Дийн Кунц
Драконови сълзи (6)

1

Сега те знаят.

Той е добро куче, добро куче, добро.

Всички вече са заедно. Жената и момчето, миризливият мъж, не чак толкова миризливият и жената без момче. Всички миришат на допира на нещото, което убива и затова знаеше, че трябва да ги събере заедно.

Те също го знаят. Знаят защо са заедно. Стоят пред мястото, където хората ядат, говорят си, говорят бързо, всички са развълнувани, от време на време всички говорят заедно, а жените, момчето и не чак толкова миризливият внимават да държат миризливия встрани от посоката, където духа вятърът.

Непрекъснато се навеждат, за да го погалят, да го почешат зад ушите, да му кажат, че е добро куче, добро и още разни работи, които той не разбира. Това е най-хубавото. Толкова е хубаво да те галят, да те чешат и да те харесват хора, за които е сигурен, че няма да подпалят козината му, хора, които изобщо не миришат на котка.

Веднъж, дълго след момиченцето, което го наричаше Принс, имаше едни хора — взеха го при себе си, хранеха го, бяха мили с него, викаха му Макс, но имаха котка. Голяма котка. Зла. Котката се казваше Пухчо. Макс се отнасяше добре с Пухчо. Никога не го гонеше. Тогава Макс никога не гонеше котки. Е, почти никога. Някои котки му харесваха. Но Пухчо не харесваше Макс, не искаше да живее в мястото, където има хора, затова понякога крадеше храната на Макс или пишкаше в паничката му за вода. През деня, когато милите хора излизаха от своето място и отиваха на друго, Макс и Пухчо оставаха сами. Пухчо почваше да мяука, полудяваше, плюеше, плашеше Макс и го гонеше нагоре-надолу. Или скачаше отвисоко върху Макс. Голяма котка. Мяукаше. Плюеше. Луда. Така Макс разбра, че мястото е на Пухчо, не на Макс, само на Пухчо и си тръгна от приятните хора и пак си остана само „приятелче“.

Оттогава, винаги когато намери мили хора, които искат да го вземат в своето място и да го хранят всеки ден, се тревожи дали не миришат на котка, дали ако тръгне с тях, зад вратата няма да го чака Пухчо. Голям. Злобен, Луд.

Затова сега е приятно, че никой от тези хора не мирише на котка, защото ако поискат да бъдат едно семейство с него, той ще е в безопасност и няма да се притеснява, че ще има котешка пикня в паничката.

След малко те така почват да се вълнуват от разговора, че забравят да го галят и да му повтарят, че е добро куче. Отегчава се. Прозява се. Ляга на земята. Може и да поспи. Изморен е. Толкова е трудно да прекараш деня като добро куче.

Тъкмо тогава вижда хората в мястото, където ядат. Те гледат през прозорците. Интересно. Стоят до прозорците и гледат навън. Гледат към него.

Сигурно мислят, че е сладък.

Може би искат да му дадат храна.

Защо пък да не искат да му дадат храна?

Затова става и тръгва към мястото, където хората ядат. Вдига глава. Подскача. Върти опашка. Те обичат такива работи.

Стига до вратата, чака. Никой не отваря. Слага лапа върху нея. Чака. Никой. Драска. Никой.

Излиза напред, за да го видят хората отвътре. Маха с опашка. Накланя глава, наостря ухо. Виждат го. Той знае, че го виждат.

Пак отива до вратата. Чака. Чака.

Чака.

Драска. Никой.

Може би не знаят, че иска храна. Или се плашат от него, мислят, че е лошо куче. Но той не прилича на лошо куче. Как може да се плашат? Не знаят ли кога да се плашат и кога не? Никога не би скачал върху тях отвисоко или да им пикае в паничките за вода. Глупави хора. Глупави.

Накрая решава, че няма да получи храна, затова се връща при добрите хора, които събра заедно. Върви с високо вдигната глава, подскача, върти опашка само за да покаже на онези хора отвътре какво изпускат.

Приближава се до жените, момчето, миризливия и не чак толкова миризливия и разбира, че нещо не е наред. Усеща го и го подушва.

Те са уплашени. Това не е ново. Всички бяха уплашени, когато ги подуши за пръв път. Но сегашната уплаха е различна. По-лоша.

Освен това има следа от миризмата, която казва „лягай и умирай“. Животните понякога миришат така, когато остареят или са прекалено уморени и болни. Хората по-рядко. Въпреки че познава едно място, където хората миришат точно така. Беше там същата вечер с жената и момчето.

Интересно.

Интересно, но лошо.

Тревожи се, че добрите хора носят миризмата, която казва „лягай и умирай“. Какво им става? Не са болни. Може би миризливият е малко болен, но не и останалите. Не са и стари.

Гласовете им също са различни. Малко развълнувани, но не толкова като преди. Малко поизморени. Малко натъжени. И още нещо… Какво? Нещо. Какво? Какво?

Души поред краката им, души, души, души, души, дори миризливия и изведнъж разбира какво не е наред, но не може да повярва, просто не може да повярва.

Смаян е. Смаян. Дръпва се и ги оглежда смаяно.

Всички те излъчват миризмата, която казва: „Аз ли да го преследвам или то да ме преследва? Да бягам ли или да се бия? Огладнял ли съм достатъчно, за да изровя нещо от тази дупка и да го изям или да чакам, за да видя дали хората ще ме нахранят?“ Така миришат тези, които не знаят какво да правят — другата миризма на страха. Точно както сега. Те се страхуват от нещото, което убива, но и от това, че не знаят какво да правят по-нататък.

Смаян е, защото той знае какво да се прави, а дори не е човек. Но понякога хората много се бавят, такива са си.

Добре де. Ще им покаже какво да направят.

Почва да лае и, разбира се, всички го поглеждат, защото не е куче дето лае за щяло и нещяло.

Гледат го. Той е смаян.

Затичва се към тях, лае, обръща се, пак тича надолу по хълма, тича, тича, спира, поглежда назад, пак лае.

Те говорят. Гледат го и говорят. Май почват да разбират.

Затова той пак се затичва, обръща се, поглежда назад, лае.

Те са развълнувани. Разбират. Смайващо.

2

Не знаеха къде ще ги отведе кучето, пък и всички смятаха, че петимата са прекалено необичайна групичка, за да се разхождат пеша в два часа след полунощ. Решиха да проверят дали Рошльо ще е готов да тича пред колата и да им показва пътя както сега, защото в колата нямаше да бият на очи.

Джанет помогна на детектив Гъливър и детектив Лайън бързо да свалят гирляндите с лампички от микробуса. Бяха прикрепени на места с метални скоби, на места с лепенки.

Съмняваха се, че кучето ще ги заведе право при този, когото наричаха Тик-так. За всеки случай обаче беше най-разумно да не привличат вниманието към себе си със зелени и червени лампички.

Докато работеха, Сами Шамроу се мотаеше около „Форда“ и им разказваше не за пръв път, че е бил глупак и пропаднал, но след всичко това ще обърне нова страница. За него беше важно да повярват в искреността на обещанието му да почне нов живот, сякаш първо трябваше да повярват другите, за да убеди и себе си.

— Никога не съм смятал, че имам нещо, от което светът се нуждае — приказваше Сами, — мислех си, че пет пари не струвам, че съм жалък лицемер, бъбривец, а отвътре нищо. А ето сега спасявам света от извънземен. Добре де, всъщност не е извънземен и не спасявам света сам, но все пак е сигурно, че помагам при спасяването.

Джанет все още бе слисана от това, което направи Рошльо. Никой от тях не знаеше със сигурност откъде е разбрал, че петимата живеят под една или съща странна заплаха или че ще е по-добре за тях да са заедно. Ясно им беше, че сетивата на животните в някои отношения са по-слаби от човешките, но в други са много по-силни и че освен обикновените пет сетива имат и други. Но след всичко това Джанет нямаше да може да погледне друго куче или въобще друго животно със същите очи като досега.

Оказа се, че може би най-умната постъпка в живота й е била да прибере кучето и да го храни в най-трудните за самата нея времена.

Джанет и двамата детективи свалиха лампичките, прибраха гирляндите и ги сложиха отзад в багажника.

— Отказах се от пиенето завинаги — бъбреше Сами и се мъкнеше след тях към задната врата. — Можете ли да повярвате? И все пак е вярно. Никога вече. Нито капка. Край.

Рошльо седеше на тротоара с Дани под една улична лампа, гледаше ги и търпеливо чакаше.

Отначало, като разбра, че госпожица Гъливър и господин Лайън са полицейски детективи, Джанет изпита желание да си плюе на петите. Та нали бе оставила мъртвия си съпруг, убит от самата нея, да гние под пясъците на пустинята в Аризона. Джанет не знаеше дали тялото още се намира там, където го бе заровила. Ако бяха намерили трупа на Винс, може би я търсеха за разпит, а не беше изключено да имат дори заповед за арестуване.

Освен това никога през живота си не бе имала приятел от тези среди, с изключение може би на господин Ишигура от клиниката „Пасифик Вю“. Смяташе ги за различна порода — хора, с които няма нищо общо.

Ала госпожица Гъливър и господин Лайън изглеждаха сериозни, любезни и добронамерени. Не вярваше, че са от хората, които ще позволят да й отнемат Дани. Пък и Джанет имаше нещо общо с тях — не на последно място волята за живот и желанието да хванат Тик-так преди той да ги е хванал.

Бе решила да се добери на детективите, главно защото нямаше друг избор — всички бяха въвлечени. Друга причина да им повярва беше доверието на кучето към тях.

— Сега е два без пет — каза детектив Лайън, като погледна ръчния си часовник. — Хайде да побързаме, за Бога!

Джанет извика Дани. Двамата седнаха отзад в микробуса заедно със Сами Шамроу, който с трясък затвори задната врата.

Детектив Лайън седна зад волана, включи двигателя и запали фаровете.

В микробуса нямаше преграда между предната седалка и задната част. Джанет, Дани и Сами се скупчиха напред, за да гледат през предното стъкло.

Над магистралата започнаха да се извиват змиевидни струйки лека мъгла от океана. Фаровете на насрещна кола, единствената по шосето, осветиха ленивата мъгла точно под най-подходящия ъгъл, за да я обагрят в цветовете на дъгата. Шарената лента се изви между двата тротоара. Колата мина през нея и отнесе цветовете в мрака.

Детектив Гъливър все още стоеше на тротоара с Рошльо.

Детектив Лайън освободи ръчната спирачка, включи на скорост и леко повиши глас:

— Добре, готови сме.

Детектив Гъливър заговори на кучето и почна да прави знаци с ръце. Рошльо я гледаше учудено.

После разбра, че искат от него да ги заведе там, където той самият преди няколко минути искаше да отидат. Тръгна надолу по склона в северна посока. Измина около една трета от пресечката, спря и се обърна да види дали детектив Гъливър го следва. Явно му харесваше, че е останала при него. Рошльо помаха с опашка.

Детектив Лайън вдигна крака си от спирачката и пусна колата по склона. Караше успоредно с детектив Гъливър, за да покажат на кучето, че и колата го следва.

Скоростта не беше висока, но Джанет се хвана за седалката на детектив Лайън, за да запази равновесие. Сами се вкопчи в облегалката на предната седалка до шофьора. Дани се държеше с една ръка за колана на Джанет и се повдигаше на пръсти, за да гледа какво става отвън.

Когато детектив Гъливър почти стигна до кучето, то пак тръгна, изтича до края на пресечката и на кръстовището се обърна. Погледна жената, която вървеше след него, после хвърли бърз поглед към микробуса, след това към жената и пак към колата. Беше умно куче, щеше да разбере.

— Да можеше само да говори и да ни каже това, което ни трябва въздъхна детектив Лайън.

— Кой? — попита Сами.

— Кучето.

Детектив Гъливър последва Рошльо през кръстовището и до половината на следващата пресечка. Спря и изчака детектив Лайън да я настигне. Увери се, че кучето гледа към тях, после отвори вратата и влезе в колата.

Кучето седна и се втренчи в тях.

Детектив Лайън пусна колата по инерция малко напред.

Рошльо наостри уши.

Колата се движеше.

Кучето стана и се запъти още на север. Спря, погледна да види дали колата го следва и продължи по пътя си.

— Добро куче — зарадва се детектив Гъливър.

— Много добро куче — потвърди детектив Лайън.

— Най-доброто куче — гордо се обади Дани.

— Прав си — каза Сами Шамроу и се опита да погали момчето по главата.

Дани се обърна към Джанет и проплака:

— Мамо, този човек смърди!

— Дани! — смъмри го тя ужасена.

— Няма нищо — успокои я Сами. Приготви се да произнесе поредното си искрено, но многословно разкаяние. — Вярно е. Смърдя. Отвратителен съм. Колко време прекарах така! Но сега всичко свърши. И знаете ли защо бях толкова отвратителен? Защото си въобразявах, че знам всичко. Мислех, че разбирам какво точно е животът — пълна безсмислица, без никаква загадка, чиста биология. Но след всичко това, след тази нощ вече гледам по-различно на нещата. В края на краищата не съм всезнаещ. Вярно е. По дяволите! Нищичко не знам! В живота има много загадки, нещо повече от биология. И ако има нещо повече, тогава за какво са ти вино, кокаин или нещо подобно? Не. Никога. Нито капчица. Край.

След още една пресечка кучето зави надясно и тръгна на изток по стръмна улица.

Детектив Лайън последва кучето и погледна часовника си.

— Два часа. По дяволите, времето лети.

По улицата Рошльо вече почти не се обръщаше. Беше сигурен, че не са го изоставили.

Тротоарът бе осеян с бодливи червени цветове от големите дървета по цялата улица. Рошльо подуши няколко, без да се отклонява от източната посока и кихна няколко пъти.

Изведнъж Джанет се сети накъде ги води кучето.

— Клиниката на господин Ишигура! — каза тя. Детектив Гъливър се обърна от предната седалка и я погледна.

— Знаеш ли къде отива?

— Бяхме там за вечеря. В кухнята — обясни Джанет и възкликна, — Божичко, горката жена без очи!

Клиниката „Пасифик Вю“ се намираше на следващата пресечка. Кучето се изкачи по стълбите и седна пред вратата.

3

След часовете за посещения нямаше дежурен администратор. Хари надзърна през стъкленото прозорче в горната част на вратата. Фоайето беше полуосветено и съвършено празно.

Натисна звънеца. По домофона се обади женски глас. Хари се представи като полицай по спешна задача. Жената се разтревожи и прояви готовност да съдейства.

Хари три пъти погледна часовника си, преди жената да се появи във фоайето. Всъщност тя не се забави кой знае колко. Просто Хари си мислеше за Рики Естефан и за момичето с откъснатата ръка на купона. Всяко примигване на червената лампичка на циферблата отмерваше една секунда приближаване и до неговата екзекуция.

Сестрата, която се представи като старшата сестра на нощната смяна, беше схватлива филипинка, дребничка, но не крехка. Когато видя Хари през портала, отношението й се промени. Не искаше да му отвори.

Преди всичко не вярваше, че е полицай. Хари не я обвиняваше, че е мнителна, защото след преживяното през последните дванайсет или четиринайсет часа той приличаше на бездомник, който живее на улицата. Всъщност Сами Шамроу живееше в сандък и Хари не изглеждаше чак толкова зле, но все пак приличаше по-скоро на нещастник, задължен до гроб на Армията на спасението.

Сестрата леко открехна вратата, без да маха веригата, която беше толкова масивна, сякаш бе направена за охрана на силози за ядрени ракети. Поиска полицейската му карта. Въпреки че снимката беше достатъчно немилостива към него, като показваше явна прилика с лицето му в сегашното състояние, сестрата не му повярва, че е представител на закона.

Старшата сестра сбърчи носле и попита:

— Какво още имате?

Хари силно се изкушаваше да извади револвера, да го пъхне в процепа и да я заплаши, че зъбите й ще се разлетят във всички посоки. Но жената беше най-малко на трийсет и пет и не беше изключено да е израсла и да се е закалила от режима на Маркос, преди да емигрира в Съединените щати. Затова можеше просто да му се изсмее в лицето, да мушне пръст в цевта и да му каже да върви по дяволите.

Той предпочете да избута пред себе си Кони Гъливър, която за пръв път изглеждаше по-представителна от него. Тя се ухили през стъклото на дребничката Флорънс Найтингейл с гестаповска неумолимост, заприказва любезно и веднага показа поисканите документи за самоличност. Като че се опитваха да влязат в главния трезор на Форт Нокс, а не в тиха частна клиника.

Хари погледна часовника. Беше два часът и три минути.

От краткия им опит с Тик-так Хари предполагаше, че на техния психопат, който му напомняше за Хари Худини, му трябваше час или по-скоро час и половина почивка между появяванията, за да презареди свръхестествените си батерии. Горе-долу толкова време трябваше на илюзионистите да напъхат всички копринени шалчета, гълъби и зайци по ръкавите си, за да се подготвят за вечерното представление. В такъв случай бяха в безопасност поне до два и половина и дори може би до три часа.

По-малко от час отдих.

Хари така се вторачи в мигащата червена светлинка на циферблата, че не чу какво приказва Кони на сестрата. Или бе омаяла жената, или я бе заплашила много здраво, защото веригата изщрака, вратата се отвори, служебните им карти бяха върнати с усмивка и те бяха поканени в „Пасифик Вю“.

Старшата сестра май поразмисли, като видя Джанет и Дани, застанали на по-ниските стъпала. Още повече се навъси при вида на кучето, въпреки че то въртеше опашка и имаше ухилена и безспорно сладка муцуна. Но когато видя и помириса Сами, пак стана почти непристъпна.

За полицаите, както и за продавачите, които обикалят по къщите, най-трудно е да минат през вратата. Веднъж влезли вътре, Хари и Кони вече не можеха да бъдат помръднати като всеки продавач на прахосмукачки, твърдо решил да разпръсне предварително приготвения боклук върху килима, за да демонстрира прекрасните качества на стоката си.

Когато разбра, че съпротивата ще смути пациентите повече, отколкото примирението, филипинката произнесе няколко мелодични думи на своя език, които според Хари бяха проклятие за техните прародители и потомството им, и ги поведе към стаята на пациентката, която търсеха.

Никак не беше чудно, че в голямата клиника имаше една-единствена сляпа жена, чиито клепачи бяха зашити над празните очни кухини. Казваше се Дженифър Дракман.

Красивият, но „затворен“ син на госпожа Дракман, както разбраха от доверителния шепот на сестрата на път за стаята, плащал за денонощно дежурство на най-добрите частни болногледачки без почивен ден, за да се грижат за „психично отклонената“ му майка. Била единствената пациентка в „Пасифик Вю“, която получавала такива „задушаващи“ грижи като допълнение към и без това „екстравагантно“ голямото разнообразие от предлаганото като минимум обслужване в клиниката. Тези и други многозначителни думи на старшата сестра показаха ясно, макар и в учтива форма, че синът не й допада, че частните болногледачки са излишни и обиждат персонала и че пациентката според нея е страшна.

Частната болногледачка от нощната смяна беше необичайно красива чернокожа жена на име Таня Дилейни. Тя се поколеба дали е разумно да им позволи да безпокоят пациентката по никое време, макар и сред тях да имаше полицаи. За миг им се стори, че болногледачката ще се окаже по-трудно препятствие от старшата сестра.

Измършавялата, бледа, костелива жена в леглото представляваше ужасна гледка, но Хари не можеше да откъсне поглед от нея. Тя привличаше вниманието, защото зад ужасното й сегашно състояние прозираха едва доловими следи от минала красота като призрак, който обитава измъченото лице и тяло и отказва да ги напусне изцяло. Сравнението между това, което най-вероятно е представлявала като млада и сегашния й вид, вледеняваше.

— Досега спеше — прошепна Таня Дилейни. Всички шепнеха. Болногледачката стоеше между тях и леглото — показваше, че изпълнява задълженията си. — Не й се случва често да спи спокойно, затова не бих искала да я будя.

Зад натрупаните възглавници и лицето на пациентката се виждаше нощното шкафче, върху което стояха поднос с коркова подложка за хромираната кана с вода и лед и снимка в обикновена черна лакирана рамка. На снимката беше хубав млад човек на около двайсет години. Орлов нос. Гъста черна коса. Бледите очи изглеждаха сиви на черно-бялата снимка и сигурно бяха сиви и в действителност, точно като леко потъмняло сребро. Това беше момчето със сините джинси и тениската с надпис „Тикейт“, момчето, което облизваше устни с розовия си език при гледката на потъналите в кръв жертви на Джеймс Ордегард. Хари си спомни пламналата в очите му омраза, когато го изблъска зад бариерата и го унижи пред тълпата.

— Той е — каза тихо Хари с изненада в гласа.

Таня Дилейни проследи погледа му.

— Брайън. Синът на госпожа Дракман.

Хари се обърна да срещне погледа на Кони.

— Той е.

— Не прилича на човека с плъховете — обади се Сами. Беше се преместил в най-далечния ъгъл на стаята, може би се беше сетил за широко разпространеното убеждение, че слепите компенсират загубата на зрението с по-изострени слух и обоняние.

Джанет Марко притисна съненото момче още по-силно до себе си и се загледа разтревожено в снимката.

Кучето изскимтя кратко и тихо.

Кони се обърна към Хари:

— Ако синът й наистина плаща всички сметки…

— О, да, той ги плаща — намеси се сестра Дилейни. — Толкова е грижовен към майка си.

— … тогава деловодството има адреса му — продължи Кони.

Хари поклати глава:

— Старшата сестра по никакъв начин няма да ни допусне да прегледаме счетоводните книги. Ще ги брани до смърт, ако не й представим заповед за обиск.

— Настоявам да си тръгнете, преди да сте я събудили — каза сестра Дилейни.

— Не спя — обади се бялото плашило в леглото. Затворените завинаги клепачи не помръдваха, бяха отпуснати, сякаш мускулите бяха атрофирали с годините. — И не искам снимката му да стои тук. Той ме принуждава да я държа.

— Госпожо Дракман… — поде Хари.

— Госпожица. Те ме наричат госпожа. Не е вярно, такава госпожа няма — Гласът й беше тих, но не пресеклив. Остър. Студен. — Какво сте намислили с него?

— Госпожице Дракман — поправи се Хари, — ние сме от полицията. Трябва да ви зададем няколко въпроса във връзка със сина ви.

Ако имаха възможност да научат нещо повече от адреса на Тик-так, Хари смяташе, че трябва да се възползуват. Майката можеше да им разкаже нещо, което да им посочи някоя уязвима страна на необикновеното й отроче, дори и да нямаше представа за истинския му характер.

Тя замълча за миг и прехапа устни — здраво стиснати и съвсем безкръвни, почти сиви.

Хари погледна часовника си.

Два часът и осем минути.

Измъчената жена вдигна ръка — тънка и зловеща като на хищна птица — и се хвана за решетката на леглото.

— Таня, би ли ни оставила насаме?

Болногледачката понечи да възрази, но пациентката повтори молбата по-остро, почти като заповед.

Веднага след като Таня Дилейни излезе и затвори вратата зад себе си, Дженифър Дракман попита:

— Колко сте?

— Пет — отговори Кони, без да брои кучето.

— Не всички сте полицаи и не сте тук само по полицейска работа — заяви Дженифър Дракман с прозорливост, която сигурно бе разбила като компенсация през дългите години слепота.

Нещо в гласа й, някаква нотка на събудена надежда накара Хари да й каже истината:

— Така е. Не всички сме полицаи и не сме тук само като полицаи.

— Какво ви е направил? — попита жената.

Беше им направил толкова много, че нито един от тях не намери думи да се изрази кратко и ясно.

Жената правилно изтълкува мълчанието и продължи:

— Знаете ли какво представлява той?

Въпросът беше необичаен и показваше, че майката поне отчасти е наясно с особеностите на сина си.

— Да — отвърна Хари, — знаем.

— Всички мислят, че е много добро момче — сподели майката с треперещ глас. — Не искат да ме чуят. Глупаци. Не слушат. Толкова години… не ми вярват.

— Ние ще ви изслушаме — увери я Хари, — и вече вярваме.

По измъченото лице пробягна сянка на надежда, но тя бе толкова необичайна за него, че бързо изчезна. Жената повдигна глава от възглавниците. Дори това движение изискваше от нея големи усилия, под съсухрената кожа на шията изпъкнаха жилите.

— Мразите ли го?

След кратко мълчание Кони отговори:

— Да. Аз го мразя.

— Да — обади се и Джанет Марко.

— Мразя го почти толкова, колкото мразя себе си — каза болната. Гласът й сега звучеше горчиво. Следите от красота се стопиха. Жената се превърна в олицетворение на грозотата, гротескна фигура.

— Ще го убиете ли?

Хари се чудеше как да отговори.

Майката на Брайън Дракман не се колебаеше толкова.

— Самата аз бих го убила, да, бих го убила… но съм толкова слаба… съвсем слаба. Ще го убиете ли?

— Да — престраши се Хари.

— Няма да е лесно — предупреди жената.

— Не, няма — съгласи се Хари и пак погледна часовника си. — А и нямаме много време.

4

Брайън Дракман спеше.

Дълбок, спокоен, сън. Възстановителен.

Сънуваше могъщество. Беше гръмоотвод. В съня му беше ден, но небето беше притъмняло като през нощта, забулено от черните облаци на Страшния съд. От тази буря, която щеше да сложи край на всички бури, в тялото му се вливаше електричество, а от ръцете си можеше да изпраща мълнии и светкавици, когато пожелае. Сега той Ставаше. Някой ден процесът щеше да приключи и тогава той самият щеше да е бурята, великият разрушител и очистител, който премахва всичко досегашно, къпе света в кръв и вижда в очите на оцелелите по негово благоволение уважение, обожание, любов, любов.

5

В сляпата нощ се извиха невиждащите ръце на мъглата. Бледите й полупрозрачни пръсти се притиснаха любопитно към прозорците на стаята, където лежеше Дженифър Дракман.

Светлината от лампата се отразяваше в студената пот, избила по каната и хвърляше отблясъци върху неръждаемата стомана.

Кони и Хари стояха до леглото. Джанет седеше на стола на болногледачката и държеше в скута си задрямалото момче. Кучето лежеше в краката й с глава върху лапите. Сами стоеше в тъмния ъгъл, притихнал и тържествен, може би разпознал част от съдбата си в историята, която слушаха.

Сбръчканата жена в леглото сякаш още повече се смаляваше, като говореше. Като че изгаряше, за да има енергия да сподели мрачните си спомени.

Хари имаше чувството, че е била вкопчена в живота през всички тези години, само за да дойде този миг, да намери слушатели, които няма да мълчат снизходително, а ще й повярват.

Гласът й прозвуча като ръждясал.

— Той е само на двайсет години. Бях на двайсет и две, когато забременях с него… но би трябвало да започна… няколко години преди неговото… зачеване.

Простата сметка показваше, че жената е само на четиридесет и две или четиридесет и три. Хари долови сподавените думи и нервното потръпване на Кони и останалите при мисълта колко млада е всъщност Дженифър. Тя изглеждаше не просто стара. Изглеждаше престаряла. Преждевременно състарена не с десет или дори двайсет, а поне с четиридесет години.

Мъглата се стелеше все по-гъста зад прозорците, а майката на Тик-так в това време разказваше как избягала от къщи на шестнайсет години, отегчена до смърт от училището, по детински възторжена и търсеща вълнуващи преживявания, физически развита не за възрастта си още от тринайсетгодишна, но както разбрала по-късно, емоционално неразвита и много по-глупава, отколкото смятала.

В Лос Анжелис и после в Сан Франциско, в разгара на култа към свободната любов в края на шейсетте и началото на седемдесетте години едно красиво момиче имало богат избор от мъже със същите разбирания, с които да се съвзема след взетите наркотици и почти безкрайно разнообразие от променящи съзнанието препарати, с които да експериментира. Работила в няколко магазина за психеделични плакати, лампи от лава и приспособления за вземане на наркотици, после решила, че е дошъл мигът да продава и самите наркотици. Като пласьор и като жена, очаровала доставчиците с търговските си способности и с красотата си, имала възможност да опита най-различни екзотични вещества, които иначе не се разпространявали широко по улиците.

— Халюциногените бяха голямата ми слабост — призна изгубеното момиче, което все още бродеше някъде в душата на старицата в леглото. — Изсушени гъби от тибетските пещери, светещи гъби от далечни перуански долини, течности, дестилирани от кактусови цветове и особени корени, стрита кожа на екзотични африкански гущери, око от тритон и всичко, което умните химици можеха да създадат в лабораториите си. Исках да опитам от всичко, по много и безкрайно, да видя неподозирани гледки, да преживея неща, които човек иначе никога не би могъл да преживее.

Въпреки дълбокото отчаяние, до което я бе довел животът, гласът на Дженифър Дракман затрептя от неочаквана мечтателност, странен копнеж.

Хари усещаше, че част от Дженифър би искала да преживее същото, ако имаше възможност да избира отново.

Студът, който го бе обзел по време на Паузата, така и не се бе разтопил изцяло, а сега плъзна чак до мозъка на костите.

Провери колко е часът. Два и дванайсет.

Дженифър продължи по-забързано, сякаш долавяше нетърпението им.

— През 1972 година добре се наредих…

Не била сигурна кой от тримата й партньори бил бащата и все пак отначало се радвала, че ще има дете. Не можела да определи какво точно била научила от жадното поглъщане на препарати, въздействащи върху съзнанието, но смятала, че е натрупала огромна мъдрост, която трябвало да предаде на детето си. В тази логика малко й трябвало, за да реши да продължи и дори да увеличи употребата на халюциногени, като си въобразявала, че от тях ще роди дете с прояснено съзнание. В онези странни години мнозина вярвали, че смисълът на живота може да се намери в опияняващия кактус пейоте или че една доза ЛСД открехва вратите към тронната зала на рая, където можеш да зърнеш лицето на Бога.

През първите два-три месеца Дженифър сияела при мисълта, че може да отгледа съвършеното дете. Защо да не станел някой нов Дилън, Ленън или Ленин, гений и миротворец, но по-напреднал от тях, защото просветлението му започвало още от утробата благодарение на прозорливостта и дръзновението на майка му.

После всичко се променило с едно лошо видение. Не помнела всички съставки на химическия коктейл, отбелязал началото на края, но знаела, че освен всичко друго в него имало ЛСД и стрит на прах рядък азиатски бръмбар. Вярвала, че е стигнала до най-висшето просветление, но изведнъж светлите, извисяващи халюцинации се сменили с чудовищни видения, които я изпълнили с безименен, но смъртен страх.

Дори след като се съвзела и халюцинациите за смъртта и генетичните ужаси отминали, страхът останал и от ден на ден нараствал. Отначало не разбирала неговия източник, ала постепенно се замислила за детето и разбрала, че промененото й съзнание е получило предупреждение — от детето й нямало да стане нов Дилън, то било чудовище, не светлина на света, а носител на мрак.

Нямало как да узнае дали опасенията й са верни или са плод на причинена от халюцинациите лудост, дали детето в утробата й било вече мутант или съвсем обикновен плод, защото поради растящия страх прибягнала до действия, които според нея донесли окончателния мутагенен фактор и, засилени от наркотиците, превърнали Брайън в това, което е. Искала да абортира, но не потърсила обичайните канали, защото се страхувала от самозваните акушерки с техните куки и потайните лекари, чийто алкохолизъм ги подтиквал да престъпват закона. Вместо това използвала извънредно нетрадиционни и затова по-рисковани методи.

— Това се случи през седемдесет и втора — напомни им жената. Тя се вкопчи в решетката и се сгърчи под завивките, за да намести полупарализираното и изтощено тяло в по-удобно положение. Бялата й коса стърчеше като телена.

Светлината падна под различен ъгъл върху лицето й. Хари забеляза, че млечнобялата кожа над празните очни кухини е изпъстрена с мрежа от тънки като конец сини капиляри.

Часът. Два и шестнайсет.

Дженифър продължи:

— Върховният съд узакони абортите чак в началото на седемдесет и трета, когато бях в деветия месец. За мене беше много късно.

Всъщност дори абортите да са били разрешени, пак едва ли би отишла в клиника, защото се страхувала от лекарите и им нямала никакво доверие. Първо се опитала да се отърве от нежеланото дете с помощта на мистичен индийски хомеопат, който работел в апартамент в Хайт Ашбъри, центъра на тогавашната контра култура в Сан Франциско. Отначало й давал да пие билкови отвари, които въздействали върху стените на матката и понякога причинявали спонтанни аборти. Те обаче били безрезултатни и тогава хомеопатът опитал мощни билкови промивки с нарастваща сила, за да отмият плода.

И това лечение се провалило. Тогава в отчаянието си Дженифър се обърнала към някакъв шарлатанин, който й предложил модните за кратко време радиеви душове. Твърдял, че не са много радиоактивни, за да повредят майката, но са смъртоносни за плода. Дори този радикален метод се провалил.

Струвало й се, че нежеланото дете осъзнава усилията й да се освободи от него и се е вкопчило в живота с нечовешка упоритост. Омразното нещо вече било по-силно от обикновените неродени смъртни, неуязвимо още в утробата.

Два и осемнайсет.

Хари изгаряше от нетърпение. Дотук не им бе казала нищо, което да им помогне да се справят с Тик-так.

— Къде можем да намерим сина ви?

Дженифър вероятно усещаше, че никога вече няма да срещне такива слушатели и не се канеше да променя историята според техния график, каквато и да беше цената. Очевидно разказът й носеше облекчение.

Хари едва понасяше гласът й, не можеше повече да гледа лицето й. Остави Кони до леглото и отиде до прозореца да погледне мъглата — хладна и чиста.

— Животът се превърна в лошо пътуване — продължаваше Дженифър.

Хари се объркваше от речта й, изпъстрена с остарели жаргонни думи.

Страхът от нероденото дете бил по-ужасен от всички наркотични преживявания. От ден на ден растяла увереността й, че в утробата й расте чудовище. Имала нужда от сън, но се страхувала да заспи, защото в сънищата се стряскала от видения на насилие, човешко страдание в невъобразими форми и нещо невидимо, което се движи в сянката.

— Един ден ме намериха на улицата. Пищях, дерях с нокти корема си, исках да разкъсам звяра вътре в мене. Прибраха ме в психиатрията.

Оттам я завели в окръг Ориндж под грижите на майка й, която изоставила преди шест години. Резултатите от изследванията показали, че матката е набраздена, има странни сраствания и полипи и кръвната картина е невероятно отклонена от нормата.

В нероденото дете не открили нищо ненормално, но Дженифър била убедена, че то е чудовище. Истерията й непрекъснато растяла. Нито светски, нито религиозни съвети можели да уталожат страховете й.

Взели я в болница да роди с цезарово сечение заради опитите й да се освободи от детето. Дженифър вече била не просто истерична, а направо полудяла. Привиждали й се наркотични ужаси, обезобразени тела. У нея се появило безумното убеждение, че ако зърне детето, което ражда, веднага ще пропадне в ада. Раждането било необичайно трудно и продължително и поради психичното й състояние я вързали. Но когато за миг отпуснали каишите, още преди да се появи упоритото дете, тя избола очите си със собствените си пръсти.

Хари потръпна, обърнат с гръб към Дженифър и загледан в лицата, които по приумиците на мъглата ту се появяваха, ту изчезваха.

— И той се роди — въздъхна Дженифър Дракман, — роди се.

Дори лишена от зрение, тя разбрала тъмната природа на роденото от нея същество. То обаче било сладко бебе, после хубаво момче (така й казвали) и станал красив млад мъж. Годините се нижели, но никой не приемал сериозно параноичните жалби на жена, извадила сама очите си.

Хари провери колко е часът. Два и двайсет и една.

Оставаха им още най-много четиридесет минути в безопасност. А може би значително по-малко.

— Последваха безкрайни операции, усложнения от бременността, очите, инфекции. Здравето ми непрекъснато се влошаваше, получих няколко удара и повече не се върнах у дома при майка си. Всъщност това не беше лошо. Защото той беше там. Много години живях в държавна клиника, исках да умра, молех се да умра, но бях прекалено слаба да се самоубия… прекалено слаба в много отношения. После, преди две години, след като уби майка ми, той ме премести тук.

— Откъде знаете, че е убил майка ви? — попита я Кони.

— Той ми каза. И ми обясни как го е направил. Описва силата си, как тя непрекъснато нараства. Дори ми показва някои неща… Вярвам, че може да направи всичко, което казва. А вие?

— Да — потвърди Кони.

— Къде живее? — попита Хари все още с лице към мъглата.

— В къщата на майка ми.

— Какъв е адресът?

— Забравила съм много неща… но това помня.

Дженифър им каза адреса.

Хари помисли, че знае горе-долу къде се намира мястото. Не беше далече от „Пасифик Вю“.

Още веднъж погледна часовника си. Два и двайсет и три.

Изгарящ от желание да излезе от стаята и то не само защото трябваше без отлагане да се справят с Брайън Дракман, Хари се извърна от прозореца.

— Да вървим.

Сами Шамроу излезе от тъмния ъгъл. Джанет стана от стола на болногледачката със спящото дете на ръце. Кучето също се изправи.

Кони обаче искаше да пита нещо. Подобни лични въпроси дотогава задаваше само Хари, а Кони се мръщеше нетърпеливо, защото подробностите вече бяха изяснени.

— Защо Брайън непрекъснато идва да ви види? — настоя Кони.

— Да ме измъчва по всякакъв начин — отвърна жената.

— И това е всичко? След като може да измъчва всеки, когото си пожелае?

Дженифър отпусна ръка от решетката, която досега стискаше здраво и прошепна:

— Обич.

— Идва, защото ви обича?

— Не, не. Не той. Той е неспособен да обича, не разбира какво значи тази дума, само си въобразява, че разбира. Но иска обич от мене — От подобната на скелет фигура в леглото се изтръгна сух, безрадостен тях. — Можете ли да повярвате, че иска точно аз да му дам обич?

Хари се изненада от обзелото го неволно съжаление към психично отклоненото дете, дошло нежелано на този свят от душевно болната жена.

Болничната стая, макар и топла и удобна, беше последното място на света, където човек би трябвало да търси обич.

6

Мъглата се стелеше над океана и обгръщаше потъналото в мрак крайбрежие. Беше гъста, непрогледна и хладна. Проникваше през заспалия град като призрачна следа от древен океан, чийто прилив се издига високо над сегашния.

Хари караше в южна посока покрай крайбрежието. Скоростта беше над разумната при ограничената видимост. Ала той смяташе, че рискът от удар отзад отстъпва пред опасността да закъснеят и да пристигнат в къщата на Тик-так, след като е възвърнал енергията си.

Дланите на Хари върху волана бяха влажни, сякаш мъглата попиваше в кожата му. Но в микробуса нямаше мъгла.

Два и двайсет и седем.

Бе изминал почти цял час, откакто Тик-так се оттегли да си почива. От една страна, бяха постигнали немалко за толкова кратко време. От друга страна, сякаш потокът на времето не е река, както се пее в песента, а връхлитаща лавина от минути.

Джанет и Сами седяха тревожно смълчани отзад. Момчето спеше. Кучето изглеждаше неспокойно.

Кони светна лампичката на тавана, която обикновено се използва при справки с картата. Провери дали револверът й е зареден.

Тогава за втори път погледна часовника си.

Хари знаеше какво си мисли Кони в момента, ами ако Тик-так се е събудил, ако е спрял времето, откакто за последен път провери дали оръжието й е заредено, ако е извадил патроните и когато й се отдаде възможност да го застреля, изведнъж да се окаже, че той стои насреща й и се усмихва, а револверът е празен?

На оскъдната светлина проблеснаха всички патрони в барабана. Револверът бе зареден.

Кони го прибра и угаси лампата.

Хари забеляза колко е уморена. Лицето й изглеждаше изпито, очите — насълзени и зачервени. Тревожеше го мисълта, че ще трябва да дебнат най-опасния престъпник, с когото се бяха сблъсквали в момент на пълно изтощение. Знаеше, че самият той изобщо не е в обичайната си форма. Беше с притъпени сетива и забавени реакции.

— Кой ще влезе в къщата му? — заинтересува се Сами.

— Хари и аз — отговори Кони. — Ние сме професионалисти. Това е единственият разумен ход.

— Ами ние? — уплаши се Джанет.

— Ще чакате в колата.

— Струва ми се, че мога да помогна — каза Сами.

— Да не си посмял — отряза го Кони.

— Колежката ми носи връзка шперцове — намеси се и Хари.

Кони потупа джоба на сакото си, за да провери дали ключовете са още там.

— А ако не спи? — попита Джанет.

Както се вглеждаше в табелките на улиците, Хари й отвърна:

— Ще спи.

— И все пак ако не спи?

— Трябва да спи — отсече Хари, с което изчерпа въпроса за ужасяващо ограничените им шансове.

Два и двайсет и девет. Проклятие! Преди малко времето бе спряло, сега направо летеше.

Улицата се казваше „Федра Уей“. Табелките в Лагуна Бийч бяха с прекалено ситни букви и трудно се четяха. Особено в мъглата. Хари се наведе над волана и се втренчи.

— Как може да бъде убит? — тревожеше се Сами. — Не мога да си представя как може да се убие точно човека с плъховете.

— Е, не можем да рискуваме само да го раним, поне това е съвсем сигурно — каза Кони. — Възможно е да умее да се самолекува.

„Федра Уей“. „Федра“. Хайде, хайде!

— И ако умее да се самолекува — продължи мисълта й Хари, — тази способност има същия източник както другата му сила.

— Ума — поясни Джанет.

„Федра, Федра, Федра“…

Хари намали скоростта, защото беше сигурен, че вече са близо до улицата на Тик-так, и поясни:

— Да. Силата на волята. Силата на ума. Психичните способности са мощта на ума, а умът се намира в мозъка.

— Трябва да го простреляме в главата — каза Кони.

— От близко разстояние — съгласи се Хари.

Изражението на Кони беше мрачно.

— Няма друга възможност. Такова копеле не е за съд със съдебни заседатели. Трябва да повредим мозъка му мигновено, да го убием на място, за да няма време да отвърне на удара.

Хари си спомни как големът-скитник хвърляше огнени кълба в спалнята му и как отвсякъде изригваха нажежени до бяло пламъци, и добави:

— Да. Разбира се, че не бива да има време да отвърне на удара. Хей! Намерихме я! „Федра Уей“.

Адресът, който им даде Дженифър Дракман, се оказа на по-малко от две мили от клиниката „Пасифик Вю“. Намериха улицата в два часа и трийсет и една минути, малко повече от час, откакто Паузата почна и завърши.

Всъщност улицата беше доста дълга, макар и на нея да се намираха само пет къщи с изглед към океана. Сега тънеше в мъглата. От ранна пролет до късна есен цялото крайбрежие гъмжеше от туристи, които търсеха паркинг близо до плажовете и затова още в началото бе поставен знак „ЧАСТНО ВЛАДЕНИЕ — КОЛИТЕ НА НАРУШИТЕЛИТЕ СЕ ПРЕМЕСТВАТ БЕЗ ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ“. Нямаше обаче бариера, която да ограничава достъпа до улицата.

Хари не зави. Разстоянието бе достатъчно късо, а и микробусът щеше да вдигне излишен шум и да събуди заспалите по това време на нощта. Продължи напред и спря на петдесетина метра нагоре по магистралата.

* * *

Всичко се оправя, всички са заедно, значи може да станат едно семейство и да искат да имат куче, което да хранят редовно и да живеят на топло и сухо място. А после изведнъж всичко се обърква.

Смъртта приближава. Жената, която няма момче. Не толкова миризливият. Те седят на предните седалки и около тях се усеща как смъртта приближава.

Може да долови неопределената й миризма върху тях. Вижда я, макар и външно двамата да не са се променили. Тя е безшумна, но той я чува в техните звуци. Ако ги близнеше по ръцете и лицата, приближаването на смъртта няма да има собствен вкус, но ще присъства. Ако те го погалят или почешат, допирът на пръстите им ще я издаде. Смъртта приближава. Това е едно от нещата, които усеща, без да знае как. Смъртта приближава.

Трепери. Не може да престане.

Смъртта приближава.

Лошо. Много лошо. Най-лошото.

Трябва да направи нещо. Но какво ли? Какво, какво, какво, какво?

Не знае кога и къде ще дойде смъртта. Не знае дали тя ще дойде при двамата или само при единия. Може и да е само при единия, а той да го усеща по двамата, защото са заедно. Не успява да долови това нещо така отчетливо, както безбройните миризми на смрадливия или страха по всички останали, защото то по-скоро се усеща, отколкото да се подуши или опита — студ, мрак, дълбина. Смъртта приближава.

И така…

Направи нещо.

И така…

Направи нещо.

Какво, какво, какво?

* * *

След като Хари изключи двигателя и угаси фаровете, тишината стана дълбока като по време на Паузата.

Кучето беше възбудено, душеше и скимтеше. Ако залаеше, стените на микробуса щяха да заглушат шума. Освен това Хари беше сигурен, че са достатъчно далече от къщата на Тик-так, за да го събуди кучешки лай.

Сами пръв наруши мълчанието:

— Колко време да изчакаме, ако… нали разбирате… ако не се справите с него и той ви хване? Извинявайте, но не мога да не попитам. След колко време да бягаме?

— Ако ни хване, никъде не можете да се скриете — отвърна Кони.

Хари се обърна и ги погледна.

— Да. Той ще се замисли как, по дяволите, сме го открили и след като ни убие, ще настъпи още една Пауза, за да провери всичко. Ако ни хване, вие веднага ще разберете, защото само няколко секунди след като потече реалното време, някой от неговите големи ще се появи право тук, в колата при вас.

Сами примигна и облиза напуканите си устни.

— Тогава, за Бога, постарайте се да го убиете.

Хари тихо отвори вратата. Кони също слезе. Кучето се промъкна между предните седалки и се измъкна заедно с Хари, преди още той да разбере какво става.

Хари се помъчи да хване кучето, което се стрелна покрай него, но не успя.

— Рошльо, не! — прошепна той.

Кучето не му обърна никакво внимание и се запъти към задната част на микробуса.

Хари го последва.

Кучето хукна, Хари направи опит да го настигне, но Рошльо беше по-бърз и изчезна в гъстата мъгла в северна посока, по улицата, където се намираше къщата на Дракман.

Хари тихичко проклинаше, когато Кони го настигна.

— Не бива да ходи там — прошепна тя. — Защо?

— Божичко! Ако направи нещо и събуди Тик-так…

Хари погледна часовника си. Два часът и трийсет и четири минути.

Имаха най-много двайсет или двайсет и пет минути. Или пък вече бяха закъснели.

Той реши, че няма за кога да мислят за кучето.

— Запомни — предупреди я Хари, — право в главата. Бързо и от упор. Няма друг начин.

Стигнаха до ъгъла на магистралата и „Федра Уей“. Хари погледна назад. Микробусът бе изчезнал в мъглата.