Дийн Кунц
Драконови сълзи (7)

1

Не го е страх. Не. Не го е страх.

Той е куче, има остри зъби и нокти, силен е и бърз.

Пълзи, промушва се покрай гъст, висок олеандър. После стига до познатото място, където живеят хора. Високи бели стени. Тъмни прозорци. Близо до покрива свети квадратче бледа светлина.

Миризмата на нещото, което убива, се носи в мъглата. Но както винаги при мъгла, тя се размива и трудно се проследява.

Желязната ограда. Тясно е. Извива се. Готово.

Внимателно на ъгъла на мястото, където живеят хора. Лошото нещо беше там последния път, стоеше зад него и носеше торби с храна. Шоколад. Сладкиши. Пържени картофи. Не получи нищо. Но едва не го хвана. Затова сега много внимателно покрай ъгъла. Души, души, души. После вдигни глава и погледни. Никаква следа от младия човек, който е лошото нещо. Бил е там, но сега го няма. Дотук не е страшно.

Зад мястото, където живеят хора. Трева, пръст, някакви плоски камъни, каквито хората много обичат да слагат. Храсти. Цветя.

Вратата. И малката вратичка за кучета отдолу.

Внимавай. Души. Миризмата на младия човек, който е лошото нещо, е много силна. Не го е страх. Не, не, не, не. Той е куче. Добро куче, добро.

Внимателно. Бутва с глава вратичката за кучета и я отваря. Тя леко проскърцва. Мястото, където хората ядат. Тъмнина. Тъмнина.

Вътре е.

* * *

Леко флуоресциращата мъгла пречупваше всяка светлинка по „Федра Уей“ от ниските лампи във форма на гъба пред една от къщите до осветения номер на друга. Нощта сякаш ставаше по-светла. Ала тази размита, безформена осветеност бе измамна, защото не разкриваше нищо, а забулваше много неща.

Хари почти не виждаше къщите, покрай които вървяха. Само разбираше, че са големи. Първата беше в модерен стил, с остри ъгли, които прозираха през мъглата. Останалите бяха в по-стар средиземноморски стил, който напомняше за по-благодатни периоди в историята на Лагуна от края на хилядолетието. Закриваха ги високи палми и фикуси.

„Федра Уей“ се виеше по малък нос, издаден над брега. Според преждевременно състарената жена в клиниката, къщата на Дракман беше последна, точно над вълнолома.

Като имаше предвид колко много от изпитанията му напомнят най-мрачните приказки, Хари изобщо нямаше да се изненада, ако изведнъж пред очите им изникнеше тайнствена горичка с облещени бухали и дебнещи вълци, а в нея се гушеше мрачната, зловеща къща на Дракман според отколешната традиция на приказките за вещици, магьосници, злобни джуджета и тям подобни.

Хари едва ли не се надяваше къщата да е точно такава. Това би бил успокояващ признак на подреденост.

Но когато стигнаха до адреса на Дракман, традицията се поддържаше само от гъстата мъгла. В градината и в архитектурата нямаше нищо от мрачните предания за страшни къщички в гората.

Също както при съседите, в малкия преден двор растяха палми. Дори през мъглата се виждаха бугенвилиите, които пълзяха по белите стени и стигаха до червените керемиди на покрива. Алеята бе осеяна с ярките им цветове. Лампата над гаража осветяваше номера на къщата и се отразяваше в капчиците роса по стотиците цветове на бугенвилиите като в скъпоценни камъни.

Гледката беше красива. Хари изпита необясним гняв при вида на тази красота. Вече нищо не беше както трябва, стопиха се и последните надежди за подреденост на света.

Бързо провериха северната и южната част на къщата за следи от хора. Две светлини.

Едната беше на последния етаж отзад на южната страна. Малък прозорец, който отпред не се виждаше. Сигурно беше спалнята.

Ако настина бе така, Тик-так сигурно се беше събудил или пък изобщо не бе лягал. Освен ако… някои деца не могат да заспиват на тъмно, а Тик-так в много отношения беше дете. Двайсетгодишно, побъркано, зло, извънредно опасно дете.

Втората светлина се виждаше откъм северната страна, на първия етаж на задния, тоест западния, ъгъл. Тя беше на партера. Двамата надникнаха и видяха ослепително бяла кухня. Един стол беше издърпан настрани от масата със стъклен плот, сякаш някой бе седял там.

Два часът и трийсет и девет минути.

И двете лампи светеха в задната част на къщата. Затова Хари и Кони не направиха опит да влязат отзад, откъм западната страна. Ако Тик-так беше в осветената стая на горния етаж, щеше да чуе и най-лекия звук отдолу, все едно дали спеше или беше буден.

Кони имаше връзка ключове, затова дори не опитаха да влязат през прозорците, а се запътиха право към предната врата — масивна, дъбова, със здрави уплътнения и месингово чукче.

Ключалката като че беше марка „Болдуин“, което не беше лошо. Във всички случаи не беше „Шлейг“. В мрака беше трудно да се каже точно.

От двете страни на вратата имаше процепи с армирано стъкло. Хари долепи чело до единия, за да разгледа преддверието, което се виждаше заедно с част от коридора, защото през открехната врата в дъното се процеждаше светлина. Сигурно там се намираше кухнята.

Кони извади връзката ключове. Ала преди да се залови за работа, тя направи това, което всеки опитен взломаджия прави най-напред — провери дали е заключено. Вратата се оказа отворена. Кони я открехна на няколко сантиметра.

Мушна връзката в джоба, без дори да закопчае калъфката. Извади револвера от кобура под кадифеното сако.

Хари също приготви оръжието си за стрелба.

Кони спря за миг. Хари разбра, че тя пак проверява дали револвера й е зареден. Опипа слепешком патроните, увери се, че Тик-так не е изиграл някой от своите номера и с леко щракане завърши проверката.

Кони пристъпи през прага първа, просто защото стоеше отпред. Хари я последва.

Постояха в мраморното преддверие двайсетина-трийсет секунди със затаен дъх и напрегнат слух. Оръжието им бе готово за стрелба, мерниците отпуснати леко надолу. Хари покриваше лявата страна, Кони — дясната.

Тишина.

Дворецът на планинския цар. Някъде има спящо злобно джудже. Или може би не спи? Може би просто ги чака.

В преддверието беше доста тъмно, въпреки флуоресцентната светлина, която идваше по коридора от кухнята. Отляво висяха огледала, където се отразяваха неясните им силуети. Отдясно имаше врата, която водеше или към килер, или към стая.

Отпред и отдясно се виждаше стълба с тъмна площадка и още стълби към невидимия в мрака коридор на втория етаж.

Право пред тях беше коридорът на първия етаж. Сводове и тъмни стаи от двете страни, открехната кухненска врата в дъното, откъдето се процежда тънка струйка светлина.

Хари ненавиждаше подобни мигове. Беше ги изживявал десетки пъти. Имаше опит. И все пак ги ненавиждаше.

Нищо не нарушаваше тишината. Долиташе само някакъв вътрешен звук. Хари се заслуша в сърцето си. То биеше учестено и все пак още не лудо, още се владееше.

Бяха готови да продължат. Хари лекичко затвори зад себе си входната врата. Звукът му напомни за тихото хлопване на тапициран капак на ковчег в притихнала и потънала в кадифе зала за траурни церемонии.

* * *

Брайън се отърси от сънуваната разруха и влезе в света, който му предлагаше удовлетворението от истински жертви с истинска кръв.

За миг остана неподвижен върху черните чаршафи и се загледа в черния таван. Беше още сънен, представяше си как лети безплътен в нощта над тъмното море, под непрогледното небе.

Не притежаваше способности за левитация, а и в телекинезата не беше особено сръчен. Ала беше сигурен, че след като Стане, щеше да придобие способността да лети и да управлява материята по всички възможни начини.

Постепенно усети допира на намачканите копринени чаршафи, които го убиваха, усети също хладния въздух, кисел дъх в устата и глад. Червата му къркореха. Адското море се превърна в обикновени, макар и абаносово черни чаршафи, непрогледното небе не беше нищо друго освен лакиран в черно таван, а силата на земното притегляне за съжаление още действаше.

Той се надигна, спусна крака до леглото и се изправи. Прозя се и сладостно се протегна, като изучаваше отражението си в огледалната стена. Някой ден, след прочистването на стадото, щеше да остави няколко художници, които да се вдъхновят от образа му и да нарисуват портрети, изпълнени със страхопочитание и благоговение също както картините с библейски фигури по големите европейски музеи — апокалиптични сцени по сводовете на катедралите щяха да го изобразяват като титан, раздаващ възмездие на умиращите в краката му тълпи.

Обърна се с гръб към огледалата и погледна черните лакирани лавици с бурканите. Понеже бе оставил нощната лампа да свети, оброчните очи го бяха наблюдавали в божествения му сън. И сега продължаваха да го наблюдават с обожание.

Спомни си удоволствието, което изпита от сините очи, притиснати между дланите и тялото му, нежната, влажна интимност на любовния им допир.

Черният халат лежеше под лавиците, където го бе хвърлил. Взе го, навлече го и върза колана.

През цялото време наблюдаваше реакцията на очите, но нито едно не го гледаше презрително или осъдително.

Не за пръв път Брайън изпита желание да притежава очите на майка си в колекцията. Да Можеше само да ги има, щеше да й позволи да почувства всяка изпъкналост и вдлъбнатина на добре сложеното му тяло. Така майка му щеше да усети красотата му, която никога не бе виждала и да разбере, че страхът й от някакъв отвратителен мутант е бил безсмислен и е било пълна глупост да пожертвува зрението си.

Ако притежаваше очите й, щеше леко да сложи едното в устата си и да го подържи на езика. После щеше да го глътне цяло, за да й покаже, че съвършенството му е не само външно, но и вътрешно. След това тя щеше горко да се разкае за грешката да се ослепи в нощта на раждането му и последвалите години на отчуждение щяха да изчезнат, сякаш никога не са били. Майката на новия бог щеше енергично и убедено да застане на негова страна, процесът на Ставането му щеше да се улесни и ускори по пътя към въздигането на трона и началото на Апокалипсиса.

Но болничният персонал отдавна бе изхвърлил повредените й очи както изхвърлят всякаква мъртва и непотребна тъкан от съсирената кръв до изрязания апендикс.

Той въздъхна със съжаление.

* * *

Застанал в преддверието, Хари се мъчеше да не гледа към светлината от открехнатата кухненска врата, за да привикне по-бързо към мрака. Беше време да действат. Трябваше обаче да изберат начин.

Обикновено двамата с Кони заедно претърсваха стаите една по една, но понякога се разделяха. Добрият екип си има изпитан и утвърден метод за всяка типична ситуация, но проявява и гъвкавост.

Гъвкавостта имаше голямо значение, защото някои ситуации не са типични. Например като сегашната.

Не му допадаше идеята да вървят заедно, защото срещу тях имаше враг, чиито оръжия бяха много по-ефикасни от пистолети, автомати или дори взривни вещества. Ордегард едва не ги уби с граната, но този бандит можеше да ги унищожи с кълбовидна мълния, полетяла от пръстите му или с някаква друга магия, която все още не бяха виждали.

Добре дошли в деветдесетте години.

Ако се разделяха в различни посоки — примерно ако единият обиколеше първия етаж, а другият — стаите на втория, щяха не само да спечелят време, което имаше съдбоносно значение, но и щяха да удвоят шансовете си да го сварят неподготвен.

Хари се приближи до Кони, докосна я по рамото, притисна устни до ухото й и прошепна едва доловимо:

— Аз горе, ти долу.

От начина, по който тя се вцепени, Хари разбра, че разделението на труда не й допада и знаеше защо. Вече бяха погледнали през прозореца на първия етаж и бяха видели, че няма никой. Единствената друга светлина в къщата беше на горния етаж, затова най-вероятно Тик-так се намираше там. Не че Кони се съмняваше дали Хари ще си свърши работата както трябва. Просто мразеше Тик-так толкова, че искаше и тя да има възможност да пусне един куршум в главата му.

Нямаше обаче време и условия за обсъждане и тя разбираше това. Този път не можеха да планират действията си. Трябваше да се пуснат по гребена на вълната. Хари тръгна към стълбището. Кони не го спря.

* * *

Брайън се обърна с гръб към оброчните очи. Прекоси стаята и тръгна към отворената врата. Коприненият халат меко шумолеше около краката му.

Винаги знаеше точно колко е часът до секундата и затова сега му беше ясно, че до изгрева има още няколко часа. Нямаше нужда да бърза, за да удържи обещанието си пред фукльото-полицай, но искаше да открие къде се намира и да погледне до какви дълбини на отчаянието е стигнал след спирането на времето, когато светът замръзна за тяхната криеница. Оня глупак вече разбираше, че се е сблъскал с неизмеримо могъща сила и няма никакви шансове да избяга. Страхът му и преклонението пред способностите на преследвача щяха да донесат на Брайън голямо удовлетворение и си заслужаваше да им се порадва известно време.

Преди всичко обаче трябваше да задоволи физическия си глад. Сънят го възстановяваше само частично. Брайън знаеше, че през последното творческо упражнение е отслабнал с два-три килограма. Винаги плащаше за използването на Най-великата и Най-Тайната си Сила. Беше прегладнял, имаше нужда от сладкиши и солени храни.

Излезе от спалнята, заби надясно, с гръб към предната част на къщата и забърза по коридора към задните стълби, които водеха право до кухнята.

От отворената врата на спалнята се процеждаше достатъчно светлина, за да вижда отражението си в огледалата от двете страни на коридора — млад бог, който е в процес на Ставане, засиял от мощта и величието си, закрачил смело към безкрайността във вълни от кралско червено, кралско червено, червено, само червено, червено.

* * *

Кони не искаше да се отделя от Хари. Тревожеше се за него.

В стаята на старата жена в клиниката Хари приличаше на изваден от гроба мъртвец, олицетворение на смъртта, притоплена и поднесена на картонена чинийка. Беше уморен до краен предел, целият бе натъртен и охлузен. Светът му се беше разпаднал за по-малко от дванайсет часа. Бе загубил не само вещи, а и съкровени убеждения и самочувствие.

Разбира се, ако не се брои загубата на вещите, почти същото можеше да се каже и за Кони. Още една причина за нежеланието й да претърсят къщата поотделно. И двамата не бяха в добра форма, а като знаеше какво може престъпникът, знаеше, че ще трябва да се потрудят с удвоени усилия.

Докато Хари вървеше към стълбите, Кони неохотно се запъти към вратата вдясно след преддверието. Имаше брава. Кони я натисна с лявата ръка. В дясната държеше готов за стрелба револвер. Лекичко изщракване. Вратата се отвори навътре и надясно.

Оставаше само да прекрачи прага и да се дръпне от вратата колкото е възможно по-бързо, защото там е най-опасното място. Влезе и пристъпи наляво. Вече държеше револвера с двете си изпънати ръце. Притисна гръб до стената. Напрегна очи да види нещо в мрака, защото не можеше да намери ключа и да светне лампите, без да се издаде.

Имаше изненадващо много прозорци по северната, източната и западната стена — „отвън не бяха толкова много, нали?“. Ала от това в стаята не ставаше по-светло.

По стъклата се притискаше малко по-бледата мъгла, която й заприлича на мътна сива вода. Изведнъж Кони изпита усещането, че се намира на дъното на океана с батискаф.

Нещо в стаята не беше наред. Нещо беше сбъркано. Кони не знаеше какво точно, но го усещаше.

Стената зад гърба й също беше особена. Прекалено гладка и студена.

Пусна револвера с лявата ръка и опипа зад себе си. Стъкло. Стената беше стъклена, но не беше прозорец, защото точно тя разделяше стаята от преддверието.

За миг Кони се обърка и трескаво се замисли, защото всяко необяснимо нещо представляваше заплаха при сегашните обстоятелства. После се сети, че това е огледало. Пръстите й се плъзнаха по вертикален ръб, после по още едно стъкло. Огледала. От пода до тавана. Също като южната стена на преддверието.

Погледна зад себе си към стената, покрай която се прокрадваше и видя отраженията на северните прозорци и мъглата зад тях. Нищо чудно, че прозорците й се сториха повече от обикновеното. Южната и западната стена бяха огледални и затова половината от прозорците бяха всъщност само отражения.

Разбра също какво я притесни отначало. Непрекъснато се движеше наляво, заставаше под различен ъгъл и въпреки всичко досега не бе забелязала силуета на никакви мебели между себе си и сивкавите правоъгълни стъкла. Не се бе сблъскала и с никакви мебели покрай южната стена.

Пак хвана револвера с две ръце и тръгна към средата на стаята, като внимаваше да не събори нещо и да вдигне шум. Сантиметър по сантиметър, стъпка по стъпка се убеди, че по пътя й няма нищо.

Стаята беше празна. Цялата в огледала и празна.

Вече в средата на стаята успя да различи в мрака неясното си отражение от лявата страна. Призрак с нейната форма се движеше през отражението на посивелия от мъглата източен прозорец.

Тик-так го нямаше.

* * *

Безброй отражения на Хари се движеха по стълбите нагоре — с оръжия в ръце, с мръсни и измачкани костюми, с небръснати лица, с набола тъмна четина по брадата, напрегнати и намръщени. Стотици, хиляди, безчислена армия, те вървяха в една леко изкривена линия, чиито краища вляво и вдясно се губеха. Математическата им симетрия и съвършената съгласуваност на движенията при други обстоятелства биха прозвучали като апотеоз на реда. Но макар и в периферното полезрение, те объркваха Хари. Не можеше да погледне надясно или наляво, без да му се завие свят.

По двете стени имаше огледала от пода до тавана. Също и по вратите на стаите. Създаваше се илюзия за безкрайност, отраженията му се мяркаха от всички страни, отразяваха се отражения на отраженията.

Хари знаеше, че трябва да провери всички стаи една по една, за да не оставя неизследвана територия зад себе си, откъдето Тик-так можеше да го изненада. Но единствената светлина на втория етаж беше пред него. Тя струеше от единствената отворена врата. Онова копеле, което уби Рики Естефан, не можеше да бъде другаде.

Хари беше толкова уморен, че полицейският му инстинкт бе притъпен и в същото време приливът на адреналин му пречеше да реагира спокойно и премерено. Затова реши да прати по дяволите традиционната процедура и да тръгне по течението, да се понесе по гребена на вълната и да остави стаите зад гърба си непроверени. Запъти се право към вратата на осветената стая вдясно.

На огледалната стена срещу вратата успя да види част от стаята, още преди да застане на прага и да се изложи на опасност. Спря до вратата с гръб към огледалната стена и хвърли кос поглед към вътрешността на стаята, отразена под ъгъл в друго огледало.

Виждаха се само разхвърляни черни плоскости и ъгли, различни черни материи на светлината на лампата, черни форми на черен фон — кубистични и странни. Никакъв друг цвят. Никакъв Тик-так.

Изведнъж осъзна, че вижда само част от стаята и ако някой стои в скритата й част, но гледа към вратата, има възможност да види неговите безкрайни отражения между двете стени.

Изправи се на прага и го прекрачи. Снишаваше се и се движеше бързо. Държеше револвера пред себе си с две ръце. Килимът в коридора не продължаваше към спалнята. Там подът бе покрит с черни керамични плочки. Обувките му скърцаха и дращеха по тях. Само след три крачки Хари замръзна на място. Молеше се никой да не го е чул.

* * *

Още една тъмна стая, много по-голяма от първата. Сигурно беше дневната в дъното на коридора на първия етаж. Още прозорци с перлено проблясваща мъгла зад тях и още отражения на прозорци.

Кони вече бе свикнала с тази особеност и не изгуби толкова време, колкото в първата стая до преддверието. Трите стени без прозорци бяха покрити с огледала и нямаше никакви мебели.

Многобройните отражения на силуета й се движеха в абсолютен синхрон с нея по тъмните огледални повърхности като призраци, още Конита от други вселени, които за миг се мярваха и припокриваха.

Тик-так очевидно обичаше да съзерцава образа си.

Кони също искаше да го зърне, но на живо.

Мълчаливо се върна в коридора на първия етаж и продължи по-нататък.

* * *

Големият килер до кухнята беше пълен с бисквити, бонбони, карамели, всякакви шоколади, сладкиши, близалки, сладки бисквити, екзотични торти от всички кътчета на земята, пакети със солени пуканки, карамелизирани пуканки, пържени картофи, царевични пръчици, питки със и без сирене, солени хрупкави бисквити, кутии с кашу, бадеми, фъстъци, смесени ядки и милиони долари в брой в стегнати пачки от двайсет и стодоларови банкноти.

Докато разглеждаше сладките и солените лакомства и се чудеше какво да избере, какво най-малко ще прилича на ястията, одобрявани от баба Дракман, Брайън лениво посегна към пачка стодоларови банкноти и опипа шумолящата им повърхност с палец.

Беше се сдобил с парите веднага след като уби баба си. Спря света със своята Най-Велика и Най-Тайна Сила и най-спокойно се разходи из всички места, където се намираха големи количества пари зад стоманени врати, заключени порти, алармени инсталации и въоръжена охрана. Взе каквото си поиска и се изсмя на униформените глупаци с оръжията и сериозните физиономии, които изобщо не го забелязаха.

Твърде скоро разбра, че всъщност пари почти не му трябват. Можеше да използва силата си, за да получава всичко, не само пари. Можеше да подправя всякакви документи и да се осигури в случай на съмнения за законността на състоянието му. Освен това, ако изобщо някога се появяха съмнения, можеше без проблеми да премахне глупаците, дръзнали да се съмняват в него и да промени техните документи, за да спре всякакво разследване.

Вече не трупаше пари в килера, но му беше приятно да опипва шумолящите банкноти, да усеща дъха им и понякога да си играе с тях. Беше му много приятно да усеща, че и в това отношение се различава от останалите хора — стоеше над парите, над грижите за материалното. Забавляваше го мисълта, че стига да поискаше, можеше да се превърне в най-богатия човек на света, по-богат от Рокфелеровци и семейство Кенеди. Можеше да наблъска всички стаи с пари, можеше да ги напълни с изумруди, ако пожелаеше изумруди или диаманти, рубини, какво ли не — също като едновремешните пирати в скривалищата си, заобиколени от несметни богатства.

Подхвърли пачката обратно на полицата, откъдето я взе преди малко. От провизиите избра две кутии фъстъчено масло и голям пакет пържени картофи по хавайски, което означаваше много по-мазни от обикновено. Баба Дракман би получила удар при самата мисъл за подобна храна.

* * *

Сърцето на Хари биеше така силно и бързо, че ушите му забучаха. Имаше опасност да не чуе звука от приближаващи стъпки.

В черната спалня на черни полици десетки очи плуваха в бистра течност и леко проблясваха от кехлибарената светлина на нощната лампа. Някои бяха животински, не можеше да бъде иначе, защото изглеждаха много особени, но други несъмнено бяха човешки — кафяви, черни, сини, зелени, лешникови. Без клепачи и мигли, очите изглеждаха уплашени, вечно разширени от страх. На Хари му хрумна налудничавата мисъл да се приближи и да погледне отблизо, за да види отражението на Тик-так в лещите на мъртвите очи — последното нещо, което жертвите са видели на този свят, но той знаеше, че е невъзможно, пък и нямаше желание да се приближава чак толкова.

Трябваше да продължи по-нататък. Побърканият мръсник беше тук. В къщата. Някъде. Чарлс Мансън с необикновени психични способности, Господи!

Не беше в леглото, чаршафите бяха разхвърляни и омачкани. Трябваше да е някъде тук.

Кръстоска на Джефри Дамър и супермен, Джон Уейн Гейс и магьосник с невероятни възможности.

Ако пък не е в леглото, значи е буден, Боже Господи, буден и затова по-опасен, по-недостижим.

Килер. Провери го. Само дрехи, не много, главно джинси и червени халати. Върви, върви.

Това гадно копеле беше Ед Гейн, Ричард Рамирес, Ранди Крафт, Ричард Спек, Чарлс Уитман, Джак Изкормвача, всички легендарни убийци, събрани в едно и надарени с извънмерни паранормални способности.

Банята в съседство. Влез, тъмно е, няма лампа, намери ключа, само огледала, още огледала по всички стени и тавана.

Хари се върна в черната спалня и се запъти към вратата. Стараеше се да стъпва колкото е възможно по-тихо по керамичните плочки. Не му се искаше да поглежда пак към бурканите с очите, но не успя да се удържи. Хвърли поглед към тях и се сети, че сигурно очите на Рики Естефан бяха между тях, макар и да не можеше да ги разпознае при сегашните обстоятелства, дори не помнеше какъв цвят бяха очите на Рики.

Стигна до вратата, прекрачи прага и излезе в коридора. Зави му се свят от безбройните огледални изображения. С крайчеца на окото забеляза отляво някакво движение. Не някой от образите на Хари Лайън. Нещо вървеше право срещу него и то не от огледалата. Движеше се ниско. Хари рязко се извърна, насочи револвера с пръст върху спусъка и непрекъснато си повтаряше, че трябва да стреля в главата, в главата, само изстрел в главата ще спре този мръсник.

Беше кучето. Махаше с опашка. Вървеше с наострени уши.

Хари едва не го уби, едва не предупреди Тик-так, че в къщата му има някой. Отпусна пръста на спусъка миг преди да стреля. За малко не допусна и още една грешка — да изпсува кучето, но гласът му се задави.

* * *

Кони се ослушваше за стрелба на втория етаж. Надяваше се Хари да е намерил Тик-так заспал и да му пръсне мозъка с няколко изстрела. Продължителната тишина вече я тревожеше.

След като набързо провери още една огледална стая срещу дневната, Кони се озова в помещение, което в нормална къща би било трапезария. Тук проверката беше по-лесна, защото от съседната кухня идваше сноп флуоресцентна светлина, който разпръскваше донякъде мрака.

Една стена с прозорци и още три с огледала. Никакви мебели, нито конец. Кони предположи, че Тик-так никога не се храни в трапезарията, пък и явно не беше от общителните хора, които често канят гости.

Тръгна обратно под свода към коридора, но после реши да мине в кухнята направо от трапезарията. Бяха погледнали в кухненския прозорец отвън и Кони знаеше, че Тик-так не е там, но трябваше да провери пак, за всеки случай, преди да отиде при Хари на горния етаж.

* * *

Брайън изнесе двете кутии фъстъчено масло и пакета пържени картофи, без да угаси лампата в килера и отиде в кухнята. Погледна масата. Не му се ядеше на нея. Гъста мъгла закриваше гледката през прозорците. Значи нямаше да вижда вълнолома, ако излезеше на терасата, а именно заради това Брайън се хранеше точно там.

Във всички случаи се чувстваше най-щастлив, когато го наблюдаваха очите. Реши да се качи горе и да яде в спалнята. Чистите и лъскави бели плочки на пода отразяваха червения му халат и създаваха впечатлението, че Брайън върви през тънък слой кръв, като прекосява кухнята и отива към задното стълбище.

* * *

След като спря, за да помаха с опашка на Хари, кучето пак забърза към края на коридора. Спря и надникна надолу по задното стълбище. Стоеше нащрек с неотслабващо внимание.

Ако Тик-так беше някъде по непроверените стаи на горния етаж, кучето непременно щеше да прояви интерес към някоя от затворените врати. Но то ги отмина и затова Хари се присъедини към него в края на коридора.

Тясното стълбище беше спираловидно. Виеше се като в кулата на морски фар. Вдлъбнатата стена отдясно бе покрита с тесни високи огледала, които отразяваха най-горните стъпала. Понеже всяко огледало бе поставено под ъгъл, то отразяваше отчасти отражението в предишното. Ефектът беше особен, като в стая с криви огледала. Хари се виждаше изцяло в първите няколко огледала вдясно, после образът намаляваше във всяко следващо, докато най-накрая изчезваше при първия завой на стълбите.

Тъкмо се канеше да тръгне надолу, когато кучето замръзна на място и го захапа за крачола, за да го спре. Хари вече бе разбрал, че кучето действува така, когато има някаква опасност.

Но в края на краищата Хари търсеше опасността и трябваше да я намери, преди тя да го е намерила. Единствената им надежда бе изненадата. Помъчи се да се освободи от кучето, без да вдига шум или да го разлае, но то го държеше здраво за крачола.

Проклятие!

* * *

На Кони й се стори, че дочу нещо точно преди да влезе в кухнята, затова спря до вратата откъм трапезарията и се заслуша напрегнато. Нищо. Нищо.

Не можеше да чака вечно. Вратата беше летяща. Кони предпазливо дръпна дръжката към себе си и се промуши, вместо да я блъсне и да закрие част от полезрението си.

Кухнята изглеждаше празна.

* * *

Хари пак се задърпа, но също толкова безуспешно — кучето държеше здраво.

Погледна нервно надолу по огледалното стълбище. Имаше ужасното чувство, че Тик-так е долу и ще се измъкне или по-вероятно ще се натъкне на Кони и ще я убие, само защото кучето не му позволява да се спусне надолу и да издебне престъпника в гръб. Затова го удари няколко пъти лекичко с дръжката на револвера по главата с риска кучето да изскимти в знак на протест.

Сепнато, кучето го пусна и за радост не излая. Хари застана на първото стъпало. Тъкмо щеше да почне да слиза, когато забеляза нещо червено да проблясва в огледалото при най-далечния завой на първата спирала, после още един червен проблясък от развят плат.

Преди още Хари да осмисли видяното, кучето се стрелна покрай него, едва не го събори и се спусна по стълбите. После Хари видя още нещо червено като пола, червен ръкав и част от гола китка и ръка, мъжка ръка, която държеше нещо. Някой се изкачваше нагоре, може би Тик-так. Кучето тичаше срещу него.

* * *

Брайън чу нещо, вдигна поглед от кутиите, които носеше, и забеляза глутница озъбени кучета, хукнали към него надолу по стълбите. Всички бяха съвършено еднакви. Разбира се, не беше глутница, имаше само едно куче, което се отразяваше многократно в поставените под ъгъл огледала. Беше се разкрило още преди да нападне, дори не се виждаше още на живо. Брайън обаче има време само да поеме дъх, преди кучето да профучи на завоя пред него. Така се беше залетяло, че прескачаше стъпалата и се отблъсна от вдлъбнатата външна стена. Брайън изпусна пакетите, а кучето се закрепи на стъпалото, засили се право срещу него и го блъсна в лицето и гърдите. Двамата паднаха назад, кучето продължи да щрака челюсти и да се зъби, докато се търкаляха надолу.

* * *

Ръмжене, сепнат вик, глухо падане на тела накараха Кони да обърне гръб на отворената врата на килера, където лавиците бяха натъпкани с пачки. Хукна към свода, зад който задното стълбище се губеше от погледа.

Кучето и Тик-так се проснаха на пода в кухнята. Тик-так падна по гръб, кучето беше върху него. За миг й се стори, че кучето ще разкъса гърлото на момчето. После то изквича и отхвръкна от момчето. Нито беше блъснато, нито изритано, а отпратено със слаб изблик на телекинетична енергия в другия край на помещението.

Ето дойде мигът, Боже Господи, точно тук и сега, но не както трябва. Кони не беше достатъчно близо, че да натика дулото на револвера до черепа му и да натисне спусъка. Беше на около осем стъпки от него и все пак стреля — веднъж докато кучето беше във въздуха и още веднъж, когато то се пльосна пред хладилника. Улучи и двата пъти, защото престъпникът дори не усети присъствието й в кухнята, докато тя не стреля първия път може би в гърдите, втория път в крака. Той се изтъркаля по корем. Кони пак стреля, куршумът отскочи от една плочка, разлетяха се керамични отломъци. От легнало положение Тик-так протегна ръка към нея с разтворена длан. Кони усети същия особен проблясък като при кучето, озова се във въздуха и се удари във вратата. Стъклото се пръсна, болка прониза гръбнака й. Револверът падна от ръката й и изведнъж кадифеното й сако се подпали.

* * *

Щом побеснялото куче се стрелна и изчезна къде стичане, къде с блъскане на първия завой, Хари го последва. Вземаше по две стъпала наведнъж. Падна още преди завоя, счупи с глава едно от огледалата, но не се свлече чак до долу, а се спря по средата на стълбището с подбит под себе си крак.

Замаян, трескаво потърси оръжието си и откри, че е още в ръката му. Тежко се изправи и продължи надолу. Виеше му се свят и с една ръка се подпираше на огледалата.

Кучето изквича, отекнаха изстрели и Хари се спусна към последния завой към долната площадка, точно когато Кони изхвърча като от катапулт, блъсна се във вратата и се запали. Тик-так лежеше по корем право срещу стълбището, с лице към кухнята. Хари прескочи последното стъпало, метна се върху червената коприна, обгърнала гърба на момчето и натисна дулото в основата на черепа му. Видя как металът изведнъж проблясва в зелено и усети бързо, ужасно сгорещяване в ръката си, но успя да натисне спусъка. Изстрелът беше приглушен, сякаш стреля във възглавница. Зеленият блясък изчезна в същия миг. Хари пак натисна спусъка. И двата куршума попаднаха в мозъка на злобното джудже. Два изстрела бяха достатъчни, трябваше да бъдат достатъчни, но можеше ли човек да е сигурен в нещо от този парад на лудостта в края на хилядолетието, в лудостта на деветдесетте години. Хари пак натисна спусъка. Черепът се разчупваше като презрял пъпеш, но Хари не отпускаше пръста си, след петия изстрел по пода се разстилаше ужасна кървава маса, а в револвера нямаше повече патрони, само изщракваше глухо „щрак, щрак, щрак, щрак, щрак“.