Петър Бобев
Зеленият вампир (6)

Побратим

Единствен Ратулу успя да се изплъзне от нападателите. Когато третретретре се нахвърлиха върху Стамов и падналото на земята фенерче угасна, малгашът се спусна с намерението да го вземе и да го насочи отново срещу завръщащата се озверена тълпа.

Не сполучи. В същия миг друг враг се метна на гърба му. Ратулу се наведе рязко и го прехвърли през рамената си. После хукна назад, подгонен от прииждащото множество.

Бягаше надолу по каменистата пътека, спъваше се, в тъмнината се блъскаше в храсти и стволове и непрекъснато се вслушваше в учестения тропот на късокраките си преследвачи.

Най-сетне шумът от стъпките им заглъхна. Ето достигна гората. И там, изгубил ума и дума, забравил, че третретретре се катерят по-сръчно от хората, се метна на първия клон, от него се прехвърли на по-горния и на още по-горния.

Стреснати от внезапната му поява, се разкрякаха сънливи птици, разбягаха се с писък обикновени лемури. Спря се някъде насред шумната корона, разтреперан, с блъскащо в гърдите сърце. Ослуша се. След избухналата врява трудно би могъл да различи друг шум откъм земята, ала все пак му се стори, че е избегнал опасността, че се е отървал…

Спазъм стисна гърлото му. Изоставил бе побратима си, с когото само преди ден се бяха клели във вярност! Всеки знае, нарушената кръвна клетва се наказва най-жестоко. Поговорката казва: „Думата бие по-далеч от пушка.“ Дадената дума при побратимяването пък бие още по-далеч.

Трябваше да се върне, да го спаси, да опита поне! Длъжен беше! После да потърси майка си. Нали за това тръгна с вазаха, да дири Веломоди? А не смееше. Нямаше сили да се отдели от клона. Леден гърч стягаше гърлото му. Ако бяха крокодили, щеше да се нахвърли отгоре им дори с голи ръце; ако бяха хора, десетки хора, пак щеше да се бие.

Срещнал бе третретретре! Няма нищо по-зловещо. Те са всесилни и безсмъртни. Всесилни! А защо не успяха да го догонят? Той се оказа по-бърз от тях. Тогава…

Ала каквито и да бяха, трябваше да се върне в пещерата! Да опита! И ако му е писано да загине — да загине, но честно!

Не помогнеше ли, щяха да се окажат прави съселяните му, задето го нарекоха подлец. Защото не бе заровил в родовия гроб баща си, защото не бе потърсил майка си. И заради другото — заради Рафуцибе, милоликата девойка, за която искаше да се ожени. Рафуцибе беше дъщеря на андриан, от старите благородници, а Ратулу — на хува, обикновен селянин. За такъв неравен брак казват, че мъжът е откраднал на жената прадедите й ведно с благородната й кръв, за да я предаде на потомството си. За такова престъпление някога продавали в робство жената. Сега и двата рода — и андриан, и хува — се отричат от младоженците. А това не беше по-леко наказание — хора без род, хора за презрение…

То всъщност, като погледнеше назад, целият му живот беше все не така, както го изискват правилата. При раждането на детето всички трябва да го благословят: „Да станеш знаменит крадец на добитък!“ Но слисани от лошата му зодия, бяха пропуснали това. Сега не, но някога кражбата на добитък от съседното село е била признак на смелост, на възмъжаване. А той, когато порасна, не спази обичая. Предишният мисионер, който го научи да чете, наричаше всяка кражба, та дори и тази, ритуалната, грях.

Веднъж, когато се зададе облак скакалци, които заплашваха да унищожат цялата реколтата, Ратулу с няколко свои другари се спусна да помага на жените при жътвата на ориза. Да го опазят от ненаситните гадини. Но жътвата е женска работа, както раждането на децата. Мъжете само орат и засяват. За това пак го взеха на подбив.

Пък и опитите му да се опълчи срещу Икутубекубу, да въвежда нов ред в селото, да направи кооперация и други странни другоземски нововъведения, за които бе подочул, докато се намираше в Тананарив като возач на рикша, пък и после, след разговорите си със Стамов, настройваха против него „бащите“ — старите.

Напразно опитваше да се защити с древната поговорка: „Отъпканата пътека е път за страхливеца.“

Вече се спускаше към земята, за да се върне обратно при пещерата, когато на долния клон съгледа една по-особена сянка. Взря се уплашен. Наистина беше рантутру — страшен хамелеон и казват, зъл дух. Примамвал хората, за да ги изяжда. Затова под клона, където се е заселил, земята бивала посипана с човешки кости. В тъмнината и от бързане Ратулу не бе погледнал под това дърво.

А защо за другите хамелеони се смята, че живеят без храна? Безсмъртни били, не ядели. Странно, едни ядат, други — не…

Тогава чу врявата на фосите. Те са самотни ловци. Събират се на групи само през любовния период. Ратулу се поколеба. Знаеше, макар че обикновено избягват човека, в такива шайки те са опасни, нападат настървено. И докато прецени, че ако слезе на земята, има повече изгледи да им избяга, те му отсякоха пътя. На клоните под него се метнаха седем-осем едри фоси, на вид нещо средно между куче и невестулка, и зафучаха яростно насреща му. Една опита да го нападне, но той я пресрещна във въздуха с крак и я отблъсна. После, пъргав като игуана, се заизкачва към върха, преследван от настървените хищници.

Едва сега забеляза, че друг го е изпреварил и бързо се катери пред него. Клетият индри, късоопашатият лемур, скимтеше като дете навръх дървото, безпомощен като никога. През деня той скача по дърветата така ловко, че не можеш да го проследиш с поглед. Но сега, на тънката вейка, откъдето не можеше да се прехвърли на съседното дърво, а не дръзваше и да се спусне надолу, защото там го очакваха най-опасните му врагове, той се тресеше от страх.

Фосите фучаха, ръмжаха и ту една, ту друга опитваше да се изкатери по ствола, на който бе увиснал човекът. Ратулу отчупи един клон, за да се отбранява срещу острите нокти на нападателите.

Според малгашите фосата е лют звяр, опасна не само със зъбите си. По-опасна, защото можела да гаси огън, да рови земята. Убивала кокошките само с миризмата на задните си жлези. Била силна като лъв и нощем разкъсвала и най-едрите добичета. Стамов твърдеше, че когато е сама, тя е опасна единствено за лемурите и пилетата. Но Стамов може да е учен, ама не е местен човек. Отде ще знае всичко?

Това наистина беше прекалено — гонен от третретретре, Ратулу бе попаднал между три заплахи: отдолу фосите, отстрани рантутру, отгоре индри. Индри го наричат вазахите. Защото, когато го видели за пръв път, някой малгаш посочил с пръст и рекъл: „Индри!“, което на неговия език значи: „Ето!“ Местните хора го наричат амбоанала — горско куче. Разправят, че някога го използували за лов на птици. Смятат, че е жрец на слънцето, защото сутрин му се покланя. Убийството му е строго фади. „Бащите“ твърдят, че умрелите родители се превръщат в индри. Затова, когато някой хвърли копие по него, индри го връща обратно и поразява ловеца право в сърцето. Кое е вярно, кое не?