Марко Семов
И за Америка като за Америка (7)

VII

След ден трябва да напусна Лос Анжелос. А не ми се мърда оттук… Този град има своя магия, макар че е така с всички американски градове. Те дотолкова не си приличат един с друг, че трудно можеш да, ги объркаш. Освен с това, че държат човека до себе си, завладяват го, и ако той не е прекалено традиционен, правят го свой. За американците е непозната нашата балканска, да не говорим за българската привързаност към къщата, към родното място, към дръвчето, край което си израсъл, или кладенчето, от което си пил вода. Един американец, който през живота си не е сменил три къщи и три града поне, не е американец. Бизнесът го насочва към едно място, старостта си прокарва другаде. Поради което американците непрекъснато се местят от един квартал в друг, после от един град в друг, а твърде често и от един щат в друг. Америка непрекъснато сменя жилището си, непрекъснато се движи… Не зная това само достойнство ли е?

Докато съм в Лос Анжелос, си мисля, че ако съм американец, никога няма да напусна този град… Докато стигна до Сан Франциско, Вашингтон или Ню Йорк, когато ще помисля същото…

Лос Анжелос е огромен град. Както всички големи американски градове, той има своя билдингова част, в която на мене поне ми беше студено. Ходих из нея, гледах нагоре, чувствах се едно нищо долу, стиснат от високите, отвесни стени на тесните улици. И все имах чувството, че както си вървя, някой от високото да хвърли една тресчица, тя толкова ще се засили, че като падне върху главата ми, от мене ще остане само едно мокро петно, което минаващите чиновници ще изтрият за половин час с обувките си…

Банки, банки, банки… Нищо повече, от банки… И тук, и във Филаделфия, и в Чикаго. Те движат цялата душа на Америка. Купуват, продават, дават заеми, предлагат кредити, ипотекират, отлагат плащания, моите думи не стигат, а и световете ми не стигат, за да кажа колко много работи върши една банка. Трябва ти къща, банката ти я купува. Искаш да я продадеш и да си купиш нова, банката ти намира новата и ти продава старата. Разликата в цената те превръща в неин длъжник… Не зная колко са американците, които не са длъжници на банките… Дотрябва ти кола, банката е насреща, поиска ти се нова, банката пак… Земя искаш да купиш — ето я банката, предлага ти и земята… В Америка всички вземат заеми и кредити. Купуват каквото им трябва, гонят модата, изпреварват я, във всичко това и над всичко това стои банката!

Тя е най-вездесъщият посредник в този толкова жизнен, несекващ, неуморен и несвършващ финансов и стопански живот, за който и от който, смея да кажа, ние хабер си нямаме…

Съдбата на всеки американец, малко или много, е свързана с банката. Там си държи парите, там си държи мечтите, там си получава надеждите от едно качество човек да стане друго, там свършват огорченията и разочарованията му… Или оттам започват. Затова денем в тях е много оживено. Нощем тия хиляди видове хартии, в които е събрана съдбата на Америка, почиват. Почиват стаите, почиват компютрите. Умират сякаш билдингите — някой избутва живота оттук към другите квартали, където доларът не заспива…

Всъщност доларът и той е една тъмна Индия… къде ходи, къде се крие и как точно командва всичките тия десетки милиони американци, за да направят само това и точно това, което той им нареди, трудно се разбира от такъв като мене.

Никой в Америка не носи налични пари в джоба си. Няма го нашенския портфейл — дебел, издут, хладилник идеш да си купиш — вадиш пари, броиш, докато ти изтръпнат пръстите. За кола тръгнеш, торба пари носиш… В Америка народът и на обед като седне, и в магазина като влезе вади една тънка, метална пластинка, господ знае каква магия е тази пластинка, на нея името ти дори не пише. Подаваш го, ако ще да си на канадската граница, ако ще да си в Ню Мексико — при индианците, в техните магазини за грънци или за черги, картончето си има някакво номерче. Видях как го пъхат в процепчето на компютъра, процепчето му казва нещо, шепнат си с пластинката, но аз не чувам или не разбирам какво си шепнат, после продавачката, сервитьорката, касиерката и прочие, ти подава пластинката, слагаш си я в джоба, пито-платено… Оттук по неясни и невидими пътища тръгва сигналчето, че господин еди-кой си, е изял една мексиканска подлютена шкембе-чорба (тя е досущ като нашата), изпил една бира, хапнал от мексиканските меки хлебчета — върви сигналчето през градове и села, през електроники и компютри, минава през спътници, оброжда света, докато стигне до „Банк ъв Америка“ или до „Сентрал банк“, или до някоя друга от стотиците банки, и там се записва точ в точ моето разходче. С това картонче във всеки ресторант, във всеки хотел, във всеки магазин си плащаш не само обедчето, преспиването или топките за тенис, които си купил, но ако дотрябват пари — ей така, на такъв като мене да му залепиш о челото двайсетина долара, или в брой да си купиш билети за метрото, това картонче кара всички да му се подчиняват, да се съобразяват с него, диван чапраз да му стоят, докато каже — дотогава. Който плаща музиката, той я поръчва… Това е единственото правило, за което не са нужни изключения, които да го потвърдят.

Нищо и никаква ламаринка, три на четири сантиметра… А знае, както се вижда, всички езици, познава всички вкусове, командва и се разпорежда с всички хора… Имаш ли нея, Америка е твоя. Който и да си, какъвто и да си, все едно къде те е заченала майка ти, Америка е една и съща за всички. То те прави равен и с най-богатия, и с най-знаменития. Стига онова, което се крие зад нея, да е толкова, колкото в сметката на най-богатия и на най-знаменития. Защото в Америка няма други привилегии. Единствената привилегия е в тайната на това картонче. Тя обаче стига и хартисва. Цените в хотелите са еднакви за всички — тук няма цени за чужденци и за американци… В самолетите също няма места за чужденци, нито пък в ресторантите или по паркингите… Дори няма по какво да те познаят, че си чужденец. Щом си имаш това картонче, ти си равен на всички, дори на боговете. Доколкото в Америка може да се говори за друг бог, освен за бога — долар!…

Това картонче най-често замества и паспорта. Американците нямат паспорти, освен когато пътуват в чужбина, следователно те ги издават не за себе си, а за такива като нас, които без паспорт не могат да си представят човешкия живот. Шофьорската книжка е документ, с който навсякъде можеш да се идентифицираш. И тава картонче. Всеки американец има или едното, или другото. Най-често всеки има и двете.

Та ето тия високи, билдингови сгради, пред които съм застанал, се занимават с едни такива работи… Какво става в техните вътрешности, всеки може да се досеща, но никой точно не знае, с колко много такива картончета трябва да приказват компютрите, разположени във всяка стая по десетина, на всеки етаж и в цял квартал. И в хилядите квартали на цяла Америка…

Каквото става там, става. Важното е, че на човек му е удобно… Представете си я сега тази гледка в България, представете си опашките и документооборотът, който пада, ако ти трябва кола, къща или каквото там още си решил да купиш или свършиш…

Ето, май че стигнахме до най-голямата разлика между Америка и България във времето на социализма. Целият смисъл на човешкия живот в Америка е да се изкара долара. Спечели ли се той, всичко друго ти принадлежи. Оттук и култът към него. Защото единственият проблем е да се добереш до него: оттук и всемогъщата му сила.

Дотрябва ти кола — вдигнеш телефона или кажеш на момчето, което ти носи куфарите — докарват ти я.

Не ти харесва тая, докарват ти друга…

Дотрябва ти хотел, пак същото. Билет за самолет, жена, паста за зъби, място за къща, всичко, което се купува и продава под слънцето, е твое… Целият ум на човека, следователно цялата негова фантазия, талант, мощ на духа, предприемчивост, схватливост, трудолюбие, гъвкавост, прозорливост отиват не да виси по опашки, да прави събрания и да се занимава с предимствата на социализма пред капитализма, а да получи това доларче… По-трудолюбивите, по-умните, по-способните и повече рискуващите, получават и повече. Другите се стремят да правят като тях. Така един от въпросите, който толкова ме мъчи — защо Америка е толкова напред, като че ли получава отговор. Защото е сложена още в самото си начало, още в пелените, когато е била, на разумни начала. Енергията, сивото вещество на тази държава да отива за съзидание. От всички други грижи, освен личните — любов, болест, мъка, ревност, щастие, тъга, от всичко друго човекът е свободен! Коя друга страна, кое друго общество така си е пришпорило хората да създават, а с другите им грижи е натоварило цял ред служби…

У нас да получиш лева, е само едно от условията, за да живееш. Освен него, трябват така наречените „връзки“. Енергията на човека, освен да работи за пари, много повече отива за тия връзки — с кмета, с партийния секретар, с месаря, с книжаря, с майстора, да ги ухажваш, да ги коткаш, да се унижаваш. Много често може да се живее и без пари. Ако имаш пост — и кола, и вила, и курорт, и обзаведен апартамент, и пътуване в чужбина, не е нужно и да посягаш към кесията…

Ето я разликата: за да имаш в САЩ, трябва труд, фантазия, риск, борба. У нас се иска много по-малко — преданост към Партията и Правителството!

Малка разлика, а докъде ни доведе.

Може би затова Алеко бе казал: „Кога ще живеете бе, хора!…“

В един момент американките спират да работят. Всеки си решава кога. В един момент те казват: достатъчно труд, започва друг живот… Тогава те се емват да пътуват и напълват нашите европейски хотели с учудването си от това, което сме ние и нашите очи с изненада от това, което са те. Сега те обикалят Америка и света.

Американците хвърлят всичките си нравствени и физически сили да работят, докато си създадат онова обществено и материално положение, което да ги задоволява. Когато се пенсионират, те се впускат в живота и са доста смешни. На първо място, с любопитството си към най-прости и банални работи. Ако са в ресторант, те искат всичко да опитат. В това отношение гастрономите французи са къде-къде по-срамежливи. И като децата на всичко се възхищават. Една счупена тояга да видят, снимат я. Край един съборен зид да минат, ще си вземат бучка вар — с чувството, че вземат от сърцето на историята. И пълно навсякъде с туристи американци, натоварени с фотоапарати, бинокли, раници, всевъзможни наръчници и указатели, които не слизат от ръцете им!

Това са годините, в които, след като вече са подредили децата си и са се освободили от грижата за тях, американците твърде често се женят отново… Те вече имат свободно време, постигнали са целите си, още са много здрави… Това е времето, в което те най-масово се посвещават и на доброволни дейности за едно, за друго… Сега те гледат стари и болни хора, които нямат пари за приюти, приютите в Америка са скъпи и наистина са за богатите. Тогава отделят от времето си и предоставят колите си, за да придружават такива като мене… Тогава четат, много четат, и правят туризъм…

Тръгнах си от Лос Анжелос, а изприказвах толкова приказки, само и само да постоя още в него…

Питаха ме, като се върнах в България, колко получава в Америка един физически работник.

Отговорих, че в нашенския смисъл на думата, физическа работа там няма…

— Как — попитаха ме, — ако, да речем, трябва дърва да си нареже човек…

— Ако трябва дърва да си нареже — той си има резачка, малка, лека, всяка женска ръка може да я държи. И на ток, и с двигателче… Скръц, скръц, като че са восъчни дърветата, така ги кълца. Стоях един ден в Сан Франциско и вратът ми се схвана да гледам как се строи билдинг… Бяха стигнали вече доста голяма височина, но движението наоколо не беше отцепено с червени въжета, околните улици не бяха преградени, нямаше доброволни отрядници с ленти през ръцете, нито десетина милиционери, които да пазят. Колите вървяха по всекидневните си пътища, огромни машини, с цели стени от стъкло и алуминий пристигаха, още по-огромни кранове, високи повече от сто метра, вдигнати толкова далече, в небето, че не се вижда краят им, ги захапват и възнасят. Възнася се към бога цялата стена от стъкло и алуминий. Срещу нея свети слънцето, поглъща го матовата светлина на тъмните стъкла, а аз като момче — българче си мисля, сега да вземе това чудо да се откъсне от тия петдесет-сто метра, докъдето е стигнало, па да видим какво ще стане.

Не се откъсва, върви нагоре, стига на мястото си, там хора, дребни като птичета, го наместват, после започват да завързват скоби и болтове, докато вадиш — иде другата стена… Сутринта минах и доколкото отдолу преброих, започваха четиридесетия етаж, то ще рече, работеха на сто и двадесет метра височина. Вечерта, като се върнах, етажът беше завършен, наченат беше следващият. Една билдингова сграда от петдесет етажа, се строи за не повече от шест месеца… Къде ни има Америка време да си задръства движението с камиони, с товарни материали, с въжета за повече време… И не можеш, като видиш всичко това, да не извикаш: „Как ги правите тия работи бе, хора?…“

И да извикаш, няма кой да ти отговори. Тия хора тук работят, не дават интервюта за предимствата на капитализма пред социализма…

Студени са и да има как да им избягам на тези билдинги… Недалеч, на границата, където те свършват и започва нормалният град, е хотелът ми. Ще им избягам и ще отида на брега на океана. И там хотели, колкото щеш. И не са по-лоши от този тук, а че са и по евтини, а това е предимство, което особено ценя. Ето защо, преди да напусна Лос Анжелос в тая му част, правя една последна разходка в ситито, влизам в холовете на няколко банки, оглеждам с наслада озеленените им подземни или първи етажи и партерите, пълни с цветя — саксии, градинки, цели дървета. Между тях има пейки, масички, тече вода… Понякога чешмичката прилича на нашенските, понякога фонтани пеят в ушите ти, понякога водата тече по стените наоколо — стига прагчето, направено от човека, поразбие се на воден прах и пак си потече надолу… Цветя и вода, цели квартали са построени така. Архитектът на всяка сграда си е пробвал фантазията. Една гледка с една не се повтаря, една водна каскада с друга… коя от коя — тия градини на закрито — са по-хубави. И кой от кого е взел идеята за тези водни каскади — американците от японците ли, японците от американците ли — не става ясно. И в Япония те в такова удивление и възхита ме хвърлиха…

Особено красиви бяха тия каскада във вестник „USA Тудей“ — там, разкошното фоайе на огромния билдинг… Това там не беше водопад, а водна атракция… От три етажа падаше водата, на няколко места я спираха неголеми прагове, навиряваше се и пак преливаше надолу… А ние, хорицата, влизаме в ниското и гледаме нагоре, откъде иде тая вода, която малко, съвсем малко напръсква човека, та не само да я види или чуе, но и да я усети. Стълби няма до горе. Няма и асансьори. Встрани от водопадите ескалатори, стъпиш отгоре им, измъкнат те…

И тук, в Лос Анжелос, и навсякъде, където има хора, работещи в тия билдинги, градините са задължителни. Висящи, падащи, ниски, високи, с огромни цветя, с ниско подстригана тревица… Дишат гърдите чист въздух, отмаря окото… Най-често обаче приземните етажи на билдингите са заети със закусвални, с малки ресторантчета, които много често са наредени едно до друго. Ето го китайското, държи два метра и прави десетина-двайсет вида ястия, до него японско, корейско, индийско, мексиканско, гръцко… Слезе служителят от сто и петдесетия метър на билдинга, хапне от едно, от друго, ако пък не е гладен, излезе вън, поразтъпче се. Някъде продават само плодове, другаде само салати. Десетки видове салати може да види и да опита човек. Първия път направо пощръклях — от коя да избера, какво по-напред да хапна. А че и едни италиански наденици като цвъртяха пред очите ми, а че едни червени репички и един лучец като видях подстриган, подравнен, с едни чисти листенца. Още ги усещам в корема си… Лос Анжелос, как да го забравиш!…

Ала и друга интересна гледка предлагат билдингите. Все едно дали си на Уолстрийт, дали в Чикаго, Лос Анжелос, или Сан Франциско. Само във Вашингтон билдинг не търси. Там по-висока сграда от Сената няма. Забранено е със закон. Затова пък, където и в града да застанеш — Сената, Белия дом, и задължително мемориала на Линкълн, трябва да се вижда. Нашите прославени архитекти поне това правило да бяха научили или поне да го бяха отстояли — та Витоша поне, Сините камъни и Пловдивските тепета отвред да вижда човек. В тая бетонна и панелна сивота, които ни е сграбчила душите, и това стига!

Особено интересни ми се видяха терасите пред билдингите, с поведението на хората в тях по обедно време… Едни от чиновниците изхвърчат от билдингите едва ли не по бански. Докато им трае почивката, те ще гонят някой тротоар, парк, или по-тиха улица да каляват мускулите си… Други пък излизат на въздух, както са си, с черен костюм, с бяла риза, с вратовръзката. Разхождат се бавно, с тежест, ръцете им са облегнати о тялото, леко обърнати с дланите навън, крачката — типична чиновническа, сервилна, ако няма началник наоколо, наперена ако няма… Гледах ги тук, в Лос Анжелос, гледах ги във Вашингтон, гледах ги и дори в Мемфис. Все същите. Това са единствените господа в цяла Америка, облечени в костюми. Иначе цяла Америка е нещо като битак за дънки, якета и маратонки, само че облечени от хората, а не струпани на купчини за продан. Чиновникът презира дънките. Костюмчето, ризката, черните обувки са неговата мода… Няма разкопчана риза, няма разхлабена вратовръзка. По двама, по трима се разхождат, приказват си, усмивка и благополучие на всяко от лицата — символ и гаранция, че на тези хора банковите операции им вървят от добре по-добре… Гледах ги с много смесени чувства на Уолстрийт. Тая уличка, която в нашите представи е свързана с гангстери, кожодери, убийци на прогресивното човечество, славата на която иде от детството ми със съсъка на змии, с лая на жестоки кучета и с виенето на вълци, с рева на лъвове и с кръвожадния поглед на тигри, тази уличка не е голяма — триста и отгоре нещо метра. Тясна, ала опънала нагоре небостъргачите си, едва-едва, като едно процепче, се вижда небето… синя драскотина между покривите им. А тук са събрани две — трети от мощта на света. Тука всеки един от тия господа с костюмите, с тая, убиваща ме от смях походка — чинна, раболепна, една грешка в моливчето на тия господа в плюс или минус, една държава затрива… Много от тях не влизат в ресторантчетата и закусвалните, с които е пълно наоколо. Те си вземат сандвича и излизат на въздух… Приличието го позволява… Никой от тях не пуши, никой не държа в ръката си халба бира… Долу, между тия сгради, те са нищо, ако не е костюмчето им — ново, скъпо, последна мода. И обувките им, лъснати така, че всеки български ваксаджия и всеки японец ще им завиди. Какво има да ми се толкова докарват — хора, досущ като мене… Само че, като възседнат асансьорчето след малко нагоре, към бюрото с компютъра, разликата дотолкова наяква, че не мога да я опиша, нито дори да си я представя…

Някъде билдингите имат близнаци. Два еднакви, симетрични, или както тук е прието да се казва — огледални. На петия или на осмия етаж гледаш — тенис корт… По обяд или привечер там се разиграва топка… Другаде има висящи градини, накачили се на високото и отгоре като ги гледа човек, да отмарят окото, и отдолу.

На тия билдингови квартали само гюрултията им е голяма. Като изключим Ню Йорк, който главно на билдинги е расъл, и донейде Чикаго, другите градове можеш пеш да ги обродиш, без да капнеш от умора, както ние, българите, правим, идем ли в чужбина.

Истинската големина на американските градове започва извън тая архитектурна шизофрения.

Извън билдингите си Лос Анжелос е вече истински град. С къщите от по двеста квадрата, проснат, разлял се, наистина няма край. Все го оглеждах и все се питах: на какво ми прилича? Целият е обграден с планини. Невисоки, по-скоро ниски, но много разлати. Като че ли някога, в далечни времена, тук е била една-единствена планина, но дошъл дядо господ, вкарал един от най-могъщите американски булдозери и започнал да разравя. Разравял наляво, разравял надясно, отворил равно място за десет града като София. Тъй оставил разринати пръст и камъни, отподир те обрасли с гъста зеленина и станали ниски, лесно проходими планини. До там, до равното, бил на първо време градът. Ала после къщите се покатерили по ридовете, залели ги със зеленина и с пътища, че прелели. Нощвите се оказали тесни за Лос Анжелос. И оттам нататък във всички посоки продължил да расте градът. Само към брега се спрял. Защото Тихият океан не пуска по себе си нищо друго, освен хора на лодки… Докъде се простира Лос Анжелос, тъй и не можах да разбера — стигнеш донякъде с колата, изкачиш един от тия хълмове, речеш — сега ще му видя края, погледнеш пред тебе — пак същото, стигнеш дотам, докъдето виждаш, и пак погледнеш, края го няма, пак град и пак отива, докъдето ти стигат очите…

По тази причина в Лос Анжелос таксита почти няма! Това е една забележителна негова особеност. Къде ще ти излезе сметката, с такси да идеш от едно място до друго в този град — планета. Дотрябва ли ти превоз, вземаш кола под наем — за един ден, за два дни, колкото стоиш тук, толкова. А тия пък, които са си оттук, на тях таксита не им трябват — те си имат коли…

Още първата вечер веднага след пристигането си, дето се казва, не съм още огледал хотела, не съм му се нарадвал, мисълта, че съм толкова близо до Холивуд, не ми дава спокойствие. Във Вашингтон, когато правехме програмата още, пощръклях. Домакините ми казваха: „Може да си го спестите Холивуд, ще останете разочарован…“ Море, викам си, разочарован… На цял свят мадамките натам им дърпа окото, все там им е душата и сърцето. Аз ще съжалявам… Ще съжалявам, ако не ида…

Намерих го на картата. Намерих и „уеите“, по които, ако взема да пресичам това градище, мога да стигна до него… Един квартал минавам, втори поемам, ето ти сега корейския квартал, ето ти до него японския, после по една права улица цепя към виждащия се в далечината хълм. На хълма, който има силни очи, и който може да разчита букви, колкото една американска къща високи, пише: „Холивуд“. Ще съжалявам, а…

Какво ли е сега там, в Холивуд. Какъв ли живот кипи? Има си хас да изпусна нещо, докато стигна.

Стигам… Ама дали това е Холивуд, много такъв един ми се вижда… Нито Шарлей Темпъл, нито Джони Холидей ме посрещат, нито пък голи момичета, тръгнали да показват телата, или бикините си, като по нашите плажове след 10 ноември, белким някоя от тях утре осъмне звезда. Не виждам и тия световноизвестни режисьори, които все си ги представях да крачат важно насам-нататък по улиците и като съзрат мадамка, която ще им свърши работата в бъдещия филм, само я посочват с пръст: ето я новата звезда.

Нищо такова около мене няма. Явно, не е тук центърът, сърцето на Холивуд. Кой ме знае къде пак съм се объркал. Свалям стъклото, минава човек:

— Извинете, Холивуд това ли е?

Човекът махва с ръка наоколо, показва ми — триетажна сграда, на която пише: „Апартаментите на Холивуд“. После и едно кино ми посочва, но и то по нищо не се отличава от кино „Изток“ и ме оставя в най-дълбоко недоумение… Това ли е прославеният кино рай, за който съм чувал, тук ли се правят премиерите на филмите, произведени в Холивуд, тук ли се поднасят цветята на новите кинозвезди, тук ли те влизат простосмъртни, а излизат безсмъртни. Ега ти, ако е това… Толкова път да бия…

Човекът може да си приказва до утре, че това е Холивуд. Щом не отговаря на моята българска представа, значи не е. Пак подкарвам вляво, вдясно, още напред, към светещия на хълма надпис, ха пак назад към киното. Ниски сгради, ниски къщи, малки кръчмички и хотелчета…

Че като ще е такава провинция тоя Холивуд, едно стъргало поне няма ли, да си оплакне човек окото. Вечерта обаче е пуста. Ни звезди, ни полумесеци, малко нещо започва да превалява и аз свивам към колата. Като няма голи момичета, поне да не си намокря дрешката… Не, няма да се оставя да ме гавне така Америка, утре сутринта пак съм тука…

Сутринта съм наистина пак тука. Муси се отново нещо времето, има си хас пак да завали и да ми убие разходката по тия улици, по които е минала световната хубост и слава… Един път ми е стъпил кракът на мене тука, и един дъжд да развали работата и да ме лиши от този контакт с историята…

Не! Днес картината е по-друга… Макар и не съвсем. Който, като мене, е очаквал, че ще види някакви модерни сгради, супермодерни студия и важни филмови господа, лъже се. Тъжно ми е да го кажа, но Холивуд е засега повече история и колкото повече върви часовникът му, толкова повече история ще става. Телевизията е ударила дълбоко в слабините филмовата индустрия на Холивуд и каквото било преди петдесет години, сега не е… Показват ми три големи халета, каквито и в Европа, че и в България могат да се намерят, два киносалона, каквито и в България има колкото щеш, и един тротоар, по който се стига до едно от кината, където също стават премиерните прожекции. Виж, такъв тротоар никъде другаде в света няма. Пак се сетили американците. И те повече от нас знаят как се прави история. Ние, ако я имаме, гледаме да я затрием, те, като я нямат, гледат да си я създадат.

Тротоар като тротоар — с плочки, но на плочките имена… Ето, когато станала звезда Елизабет Тейлър, тук на плочката издълбали името й и годината на нейното изгряване. По-нататък е името на следващата звезда, може да е мъж, може да е красавица, била от Америка, била от САЩ, била от Европа…

Навел съм се и разчитам имената. Имена, без които няма кино, без които няма история, без които няма представа за женска и мъжка красота. И усещам нещо да ме претопля. Уж е една нищо и никаква тротоарна плочка, а не е. Защото оттук наистина тръгва история. И тая история ще става все по-история, защото, колкото времето ще ни отдалечава от онзи миг, когато човекът е издълбал с длетото името, толкова повече паметта и споменът ще качват цената си…

Има и празни плочки, оставени недописани. Те са за бъдещите звезди, които ще излязат оттук. Представяте ли си, колко ще струва след години едно парче от тази плочка, ако не дай си боже, българи нахлуят тука и рекат да заменят плочника с мрамор… Колко му е, в разрушаването на историята си имаме такъв огромен опит… Навел съм се и чета: Сидни Поатие, Марлон Брандо, Клаудия Кардинале, Джак Никълсън… три крачки още. Тук се спира, тук пише — Мерилин Монро. По-късно видях, не само тук, на всички възможни места в Америка е поставен портретът й — голям, среден, огромен. Руса, много руса, най-русата жена. Сластна, много сластна, най-сластната. Мерилин, по Мерилин, най Мерилин…

Символът, самочувствието, най-голямата кино гордост на Америка.

Навсякъде около мен такива четци. Ала преобладава японската реч, японците са навсякъде в Щатите, и не както най-често се виждат пенсионери, ами и млади: студенти и ученици… И китайци вече има, и те са доста многобройни групи… Свършено е, завинаги е свършено с класовата изолация. Между тях — моя милост… Веки извадил апарат, на човеко туристическо население, се падат най-малко апарат и половина… Носят си японците и камери, на всеки трети, комай, камера. Такива, каквито още няма и в нашата държавна телевизия…

Навели се и снимат имената, ще ги отнесат в далечните си страни, ще се съберат с приятели… Ето, това е Холивуд!…

Още има от Холивуд… До едно от двете премиерни кина, са наредени плочки. Очертало се е малко площадче. Тук, на всяка плочка, вместо имената, звездите са отпечатали обувките и дланите си. Едри, мъжки ръчища, нежни малки токчета, отпечатали отпред ходилото, отзад токчето, до него — дланите на звездата… Имена са това… Тук войната между камерите и фотоапаратите избухва с такава сила, че от всеки апарат излиза огън. Добирам се е триста зора до тия стотина плочки. Апаратът ми нещо засича и по проверената метода, аз вадя тефтерчето. Къде-къде е по-сигурно… Хм, един от тези звезди е накарал и коня си да стъпи върху плочката и да се отпечата копитото му. Аз лично не го познавам, но знаещият кинонарод наоколо твърди, че благодарение на този кон, той станал световно име…

Конят да си намери човек!…

Притичват все пак мадамчета, едни по-разголени, други пък като ханъми — от горе до долу покрити. В ушите ми напира палава полска реч… Група шведки, имат — нямат, осемнадесетгодишни, също кандидатки за плочките, се изсипват от скъпо волво. После, като пак заситни дъждецът, още една група се сурна край мене — весела френска компанийка. Те пък се спасиха от дъжда в хотела, който снощи бях видял — „Звездите на Холивуд“… Тук се дават апартаменти под наем на новодошлите отвсякъде девици да си пробват крачето става ли за плоча. Крачето си ли пробват, таланта ли, това не е достъпно днес да го узная, но такива момичета, охарчили бащите си да съберат пари до Америка, да наемат хотел или някой друг да им го наеме, да се повъртят тука, докато им трае меракът за световна слава — че има, има… Както е навсякъде, където се снима филм, където се печелят пари и където човек, ако не друго, то поне може да се тръкне о славата.

Ослушвам се за руска реч, но както може да се предполага, не я чувам. Вместо Холивуд рускините са имат Шукшино, а тук все още рублите не вървят.

Тези момичета по цял ден се въртят около някое от останалите там десетина филмови студия, там ги поема опитната ръка на асистенти, менажери, директори. Цедилото е дълго… Момичетата предлагат кое каквото има, докато стигнат до режисьора, ако въобще им излезе късметът до него да стигнат… Някои обаче са стигнали… Много от имената по плочките са минали точно по този път…

Наоколо изниква гора от чадъри, но аз чадър нямам, колата ми е далече и това, което чевръсто правя, е да открия подслон — едно барче точно отсреща, на тротоара…

Барчето е старо, много старо. Човекът в него също. Той отдавна е минал осемдесетте и макар че си има отмяна, седи в ъгълчето, оглежда хората, промърморва от време на време нещо и като, че пак задрямва. Един американски Калмук, само че по-стар от нашия… Този човек се оказва цяло съкровище, много видял, много помни… Изправям се до дървения тезгях, върху който младият му наследник пързулва чаши със сокове и сандвичи. Тук също има подписи… Даже тук са повече, много повече, отколкото на тротоара или на плочника пред киното… Нямам работа, колкото и да е странно, няма и хора, и с позволението на стареца започвам да чета имената… Любезни хора са американците, нищо не им струва да влязат в приказка с тебе — да те разпитат, или да ти разкажат това, което те интересува. Старецът знае всеки подпис, знае и съдбата на всеки, който се е подписал… Той е тук от шейсет години. Като от тях се махне времето, когато е отивал да подремне малко в стаичката отзад, другото време от живота си го е прекарал все тук… Барчето му, от шейсет години работи денонощно… Старецът помни някои от най-големите звезди, кога за пръв път са дошли тук, как са изглеждали. Шарлей Темпъл — какво скромно и плахо момиченце била. Ами Бриджит Бардо?… Джони Холидей е извъртял мощен подпис в края на тезгяха, той пък там обичал да си пие кафето — облегнат на стената… Ами Бети — казва той, и аз трябва да се досетя, че става дума за Елизабет Тейлър. — Горката — мъжът й почина, сега чувам и тя… Може би няма да я видя повече… Не е минавала години оттук…

Бъдещите звезди много обичали това барче. Снимат, каквото снимат, дойдат за един сандвич, за едно кафе или сок, тук се запознават един с друг, оттук обратно пак на снимки… Идват никому неизвестни, отиват си светила — цял свят ги знае.

— Е, не ме забравят, когато дойдат насам, отбиват се, носят ми и подаръци…

Той трудно се изправя, ала все пак се изправя, и ме вика с ръка. Заобикалям барчето и влизаме в задната стаичка. Тук виждам наистина много подаръци, наредени, надписани — кога са подарени, от кого. И откъде ли не! Ходили по света звездите, завръщали се и като се сещали за него, купували му, каквото се досетили… Толкова години ги е хранил.

— Та това е цял музей — казвам. — И друг такъв на света няма…

Старецът тъжно се усмихва. Рядко, много рядко е да видиш американец, който се усмихва тъжно…

Сядам на едно столче, на което той казва, че обичала да сяда София Лорен, и отпивам рядкото кафе… Няма ли сега кой да ме види, кой да разкаже после…

Топло и тъжно е в своето историческо величие това старо барче. И старецът, който е част от него… Елате, господине, казва ми той, пак елате, ако съм жив…

Американците винаги канят. Ние пък, българите, обичаме да обещаваме. И за едното, и за другото не се искат пари!…