам в ръката си, с цел да го подкупя, нито думи на молба или съжаление, имат някаква стойност…

Иди сега и кажи, че полицията от цял свят не е от един дол дренки… Само й подхвърли да забрани нещо — и е готова цял месец само това да повтаря…

Ако аз бях на мястото на доктора, а той на моето, нямаше да се сдържа да не му кажа: Видя ли сега, като ти казвах… Друг път да слушаш…

Ала докторът е американец, а не българин, и нищо не казва. Не прави никакви изводи, не разсъждава по станалото… Той изважда картата на пътищата и като я разгръща с една ръка, а с другата държи кормилото, търси най-правилния път за, връщане…

Нов ден, нов късмет — казваше едно време баща ми. И мисля, че това е една от най-оптимистичните наши поговорки. Заедно с другата — „Всяко зло за добро“.

И моята работа сега тъй… Вместо доктора, днес ме поема Джейн. Отпреди месец навярно този ден е определен да го прекара с мен. Тя също не знае къде е България и дори това не я интересува. Както и доктора вчера. А мен ми се ще, как ми се щеше да ме попита нещо, та да й кажа, че на тоя свят не е само тяхната Америка…

Ала те не питат. Ни вчера, ни днес…

На всичкото отгоре все ми се плацикаше душата, че е възможно пък някой ден в Америка да ми се падне и някоя по-млада волонтиърка. И балканското ми мъжество какви ли не картини рисуваше, какви ли не видения се мяркаха в главата ми. Ала младите, и особено пък хубавите жени в Америка, едва ли ще си оставят работата и приятелите и да тръгнат да придружават такива като мен… Но, от мен да го знаете, няма по-неприятно нещо от това, на застаряващ мъж да му предложиш за спътница още по-стара жена. Видението Джейн се оказа около шейсет, шейсет и пет годишно. Сухо, стегнато, с видими следи от несъмнена някогашна хубост, бабе — със зъби като на съименничката й Джейн Фонда… Колата този път е тойота… От големите… Джейн, да не казвам бабето, беше точна, както са точни нашенските бабички, когато им изплащат пенсиите. След като изчурулика своето: „Ай ем Джейн, ар ю реди?“, тя критично ме огледа. Бях си облечен и обут както си ходя по Америката. Не бях точ в точ изпълнил нареждането, записано в програмата ми за Санта Фе — на тая и тая дата, да нося леки и удобни обувки, за път из планината. Джейн нищо не каза. Изключено е американците да ти направят забележка или да ти дават съвет, без да си го искал. Джейн завъртя волана и поехме — тя със своите си мисли, аз с моите надежди да попадна най-после сред индианци. В главата ми бръмчаха най-различни имена на индиански вождове, на местности, на реки. И когато тя каза: „Вие сте видели на картата, ще пътуваме покрай Рио Гранде“, аз на един конец да подрипна и да си ударя главата в тавана на тойотата… Рио Гранде!… Минавало ли ми е на мене през главата, че ще дойде ден, Рио Гранде да гоня. А не бях и на шега погледнал картата — къде ще вървя, през какви земи ще мина. Такива работи винаги ги оставям за после. Не го добих този навик — предварително да чета бележки, книги, упътвания за местата, през които ще мина. Хората накриво, аз наопаки… Поради това американците никак, ама никак не можеха да разберат това мое неуважение към утрешния ден и като как съм изглеждал в техните очи, си знаят само те, макар че не е толкова трудно да се досетя и самият аз… В това отношение американците са бетер от германците. Гледах ги, когато ще отидат някъде, що литература прочитат, що карти, указатели и справочници набавят. Мисля, че това е една много важна част, ако не най-приятната и най-важната от цялото тяхно предстоящо пътешествие…

Рио Гранде…

В главата ми долита най-първо далечен и блед спомен, че по тази река са живели индианци, слизали са с лодки по нея, споменът постепенно се оживява и доуплътнява, превръща се в жива картина, която даже ми се струва, че всеки миг ще видя. Къде ли всъщност, щом има вода, не са ходили те с лодките си. По река Потомак, която минава през Вашингтон, са стигали чак до сърцето на града, за да купуват едно, да продават друго… А Рио Гранде с все силата на звуците в името си, с това „гранде“ — все си я представях някаква огромна, могъща река, нещо като Мисисипи, ала по-дива, по-буйна, по-страховита. И в същото време красива като съименничката си — Евгения Гранде… Всеки момент може Рио Гранде да се появи пред мен и както толкова пъти в душата ми ще се срещнат с истината моите детски видения, мечти и представи, раждали се по урви, по сипеи, след биволици и патки — далеч, много далеч оттук, на другия край на света, където съмва, когато тук мръква…

Да ме убие човек, не мога да си представя, че сега по Рио Гранде няма да видя индианци — с цветните пера по главите им, с ножове, опасани на поясите, с копия, с бойни викове. И индианки, кръшни като нашенски циганки, накачулили реката — перат се, мият се, разпуснати коси, нагазили в нея, вдигнали поли… По брега тичат деца, викат, пръскат се с вода…

Рио Гранде — казва небрежно Джейн като сочи вляво от себе си. Трепвам, макар че откога чакам тия думи. Неголяма, ала бърза река, върви от лявата ми страна. Пътят лъкатуши край мен…

— Това ли е Рио Гранде? — питам, без сам да зная разочарован ли съм, че реката не ми се вижда да е толкова „гранде“, и че по нея не забелязвам салове…

Джейн пуска една от ония лъскави усмивки, с които, убеден съм, доста мъже е свалила преди някое и друго десетилетие.

— А вие какво очаквахте? — отвръща тя.

— Че е по-голяма — казвам чистосърдечно.

— Тя не е малка — поправя ме Джейн, както се обяснява на ученик, когато нещо не е доразбрал от урока си. — Тя е просто много бърза… Тази река разделя Тексас и Ню Мексико. Едва там, в Мексико, тя става истински голяма.

Няма повече да питам. Когато човек пита, издава или много познания, или голямо невежество. Аз съм сто процента от втората категория, затова ще я карам като българче — ще давам вид, че много зная, пък те да си блъскат главата, така ли е, не е ли?

Скоро пътят слиза до реката. Има дори отбивка и аз помолвам Джейн да спре за малко. Искам да пипна водите на Рио Гранде. Да си измия очите в тях. Пред нас са спрели и други две коли, млади двойки се веселят в приказки, стъпили върху моста, който е прехвърлен през реката… Рибар замята по-нагоре саморъчно направена въдица…

Заставам до водата и се повеждам. Пипам я с чувството, че пипам светена вода. И пак ще кажа — какво чудо е литературата!… Подобно усещане изпитвам вече за кой ли път, докосвайки се до места и земи, споменът за които иде от прочетено, от спомнено и казано… И те кара да тръпнеш, да се вълнуваш, да оглушаваш за другите шумове…

Водата е много студена и много чиста. На дъното играят рибки, досами мен на брега са покарали тревички — зелени и чисти. Няма злак, няма тиня, няма кафяво. Зелена вода, настръхнала от бързите и височината, от която иде… Бели гривички се мятат една след друга по цялото течение нагоре. Мирис на прясно, на свежо, като че ли не съм в сърцето на Америка, а в моя Балкан — под Пръскалото… Там и само там съм усещал такава миризма — на чисто и прясно, каквато може да дава само планинската вода, падаща от високо, като че обира по пътя си всичката невинност и девственост на треви, бурени и скали, за да ги занесе долу, където се разбива на облаци и пръски и където ние, хората, гледаме захласнати.

Рио Гранде не пада от високото, както пада водата на моето видимско Пръскало. Тя иде отдалеч, пресича планините на Америка и също носи със себе си светове и видения, ала онова, което ме впечатлява, е, че и тя е точно тъй чиста, точно тъй запазена от разните мръсотии, които ние, хората, наричаме цивилизация… Чиста и тук е тя, както е била там, при изворите си.

Мисля, че само тази река да бях видял, само в нейните води да бях потопил ръцете си, пак бях длъжен да извикам: Голяма работа си, Америка! Щом и тая река си тъй опазила, човек не може да не повярва, че имаш сили да опазиш и човечеството… Дай му от своята обич към чистото, към здравото, към разумното… Такава голяма е нуждата сега от тях навред по света. Дали ме чу Рио Гранде? Дали ме разбра Америка за какво я моля?

На места Рио Гранде се разпуска, уморена от бързането и стискането да не се удари, да не се попилее в това дълго препускане по наклоните на тия високи земи. Затова, намери ли равно и широко, тя незабавно отпуска ръцете си, сякаш ляга по гръб, и ни шава, ни мърда, докато си почине. Не е същата река — нервите й вече са успокоени, като че е взела приспивателно. Сега тя не бърза, не се притеснява, не е нащрек върху кой камък ще налети, а бавно обикаля бреговете си, оглежда ги, тя пита — те й отговарят: за хората ли, за времето ли, за свършека на света ли — това са си едни работи, които само една река и бреговете й знаят… После, като си поотпочинат водите на Рио Гранде, като се напълнят със слънце, с въздух, с видения на снежни хребети, които в тая част на Ню Мексико стават все повече и повече, реката пак се събира, пак стяга багажите си, пак връзва с канап водите си, да ги уварди от новото блъскане и спускане, което иде. Очите на реката — досега зелени, вече се покриват с бялото на бързеите, на камъните и водоскоците, през които реката минава и стават чакърести.

По лицето си усещам прохладата, усещам в дробовете си чак, как нахлува свежест…

Сигурно бих преседял в такива размишления, във видения на индиански салове, на хора с колове и пръти, които се спускат по реката, още доста време, ако не е Джейн, която, като програмирана туристка, от брега ми показва часовника си…

Колко завиждам на Рио Гранде, че няма часовник… Тежат ми краката, докато изкача баирчинката, където е колата, изваждам фотоапарата, подавам го на Джейн и отивам пак до зеленото и бялото на Рио Гранде… Клякам, пъхам ръка в реката — тъй искам да остана поне в спомените си… Защото усещам, че тя ми връща нещо, което в България отдавна го няма, нито по реките, нито по планините…

По пътя все по-често срещаме коли със ски отгоре, а хората в тях са със загорели лица. Минаваме градче, на което не прочитам името, и не питам дори за него. Тук е пълно с хотелчета, с претоварени от коли улици, с хора в спортни екипи. Даже в далечината виждам лифтове… Тук спят, там горе карат ски…

Още малко вървим край Рио Гранде, после пътят ни изкривява посоката си. Недалеч оттук трябва да е пуеблото с индианците, където отиваме с Джейн… Едно вълнение е затихнало, емва ме второ. Реката вече не се вижда, а не ми остава и миг за отмора. Същият пътен знак, който вчера на два пъти се изпречва пред очите ми, сега е отместен встрани. Пуеблото е отворено…

Индианското селище, в което влизаме, е в един от тия резервати, които са отделени за индианците. Нарича се Сент Жак. Жителите му отдавна са напуснали планините си и са слезнали към големите градове, или са изградили свои селища в тия резервати. Държавата им е дала големи и богати земи, като ги е оставила сами да си управляват живота, сами да го редят, както намерят за добре…

Тук, в тези резервати, които са стотици, броят на индианците, вместо да намалява, както ни учи милата наша пропаганда, през последните двадесет години расте… Не, май няма да видя това, което чакам и за което жадува душата ми… Селището, пръснато от двете страни на пътя, по нищо не се отличава от испанските пуебло, освен че тук, както вече писах, съществува строга и независима от никого индианска власт… Ако някой иска нещо, той трябва да дойде тук и да преговаря с тях, както преговарят държавните мъже от цял свят… Над тях отдавна не тегне никакво насилие, никаква заплаха, освен онова, за което след малко ще разкажа…

Къщите на индианците са същите, каквито са и в Санта Фе, пред всяка от тях по една-две коли, хората обаче засега не се виждат. Джейн ми посочва една по-висока и широка сграда, на която пише „Полиция“… И друга до нея — съдилището на пуеблото. Мястото, на което сме, е нещо като център на няколко пуебло, събрани в една община. Пред нас има църква. Пет минути я оглеждах, докато открия къде е входът й. Вътре онова, което й е бамбашка, става двойно. Ни икона, ни олтар… В средата столове, отпреде огромен кръст, и една особена миризма на земя, на планина…

Джейн знае точно къде ме води, влизаме в нещо като нашенско читалище, посреща ни бяло момиче, още един бял младеж, момичето казва, че е секретарка на човека, който Джейн търси. Още една врата, ето го човека. Е, този вече е индианец. Косата гарваново черна, лицето с меки, отпуснати черти, облечен е в костюм, с вратовръзка… Една голяма рядкост за Америка.

Ето този човек, на име Ендрю Гарсия, ще ми разказва цели два часа за своя живот, за живота на своето племе Наваго. Над главата на Ендрю — табло със снимки. Негови и на други индианци. И забележителен текст: „Господ е дал на човека два края — глава и задник. От това, кой от тях ще използваш, зависи как ще живееш…“

Ендрю говори добре и ясно английски. Той е ръководител на движението за спасение на индианците. Не е случайно поставена над главата му тази мисъл. Вдигам поглед, срещам топлите очи… За какво спасение става дума, питам го, нали вече никой не гони и не унищожава индианците…

— От алкохола — казва Ендрю. — Той ни унищожава…

Историята на неговия живот е колкото проста, толкова и типична. Баща му бил алкохолик, десетгодишен, самият той вече пушел и пиел. Алкохолизирал се още от дете. От една бира се напивал…

— А откъде дойде тази беда във вашето племе? — питам…

— От това, че държавата ни разглези — отвръща той… — Най-вече от това. В тези резервати ние имаме всичко. Земята е много богата и е наша, дадена ни за вечни времена. Всяка година от щатския бюджет получаваме огромни средства за училища, за образование, за болници… Може да се живее и без работа или с малко работа… И моите деди се пропиха. От нас държавата не иска данъци, няма мита, недалеч оттук е Лос Аламос, там, навярно знаете, е произведена американската атомна бомба. Има лаборатории, в тях работеха много индианци. И получаваха големи заплати. Какво да ги правят, освен да пият. И аз сериозно мисля дали не е добре да се откажем от привилегиите, които държавата ни дава. Те ни разглезват, очите ни не виждат толкова далече, краката не са толкова силни, ръката не е точна, както беше…

Той клати глава.

— Така, защитени от естествените закони на свободния живот, ние отслабваме. И други мислят така… Алкохолът ни унищожава. Стана нещо като мода, след като в планините, където някога са живели дедите ми, те изобщо не са знаели какво е.

Тук… той замълчава. После изведнъж се впуска да ми разказва какъв страшен алкохолик е бил самият той. Как е попаднал в затвора за алкохолизъм, как после станал моряк, надявайки се водата да го изскубне от пиенето, до какви безпаметни пиянства отново стигал… Човекът говореше без никакви комплекси и задръжки за своето падение, за падението на стотици свои братя и сестри от селищата наоколо… На четиридесет години бил вече пълна развалина. Два пъти женен, с четири изоставени деца, спял където го настигне алкохолът, събуждал се, открадвал нещо, за да купи нови две бири, и пак тъй!…

Как е намерил сили, как е казал „не“ — питам го…

— Майка ми се разболя тежко — отвръща ми, — нямаше кой да я гледа. Свари ме една сутрин, трезвен, чувството за вътрешен срам. Ако питате мене, това е най-силното човешко чувство. Не е за вярване, но е факт — от десет години не съм глътнал нито капка. Ето — той ми разклаща едно шише, майсторено с най-тънка ръка — стои, тук от десет години. Един французин ми го подари… Не го пипам…

— А защо вие, индианците, все пак толкова много пиете — питам. — Америка е страна на въздържатели…

— Ние също ще станем — казва категорично Ендрю. — Всеки народ си има своето време за едно пиянство. И англото са пиели много, и испанците… Сега ние наваксваме изпуснатото. Изглежда, когато става кръстосването на две небета, на две води, на две земи и на две слънца, се минава през пиянство. Не зная. Причини няма. Нито сме гладни, нито без покрив… Живеем добре. Мнозина учат — лекари, инженери, юристи… Във всички университети на Америка… Само че много от синовете на нашата земя, като получат образование, не се връщат тук. Голямата земя ги поглъща. Ние не сме щастливи, когато най-добрите синове напускат племената ни. Ако не са тези резервати, ние наистина ще се претопим. — Ендрю явно се е подготвил за срещата ни.

— Ние сме народ — пак подема той, — който много битки е губил, но никога не е бил победен… Само алкохолът — повтаря той — ни застрашава. Майка ми имаше единадесет деца. Осем от тях умряха от алкохолизъм. Много са ненормалните деца, вече има и много разводи — майките пият, децата пият, новородените още в пелените се хващат о чашката…

— И също така дрогите…

Мълча и слушам тази изповед…

— Сега всяка сутрин аз се моля: за да измия греховете си към хората, за да изпрося милост за лошото, което съм направил, докато пиех… И всички индианци се молят. При изгрев-слънце хвърляме шепа царевично брашно около себе си. И се молим на седемте посоки на света… Той ме поглежда — на изток, на запад, на север и юг — станаха четири. Нагоре към небето, което ни дава въздуха и слънцето, надолу към земята, откъдето сме дошли и където ще отидем…

И към седмата посока — нашия вътрешен дух…

Ендрю спира за миг и ме поглежда — да види какво впечатление са ми направили думите му…

— Аз — казвам — съм дълбок поклонник на вашия народ. От дете обичам индианците. И всички, в моята родина ги обичат. И в Европа…

Казвам това и съвсем не мога да предвидя какво ще последва. Последва това, че той излезе от мястото си зад бюрото, дойде до мен и ме прегърна.

После се отдръпна крачка назад и се поклони:

— Моят народ няма да забрави вашите чувства към него…

После сяда на мястото си, и пак повтаря:

— Нали ви казах, ние, индианците, сме загубили много битки, но никога не сме били победени… И алкохолът няма да ни победи… Затова се върнах в моите земи. Създадох група от младежи. Бяха все алкохолици. И момичетата пиеха. Ето ги — той ми изважда снимка, която ми прилича на нашенския пирински ансамбъл за песни и танци. — Всички те сега не близват алкохол. Организирахме курсове по танци и песни — пътуваме из Америка и по света. — Изрежда ми страните, в които са били. Пак комай само България и Албания липсват от списъка му…

— Условието е това — да не се пие — казва той. — Създаваме вече втора група от танцьори. Така ще осмислим времето на младежта, ще я откъснем от алкохола…

Той истински се зарадва на своя успех, аз сърдечно го поздравявам, че се е заел с най-великата от всички спасителни мисии…

— Зодията ми е такава — казва Ендрю… — Бурна, противоречива, но отдадена на племето…

— Каква ви е зодията — питам…

— Рак — отвръща индианецът…

— На коя дата сте роден?…

— Единадесети юли…

Трепвам, свивам се, нещо ще се случи…

— А коя година?

— О, стар съм вече — казва той и се смее, като показва опреде ми доста разрушени от пушенето и алкохола зъби. — 1939 година, второто полустолетие вече настъпи…

Сега аз ставам и отивам до него. Което не съм мислил никога, че ще направя, направих го… Прегръщам индианеца, Джейн стъписано гледа порива ми, а самият той, кой знае на какво го отдава…

— Аз също съм роден на единадесети юли 1939 година — казвам…

Ето, този индианец, в тази далечна част на Мексико, в този ранен предиобед, е единственият човек, който срещнах през моите петдесет години, роден на същата дата, месец и година, в която съм издал своя плах и обречен гласец, под сенките на Марагидик, и аз…

Снимането, и с фотоапарат, и с камера, в индианско пуебло е абсолютно забранено! Дори е забранено влизането с фотоапарат в пуеблото! Аз обаче нося апарат и вън, пред смаяния поглед на полицая, с Ендрю си правим снимка. Снимам и околните сгради. Снимам и самия полицай…

Ако някой някога ви каже, че животът на хората ще стане без ходатайства, без привилегии, без симпатии-антипатии, никога не вярвайте! Където има чувства, не може да има равенство…

Сега — към древното индианско селище — там, откъдето преди сто и петдесет, двеста години са излезнали дедите на Ендрю. Там, където те били намерени от испанците, където са ставали велики битки и тъжни отстъпления по долината, докъдето се е стигнало дотук, до резерватите…

Имаме шейсетина мили път. А това ще рече най-малко час и половина. Време, дето се казва, да се изкефим с моето розово бабе — което, като всички американки на тази възраст, хем е бабе, хем е девойче. Мераците му живи-живенички, ако да не са и малко по-буйни, отколкото са били на младини, а другото… Другото навсякъде по света е май еднакво. Годините са си вършили работата, макар че тук, на американска земя, както вече имах случай да се убедя, това става доста, доста по-бавно и с повече милост към човека…

Докато стигнем до селището, ще водим социални разговори с Джейн. Какви други да ги дъвчем на тия години!…

— Сама ли живеете? — питам я…

И това, сигурен съм, е въпрос с подсказан отговор.

— Сама — отвръща Джейн. — Преди пет години се разведох и дойдох тук, в Санта Фе… Засега съм сама, ако не се оженя трети път…

Че акъл няма да й попречи да го направи, съм сто процента сигурен, а че и танц ще скълчи — и в това съм сигурен. Джейн продължава:

— Бях инженер, електроник… в Оклахома. Родителите ми са дошли от Пенсилвания, а прадедите ми са французи. Когато хугенотите били прогонени от Франция, намерили подслон в Англия. Оттам с първия кораб, около хиляда и петстотната година, дошли в Америка…

— Знаете ли — тя тръска доста кокетно глава, и се обръща към мен, макар че през другото време най-старателно стиска кормилото. — Това е показателят кой колко е американец — кога са дошли дедите му. Аз се гордея, че моите деди са пристигнали с първия английски кораб. Аз съм чистокръвна американка.

Карай си колата, Джейн, гледай да не ме хвърлиш някъде из тия урви, аз ще разкажа една подобна история… В едно училище, децата се скарали — кое от тях е повече американец. Станало едно бяло момченце и наперено казало на другарчетата си — китайче и негърче: вие сте от новите, а моят прадядо е чист американец.

— Глупости — отвърнало негърчето. — Кога е дошъл прадядо ти в Америка?…

— 1656 година — казало гордо момчето и победоносно изгледало жалките скорошни преселници.

— А моят дядо е тук от 1430 година — отвърнало негърчето.

— И моят дядо е оттогава — добавило китайчето.

Този е аргументът, доколко си американец — не кой е дядо ти и за коя партия гласува, какви земи владее или колко пари печели, макар че това в Америка си е най-американското нещо, а кога са дошли дедите ти на тази земя. Останалото — религия, слава, цвят на кожата — е, дето се казва на добър френски език, „ария от друга опера“…

Та, ето я Джейн, върти кормилото и чак на гърба й се усеща националната гордост.

И друг път ми е правило впечатление американското самочувствие. И винаги съм го свързвал с доста масовото непознаване на другите народи. Попитах миналата вечер колегата журналист, защо това е така?

— За повечето, ако не за всички американци — САЩ са центърът на света — отговори ми той. — Толкова хора са дошли тук откъде ли не и никой не се е върнал. И никой не е недоволен от живота си. А за другото: каквото трябва да се знае за света, и който трябва, го знае. Всичко, което засяга нашия интерес и нашата работа, го знаем. Всичко онова, което не ни интересува, за какво ни е да го знаем. Ние сме една цяла планета — Америка. Ние не познаваме още достатъчно себе си. Имаме цели „Европи“ неусвоена земя…

Ето, съпругата му не е излизала никога досега от Америка. Той е бил преди месец в Лондон — също за първи път прелетял океана. И англичаните са му просто смешни със своето самочувствие, че те са центърът на света. Както французите…

Виж, една отстъпка направи на германците.

— Германците са си германци — казва той… — Как мислите — сега като се обединят?…

Поглежда ме и чака отговор.

Отговарям му с неговите думи:

— Германците са си германци. А вас защо ви е страх от германците? От войната ли пазите горчив спомен?…

— Не само от нея. Я ги вижте как работят, каква дисциплина имат, това не са хора, а машини…

— Вие също сте много трудолюбиви — казвам. — И дисциплината ви… Ето, вие работите и като журналист, и като учител, съпругата ви също работи на две места. Това у вас е толкова масово. Даже — говоря аз направо — мисля, че това не ви е нужно. Това е нещото, което в Америка не го разбирам. Защо ви е да работите толкова, когато имате всичко. Храната ви е евтина и голяма къща имате, и коли няколко, какво още?…

Това е тя старата тема, с която започнах срещата си с Америка и която най-много ме впечатли…

— Потреблението не знае граници — казва той.

Обажда се негова племенница — весела и палава двадесет и седем-осем годишна мома:

— Аз пък нямам такива амбиции. Според мен човек може да живее и с много по-малко, но да бъде по-свободен…

Младата дама слага пръст в раната. Американската публична мисъл — политици, социолози, психолози, икономисти, са разтревожени. Старият обществен договор вече се руши. Младите в Америка не са това, което са били родителите им. Те не искат толкова много да работят, те искат повече да живеят. Не знам доколко това е така, но и телевизията, и вестниците, и сериозните списания бият тревога — расте паразитно поколение. Америка тръгва надолу…

Но същото отдавна го казваме и ние в Европа.

Азия ли само върви нагоре!

За Азия, по-точно за Япония — след малко. Сега още питам.

— Богатството ли прави националното самочувствие на американеца?

— Вие сте свидетели — казва ми журналистът, — че пред всяка американска къща се вее националното знаме. Никой никого не кара насила да го слага. Това е от обич към Америка, към нашата велика страна. Тук всеки може да постигне много, стига да е…

Оттук нататък правилата са ми познати, чувал съм ги вече. И думите му звучат познато. Къде най-често съм ги чувал? Разбира се — в не по-малко великия Съветски съюз.

— А какво понижава националното самочувствие на американеца — питам… Този въпрос го задавам и на колегата, и на Джейн, която все тъй усърдно върти кормилото из завоите на теснината.

Отговорът и на двамата, а и на десетината американци, с които разговарях, е приблизително еднакъв:

— През шейсетте години руснаците ни изпревариха в Космоса. Това помрачи нашата увереност на държава, която във всяко отношение е първа в света. Сега това надпреварване го спечелихме ние…

Това, което ги смущава, е една обединена Германия… И… Япония, разбира се.

Макар че в Америка е прието да се говори открито за всичко, макар че тук никога не са се нуждаели от специални пленуми за гласност, нито пък са създавали национални движения, то все пак Япония си остава една, къде повече, къде по-малко, болна тема. Ето я и Джейн, когато я попитах харесва ли й японската й кола, тя ми отговори:

— Откак съм купила тази тойота, в американска кола не ми се влиза… (Ех, Джейн, Джейн, да ти туря дупенцето на седалка от трабантче или върху запорожка, тогава да те видя каква песен ще ми запееш за американските коли!)

— Погледнете по улиците — всяка втора кола е японска, два пъти по-хубава и два пъти по-евтина от нашите — казва тя.

Така е. Всяка втора кола по улиците на Америка е японска. Всяка втора, изложена за продан — също.

— Ами електрониката — продължи Джейн. — Оставете ме аз да ви кажа… Бият ни с нашето най-силно оръжие… Че на всичко отгоре и купуват Америка!

Това, за купуването на Америка, ме стъписва.

Огромни земи от Съединените щати, обявени за продан, по една или друга причина, са закупени от японски фирми. Значителна част от империята Рокфелер е изкупена от японци! Настаняването на японския капитал в САЩ продължава с всичка сила и в други сфери. Америка усеща дъха на Япония буквално в тила си и даже мисля, че започва да става обратното — тя вече я отминава, със своята супер технична и дисциплинирана мисъл…

Когато бях в Япония, щом похвалех за нещо японците, те задължително ми отговаряха:

— А в Америка бил ли сте?…

— Не съм — отговарях…

— Там да видите, докъде са стигнали!…

Същото сега се повтаря на американска земя. Възхитя ли се на нещо американско, незабавно идва въпросът:

— А в Япония бил ли сте?…

— Бил съм…

— Е, нима те не са по-напред от нас…

— В някои отношения — казвам, — да, в други, не…

В такива случаи виждах как изглежда избухнал американец.

— Ами това нашето правителство, правителство ли е! Плямпачи!

Тук те добавят още обидни думи, които аз не смятам за нужно да повтарям. Ала убедих се, че хората, които толкова обичат страната си, както е навсякъде по света, не обичат правителствата си. И в това отношение народите си приличат.

На много места в Америка могат да се видят типични картинки от японското всекидневие. Или обратното — на много места в Япония могат да се видят типични гледки от Америка. Ала не ми е по силите да кажа кой от кого е заимствал. Едно със сигурност твърдя — никога не ме попитаха бил ли съм в Съветския съюз. И също така никъде не видях, да са заимствали нещо от нашите страни, от нашите исторически постижения. На стотици места в Америка, в сградите има течаща вода, цели водопади се сипят — възхитително нещо. Всичката фантазия на човека — покорена, озаптена, принудена да измисля, е пред теб. Ала същото го видях и в Япония. Във фоайетата на големите сгради също има колкото искаш цветя, и със също толкова вадички, водопади, гейзери, ручеи. Вярно, японизирано, умалено, направено, като че ли не е пипано с ръка, а е взето, както е било в природата. В Америка пропорциите са… къде-къде по американски… Ала в крайна сметка, е същото.

Ако се съди по бай Алеко (а мисля, че няма място за недоверие — каквото пипна преди век, каквото видя, като с рентген го прободе — все го доказа историята, все точно излезе), той още пише за тия американски водопади и водни стени в сградите, от което правя извода, че Япония си е Япония. Тя нищо не открива първа. Тя само овреме научава какво е направил или открил светът, преценява го със своята японска „Елка“ — до безупречност, до милимикронче го премерва трябва ли й, става ли за нейните острови и за малките крачета на японските жени, и после го взема, претопява го в своето японско казанче, японизира го — та когато го извадиш после, не можеш да познаеш, че не е родено или измислено тук, на японски остров, под червеното японско слънце. Защото това, което е направила Япония, много често е заемка, само че по-съвършена, много по-обогатена със сивото вещество на талантливия японски мозък… Но видях и обратното…

В Япония влезеш ли в ресторант, минута след като си събул обувките си, вече ти носят горещи, вдигащи пара бели кърпички за избърсване и дезинфекция на ръцете.

Не във всеки ресторант, още по-малко пък след като си си събул обувките (в Америка те понякога не ги свалят и в леглата си, но никак не съм сигурен, както вървят работите, ако след година дойда, дали и тук няма да развързвам пред всяка кръчма връзките), но и в Америка вече вадят горещи кърпички, и в това отношение Япония иде…

Нахлуването на японски стоки — евтини, красиви и качествени, на японски капитали — мощни, пробивни, най-сетне директното изкупуване на сгради, земи и богатства в самата Америка от японците, тревожно плаши практичния и далновиден американски ум…

И все пак една мисъл не ме напуска: Япония и Америка са двата края на една пръчка, която е свита на колело, и те са се доближили. Коренно различни: едната — страна на силния колективизъм, другата — на неограничения индивидуализъм, — а са постигнали и постигат едно и също — върховете на човешкото можене.

Япония и обединена Германия — това са двете сили извън Америка, които могат да я накарат да й трепне окото. Това е един от нейните комплекси. Друг комплекс е чувството за историческа малоценност. Старите вещи поради това са безумно скъпи. Едно старо, кожено яке отпреди 50–60 или 100 години струва 30–40 000 долара.

Третият им комплекс е индивидуализмът.

Най-често показваните лица по американската телевизия са: Кол, японският министър-председател и Шимон Перец… Доста по-назад, макар и достатъчно често и с много уважение, се появява в класирането Михаил Горбачов…

Мъка ме обзема, като си помисля, че американският данъкоплатец толкова пари дава за телевизията, а не е имал щастлива възможност да се наслаждава на българските политически мъже… да чуе силните им гласове, да чуе безупречен български език и крехък, очарователен смях…

— Завиждат ли американците — попитах журналиста от Санта Фе…

Той дълго мълча и мисли.

— Не. Това е непознато чувство за нас. Всеки има всичко, което е потребно, за да постигне това, което иска. Не стане ли — причината може да бъде в лошия шанс или най-често в самия човек. Тогава да се сърди на себе си. Правилата на играта са чисти. За завист тук няма място…

— Имам чувството — казвам аз, — че все пак вие завиждате на японците…

— Това не е завист. Това е може би страх. Макар че… — той прави пауза — мисля, че те стигнаха върха си. На толкова малко земя човешкият мозък толкова може да създаде. Той също има граници.

Поглеждам го, без да съм напълно уверен, че границите на човешкия мозък са начертани точно в Япония, Ала, казвам друго:

— Но руснаците им дадоха земя, острови…

— Това е проблем — казва той… — Нов проблем за нас.

И което пак ме учудва, проблемът е Япония, а не Русия…

Никъде в тези бъдещи сметки за утрешния ден на човечеството, за неговата по-нататъшна съдба, Русия не съществува. Тя съществува в сметките на американците като друг проблем — дали е възвратим сталинизмът и терорът, възможна ли е гражданска война? Ще падне ли Горбачов и какво ще стане тогава?… Но като сила — икономическа, политическа, духовна, тя определено не съществува в страховете на Америка.

И аз разбрах, ясно и безкомпромисно, усетих го с всичките си сетива — в света е настъпило страшно разбъркване, дълбоко, фатално. И започва ново, цялостно пренареждане. Революцията днес е по-голяма и по-силна, отколкото е била през седемнадесета година. Раздрусването на света е по-мощно и всеобхватно, отколкото по времето на Втората световна война. И очертанията за бъдещия ден на човечеството са по-дълбоки и по-категорични, отколкото досега…

Новият праг на човешката история ме свари в Америка.

 

Джейн ми казва, че е разведена два пъти!… Е, още имаме път, можем да поразпъприм и тая тема…

— Добре ли е да се развежда човек? — питам Джейн така, както бих попитал всеки свой втори познат в България…

— Два развода са съвсем прилично нещо — казва Джейн. — Проблемът са децата, разбира се… Те страдат… Но като пораснат, като си уредят живота… Ние, американците, запазваме добри отношения помежду си и след развода. Децата ни идват на гости, ние им ходим… Ала живеем разделено. Това е — тя ме поглежда — за хигиена на тялото и духа…

— Вие колко деца имате?

— Три — отговаря гордо Джейн. — И пет внуци… — добавя още по-гордо тя.

Ето още една разлика: нашенска жена, мисли ли още за любов, да я заколиш, за внуците си дума няма да обели… Тук не смесват едното с другото…

— А защо толкова много се развеждат американците?

Очаквам да ме попита — ами вие, как се казваше там вашата страна, не се ли развеждате… Ала, както вече забелязах, американците не се интересуват какво става по света, така че Джейн ми отговаря, без да пита. Даже ми е писано да чуя една цяла лекция по въпроса за разводите.

— На нас сексуалният проблем ни идва малко със закъснение. Многото работа на младини, когато се правят кариерата и бизнесът, отнемат силите за любов. Вие ще видите много млади момичета, женени за възрастни мъже. Ще видите много млади семейства без деца. Децата пречат на бизнеса и на кариерата на жената. Ще видите много стари моми — от работа просто не им е останало време да се оженят… О, това е проблем за Америка — казва тя… — И то какъв…

Бях във Вашингтон — в една фирма за защита на журналистическите права. Собственичката на фирмата беше тридесет и две годишна — неженена. Показва ми снимки — няколко дни като събере свободни, хуква на екскурзия. Все сама беше на тези снимки — с раничката, с дънките, с маратонките… С два факултета жена, но нямала време да се ожени…

Една друга моя позната, отишла твърде високо в дипломацията, женена за седемдесетгодишен китаец, като самата тя нямаше повече от двадесет и пет. То се знае, и тя нямала време за деца. Нито дори желание да ги има… Виж, снимки от всички места, където са били някога на екскурзия с китаеца — да. Цифрите са доста силни и не съвсем възхитителни — старите моми и старите ергени в САЩ са висок процент от населението…

Че за какво ви е това богатство — иде ми да извикам пак своето изречение, както толкова пъти досега. Сто години след Алеко май нямам какво друго да попитам, освен пак същото… Ала Америка не е кърпа с едно лице. Едни от жените правят кариера, но има и други — те пък раждат деца… Тъй или иначе, Америка е страна на трите деца… Вървиш, гледаш младо семейство, скромно облечено, чистичко — три дечица, като че правени през година, наредили се, хванали се за ръчичка… Е, хубаво, дявол да го вземе. И тия, с трите деца, са много, неизмеримо много повече от ония, които са решили да правят висока интелектуална кариера… И ако по въпроса за децата Америка пак много писка, то е, защото тя за всичко си писка. Малко да си подаде нослето някакъв проблем, който ние в Европа няма и да забележим, докато не ни извади очите, американците полудяват — вестници, радио, телевизия, правителството, сенатори, доброволни движения… Всъщност единственото доброволно движение, което в Америка още не е създадено, е това — да се подпомагат възрастните мъже, които нямат деца, а имат млади съпруги. Но като познава човек световния опит, не може да е далеч от мисълта, че такива доброволни движения си съществуват, откак съществува и човечеството.

— Жената на четиридесет години — казва великата си мисъл Джейн — осъзнава, че сега или никога е времето, когато може още нещо да преживее. Мъжът го разбира на петдесет…

— Това невинаги е причина за развод — казвам, и през паметта ми минават доста български къщи, където какво ли не се случва, но хората до развод не стигат…

Джейн ме поглежда. Джейн ли няма да разбере какво искам да кажа: печена е Джейн в тия работи. Бас слагам, че стане ли дума за легло, за секс, за развод, за Джейн тайни няма.

— Това не е честно — казва тя. — В Америка така не стават работите… Ние, американците, не търпим насилието. А бракът най-често е една или друга форма на насилие… Щом децата си хванат пътя, родителите най-често се развеждат. Знаете ли — казва Джейн, — силният индивидуализъм ни е освободил от крайностите. Ние не можем сляпо и пожизнено да се привързваме към едно или друго… Както е, да речем, в Япония!

Пак Япония!

Мълча и слушам… И чак сега донякъде разбирам смисъла на оная страшна цифра, че в Америка всеки втори брак се разтрогва…

— А старостта! — казвам…

Джейн ме поглежда и за пръв път, вместо да отговори, поклаща тъжно глава. После добавя:

— Това е проблемът! Ние имаме пансиони за стари хора, но да влезеш там, трябва да си много богат. Останеш ли у дома — доброволните движения помагат до едно време. Затова — тя пак поклаща главата си и за пръв път не виждам усмивката й — най-често краят е един — самоубийство. Нищо друго не остава на стария човек…

При такива тъмни мисли, пред такъв страшен извод човек, ако кара кола, е редно да спре… Не се кара кола с такава перспектива, при това не толкова далечна…

Джейн обаче се овладява — обръща се, сили се в усмивка и додава мъдро:

— Нека не се задълбочаваме толкова…

 

Не са грънците, страстта към чашата или еднаквостта на тъкачните шарки и станове единственото нещо, което ни сближава с индианците. Не са и развалените зъби, които и в индианските пуебло, и в нашенските села и градове няма кой да оправи. Нещо друго тясно свързва нашите далечни земи и аз трябва сериозно да го изуча. И мисълта, че или индианките са прегрешавали някога под българска черга, с българските полови юнаци, или пък нашенските градинари, овчари и грънчари са си пили винцето и бирката по тукашните пуебло, става все по-силна и властна в паметта ми. Защото никъде, освен по българските села, по навеси, по диреци, по сайванти и тавани, около стари черчевета на още по-стари къщи, няма и не може да има повече изсушени чушки, както тук, в тази част на Америка…

Като тръгне човек от Санта Фе, покрай Рио Гранде нататък, където са села, градчета, пуебло — индиански и испански, то той непременно ще си отгледа провесени изсушени чушки — хиляди километри, ако ги навържеш на една връв, десетки тонове, ако речеш да ги претеглиш… Пред всяка къща в испанските пуебло, на всеки навес по-навътре от пътя, където са индианските пуебло, чушки — един сплит, два, до двайсет и пет ги преброих на един навес. В едно крайпътно ресторантче цялата стена на чардака беше от сушени чушки. Когато трябваше да се разделя с тази земя, в онова градче с шантавото име, което всеки път вадех бележника си, когато трябваше правилно да го произнеса — Албъкуерка, на самото летище пак имаше дълги, вити, спуснати, успоредени, превъртени — нанизи от чушки…

Мисля, че ако стане така, че местното индианско и испанско човечество се окаже един ден без храна, то само чушки да яде, ще може да преживее няколко години…

Отнасям и тази забележителност на Америка към приносите, които ние, българите, сме дали на света. И като се върна в България, непременно ще опиша тези сушени чушки. Ако старата власт още си стои на мястото, ще обявя, че това се дължи на авторитета, който нашата партия и правителство имат в Америка. Уверявам ви, че това ми старание няма да остане незабелязано. С какви по-дребни хитрости хора, които и пет реда не са написали, станаха лауреати на Димитровски награди, та с такова едно откритие за престижа на България ли?…

Ако обаче е дошло на власт СДС-то, ще трябва да припиша този международен авторитет на него. Мисля, че по това колко и как ни се възхищава светът, и то не пада по-долу…

 

Ще трябва да си казваме довиждане с тази индианска, английска, испанска и френска земя — наречена Ново Мексико. Пия си прощалното кафе в най-старото кафене на града, с хубавото име „Фонда“. Днес за пръв път виждам двама черни, единствените туристи с този цвят на кожата, които срещам, откакто съм тук. И сядам на кормилото. Колата днес е друга. Колата днес е шевролет… Ще ми се цупи Джейн — такива били американските коли, онакива били… Разбира й главата на нея от хубави коли…

Поредната изненада, с която ме изпраща тази особена земя, е магистралата на летището. Тук за пръв път виждам знак, че скоростта е разрешена до шестдесет и пет мили… Пътят е толкова равен и прав, че и двеста мили да вдигнеш, носи ги… Ала с двеста мили излитат самолетите. Ако не е, че има и тук полиция, и тя хич не си поплюва пред такива мераклии да видят с каква скорост може да се движи един американски шевролет — ще го направя. Ако ще и да излетя… А и мястото толкова ми харесва, че нямам нищо против да излетя, да си му стана една звезда на това небе, която да си изгрява вечер над тези мирни индиански пуебло, да ги гледам отгоре, да търся с очи някоя кръшна индианка и да й се радвам, като ходи по нощите, да гледам отгоре също тъй някой омъдрял от годините индианец как си пуши лулата на мира и да дишам чистия въздух на планините им. И да зная, че река ли да слезна долу, ако не са тия необичайни къщи, ще съм си много, много близо до България…

Тук виждам обаче и друга необичайна гледка. Слънцето залязва бързо и нощта настъпва изведнъж. Границата между деня и нощта е само няколко минути, като че ли в тази част на Америка някой много по-бързо завърта земното кълбо и както си го гледаш слънцето, клекнало като за снимка на рида или на хоризонта, като че е вързано с канап, Дядо Господ прерязва канапа и слънцето не залязва, а се спуска в другата част на полукълбото. Настъпва бърз мрак. Тогава, докато още не е съвсем досрязан канапът, всички шофьори запалват фаровете си. Това е закон. При залез-слънце, изгряват фаровете.

Мракът по този начин не заварва без светлини нито един разсеян шофьор.

Вече е нощ. Назад е Санта Фе, назад остават индианци, испанци, Джейн, докторът. И всички тия безкрайни пътища с нанизи от чушки. Винаги, отсега нататък, застана ли под копривщенски чардак или до видимски дирек, накачулен с провесени, изсъхнали чушки — за индианците и за Мексико ще мисля.