Дийн Кунц
Драконови сълзи (5)

2

Паузата бе спряла една борова шишарка в мига на падането и сега тя висеше като коледно украшение на конец. Котка в оранжево и бяло бе застинала във въздуха по средата на скок от един клон на съседната стена. Предните лапи стояха разперени, задните бяха разтворени назад. От съседен комин се извиваше неподвижна струйка дим.

Двамата бягаха с всички сили. Сърцето на парализирания град бе спряло да бие. Кони тичаше, но не вярваше, че ще се спасят. Въпреки всичко трескаво обмисляше и отхвърляше един след друг планове да се изплъзнат от Тик-так за един час. Под твърдата обвивка на цинизма, който бе развивала толкова дълго, както всеки нещастен глупак на този свят, тя очевидно бе запазила съкровената надежда, че е различна от останалите и ще живее вечно.

Сигурно трябваше да се ядоса на себе си при мисълта, че може да е запазила такава глупава, животинска вяра в собственото безсмъртие. Но Кони я прие. Надеждата може би беше измамна увереност, но нямаше изгледи ужасното им положение да се усложни още повече от малко положителни мисли.

Само за една вечер бе научила много неща за себе си. Би било жалко да не поживее по-дълго, за да подобри живота си с новите открития.

Колкото и трескаво да мислеше, сещаше се само за жалки планове. Без да забавя крачка, между все по-накъсаното неравномерно дишане, Кони предложи да сменят непрекъснато улиците, да завиват в разни посоки с бледата надежда, че е по-трудно да се намери виеща се следа. Тя поведе надолу по склона, защото така щяха да се отдалечат повече, отколкото ако се изкачваха.

Неподвижните жители на Лагуна Бийч изобщо не забелязваха, че двамата тичат, за да спасят живота си. Омагьосаните хора нямаше да се събудят от никакви писъци или да им помогнат, ако скитникът ги намереше.

Сега разбра защо съседите на Рики Естефан не са чули гръмотевичната поява на „голема“ през пода на антрето и последвалия побой. Тик-так бе спрял времето навсякъде, с изключение на къщата на Рики. Мъченията и убийството са били извършени със садистично спокойствие, докато за всички останали времето е било спряло. По същия начин, когато Тик-так ги изненада в къщата на Ордегард и хвърли Кони през стъклената врата към балкона на спалнята, съседите не реагираха на трясъка и изстрелите, защото целият сблъсък бе протекъл в навремето, в странично измерение.

Кони тичаше колкото сили имаше, броеше наум и се мъчеше да поддържа бавния ритъм, с който поде Тик-так. Стигна до петдесет прекалено бързо и се усъмни, че са успели да се отдалечат и на половината от необходимото безопасно разстояние.

Ако бе продължила да брои, щеше да е стигнала до сто, когато се наложи да спрат. Облегнаха се на тухлен зид, за да поемат дъх.

Боляха я гърдите, сърцето й сякаш щеше да се пръсне. Дъхът й беше горещ, като че беше гълтач на огън в цирка и издишаше подпалени бензинови пари. Гърлото я дращеше. Прасците и стегнатите мускули я боляха, а засиленото кръвообращение запулсира болезнено във всички цицини и синини, получени преди.

Хари изглеждаше още по-зле. Разбира се, нараняванията му бяха повече заради това, че бе срещал Тик-так повече от нея и бягаше от него по-отдавна.

Кони най-накрая успя да проговори:

— И сега какво?

Отначало Хари заговори на пресекулки:

— Какво… ще… кажеш… да… използваме… гранати?

— Гранати?

— Както Ордегард.

— Да, да, помня.

— Куршумите не помагат срещу „голема“…

— Забелязах — отсече Кони.

— … но ако успеем да го пръснем на парчета…

— Откъде ще намерим гранати? А? Да знаеш някой квартален магазин за взривни вещества?

— Може би от арсенала на Националната гвардия или нещо подобно.

— Бъди реалист, Хари.

— Защо? Да не би светът да е реален?

— Дори да пръснем някое от тези проклети същества, той просто ще загребе още пръст и ще направи друго.

— Но ще се забави.

— Може би две минути.

— Всяка минута има значение — възрази той. — Трябва да оцелеем само един час.

Кони го изгледа недоверчиво.

— Искаш да кажеш, че според теб той ще изпълни обещанието си?

— Не е изключено — каза Хари и обърса лицето си с ръкав.

— Как ли не!

— Може — настоя Хари.

Кони се засрами от желанието си да му повярва.

Ослуша се в мрака. Нищо. Това не означаваше, че Тик-так не е някъде наблизо.

— Трябва да тръгваме — предложи тя.

— Накъде?

Кони се дръпна от зида, огледа се и откри, че са на паркинга до една банка. На двайсетина метра бе спряла кола до денонощния автомат за теглене на пари. Пред него стояха двама мъже под синкавото осветление на дежурната лампа.

Имаше нещо нередно в стойките им. Не само това, че бяха застинали като статуи. Нещо друго.

Кони тръгна през паркинга към странната композиция.

— Къде отиваш? — попита Хари.

— Да проверя това.

Инстинктът не я подведе. Паузата ги бе застигнала в момент на грабеж.

Единият човек бе използвал банковата си карта да изтегли триста долара. Беше към шейсетгодишен, с побелели коси и мустаци и застинало в страх лице. Шумолящите банкноти бяха почнали да се изсипват от процепа в ръката му, когато всичко бе спряло.

Престъпникът беше на около двайсет години — русо, хубаво момче. Беше с маратонки, джинси и пуловер. Не се отличаваше от всички момчета, които киснат на плажа по цяло лято и могат да се срещнат навсякъде из долната част на Лагуна, с леки сандали и отрязани крачоли на джинсите, слаби, с плосък корем, с махагонов тен и избелели от слънцето коси. Видът му сега или когато дойдеше лятото можеше да подскаже, че няма особени амбиции и най-големият му талант е мързелът, но в никакъв случай че има престъпни намерения. Дори в мига на грабежа бе запазил ангелското си изражение и жизнерадостната си усмивка. В дясната ръка държеше трийсет и два калибров пистолет и притискаше дулото в гърба на по-възрастния човек.

Кони ги обиколи и ги разгледа замислено.

— Какво правиш? — попита Хари.

— Трябва да се оправим с това.

— Нямаме време.

— Нали сме полицаи?

— Преследват ни, за Бога! — възкликна Хари.

— Кой друг ще попречи на света да не пропадне съвсем в ада, ако не ние?

— Чакай, чакай — прекъсна я той. — Мислех, че си се заела с тази работа заради тръпката, за да докажеш нещо на себе си. Нали така говореше?

— А ти пък я работиш, за да запазиш реда, да защищаваш невинните?

Хари пое дълбоко дъх, сякаш да почне спор, но само въздъхна с досада. Не за пръв път през тези шест месеца тя го караше да реагира по такъв начин.

Кони смяташе, че е много сладък, когато се ядосва — приятна промяна от обичайното му равнодушие, досадно със своето постоянство. Всъщност тя дори харесваше вида му тази вечер — раздърпан и небръснат. Никога преди не го бе виждала така, не бе очаквала да го види така. Според нея Хари изглеждаше по-скоро твърд, отколкото мърляв, по-опасен, отколкото човек би помислил от външния му вид.

— Добре, добре — измърмори Хари и се приближи до сцената на грабежа с престъпника и жертвата. — Какво искаш да направиш?

— Да поправя някои неща.

— Може да е опасно.

— Имаш предвид различните скорости? Добре де, пеперудата не се разпадна.

Кони внимателно допря пръст до лицето на грабителя. Кожата му й се стори твърда, по-твърда, отколкото трябваше. Тя дръпна пръста си и на бузата му остана малка хлътнатина, която очевидно нямаше да изчезне до края на Паузата.

Кони се втренчи право в очите му и каза:

— Боклук.

Той не прояви никакви признаци, че усеща присъствието й. Кони бе невидима за него. Когато времето възобновеше обичайния си ход, той нямаше да знае, че тя е идвала до него.

Кони дръпна ръката му, с която държеше оръжието. Тя се раздвижи, макар и малко сковано.

Кони действуваше търпеливо, защото се страхуваше, че времето всеки миг може да продължи хода си напред, оживелият престъпник ще се сепне и неволно ще натисне спусъка. Така той можеше да застреля възрастния човек, дори и да бе имал намерение само да го сплаши.

Когато дулото на пистолета вече не се притискаше в гърба на жертвата, Кони бавно го бутна наляво, за да го насочи някъде в пространството.

Хари предпазливо разтвори пръстите на нападателя.

— Като че сме деца и си играем с кукли с човешки размери.

Пистолетът увисна във въздуха, точно където преди го бе държала ръката на престъпника.

Кони усети, че оръжието се движи по-лесно, отколкото човека, въпреки че и то се съпротивляваше. Занесе го при човека пред автомата, пъхна го в дясната му ръка и обви пръстите му около дръжката. След края на Паузата щеше да намери пистолет в ръката си и да се чуди откъде се е взел, като само преди секунда не е държал нищо. Взе от автомата пачката банкноти и я сложи в лявата му ръка.

— Сега разбирам как десетачката се озова необяснимо в ръката ми, след като я бях дала на скитника — каза Кони.

Хари тревожно се огледа в мрака.

— И как намерих четирите куршума, които бях изстрелял в него, в джоба на ризата ми.

— Главата на религиозната статуетка от иконостаса на Рики Естефан — намръщи се Кони. — Става ти страшно, като си помислиш, че сме били като тези хора, замръзнали във времето, а онова копеле си е играло с нас.

— Свърши ли?

— Още не. Хайде, помогни ми да го обърнем с гръб към автомата.

Двамата го завъртяха на сто и осемдесет градуса като градинска мраморна статуя. Когато свършиха, човекът не само държеше пистолета, но и го беше насочил срещу престъпника.

Пренаредиха случката като сценографи в музеи с изключително реалистични восъчни фигури и й придадоха нов драматизъм.

— Добре, сега да се махаме оттук — подкани я Хари и се запъти към паркинга на банката.

Кони се поколеба, загледана във фигурите, които наредиха.

Хари се обърна, видя, че тя не помръдва и се върна при нея.

— Сега пък какво има?

Тя тръсна глава и отсече:

— Така е прекалено опасно.

— Нали пистолетът е в ръцете на добрия?

— Да, но той страшно ще се изненада. Може да го изпусне, престъпникът най-вероятно ще го грабне и пак стигаме до изходната позиция.

Хари изглеждаше отчаян.

— Забрави ли онзи мръсен, откачен, обезобразен господин с черния шлифер?

— Не го чувам наоколо.

— Кони, за Бога, той може да спре времето и за нас, после най-спокойно да ни намери и чак тогава пак да ни включи в играта. Затова няма да го чуеш, докато не ти откъсне носа и те попита нямаш ли нужда от кърпичка.

— Ако ще играе нечестно…

— Нечестно ли? А защо не? — настоя Хари мрачно, макар и само преди две минути самият той твърдеше, че има шанс Тик-так да удържи на обещанието си и да играе честно. — Той да не е майка Тереза!

— … тогава няма значение дали ще си свършим работата докрай или ще бягаме. И в двата случая ще ни хване.

Ключовете от колата на побелелия мъж бяха на таблото. Кони ги извади и отвори багажника. Капакът не отскочи както обикновено. Трябваше да го повдигне като капак на ковчег.

— Това трябва да се опише в рапорт — напомни й Хари.

— Така ли? Значи ти ще свършиш тая работа.

Той примигна.

Хари грабна нападателя под мишниците, а Кони го хвана за краката. Отнесоха го до колата и внимателно го пуснаха в багажника. Тялото им се стори малко по-тежко, отколкото би било в реалното време. Кони се помъчи да тръшне капака, но в променената действителност не й достигна сила и се наложи да увисне върху капака, за да щракне ключалката.

След края на Паузата, когато времето почнеше да тече отново, нападателят щеше да се озове в багажник без никакъв спомен как е стигнал дотам. Само за миг щеше да се е превърнал от престъпник в затворник.

— Май сега разбирам как три пъти се озовах на един и същи стол в градината на Ордегард с дулото на револвера в устата — каза Хари.

— Изваждал те е от реалното време и те е връщал на стола.

— Да. Детски шегички.

Кони се замисли дали по същия начин са се озовали змиите и паяците в кухнята на Рики Естефан. Дали по време на предишна Пауза Тик-так ги бе събрал от магазини за животни, лаборатории или дори от гнездата им и после ги бе занесъл в къщата му? И дали е пуснал пак времето — поне за Рики — за да го изненада с внезапното нашествие?

Кони се отдалечи от колата, тръгна през паркинга, спря и се ослуша в неестествената нощ.

Сякаш изведнъж бе умряло всичко — от вятъра до хората. Планетата се беше превърнала в гробище, където тревата, цветята, дърветата и оплаквачите бяха направени от същия гранит като надгробните плочи.

През последните години от време на време мислеше да зареже полицейската работа и да се премести в евтина къщурка на най-затънтеното място. Водеше спартански живот и затова бе натрупала значителни спестявания. Можеше да живее като пустинен плъх и парите щяха да й стигнат задълго. Голите, безлюдни пространства с пясък, храсталаци и скали й се струваха много по-привлекателни от съвременната цивилизация.

Но Паузата беше съвсем различна от спокойствието на обления със слънце пустинен пейзаж, където животът все пак е част от реда в природата и цивилизацията, колкото и да беше нездрава, съществуваше някъде зад хоризонта. Само след около десет неминути тишина и неподвижност като в смъртта, Кони закопня за лекомислената глупост на човешкия цирк. Човешкият род имаше склонност към лъжата, измамата, завистта, невежеството, самосъжалението, самочувствието и утопичните представи, които винаги водеха до масови убийства, но докато не се унищожеше само, ако изобщо се стигнеше дотам, той имаше потенциални възможности да се облагороди, да поеме отговорност за своите действия и да се превърне в добър стопанин на земята.

Надеждата. За пръв път през живота си Кони Гъливър повярва, че надеждата сама по себе си е причина да живееш и да търпиш цивилизацията такава, каквато е.

Но докато съществуваше, Тик-так слагаше край на надеждата.

— Мразя този мръсник както никого досега не съм мразила — възкликна тя. — Искам да го пипнем. Толкова ми се иска да го довършим, че едва се сдържам.

— За да го пипнем, първо трябва да оцелеем — напомни й Хари.

— Да вървим тогава.

3

Отначало им се струваше, че е най-разумно да се движат в застиналия свят. Спазеше ли Тик-так обещанието си да използва само очите, ушите и ума си, за да ги проследи, безопасността им се увеличаваше право пропорционално на разстоянието между него и тях.

Докато тичаха из самотните улици, Хари подозираше, че никак не са малки шансовете онзи психопат да удържи на обещанието си да ги търси само с обикновените си сетива и да ги пусне на свобода, ако не успее да ги хване за един час реално време. В края на краищата копелето явно беше незряло, въпреки невероятните си способности, беше дете, което си играе, а понякога децата възприемат игрите си по-сериозно от истинския живот.

Разбира се, след като ги освободеше и часовниците почнеха да тиктакат отново, часът пак щеше да е един и двайсет и девет сутринта. До изгрева щяха да остават пет часа. Дори и да играеше криеницата строго според правилата, Тик-так нямаше да се откаже от намерението си да ги убие на зазоряване. Оцеляването по време на Паузата само щеше да им даде минимална възможност да го открият и унищожат, след като времето възобнови своя ход.

Ако пък Тик-так нарушеше обещанието си и ги проследеше с някакво шесто чувство, пак най-разумно беше да се движат. Може би им бе лепнал психически етикети, както Хари предположи преди. Тогава с измамата щеше да ги намери навсякъде. Като се движеха, поне бяха в безопасност, докато не ги залови или не предугади следващия им ход и ги причака.

Тичаха от една улица в алея и после на друга улица, през дворове, между притихнали къщи, прескачаха огради, прекосиха училищна площадка за игра. Стъпките им отекваха с металически звук. Сенките стояха неподвижно като че бяха от желязо. Неоновите светлини излъчваха равномерно както никога преди и очертаваха неподвижни дъги по тротоара. Минаха покрай мъж в палто от туид с кучето си — сковани като бронзови статуи.

Хукнаха по тесен поток от извилата се по-рано буря. Водата бе замръзнала от спирането на времето, но не беше като лед — беше по-прозрачна от лед, по тъмната й повърхност се отразяваха нощните светлини, хвърляше сребристи отблясъци и нямаше следа от ледени кристалчета. Повърхността също не беше гладка като на замръзнал поток, а набраздена от вълнички. Там, където водата бе текла върху камъни, във въздуха висяха неподвижни блестящи капки като изящни стъклени висулки и украшения.

Наистина беше за предпочитане да се движат, но скоро бягството щеше да им създаде немалко неприятности. Бяха уморени и изтръпнали от болка още преди да хукнат. Всяка стъпка засилваше мъките им в геометрична прогресия.

Струваше им се, че тичането във вкаменения свят не е по-трудно, отколкото в обикновения, но Хари забеляза, че около тях не се създава въздушно течение. Въздухът се отдръпваше като разрязан с нож, но не се завихряше. Това означаваше, че обективно той беше по-гъст, отколкото изглеждаше. Сигурно реалната им скорост беше много по-малка и движението им струваше значително повече усилия.

Освен това кафето, конякът и сандвичът се бунтуваха в стомаха на Хари. Мъчеха го киселини от несмляната храна.

И нещо още по-важно — след всяка измината пресечка в превърнатия в мавзолей град се проявяваше все по-силно необясним обрат в биологичната реакция, който само още повече засилваше страданията им. Физическото усилие би трябвало да ги разгорещи, но вместо това двамата неудържимо изстиваха. Хари не усещаше и капчица пот по тялото си, макар и студена. Пръстите на ръцете и краката му премръзнаха, сякаш бе тичал по ледник в Аляска, а не из южнокалифорнийски курорт.

Нощта като че не беше по-хладна, отколкото преди Паузата. Дори не чак толкова, защото свежият океански бриз бе замрял както всичко останало. Странният вътрешен студ очевидно не се дължеше на температурата на въздуха. Причината бе по-дълбока, загадъчна и го плашеше.

Сякаш светът около тях със скованата си енергия се бе превърнал в някаква черна дупка, която безмилостно изсмукваше тяхната енергия, докато постепенно, градус по градус, не се превърнеха в неодушевени предмети като всичко останало. Хари реши, че е задължително да почнат да пестят оставащите им сили.

Когато стана съвършено ясно, че ще трябва да спрат и да намерят подходящо скривалище, бяха оставили зад гърба си жилищен квартал и навлезли в източния край на каньон, чиито склонове бяха покрити с храсталаци. От двете страни на спомагателното шосе с три ленти се редяха улични лампи, които разделяха света на два тона — черно и жълто. Наоколо имаше малки фирми от типа, който туристически град като Лагуна Бийч предпочиташе да крие далеч от погледа на посетителите.

Сега вече вървяха и трепереха. Кони обгърна раменете си с ръце. Хари вдигна яката си и придърпа по-плътно сакото.

— Колко от часа измина? — попита Кони.

— Да пукна, ако знам. Изгубил съм всякакво чувство за време.

— Половин час?

— Може би.

— Повече?

— Може би.

— По-малко?

— Може би.

— Идиот.

— Може би.

Отдясно се виждаше обширен паркинг за коли, които не се използват постоянно. Зад тежките вериги, обвити с бодлива тел, клетките за колите се мержелееха като редици заспали слонове.

— Какви са тези коли? — попита Кони.

Тя сочеше към двете страни на шосето. Там бяха спрели доста коли — наполовина на платното, наполовина на тротоара, така че от трите ленти на шосето оставаха само две. Странно, защото никоя от фирмите наоколо не е била отворена, когато връхлетя Паузата. Всъщност всички бяха тъмни, затворени седем-осем часа преди това.

От дясната страна имаше горски развъдник. Зад бетонната сграда по склоновете на каньона се простираше градината с фиданки и храсти.

Точно под една улична лампа забелязаха кола, в която двойка младежи се целуваха. Блузата на момичето беше разтворена, момчето бе пъхнало ръката си под нея — мраморна длан върху мраморна гръд. На Хари му се стори, че замръзналите изражения на буйна страст под жълтеникавата светлина през прозореца на колата са толкова еротична гледка, колкото двойка трупове, хвърлени на едно легло.

Минаха покрай два автосервиза един срещу друг през шосето. Бяха специализирани за различни чуждестранни марки. В оградените с вериги дворове се търкаляха резервни части и изпочупени коли.

Колите продължаваха да се редят по улицата и запушваха входовете към фирмите. Осемнайсет-деветнайсет годишно момче, без риза, само по джинси и маратонки, хванато от Паузата както всички останали, се беше проснало върху предния капак на черно „Камаро“, модел осемдесет и шеста година. Ръцете му бяха прибрани до тялото с обърнати нагоре длани. Момчето гледаше към замрялото небе, сякаш имаше какво да види там. Лицето му бе застинало в глупавото изражение на наркотичното блаженство.

— Странно — проговори Кони.

— Странно — съгласи се Хари и започна да свива и отпуска юмруци, за да не се вкочаняса.

— Но знаеш ли какво?

— Да, изглежда някак познато — каза той.

— Да.

Към края на улицата имаше само складове. Някои бяха панелни, със зидария, прашни и на ивици ръжда от ламаринените покриви, течащи през безкрайните дъждовни сезони. Други бяха изцяло метални.

Паркираните коли ставаха все по-многобройни към края на улицата, която се оказа задънена, защото излизаше към каньона. На места стояха в две редици и съвсем стесняваха платното.

Последната сграда по улицата беше голям склад без никаква табела. Беше от панелния тип, с ламаринен покрив. Отпред висеше огромен надпис „ДАВА СЕ ПОД НАЕМ“ с телефонния номер на агента по недвижими имоти.

Отпред светеха дежурни лампи. През металните врати с рулетки можеше да премине голям трактор с ремарке. В югоизточния ъгъл на сградата се виждаше по-малка врата за хора. Там стояха две яки момчета на двайсет и няколко години. Мускулите им явно бяха напомпвани със стероиди, защото такава маса не може да се постигне само с хранителен режим и физически упражнения.

— Телохранители — обади се Кони като наближиха замръзналите от Паузата момчета.

Изведнъж Хари се сети за какво става дума:

— Това е нощен купон.

— В делничен ден?

— Трябва да има някакъв специален повод, рожден ден или нещо подобно.

Внесената преди няколко години английска мода на нощните купони привличаха тийнейджърите и младежите малко над двайсетте, които искаха да беснеят по цяла нощ далеч от погледа на властите.

— Дали мястото е подходящо да се скрием? — зачуди се Кони.

— Не по-лошо от останалите, а и по-добро от доста други.

Организаторите на нощни купони наемаха складове и производствени помещения за една или две нощи. Непрекъснато сменяха мястото, за да не попаднат в полезрението на полицията. Съобщаваха следващото място с нелегални вестничета или листовки по магазините за плочи и записи, нощните клубове и училищата. Използваха кода на подземната култура с изрази като: „Експресът на Мики Маус“, „Американски «хикспрес»“, „Двойна доза Мики“, „Хикс лъчи за всички“, „Всичко за зъбната хирургия“, „Безплатни балончета за децата“. „Мики Маус“ и „хикс“ бяха прозвищата на мощен наркотик, известен повече като „Екстаз“, а споменаването на зъболекари и балони означаваше, че ще се продава азотист окис — райски газ, който причинява смях.

Най-важно беше да се скрият от полицията. Всяко нелегално събиране, за разлика от по-благоприличните законни клубове за нощни купони, бе посветено на една и съща тема — секс, наркотици и анархия.

Хари и Кони минаха покрай телохранителите, влязоха вътре и се озоваха сред хаос. Но Паузата бе въдворила донякъде изкуствен ред в хаоса.

Мрачното помещение се осветяваше от пет-шест червени и зелени лазерни светлини и десетина жълти и червени въртящи се кълба. Всички те бяха примигвали и се бяха въртели над тълпата, преди да настъпи Паузата. Сега някои от участниците се осветяваха от неподвижни лъчи, други оставаха в сянката.

Четиристотин или петстотин души, главно между осемнайсет и двайсет и пет годишна възраст, макар и тук-таме да се мяркаха и петнайсетгодишни, бяха замръзнали, както танцуваха или просто се мотаеха. Дисководещите по тези нощни купони винаги пускаха бесни ритми с тътнещ бас, от който стените се тресяха и затова мнозина от младежите бяха уловени от Паузата в странни пози — люлееха се, тресяха се, гърчеха се с развети коси. Повечето момчета и младежи бяха облечени в джинси или леки панталони с фланелени ризи и бейзболни шапки с обърната назад козирка. Някои обаче бяха изцяло в черно. Момичетата носеха по-разнообразни дрехи, но всеки тоалет беше провокиращ — тесни дрехи, къси поли, дълбоки деколтета, прозрачни блузи. В края на краищата нощните купони бяха празненства на плътското. Гробна тишина бе заменила гърмящата музика, писъците и крясъците на младежите. Странните светлини се съчетаваха с безмълвието и придаваха на изложените на показ прасци, бедра и гърди антиеротичен вид на трупове.

Тръгнаха между танцьорите. Хари забеляза, че лицата им се опънати в гротескни изражения, които вероятно са показвали възбуда, приповдигнатост и веселие. Ала както бяха замръзнали, лицата се бяха превърнали в маски на гняв, омраза и агония.

От огнените лазерни и други светлини, от психеделичните образи, прожектирани на две огромни стени, ставаше ясно, че това в крайна сметка не е веселба, а диорама на ада, където нещастниците се гърчат от болка и вият за пощада в неописуеми страдания.

Като беше отнела шума и движението на купона, Паузата вероятно беше уловила истината за него. Може би грозната тайна, скрита под прожекторите и оглушителната музика, беше, че опиянените младежи търсеха отчаяно сензацията, но не се забавляваха истински, а преживяваха личните си нещастия, от които трескаво, но напразно търсеха изход.

Хари изведе Кони от танцуващите. Приближиха до зрителите, скупчени покрай стените на огромното помещение. Неколцина стояха на групички. Паузата ги бе уловила насред оживени разговори и пресилен смях. Лицата им изглеждаха напрегнати, вратните им жили изпъкваха — явно се бяха мъчили да надвикат силната музика.

Повечето обаче изглеждаха самотни, безучастни към веселбата около тях. Някои стояха с отпуснати лица и зяпаха тъпо към тълпата. Други бяха напрегнати като изпънати струни, с влудяващо трескави погледи. Дали от призрачното осветление като на празника Вси светии или от мрачните сенки, вкаменените младежи — и онези с хлътналите очи и онези с изгарящите погледи — напомняха зомбита от филми на ужасите, парализирани насред изпълнението на страшна задача.

— Обикновен помиярски купон — нервно каза Кони. Тя очевидно също усещаше заплахата в сцената, която едва ли би била толкова очевидна, ако бяха влезли преди Паузата.

— Добре дошла в деветдесетте години.

Няколко зомбита покрай дансинга държаха разноцветни балони, които не бяха прибързани на конец или пръчка. Червенокосо, луничаво момче на седемнайсет или осемнайсет години бе изтеглило шийката на яркожълтия си балон и я бе увило около показалеца си, за да не спадне балона. Младеж с мустаци като Панчо Виля здраво стискаше шийката на зелен балон между палеца и показалеца, също както едно русо, синеоко момиче с празен поглед. Други бяха защипали балоните с обикновени кламери. Няколко държаха шийките на балоните между устните си, вдишваха от азотистия окис, очевидно купен от сергия някъде зад сградата. С празните, напрегнати погледи и ярките балони приличаха на мъртъвци, вдигнали се от гроба, за да отидат на детски рожден ден.

Паузата бе превърнала купона в безкрайно необикновена и интригуваща гледка и все пак Хари откриваше в нея нещо потискащо познато. В края на краищата той бе полицай, който се занимаваше с убийства, а по нощните купони понякога се случваха внезапни смъртни случаи.

Някои от тях се дължаха на свръхдоза наркотик. Никой зъболекар не упоява пациента си с повече от осемдесетпроцентна концентрация, а по купоните газът беше чист, без никакъв кислород. Прекалено много вдишвания за кратко време или прекалено дълго дръпване можеше да доведе не само до бурен смях, но и до смъртоносен удар. Можеше да се случи и нещо още по-лошо — последиците да не са фатални, но да причинят необратими промени в мозъка и пострадалият да се замята по пода като риба на сухо или да изпадне в пълно вцепенение.

Хари забеляза, че по цялата дължина на помещението в задната му част има таван, на около шест метра от пода, с дървени стълби към него от двете страни.

— Горе — посочи тавана на Кони.

Оттам се виждаше целият склад. Можеха бързо да забележат Тик-так, ако успееха да чуят влизането му, все едно през коя врата. Двете стълби им осигуряваха път за бягство, независимо от посоката, от която той можеше да дойде.

Минаха по-навътре покрай две гърдести млади жени с прилепнали тениски, на които пишеше „Просто кажете НЕ“. Купонджиите се подиграваха с призива на Нанси Рейгън в кампанията против наркотиците. Те тълкуваха нейното „не“ като съкращение на английския израз „азотист окис“ и по такъв начин всъщност казваха „да“ на газа, ако не и на всичко останало.

Трябваше да прекрачат през три легнали момичета близо до стената. Две от тях държаха полупразни балони. Паузата ги бе уловиха в миг на кикот със зачервени лица. Третата беше в безсъзнание, с отворена уста и празен балон върху гърдите.

Отзад, близо до дясното стълбище, на стената беше изрисуван огромен знак „хикс“, който се виждаше отвсякъде.

Две момчета в пуловери с Мики Маус — единият носеше и шапка с миши ушички — бяха застинали в момент на оживена търговия. Вземаха двайсетдоларови банкноти срещу капсули „Екстаз“ или дискобисквити, напоени със същия наркотик.

Хари и Кони се приближиха до момиче на не повече от петнайсет години с безхитростни очи и невинно лице като млада калугерка. Беше облечено в черна тениска с изображение на пистолет под надпис „ДАВАЙ“. Паузата го беше спряла в мига, когато е поставяла дискобисквита в устата си.

Кони издърпа бисквитата от скованите пръсти на момичето и от полуотворените й устни. Хвърли я на пода. Бисквитата не можа да стигне до пода и спря на няколко сантиметра над него. Кони я бутна до долу с обувката си и я смачка с тока.

— Глупаво дете.

— Не мога да те позная — каза Хари.

— Защо?

— Не предполагах, че можеш да си назидателна.

— Все някой трябва да им го каже.

Метилендиоксиметамфетаминът или „Екстаз“ — амфетамин с халюциногенен ефект — бързо водеше до прилив на енергия и причиняваше еуфория. Освен това създаваше фалшиво чувство за съкровена интимност с всеки непознат, който случайно се намираше около човека под въздействието на наркотика.

И други наркотици се появяваха по нощните купони, но газът и „Екстаз“ бяха най-популярни. Азотистият окис беше само газ, който те кара да се смееш, без да води до пристрастяване — нали така? — а „Екстаз“ създаваше хармония между хората и разбирателство с Майката Природа. Какво друго? Поне така му се носеше славата. Беше предпочитаният наркотик от защитниците на екологията и мира, които широко го употребяваха по митинги за спасяване на планетата. Разбира се, беше опасен за хора със сърдечни заболявания, но в Съединените щати нямаше регистриран смъртен случай от свръхдоза. Вярно, учените неотдавна бяха открили, че от „Екстаз“ в мозъка се получават дупчици с размер на главички на карфици, стотици или хиляди при продължителна употреба, но нямаше никакви доказателства, че дупките намаляват умствените способности, затова сигурно през тях космическите лъчи проникваха по-лесно и подпомагаха просветлението. Нали така?

Хари се заизкачва по стълбата и погледна през стъпалата, които представляваха само плоски, несвързани дъски. В сенките под стълбата видя двойки, замръзнали в много откровени пози.

Цялата полова просвета на света, всички илюстрации как се използват презервативи можеха да бъдат пометени от една доза „Екстаз“, ако употребилият го намереше сексуален отклик, а това никак не беше рядкост. Как може да те тревожи болестта, когато човекът, с когото току-що си се запознал, е толкова близка душа, „ин“ на твоя „ян“, чисто сияние за третото ти око, готов да се отзове на всяка твоя потребност и желание?

Хари и Кони стигнаха до тавана. Там осветлението беше по-слабо, отколкото долу, но Хари виждаше легнали двойки на пода или седнали с опрени до стената отзад гърбове. Позите бяха по-дръзки от двойките долу. Паузата ги бе приковала в двубои с езика, с разкопчани джинси, с търсещи вътре ръце.

Две-три двойки под въздействието на „Екстаз“ до такава степен бяха забравили къде се намират и всякакво благоприличие, че всъщност го правеха по един или друг начин, когато ги бе връхлетяла Паузата.

Хари нямаше никакво желание да проверява дали подозренията му са основателни. Също като тъжния цирк долу, сцената на тавана беше само потискаща. И за най-непретенциозния воайор в нея нямаше и следа от еротичност. Предизвикваше единствено нерадостни мисли като картините на Йеронимус Бош, изпълнени с дяволски същества и видения.

Двамата минаха покрай двойките и приближиха до парапета, откъдето можеха да гледат към помещението отдолу.

— Внимавай къде стъпваш — предупреди я Хари.

— Отвратителен си.

— Само се опитвам да бъда кавалер.

— Май си единственият на това място.

От парапета се разкриваше добър изглед към тълпата отдолу, замръзнала във вечен купон.

— Боже, колко ми е студено! — оплака се Кони.

— И на мене.

Застанаха един до друг и се прегърнаха през кръста, за да се стоплят.

Хари рядко бе изпитвал такава близост с друг човек. Не близост в любовен смисъл. Надрусаните, обезумели двойки по пода зад тях бяха достатъчно антиромантични, за да позволят на романтичните му чувства да избликнат точно в този момент. Атмосферата беше неподходяща. Хари изпитваше платоническа близост с приятел, с партньор, с когото са преживели какво ли не, с когото най-вероятно ще загинат заедно при изгрев-слънце и, най-важното, без и двамата да са решили какво искат от живота и какъв е смисълът да живееш.

— Кажи, че не всички днешни деца ходят по такива места и тъпчат мозъците си с препарати — помоли Кони.

— Не. Не всички. Дори повечето не го правят. Повечето деца са по-разумни.

— Не бих искала да повярвам, че тази тълпа е типична за „нашето ново поколение ръководители“, както непрекъснато ни внушават.

— Не е така.

— Тогава парадът след нашето хилядолетие ще е още по-отвратителен от сегашния — заключи Кони.

— „Екстаз“ прави дупчици в мозъка.

— Зная. Представи си каква ще е държавата, ако Конгресът е пълен с момчета и момичета, които обичат „хикспреса“.

— Защо смяташ, че още не е така?

Кони се засмя горчиво:

— Е, това би обяснило много неща.

Въздухът не беше нито топъл, нито студен, но двамата трепереха неудържимо.

Складът си оставаше мъртвешки неподвижен.

— Съжалявам за твоя апартамент — обади се Кони.

— Какво?

— Нали изгоря, не помниш ли?

— Ами какво да се направи — Хари сви рамене.

— Зная колко беше привързан към него.

— Има застраховка.

— Все пак беше толкова приятен, уютен, всичко беше подредено.

— Така ли? Единственият път, когато дойде, нали каза, че е „съвършен доброволен затвор“ и че съм „блестящ пример за всеки побъркан по рапортите и мангизите идиот от Бостън до Сан Диего“.

— Не е вярно.

— О, не, каза го.

— Наистина ли?

— Беше ми сърдита тогава.

— Сигурно. За какво?

— Беше денят, когато арестувахме Нортън Луис — припомни й Хари. — Той ни накара доста да се поизпотим за заплатите си, а аз ти попречих да го застреляш.

— Точно така. Наистина ми се искаше да го пречукам.

— Не беше необходимо.

— Много ми се щеше — въздъхна Кони.

— Нали го спипахме?

— Можеше обаче да стане голяма беля. Ти имаше късмет. Все пак онова копеле си заслужаваше да го застрелям.

— Няма спор — съгласи се Хари.

— Виж, не съм искала да кажа това… за апартамента ти.

— Лъжеш.

— Добре де, но сега го виждам по друг начин. В този объркан свят трябва да намерим начин да се справим. Твоят е един от най-добрите. Всъщност по-добър от моя.

— Знаеш ли какво според мене се случва сега? Май това, което психолозите наричат „обвързване“.

— Божичко, дано да не е така.

— Струва ми се, че е точно така.

Кони се усмихна:

— Сигурно се е случило още преди седмици или месеци, но чак сега си го признаваме.

Помълчаха известно време.

Хари се чудеше колко ли време е изминало, откакто побягнаха от броящия „голем“ на Тихоокеанската магистрала. Струваше му се, че не може да не е изминал цял час, но беше трудно да се каже колко реално време е изминало, когато не живееш в него.

Колкото повече престояваха в Паузата, толкова по-склонен беше Хари да повярва, че врагът им ще спази обещанието си, за единия час. Имаше усещането, което отчасти беше полицейски инстинкт, не само празно пожелание, че Тик-так в края на краищата не е чак толкова всемогъщ, че има ограничения дори за неговите феноменални способности и че поддържането на Паузата е прекалено изтощително, за да се задържи дълго.

Нарастващият вътрешен студ му подсказваше, че Тик-так все по-трудно се справяше с отделянето им от магията, която сковаваше останалия свят. Въпреки опитите на мъчителя им да контролира създадената от него действителност, може би Хари и Кони постепенно се превръщаха от подвижни играчки в застинали фигури по игралното поле.

Хари си спомни ужаса, който изпита от гласа по радиото в колата на път от горящия си апартамент в Ървин до жилището на Кони в Коста Меза. Досега обаче не бе проумял значението на думите, произнесени от „голема“-скитник: „Сега трябва почивка, герой такъв… трябва почивка… много съм уморен… малко ще подремна.“ Каза още нещо, повечето заплахи, и стържещият глас постепенно заглъхна в статична тишина. Ала Хари внезапно осъзна, че най-важното в случката беше не способността на Тик-так по някакъв начин да контролира ефира и да му говори от радиото, а откритието, че дори божествените му сили не са неограничени и той се нуждае от периодична почивка както простосмъртните.

Като се замисли, Хари се даде сметка, че след всяка по-необуздана проява на Тик-так настъпва поне час или повече, през който не се появяваше да продължи с мъченията.

„Сега трябва почивка, герой такъв… много съм уморен… малко ще подремна…“

Припомни си как обясняваше на Кони в нейния апартамент, че дори социопат с огромни паранормални възможности непременно има слабости, уязвими места. През последните няколко часа Хари бе свидетел на все по-смайващи номера от страна на Тик-так и песимизмът му нарасна. Сега оптимизмът пак разцъфна.

„Сега трябва почивка, герой такъв… много съм уморен… малко ще подремна…“

Хари се накани да сподели надеждите си с Кони, но тя внезапно се вкамени. Ръката му продължаваше да я прегръща през кръста и той усети, че треперенето й секна. За миг Хари се уплаши, че е изстинала толкова много, че се е поддала на ентропията и е станала част от Паузата.

После забеляза, че Кони е обърнала глава към някакъв лек звук, който Хари, потънал в мислите си, не бе дочул.

Още веднъж. Изщракване.

После тихо драскане.

По-силно изтракване.

Звуците бяха глухи, непълноценни, също както техните стъпки в дългото бягство от крайбрежната магистрала.

Разтревожена, Кони отпусна ръка. Хари направи същото.

Долу в помещението „големът“-скитник се движеше между непрогледните сенки и сноповете замръзнала светлина, между наблюдаващите зомбита и вкаменените танцуващи. Тик-так бе влязъл през същата врата, която бяха използвали и те. Беше ги проследил.

4

Инстинктът подсказваше на Кони да се отдръпне от парапета на тавана, за да не я забележи „големът“, ако вдигне очи нагоре, но тя преодоля порива и остана неподвижна. В мъртвешката тишина на Паузата и най-малкият звук, дори прошумоляването на подметка по пода или изскърцването на дъска, можеше да привлече вниманието на съществото.

Хари също бързо потисна инстинктивната си реакция и остана почти толкова неподвижен, колкото замрелите купонджии. Слава Богу.

Ако нещото погледнеше нагоре, вероятно нямаше да ги забележи. Светлините бяха долу, таванът тънеше в сянка.

Кони осъзна, че се е вкопчила в глупавата надежда Тик-так да ги преследва само с обикновените си сетива и да удържи обещанието си. Като че можеше да се вярва на масов убиец-социопат, все едно дали бе надарен с паранормални способности. Беше глупаво от нейна страна, под достойнството й, но се беше вкопчила в тази възможност. Ако светът можеше да бъде омагьосан като в приказка, защо и собствените й надежди и желания да нямат поне мъничко сила?

Не беше ли странно точно тя да се надява отчаяно, след като още в детството се беше отказала от всякаква надежда и никога дори наум не бе пожелавала някаква особена дарба, необикновена способност или лелеян край?

Повтаряха й, че всеки може да се промени. Тя не вярваше. През по-голяма част от живота си бе останала непроменена, не очакваше от живота нищо, за което не се е потрудила двойно и намираше ненормално утешение в това, че действителността никога не надминава очакванията й.

„Понякога животът е горчив като драконови сълзи. Дали обаче драконовите сълзи са горчиви или сладки, зависи изцяло от начина, по който човек възприема вкуса им.“

Всеки човек, все едно дали мъж или жена.

Сега нещо потрепна вътре в Кони — някаква важна промяна, от която вече й се искаше да живее, за да види какво ще стане.

Ала долу се промъкваше дебнещият „голем“-скитник.

Кони дишаше през отворена уста, бавно и безшумно.

Масивното същество се движеше между вкаменените танцуващи, въртеше едрата си глава наляво и надясно, проверяваше методично тълпата. Сменяше цвета си на светлината на замръзналите лазери и прожектори — от червен в зелен, от зелен в жълт, от жълт в червен, после бял и зелен, а между сноповете светлина сив и черен. Очите обаче оставаха неизменно сини, блестящи и особени.

Когато пространството между танцуващите се стесни, „големът“ блъсна настрани едно момче в джинси и синьо кадифено сако. Танцуващият се люшна назад, но съпротивлението на всички обхванати от Паузата неща му попречи да падне до долу. Той спря под ъгъл четиридесет и пет градуса и увисна опасно, все още в поза за танц, със същото ликуващо изражение, готов да довърши падането в мига, когато времето почнеше да тече отново, ако изобщо това се случеше някога.

Грамадният „голем“ се придвижваше от предната към задната част на тъмното помещение, разблъскваше останалите танцуващи. Паданията, завъртанията и привежданията им щяха да се довършат след края на Паузата. Щеше да е много трудно да се излезе благополучно от сградата, след като времето потечеше отново, защото сепнатите купонджии нямаше да знаят, че покрай тях е минал звярът, и щяха да обвиняват околните, че са ги блъснали и избутали. В първите трийсет секунди щяха да пламнат над десет сбивания, щеше да настъпи ад и объркването неизбежно щеше да прерасне в паника. Лазерите и прожекторите щяха да обходят тълпата, оглушителният бас на музиката щеше да разтърси стените, навсякъде щеше да избухне насилие. Младежите щяха да се скупчат към вратите и само по чудо щяха да се отърват без поне няколко стъпкани в хаоса.

Кони не изпитваше особени симпатии към тълпата на дансинга, защото младежите се бяха събрали на купона главно подтикнати от съпротивата си към законите и полицията. Ала колкото непокорни, склонни към разрушение и социално объркани да бяха те, все пак бяха човешки същества. Кони се вбеси от грубостта, с която Тик-так ги разблъскваше, без да помисли какво ще им се случи, когато светът внезапно пак включеше на скорост.

Хвърли поглед към Хари, застанал до нея и видя не по-малък гняв в изражението и очите му. Беше стиснал зъби толкова силно, че челюстните му мускули изпъкваха.

Не можеха да направят нищо, за да предотвратят това, което ставаше долу. Куршумите нямаха никакъв ефект, а Тик-так едва ли би откликнал на горещи молби.

Освен това, ако заговореха, щяха да се издадат. „Големът“-скитник още не бе погледнал към тавана и засега нямаше никакви доказателства, че Тик-так използва не само обикновените си сетива да ги търси или че усеща присъствието им в склада.

После Тик-так извърши нещо чудовищно, което ясно показа намерението му да създаде лудница и да остави след себе си кървав сблъсък. Спря пред двайсетинагодишно момиче с гарвановочерна коса. Тънките й ръце бяха вдигнати високо над главата, изражението й издаваше искрен възторг, какъвто понякога създават ритмичните движения и примитивната музика дори без помощта на наркотиците. Тик-так се наведе над нея за миг и се загледа, сякаш прехласнат от красотата и. После сграбчи едната й ръка, изви я с чудовищна жестокост и я откъсна от рамото. С нисък, гъгнещ смях захвърли ръката зад себе си и тя увисна във въздуха между двама танцуващи.

Обезобразяването на момичето беше съвсем безкръвно, като че бе откъснал ръка на манекен, но, разбира се, кръвта нямаше да потече, докато времето бе спряло. После лудостта на постъпката и последиците й щяха да станат очевидни.

Кони силно стисна очи, нямаше сили да гледа какъв ще е следващият ход на Тик-так. Като полицай от отдел „Убийства“ бе виждала безброй прояви на безумно варварство или последиците от него. Беше събрала купища изрезки от вестници за престъпления със сатанинска жестокост. Беше видяла ужасиите, които това гадно копеле бе причинило на горкия Рики Естефан. Ала жестоката диващина на постъпката на дансинга я разтърси повече от всичко, преживяно досега.

Пълната безпомощност на младата му жертва може би различаваше това престъпление от предишните. Кони се разтресе не от вътрешен или външен студ, а от леден ужас. Всички жертви бяха повече или по-малко безпомощни и точно затова ставаха мишена за престъпниците. Но безпомощността на това младо момиче бе много по-ужасна, защото тя така и не видя нападателя, никога нямаше да разбере кой е бил, щеше да бъде поразена изведнъж като нищо неподозираща полска мишка, уловена в железните нокти на ястреба, издебнал я от небето. Дори след обезобразяването момичето не проявяваше никакви признаци, че е усетило нападението. Беше замряло в миг на чиста радост и безгрижие, сигурно за последен път в живота си. Лицето й все още беше засмяно, въпреки че щеше да остане завинаги инвалид и може би осъдена на смърт, без дори да има възможност да разбере за загубата, да почувства болката или да изпищи, докато нападателят не й възвърне способността на чувства и реагира.

Кони знаеше, че за чудовищния враг тя е ужасяващо уязвима точно като танцуващото момиче долу на дансинга. Безпомощна. Колкото и бързо да бягаше, колкото и хитри да бяха плановете й, нямаше нито сигурна защита, нито безопасно убежище.

Никога не бе проявявала особена религиозност, но изведнъж разбра как един ревностен християнин би се разтреперил от мисълта, че сатаната може да се освободи от ада, за да хване в клопката си света и да извърши нов Армагедон. От страховитата му сила. От неговата безмилостност. От неумолимата, злорада, безпощадна жестокост.

Почувства, че й призлява и се уплаши да не повърне.

До нея Хари изпусна съвсем лека въздишка и Кони отвори очи. Беше твърдо решена да посрещне смъртта открито и да окаже всякаква възможна съпротива, колкото и да беше безполезно да се съпротивлява.

Долу в складовото помещение „големът“-скитник стигна до същата стълба, по която Хари и Кони се бяха изкачили на тавана. Поколеба се, сякаш се чудеше дали да не се обърне и да ги потърси другаде.

Кони се осмели да се надява, че мълчанието им, въпреки всички предизвикателства да закрещят, е накарало Тик-так да тръгне в друга посока из купона.

Точно тогава той проговори с грубия си демоничен глас.

— Фи, фай, фо, фум — поде той и се заизкачва по стълбите, — Мирише ми на герои-ченгета.

Смехът му бе студен и нечовешки, сякаш излизаше от устата на крокодил и все пак съдържаше зловещо позната детска радост.

Забавено развитие.

Психотично дете.

Припомни си как Хари й разказваше за думите на скитника по време на пожара в неговия апартамент: „Вие, хората, сте много забавна играчка.“ Това беше личната му игра, по неговите правила или без никакви правила, ако пожелаеше. Двамата с Хари не бяха нищо повече от играчки в ръцете му. Колко глупаво бе повярвала, че ще удържи обещанието си!

Трясъкът на всяка тежка стъпка разлюляваше стълбата и отекваше из цялата сграда. Подът на тавана се разтърси от изкачването. Приближаваше се бързо: БУМ, БУМ, БУМ, БУМ!

Хари я сграбчи за ръката:

— Бързо, по другите стълби!

Дръпнаха се от парапета и хукнаха към другия край на тавана.

Под стълбата на другия край стоеше друг „голем“, съвършено еднакъв с първия. Огромен. Буйна разрошена коса. Сплъстена брада. Шлифер като черна мантия. Широко ухилен. Яркосини пламъци в хлътналите очни кухини.

Научиха още нещо за мощта на Тик-так. Можеше да създаде и управлява най-малко две изкуствени тела едновременно.

Първият „голем“ се изкачи по стълбата отдясно. Запъти се към тях, като безмилостно си проправяше път през любовните двойки на пода.

От лявата им страна вторият „голем“ се приближаваше със същото пренебрежение към замрелите хора по пътя си. Когато светът се раздвижеше отново, целият таван щеше да се огласи от викове на болка и гняв.

Все още сграбчил Кони за ръката, Хари я дръпна обратно към парапета и прошепна:

— Скачай!

БУМ-БУМ-БУМ-БУМ-БУМ — тропотът на „големите“-близнаци разтърсваше тавана. БУМ-БУМ-БУМ-БУМ — биеше сърцето на Кони. Вече не можеше да различи двата звука.

Тя последва примера на Хари, сложи ръце зад себе си на парапета и подскочи да седне върху него.

„Големите“ ритаха все по-ожесточено човешките бариери по пътя към плячката им и се приближаваха неумолимо от двете страни.

Кони вдигна крака, завъртя се и се обърна с лице към склада. Височината беше най-малко шест метра. Достатъчно ли беше да си счупи крака или да си разбие черепа? Вероятно.

Големите вече бяха на по-малко от пет метра от двете им страни. Приближаваха неудържимо като товарни влакове, сините пушеци вместо очи се виеха като в ада, едрите ръце вече се протягаха към тях.

Хари скочи.

С вик на примирение Кони се отблъсна от парапета, хвърли се в празното пространство…

…и падна само на около два метра надолу, преди да спре във въздуха до Хари. Беше обърната с лице надолу, ръцете и краката й бяха разпрострени в несъзнателно подражание на класическата парашутистка поза, а под нея стояха замръзналите танцьори, без да виждат нея или каквото и да било от мига на омагьосването.

Все по-нетърпимият студ в костите и бързото изтощаване на енергията още при тичането из Лагуна Бийч й подсказа, че не се движи из спрелия свят толкова лесно, колкото й се струва или поне колкото в нормалния свят. Самият факт, че като тичаха, не създаваха въздушно течение, което забеляза и Хари, доказваше съществуването на недоловимо за сетивата им съпротивление, а спрялото им падане окончателно го потвърди. Докато полагаха усилия, те успяваха да се движат, но не можеха да разчитат на инерцията или дори на земното притегляне, ако спираха.

Кони погледна през рамо и видя, че е успяла да се отдалечи от парапета на тавана на около метър и половина напред, макар и да се бе отблъснала с всички сили. Но това разстояние, съчетано с вертикалното падане на близо два метра бе достатъчно да се изплъзне от „големите“.

Те стояха до парапета, навеждаха се, протягаха ръце, мъчеха се да я докопат, но загребваха само въздух.

— Можеш да се движиш, ако се помъчиш! — изкрещя й Хари.

Кони забеляза, че той използва ръцете и краката си да се движи като плувец в стил бруст. Хари се бе извил под ъгъл към пода и се придвижваше надолу мъчително бавно, сякаш въздухът беше някаква особена, необикновено гъста вода.

Тя бързо съобрази, че за съжаление не е в безтегловност като космонавт в орбита и не може да се възползува от предимствата на придвижването в безвъздушна среда. Бърз опит й показа, че не може да се отблъсне с лекотата на космонавт или да променя посоките произволно.

Помъчи се да подражава на Хари и разбра, че може да се изтегли надолу през лепкавия въздух, ако прояви методичност и решителност. За миг й се стори дори по-хубаво от парашутизма, защото мигът на илюзията за свободен полет при скока се появява на сравнително голяма височина, а когато извивките на земната повърхност все повече се доближаваха, илюзията ставаше съвсем неубедителна. Тук обаче висеше точно над главите на други хора под покрива на сграда и дори при сегашните ужасни обстоятелства изпитваше тръпката от нова сила и жизнерадост като в редките сънища, че лети.

Всъщност Кони дори би изпитала удоволствие от странното преживяване, ако не беше присъствието на Тик-так във формата на два „голема“ и ако не бягаше, за да спаси живота си. Чу забързаното БУМ-БУМ-БУМ-БУМ на забързаните им тежки стъпки по дървения таван, погледна през рамо и нагоре и видя, че двата „голема“ са се запътили към стълбите в противоположните краища на тавана.

До пода на склада й оставаха около три метра. Тя „плуваше“ надолу подлудяващо бавно, сантиметър по сантиметър през цветните светлини на прожекторите и лазерите. Задъха се от усилието. Изстиваше много бързо.

Ако наоколо имаше нещо твърдо — стена или стълб под покрива — можеше да се отблъсне и да постигне по-висока скорост. Ала нямаше никаква опора освен въздуха.

От лявата й страна Хари беше на около педя пред нея, но не напредваше по-бързо. Просто бе тръгнал по-рано.

Ритай. Движи ръцете. Бори се.

Усещането за свобода и жизнерадост бързо се смени от чувство на обреченост.

БУМ-БУМ-БУМ-БУМ-БУМ. Стъпките на техните преследвачи отекваха глухо в огромното помещение.

Оставаха й още два метра и половина до пода. Насочи се към празно пространство между танцуващите. Ритай, тегли. Ритай и тегли. Движи се, не спирай. Толкова е студено.

Пак погледна през рамо, макар и да се страхуваше, че така ще се забави още повече.

Единият от „големите“ бе стигнал до стълбата и вземаше по две стъпала наведнъж. Шлиферът се развяваше като мантия, раменете бяха прегърбени, главата наведена. Скачаше надолу по стълбата с ловкостта на маймуна. Кони се сети за илюстрацията в отдавна забравена книжка с приказки — зъл дух от някакво средновековно предание.

От отчаяните усилия сърцето й сякаш щеше да се пръсне. Напредна с още една-две педи към пода, но беше с главата напред, което означаваше, че трябва мъчително да се изтегли до бетона — първата твърда повърхност, където можеше да възвърне равновесието си и да се изправи на крака.

БУМ-БУМ-БУМ-БУМ.

„Големът“ слезе от стълбата.

Кони се чувстваше изтощена. Замръзваше.

Чуваше как Хари проклина студа и неподатливия въздух.

Приятният сън, че лети, се бе превърнал в класически кошмар — сънуващият бяга като в забавен кадър, а чудовището го преследва с ужасяваща скорост и пъргавина.

Кони се съсредоточи в пода, който вече беше само на два метра, и все пак в крайчеца на лявото око мярна някакво движение и чу вика на Хари. „Големът“ го бе сграбчил.

Черна сянка легна върху и без това сенчестия под точно под нея. Тя неохотно извърна глава надясно.

Увиснала във въздуха с краката нагоре, като ангел в битка с демон, Кони се озова лице в лице с другия „голем“. Жалко, че за разлика от ангелите, не беше въоръжена с огнен меч, светкавица или благословен от Бога амулет, за да отблъсне демоните обратно в огъня и врящия катран на ада.

Тик-так се ухили и я сграбчи за гърлото. Ръката на „голема“ бе толкова огромна, че дебелите пръсти и тлъстият палец се сключваха отзад на шията й в пълен кръг. Но той не прекърши гръкляна, не я удуши веднага.

Кони си спомни обърнатата глава на Рики Естефан и откъснатата без никакво усилие ръка на танцуващото момиче.

Прилив на гняв задуши ужаса й. Кони се изплю в огромното, отвратително лице.

— Пусни ме, изрод!

Блъсна я гнусен дъх, от който тя изкриви лице. Обезобразеният от белези „голем“-скитник проговори:

— Поздравявам те, мръснице. Времето изтече.

Огненосините очи за миг блеснаха по-ярко, после угаснаха.

На Кони й се стори, че вижда безкрайността в празните очни кухини. Гадното лице на скитника, огромно както целия „голем“, изведнъж изгуби формата на плътта и косата и се превърна в едноцветна кафеникава маса, сякаш бе направено от глина или пръст. Сложна мрежа от фини пукнатини покри носа, бързо се разпространи по цялото лице и за миг чертите му изчезнаха.

Цялото тяло на огромния скитник се изпари. Гръмна оглушителната музика, светът се раздвижи отново. Кони вече не висеше във въздуха. Тя падна на пода от двата метра, докъдето бе стигнала, и заби лице във влажната купчинка пръст, пясък, трева, гниещи листа и бръмбари, които преди бяха тялото на „голема“. Вече безжизнената маса я спаси от нараняване, но тя започна да кашля и плюе от отвращение.

Въпреки силната музика около нея се разнесоха викове на уплаха, ужас й болка.

5

— Играта свърши… засега — каза „големът“-скитник и тутакси се изпари. Хари падна. Просна се по корем в остатъците от тялото, които миришеха силно само на влажна, плодородна пръст.

Пред очите му се мярна направена от пръст ръка — същата като в къщата на Рики, само че по-едра. Два пръста още трепкаха с остатъци от свръхестествена енергия и сякаш посягаха към носа му. Хари блъсна с юмрук обезформеното чудовище и го разби.

Върху ръцете и краката му с писъци изпопадаха танцуващите. Едва успя да се измъкне изпод тях и да се изправи на крака.

Разгневено момче с тениска с надпис „Батман“ се залетя към него и замахна да го удари. Хари се сниши, нанесе удар с дясната ръка в стомаха му и с лявата под брадичката, прескочи падащото тяло и се огледа за Кони.

Тя стоеше наблизо. Тъкмо в този момент повали с каратистки ритник яко на вид момиче и едновременно се завъртя на пета, за да удари с лакът в слънчевия сплит мускулест младеж, който направи учудена физиономия при падането. Очевидно бе сметнал, че ще се справи с нея за секунди и ще я захвърли настрани.

Хари помисли, че ако се чувстваше толкова отвратително, колкото той самият, Кони сигурно вече не се владееше. Ставите още го боляха от нетърпимия студ по време на Паузата. Освен това се чувстваше изморен, сякаш бе мъкнал камъни на километри разстояние.

Той се присъедини към Кони и изкрещя, за да надвика музиката и другите шумове:

— Много сме дърти за тоя боклук! Най-добре да се махаме оттук!

Почти навсякъде танците бяха отстъпили на сбивания или поне на енергични подбутвания заради номерата на Тик-так, когато си пробиваше път през замрялата тълпа. Не всички купонджии обаче съзнаваха, че веселбата се изражда в опасна кавга, защото някои от тези, които се блъскаха, все още се смееха, сякаш се въртяха в жизнерадостен, сравнително безобиден танц.

Хари и Кони се намираха прекалено далече от предната част на сградата, за да успеят да се измъкнат, преди тълпата да схване истинското положение. Нямаше непосредствена опасност като пожар например, но изпадналата в паника тълпа можеше да реагира на насилието също както на пламъци. Някои дори щяха да повярват, че са видели пожар.

Хари сграбчи Кони за ръката, да не би да се изгубят в безпорядъка и я поведе към по-близката задна стена, където не можеше да няма друг изход.

В създалия се хаос не беше трудно да се разбере защо участниците в купона не можеха да разграничат истинското насилие от шегите, дори да не бяха упоени от наркотици. Прожекторите се въртяха под металния таван, ярки лазерни лъчи рисуваха сложни шарки из помещението, проблясваха фенерчета, фантастични сенки подскачаха по наелектризираната тълпа, младежките лица изглеждаха странни и загадъчни зад променливите карнавални маски от разноцветни светлини, психеделични образи пулсираха и се гърчеха по двата екрана на стените, дисководещият надуваше до дупка маниашката музика. Само шумът на тълпата бе достатъчен да ги обърка. Сетивата се претоварваха и можеха погрешно да вземат яростния сблъсък за проява на добро настроение или нещо още по-добронамерено.

Някъде далеч зад Хари долетя писък, различен от всички останали. Беше толкова остър и истеричен, че се издигна над рева на тълпата и привлече вниманието дори сред възцарилата се какофония. Едва ли бе изминала и една минута, откакто свърши Паузата. Хари реши, че надава писък или чернокосото момиче, открило след шока, че рамото му свършва с безформен чукан, или някой, открил пред себе си ужасната откъсната ръка.

Дори и сърцераздирателният писък да не успееше да прикове вниманието на тълпата, все пак веселието нямаше да продължи за дълго. Нямаше рязък удар, който да прекрати фантазиите и да ги върне към действителността. Ала когато настроението на по-голямата част от купонджиите се сменеше, напорът към изходите можеше да е смъртоносен, дори без да има пожар.

Чувството за дълг и полицейската съвест подсказваха на Хари да се обърне, да потърси момичето с откъснатата ръка и да се опита да й окаже първа помощ. Но беше невъзможно да я открие в жужащото множество, пък и нямаше да й помогне, даже и да я намереше, защото бурята вече бушуваше и бе на път да се превърне в ураган.

Здраво стиснал Кони за ръката, Хари почна да си проправя път навън от дансинга, през разкрещелите се зяпачи с шишетата бира и балоните газ в ръце към задната стена на склада, в дъното под тавана. Встрани от осветлението. Най-тъмното място в сградата.

Огледа се наляво и надясно. Никъде не виждаше врата.

Това не беше чудно. В края на краищата купонът беше нелегална сбирка предимно на наркомани в запустял склад, а не бал на благовъзпитани госпожици и млади господа в залата на някой скъп хотел със светещи червени надписи до изходите. И все пак, за Бога, би било толкова нелепо и глупаво да оцелеят през Паузата и схватката с „големите“, само за да бъдат стъпкани от стотици надрусани хлапета, които се мъчат да се проврат едновременно през тясната врата.

Хари реши да тръгне надясно, въпреки че със същия успех можеше да се запъти и в обратната посока. На пода лежаха унесени младежи, които се съвземаха от прекалено силни вдишвания на газ. Хари се мъчеше да не ги настъпва, но мястото беше така лошо осветено, че забеляза някои облечени в тъмни дрехи, чак когато се спъна в тях.

Врата. Едва не я подмина, без да я забележи.

В склада отзад музиката продължаваше да вие необезпокоявана, но шумът на тълпата рязко се промени. Веселите нотки изчезнаха, понесе се глух ропот, изпъстрен тук-таме с паникьосани писъци.

Кони така здраво стискаше ръката на Хари, че чак кокалчетата го заболяха.

Хари бутна вратата в полумрака. Блъсна с рамо. Вратата не поддаде. Не. Сигурно се отваряше навътре. Опита и така. Пак нищо.

Тълпата се люшна към предната част на помещението. Разнесоха се писъци. Хари усети ужаса на разгорещената тълпа, част от която тръгна към задната стена. В объркването вероятно бяха забравили къде се намира главният вход.

Хари заопипва за брава, резе или каквото и да беше. Молеше се да не е заключена. Намери отвесна дръжка с бутон за отваряне. Натисна и чу изщракване.

Първите от побягналата тълпа вече ги настигаха. Кони изпищя. Хари се помъчи да ги отблъсне, за да може да дръпне вратата — „Божичко, дано не е килер или стаичка, където ще ни смачкат“. Натисна отчаяно бутона, вратата поддаде. Хари я открехна към себе си, като в същото време крещеше с всички сили на тълпата отзад да изчака, да изчака, за Бога. После някой дръпна вратата и тя се отвори изцяло. Отчаяното множество изтика Хари и Кони навън в прохладната нощ.

Повече от десет купонджии стояха на паркинга, скупчени около бял микробус „Форд“. Колата беше украсена с два гирлянда бели и червени лампички като коледна елха. Те явно се захранваха от акумулатора и бяха единственото осветление в непрогледния мрак между сградата и покрития с храсти склон на каньона. Дългокос мъж пълнеше балони с газ под налягане от ръчна количка зад микробуса, а човек със съвършено гола глава събираше петдоларовите банкноти. Продавачите и купувачите изгледаха смаяно потока от обезумели хора от задната врата на склада.

Хари и Кони се разделиха и заобиколиха микробуса от двете страни. Той застана до вратата на шофьора, а тя мина от другата страна.

Хари рязко отвори вратата и понечи да седне зад волана.

Мъжът с бръснатата глава го дръпна за ръката и го измъкна обратно навън:

— Хей, човече, какво си въобразяваш?

Хари вече бе успял да бръкне под сакото и да извади револвера. Обърна се и мушна дулото пред устата на нападателя.

— Да не би да искаш зъбите ти да се разлетят във всички посоки?

Човекът се изблещи, пусна го и вдигна двете си ръце над главата, за да покаже, че няма намерение да напада.

— Не, хей, чуваш ли ме, по-спокойно! Взимай колата, твоя е, весели се, прави каквото искаш!

Колкото и да бяха неприятни типичните за Кони методи, Хари бе принуден да признае, че с тях се спестява доста време.

Той пак влезе в колата, затвори вратата и прибра револвера.

Кони вече седеше до него.

Ключовете стояха на таблото. Двигателят работеше, за да захранва лампичките. Като коледни гирлянди, Господи! Ама че веселяци бяха тези продавачи на газ.

Хари освободи ръчната спирачка, запали фаровете, включи на скорост и натисна силно съединителя. За миг гумите изсвистяха и запушиха, сякаш заквичаха разбеснели се прасета. Купонджиите веднага се разпръснаха. После се получи сцепление, колата се понесе към задния ъгъл на склада и Хари натисна клаксона, за да разчисти пътя пред себе си.

— Само след две минути ще стане страшно задръстване — каза Кони и се люшна към таблото, защото взеха завоя почти на две гуми.

— Да — потвърди Хари, — всички ще се помъчат да офейкат преди да дойде полицията.

— Ченгетата са такива досадници!

— Какво им разбират тиквите от купони!

— Тъпанари.

— Леваци.

Засилиха се по широката алея покрай склада. Там нямаше изход и затова не съществуваше опасност да прегазят изпаднали в паника хора. Колата се оказа хубава — мощна и със здрави амортисьори. Хари предполагаше, че е специално направена за бягство при ненадейна поява на полицията.

Пред склада положението беше различно — наложи се да натиска спирачките и клаксона и да прави невероятни завои, за да не блъсне бягащите. От склада се бяха измъкнали учудващо много хора за толкова кратко време.

— Добре, че организаторите са се сетили да вдигнат ролетките на големите врати — забеляза Кони и се обърна да се огледа.

— Имат късмет, че не са ръждясали. Един господ знае откога складът е запустял.

Щом изходите бяха толкова широки, убитите щяха да са значително по-малко, ако изобщо имаше смъртни случаи.

Хари рязко сви вляво, за да излезе на улицата. Одраска една паркирана кола със задния калник, но не спря. Само натискаше клаксона, за да разгони купонджиите, които бяха успели да се доберат чак дотам и тичаха по улицата като подгонени във филмите за Годзила.

— Извади оръжие пред оня с голата глава — обади се Кони.

— Да.

— И май чух как го заплашваш.

— Имаше нещо такова.

— Не му ли показа картата?

— Предположих, че ще се стресне само от револвер.

— Може и да почнеш да ми харесваш, Хари Лайън — заяви Кони.

— Няма за кога, освен ако доживеем да видим изгрева.

Само след секунди изпревариха всички бягащи. Хари натисна съединителя докрай. Профучаха покрай горския развъдник, складовете, магазините и постоянния паркинг, които бяха видели преди. Скоро и спрелите коли на купонджиите останаха зад тях.

Хари искаше да са далеч от мястото, когато се появи полицията на Лагуна Бийч, а това щеше да стане съвсем скоро. Ако бяха останали сред суматохата, щяха да се забавят прекалено много и да изпуснат единствения си шанс да попаднат на следите на Тик-так.

— Къде отиваме? — попита Кони.

— „Грийн Хаус“.

— Да. Може би Сами е още там.

— Сами?

— Оня шантавия. Така се казваше.

— А, да. Също и говорещото куче.

— Говорещо куче ли? — изненада се Кони.

— Е, не в прекия смисъл, но то иска да ни каже нещо важно за нас, съвсем сигурен съм. Пък може и наистина да говори, кой знае какво става в този полудял свят, в тази проклета нощ. Ако в приказките има говорещи животни, защо да няма говорещо куче в Лагуна Бийч?

Хари осъзна, че бъбри почти на себе си, но караше толкова бързо и безразсъдно, че не искаше да откъсне очи от пътя, макар и само да погледне към Кони и да провери дали тя не го гледа скептично.

Следващият й въпрос прозвуча без никаква нотка на загриженост за душевното му равновесие:

— Какъв е планът?

— Струва ми се, че имаме малка възможност.

— Защото трябва от време на време да почива? Както ти е казал по радиото.

— Да. Особено след нещо като това. Дотук имаше поне един час между неговите… представления.

— Появявания.

— Няма значение.

След няколко завоя навлязоха в жилищните квартали и тръгнаха през града към Тихоокеанската магистрала.

От една пресечка изскочиха полицейска кола и линейка с мигащи буркани — почти сигурно отиваха към склада.

— Бързо реагират — отбеляза Кони.

— Може би някой с радиотелефон в колата е набрал номер 911.

Дано помощта пристигнеше навреме, за да спасят момичето с откъснатата ръка. А защо не дори ръката й да спасят, да я зашият. Да, не беше изключено мама Гъска от приказките да е истинска.

Хари беше в приповдигнато настроение, защото се бяха измъкнали от Паузата и от купона. Приливът на адреналин обаче секна при яркия спомен за жестокото откъсване на крехката ръка на момичето.

В мислите му пак пропълзя отчаяние.

— Ако имаме малка възможност, докато той си почива или дори спи — поде Кони, — как можем да го намерим?

— Със сигурност не с портретите на Нанси Кан. Няма време да ходим при нея.

— Според мене, като се покаже следващия път, направо ще ни убие, няма повече да си играе.

— И аз така мисля.

— Или ще убие само мене, а тебе ще те остави за следващия път.

— На зазоряване. Това момченце ще удържи обещанието си.

Двамата мрачно замълчаха.

— И така, докъде стигнахме? — наруши тишината Кони.

— Може би до скитника пред „Грийн Хаус“…

— Сами.

— … вероятно той знае нещо, което ще ни помогне. Или ако не… тогава… по дяволите, не знам. Изглежда безнадеждно, нали?

— Не — остро възрази тя, — нищо не е безнадеждно. Докато сме живи, се надяваме. А докато има надежда, винаги си струва да се опитваме, да вървим напред.

Хари зави зад още един ъгъл покрай поредица тъмни къщи, изправи волана, леко отпусна съединителя и я изгледа смаяно:

— Нищо не е безнадеждно? Какво ти е станало?

Кони тръсна глава:

— Не зная. То все още става.

6

Бяха прекарали поне половин час по време на Паузата в бягство, преди да стигнат до склада при каньона, но успяха да се върнат в изходната позиция доста по-бързо. Според часовника на Кони бяха дошли до магистралата за по-малко от пет минути, след като се качиха в колата на търговците, отчасти защото избраха по-пряк маршрут и отчасти защото Хари караше така лудешки, че уплаши дори Кони.

Всъщност спряха пред входа на „Грийн Хаус“ с няколко оцелели лампички, които дрънкаха отстрани, точно в един часа трийсет и седем минути и трийсет и пет секунди сутринта. Малко повече от осем минути, откакто Паузата почна и завърши в един часа и двайсет и девет минути. Това означаваше, че само за три минути са си пробили път в претъпкания склад и са овладели колата със силата на оръжието, макар и да им се струваше, че е минало повече време.

Камионът на пътна помощ и „Волвото“ бяха изчезнали. Когато времето бе потекло отново, те просто бяха продължили пътя си, без да разберат, че се е случило нещо необичайно. И в северна, и в южна посока се движеха коли.

Кони с облекчение забеляза, че Сами стои на тротоара пред „Грийн Хаус“. Той диво ръкомахаше и се караше с фризирания управител в костюма „Армани“ и ръчно рисуваната копринена вратовръзка. Един от сервитьорите стоеше на входа, очевидно готов да помогне на шефа си при евентуален физически сблъсък.

Щом Кони и Хари излязоха от микробуса, управителят ги забеляза и обърна гръб на Сами.

— Пак вие! — изкрещя той. — Боже Господи, вие!

Енергично тръгна към тях, почти разгневен, като че бяха избягали, без да си платят сметката.

Клиентите и сервитьорите зяпаха скупчени зад прозорците. Кони разпозна сред тях някои, които, преди да ги скове Паузата, наблюдаваха нея, Хари, Сами и кучето. Вече не стояха вкаменени, но продължаваха да гледат с любопитство.

— Какво става тук? — развика се управителят почти на ръба на истерията. — Как се случи всичко това, къде изчезнахте? Каква е тази… тази… кола!

Кони се сети, че той ги е видял как изчезват за частица от секундата. Преди това кучето беше изквичало и хукнало към храсталака, за да ги предупреди, че нещо се задава, което подплаши Сами и той хукна по алеята. Но Кони и Хари бяха останали на тротоара пред очите на хората в ресторанта. После настъпи Паузата и двамата трябваше с бягство да спасяват живота си. Когато Паузата свърши, те не бяха на тротоара, където бяха застанали преди и за хората вътре просто се бяха стопили във въздуха. И след осем минути се появиха пак пред тях с бял микробус, окичен с гирлянди червени и зелени лампички.

Изненадата и любопитството на управителя бяха напълно разбираеми.

Ако шансовете да намерят Тик-так и да се справят с него не бяха така нищожни, ако отлитащите секунди не ги приближаваха неумолимо до внезапната смърт, случката пред ресторанта дори би ги развеселила. По дяволите, наистина беше смешно, но това не означаваше, че двамата с Хари имаха време да се смеят. Може би по-късно. Ако оцелееха.

— Какво е това, какво става? — настоя управителят. — Не мога да разбера какви ми ги дрънка вашият занесен лунатик.

Под „занесен лунатик“ имаше предвид Сами.

— Не е наш — възрази Хари.

— Наш е — напомни му Кони, — и по-добре върви да го търсиш, аз ще се оправя тук.

Тя малко се страхуваше, че Хари, притиснат от мисълта за ограниченото време, може да насочи револвера си към управителя и да го заплаши, че зъбите му ще се разлетят във всички посоки, ако не си затвори устата и не се прибере вътре. Колкото и да одобряваше по-настъпателния подход на Хари към някои проблеми, за него си имаше време и място, а тук щеше да е крайно неподходящ.

Хари тръгна да търси Сами.

Кони прегърна управителя през раменете и го поведе по пътеката към входа на ресторанта. Говореше меко, но властно. Обясняваше му, че тя и детектив Лайън имат важна и спешна полицейска задача и най-искрено го убеждаваше, че ще се върне да му изясни всичко, дори това, което в момента му изглежда необяснимо „Веднага щом се преодолее сегашната ситуация“.

Като се вземеше предвид, че обикновено Хари се заемаше да успокоява хората, а тя да ги тревожи, можеше да се каже, че успехът й с управителя на ресторанта бе наистина голям. Нямаше никакво намерение да се връща и да му разказва каквото и да било, пък и не й беше ясно как да обясни разтварянето им във въздуха за околните. Все пак управителят се успокои и Кони успя да го убеди да се прибере вътре заедно със сервитьора, който играеше ролята на негов телохранител.

Тя провери в храстите само да се убеди в това, което предварително й беше известно — кучето вече не се криеше там. Беше изчезнало.

Отиде при Хари и Сами на тротоара, точно когато скитникът казваше:

— Откъде да знам къде живее? Той е извънземен, далече от планетата си, сигурно крие космическия кораб някъде наблизо.

Хари му отговори по-търпеливо, отколкото очакваше Кони:

— Остави тази работа, не е извънземен. Той е…

Излая куче и ги сепна.

Кони се завъртя като ужилена и видя кучето с клепналите уши. Стоеше на високото, точно на ъгъла в южния край на пресечката. Следваха го жена и около петгодишно момченце.

Щом кучето видя, че е привлякло вниманието им, то захапа джинсите на момчето и нетърпеливо го задърпа. След няколко стъпки го пусна, затича към Кони, спря на половината разстояние между неговите хора и нейните, излая към нея, излая към жената с момчето, после пак към Кони, после приклекна и се заоглежда ту наляво, ту надясно, сякаш искаше да каже: „Е, не свърших ли добра работа?“

Жената и момчето изглеждаха изпълнени с любопитство, но изплашени. Майката беше привлекателна в някои отношения, а детето беше сладко, спретнато и чистичко облечено. Ала двамата имаха умореното изражение на преследвани хора, на които улиците са до болка познати.

Кони бавно се доближи до кучето с усмивка. Отмина го, то се надигна и тръгна до нея, задъхано и ухилено.

Имаше нещо загадъчно и страховито в този миг. Кони долавяше, че каквато и връзка да се установеше между тях, тя щеше да е на живот и смърт за нея и Хари, а може би за всички тях.

Нямаше никаква предварителна представа какво ще им каже, но като приближи, ги попита:

— Вие… също… ли сте имали необичайни преживявания напоследък?

Жената примигна изненадано:

— Необичайни преживявания? О, да. Божичко, да, разбира се!