Петър Бобев
Зеленият вампир (14)

Пред дървото бог

Целият народ на Висшите, освен мъртво упоените беше излязъл да се наслаждава на рядкото зрелище, което му бе обещал тиранинът. И не само зрелище. Висшите вече не изпитваха особена наслада от такива забавления. Примамил ги бе с обещанието за нови опияняващи плодове, с които щеше да ги награди Дървото Бог в отплата за обилната жертва.

На площадката пред хищното растение, оградени отвред с плътен обръч от враждебни космати същества, стояха отец Доминик, Иван Стамов, Ратулу, Веломоди, Аз и майка му.

Никой не им бе съобщил присъдата. Но близостта на Зеления Вампир я подсказваше недвусмислено. Само че не знаеха дали това растение чудовище е способно да сграбчи едновременно повече от една жертва. И ако не можеше, защо бяха докарали всички? За назидание ли? Да видят участта, която им предстоеше утре или вдругиден?

Осъдените мълчаха, всеки отдаден на своите мисли. Веломоди и Ратулу, Аз и майка му, прегърнати, примирени със съдбата. Ала двамата европейци не смятаха да се примиряват — всеки по различни подбуди, но с еднаква решимост за съпротива.

Всеки от тях премисляше трескаво начин за спасение: Стамов — за всички, отец Доминик — само за себе си.

Лемурите не им дадоха тези възможност.

Силния приближи до Аз и както изглежда, му нареди нещо. Лемурът веднага преведе думите му:

— Иска да се покаже великодушен. Дава ви възможност някой от вас да остане жив.

— Как? — не се стърпя мисионерът.

Аз се поколеба, преди да отговори:

— Двамата бели да се преборят. И който изтика противника в лоното на Дървото Бог, ще бъде пощаден от смърт.

Като чу тези думи, Ратулу процеди през зъби:

— Комарът се кланя, та да ужили по-силно.

Стамов погледна към отец Доминик, когото бяха определили за негов противник. А разумът му все не можеше да приеме това, което бе чул. Какво си въобразяваше този лемур? Да се забавлява с тях? Като римски император в Колизея, опиянен от взаимното изтребление на гладиаторите? Допускаше ли, че съвременен човек ще се остави да изпадне до положение на древен гладиатор? Нещо повече — на малайските петлета, на бойните рибки от Тайланд?

— Това няма да стане! Или всички свободни, или всички на смърт! — изрече високо Стамов.

Отец Доминик, по природа недоверчив, отново запита:

— Наистина ли ще пощадят победителя?

Аз отговори:

— Тъй ви уверява Силния: „Ще остане жив!“

И добави:

— Аз пък казвам: за да го направят добитък на Висшите!

„Дори и добитък — помисли си мисионерът. — Докато дишам, надявам се. Римляните не са били по-глупави от нас.“ А за себе си допълни: „По-добре добитък, но жив, отколкото герой, но мъртъв!“

Ако останеше здрав и читав, той можеше да обмисли ново бягство и при сгоден случай да го осъществи. Вече е научил много за враговете си. Усетил бе слабостта им — наркоманията и страхът от водата. И от светлината. А то не беше малко.

В това време Ратулу се обърна към Аз:

— Кажи на Силния, че му предлагам аз да се боря с отец Доминик вместо Иван!

Лемурът скоро предаде отговора на победителя им:

— Не може! Само бял срещу бял!

— Иван е мой кръвен брат — възрази малгашът. — Значи все едно и аз съм бял. И мога вместо него… Побратимът е затова, да се жертвува…

Веломоди, нали беше майка, го притегли назад. Едва го бе намерила и пак да го загуби…

— Не разбираш ли? — рече тя. — Не позволяват.

Той се дръпна рязко:

— Нямам право да го изоставя. Побратим, който ми е спасил живота. И старите казват: не ритай пирогата, с която си преплавал реката.

Стамов се обърна към мисионера:

— Откажете и вие! Такова срамно предложение! Двама, цивилизовани…

Отец Доминик не отговори. Мълчеше. Гледаше го с присвити очи. Като дебнещ звяр.

— Че тогава да хвърли на Вампира и двама ни! — изръмжа гой накрая. — Това ли искате?

Ясно, решил бе да се бори. Да спасява живота си, да жертвува доскорошния си другар. А Стамов не можеше да му се сърди. Дори по човешките правни норми. Има такъв принцип — неизбежна отбрана. Това сега наистина представляваше неизбежна отбрана. И никой съд на света нямаше да го обвини.

На същото основание Стамов имаше право да се защищава. Но освен юридически, съществуват и човешки закони. Той не беше способен да убие. Именно в такъв случай човек разкрива своята същност.

Видя го в последния миг. Някогашният градски гамен се бе събудил отново под мисионерското расо. Той умееше да се сражава. Оттогава, когато трябваше със зъби и юмруци да опазва откраднатия хляб или портмоне. Да се бие без никакви правила. Да напада изневиделица, без предупреждение. Изненадата е най-важната предпоставка за победата. Няма честно и нечестно. Важното е да надвиеш.

Внезапно отец Доминик посочи с ръка към гората.

— А това! — извика той с присторено изплашен глас. — Я виж!

И Стамов, цял живот не успял да свикне с подлостта, се поддаде на уловката. Обърна глава.

В този миг противникът му го нападна, замислил с първия удар да го отпрати сред дебнещия като звяр жив капан.

Но и без да е побойник, като добър спортист Стамов притежаваше не по-лоши рефлекси. Той зърна с крайчеца на окото нападателя и отскочи встрани. Отскочи за частица от секундата, на сантиметри от врага, който не успя да се спре, не успя да се отклони. Понесен от устрема си, налетя точно сред разперения зелен хищник.

Не му остана време да се отдръпне, препъна се и се стовари върху най-близкия лист, после опита да се отърколи от него. Ала безпощадните тигрови нокти, с които бе осеяна листната повърхност, се забиха в дрехите и тялото му.

Задържаха го малко, съвсем малко, но достатъчно — зловещият листен капан щракна и го притисна.

Всичко стана толкова бързо, че мисионерът не успя и да гъкне. Сякаш изчезна като дим.

Множеството стоеше слисано: лемурите — от бързината, с която не бяха свикнали, хората — от неочакваната развръзка.

Единствен българинът съобрази. Не се оказа съвсем изненадан. Бе си го помислил отпреди.

Отец Доминик беше подлец, в това нямаше никакво съмнение. Но и подлецът е човек. Като на човек той беше длъжен да му помогне. Не се поколеба дали трябва да го направи. То се разбираше от само себе си. При това никой друг не беше в състояние да го стори.

Сети се за опитите с хлороформ, провеждани от него върху мимози и непентеси. Дано бе успял да запази някое шишенце с хлороформ.

Нямаше повече време да размисля. Трябваше да действува бързо. Биологът измъкна шишенцето, отпуши навосъчената запушалка и притича до Дървото Бог. Плисна върху него съдържанието му, което го облъхна с характерната си сладникава миризма, и отскочи назад.

— Дръпнете се! — извика той решително.

Само в такива случаи гласът му придобиваше заповедни нотки.

И всички — и хората, които го бяха разбрали, и лемурите, които нямаха понятие от езика му — отстъпиха боязливо.

Никой не му попречи. Висшите стояха вцепенени, слисани от дързостта му да предизвика Дървото Бог.

Секунда-две-три!

Сърцето му биеше лудо. Щеше ли да подействува, щеше ли да помогне? И ако това станеше, нямаше ли да се окаже твърде късно? От секунди зависеше животът на жертвата.

Действуваше!

Ето един лист трепна. Но отново се прилепи към другите. Още няколко секунди. После пак се раздвижи, вяло, колебливо. И бавно, неуловимо започна да се отпуска.

Ето и втори клюмна… И трети…

А след това всички листа се отделиха от стъблото необичайно омекнали и полегнаха върху земята в огромна зелена розетка.

А сред нея цял-целеничък, жив и пълен със сила, се надигна отец Доминик. Изправи се залитащ, мокър от смилателните сокове на хищното растение, надран до кръв от кривите му шипове.

Стамов тържествуваше. Хлороформът бе подействувал на зеления хищник, както действуваше при животните и другите насекомоядни.

А лемурите, уплашени, присвили очи да ги предпазят от яркостта на звездите, отстъпваха назад, готови всеки миг да се втурнат към пещерата, по-далеч от това страшно същество, което се бе оказало по-могъщо от техния бог.

Това беше злокобно предзнаменование!

Дори майката на Аз, която знаеше наизуст историята на народа си, не помнеше някъде да е споменавано подобно чудо.

Суеверен ужас бе сковал последните от Лемурия.

Не знаеха какво да предприемат.

Да бягат от победителя, за да се предвардят от възмездието му, или да се нахвърлят върху му заради светотатството…