Едгар Бъроуз
Тарзан, храненикът на маймуните (21)

VI
Селото на изтезанията

Колкото повече малкият отряд навлизаше в гъстата, непроходима джунгла, толкова повече ставаше ясна безполезността на начинанието му. Но скръбта на стареца и безнадеждният поглед на англичанина не позволяваха на Д’Арно да се откаже от търсенето.

Той мислеше, че все пак има някаква възможност да намерят тялото на девойката, или по-точно това, което е останало от него, защото не се съмняваше, че дивите зверове са го разкъсали.

Когато стигнаха до мястото, където беше намерена Есмералда, лейтенантът разположи хората ся в дълга верига. В такъв разгънат строй те се придвижваха изпотени и задъхани през сплетените лиани и другите пълзящи растения.

Това беше тежка работа. До обяд те бяха извървели само няколко километра навътре в джунглата. Но малко по-късно един матрос откри добре отъпкана пътека.

Това беше слонска пътека и Д’Арно, след като се посъветва с Портър и Клейтън, реши да тръгнат по нея.

Тя водеше на североизток. Отрядът потегли в колона, като, Д’Арно беше най-отпред. Той вървеше бързо, защото пътят тук вече беше доста по-лесен. Следваше го професорът. Разстоянието между двамата беше около стотина метра, когато лейтенантът беше заобиколен внезапно от половин дузина туземци. Д’Арно успя да извика, за да предупреди отряда си, но преди да извади револвера, бе завързан и отвлечен в гъсталака.

Викът му разтревожи матросите и около дванадесет души се втурнаха на помощ на командира си, изпреварвайки Портър. Те не знаеха причината, но не се съмняваха, че ги предизвестява за някаква опасност.

Бяха достигнали мястото на произшествието, когато от храсталаците излетя копие и прониза един от тях, а след това върху им се изсипа град от стрели. Матросите започнаха да стрелят безразборно към мястото, откъдето ги обстрелваха.

Към тях се присъедини и останалата част от отряда и те стремително навлязоха в джунглата. Тъкмо тези изстрели чуха Тарзан и Джейн Портър.

Лейтенант Шарпантие вървеше в края на колоната, но като разбра всичките подробности за засадата, оглави малкия отряд, който с бой навлизаше в гъстата растителност.

Стрелите и куршумите се сипеха като град. След миг матросите се биеха в ръкопашен бой с около петдесет черни воини от племето на Мбонга. Странните африкански ножове и прикладите на французите се кръстосаха в свиреп двубой. Скоро туземците вече бягаха из джунглата, оставяйки французите да броят загубите си.

Четирима от двадесетте матроси бяха убити, дузина — ранени, а лейтенант Д’Арно беше изчезнал. Нощта падаше бързо. Тяхното положение се утежняваше от факта, че бяха изгубили слонската пътека, по която вървяха досега. Оставаше им само едно — да направят лагер и да дочакат разсъмването на това място. Лейтенант Шарпантие заповяда да се разчисти малко място и да се вдигне около лагера ограда от отсечени дървета. Тази работа бе завършена чак през нощта. Матросите накладоха голям огън, за да могат да работят на светлината му. Когато се почувстваха до известна степен защитени от негрите и хищните зверове, Шарпантие постави стража около малкия лагер. Уморените хора се изтъркаляха на земята, надявайки се да поспят малко.

Охканията на ранените и воят на дивите зверове, привлечени от шума, гонеха съня от очите им. Изтощени и гладни, те лежаха през цялата тази дълга нощ, молеха се по-скоро да съмне и се унасяха от време на време в тежък сън.

Чернокожите, които отвлякоха Д’Арно, не участваха в последната схватка. Те влачиха известно време пленника, а после излязоха отново на пътеката, далече от мястото на боя. Бързо го подкараха пред себе си. Шумът от сражението ставаше все по-слаб и по-слаб, колкото повече се отдалечаваха от него. И неочаквано пред очите на Д’Арно се откри голяма поляна, в единия край на която имаше оградено тръстиково селище.

Беше вече тъмно, но постовете до оградата разбраха, че карат пленник, преди още групата да стигне до тях.

И тогава за френския офицер започна най-голямото изпитание, на което може да бъде подложен човек. Довеждането на бял пленник в селището на африканските канибали бе събитие.

Дяволската им злоба се разпалваше и от парещия спомен за жестоките насилия, упражнени върху тях и тяхното племе от офицери на Леополд II Белгийски, този долен лицемер, заради чиито зверства бяха напуснали свободната държава Конго като жалки останки от велико племе.

Дали воля на ноктите и зъбите си, жените и децата се нахвърлиха върху Д’Арно. Биеха го с тояги и камъни, дърпаха го. Всички дрехи бяха свалени от тялото му. Безпощадни удари се сипеха като град върху него. Но французинът не извика нито веднъж от болка. Отправяше към бога само една безмълвна молитва — да бъде избавен по-скоро от това изтезание.

Но смъртта, за която се молеше, нямаше да дойде така лесно.

Воините пропъдиха жените и децата, пленникът трябваше да бъде запазен за по-благородна забава. И когато първият изблик на ненавист поутихна, те се задоволиха само да го ритат и оплюват.

Стигнаха до средата на селището. Там Д’Арно бе завързан за онзи голям стълб, от който още нито един жив човек не бе успял да се освободи.

Някои от жените се разпръснаха по хижите за гърнета и вода. Други накладоха много огньове, за да сварят част от месото за пиршеството. Останалата част трябваше да се нареже на тънки ивици и да се изсуши. Очакваше се и другите войници да се върнат и да доведат още пленници. Пиршеството беше отложено до тяхното завръщане.

Вече беше станало твърде късно, когато всички се събраха и започнаха танца на смъртта около обречения.

Полуприпаднал от болка и изтощение, Д’Арно наблюдаваше под притворените си клепачи сцена, която му се струваше странно бълнуване или страшен кошмар, от който трябваше все пак да се събуди.

Боядисани ужасни физиономии, огромни увиснали бърни, изпъкнали жълти зъби, облещени дяволски очи, лъскави гладки тела, жестоки копия — несъмнено такива създания не могат да съществуват на земята. Това трябва да е сън!

Въртящият се кръг от диваците все повече се приближаваше. Острата болка и капещата гореща кръв го увериха в жестоката реалност на безнадеждното му положение.

Копията безмилостно се впиваха в тялото му. Той затвори очи и стисна зъби. Няма да извика, не! Той е войник на Франция и ще покаже на тези скотове как умира офицер и джентълмен…

Тарзан, храненикът на маймуните, не се нуждаеше от допълнителни обяснения, за да разбере значението на тези далечни изстрели.

С целувката на Джейн Портър, още горяща на устните му, той се понесе като вихър по дърветата, право към племето на Мбонга.

Самото сражение малко го интересуваше. Той реши, че то скоро ще свърши. На онези, които са убити, все едно, не можеше да се помогне, а на успелите да се спасят също не е нужна помощта му.

Той бързаше към тези, които не са избити и не са се спасили. Знаеше, че ще ги намери в племето на Мбонга.

Колко пъти Тарзан беше виждал как черните отряди се завръщат от походите на север, водейки пленници, и винаги едни и същи сцени се разиграваха при големия стълб, в ослепителния блясък на редицата запалени огньове.

Той знаеше още, че те рядко губят много време за приготовления. Затова се страхуваше, че няма да пристигне навреме и ще може само да отмъсти.

На техните оргии гледаше през пръсти и само от време на време се намесваше заради удоволствието да дразни чернокожите — жертвите им винаги бяха черни хора.

Този път работата беше по-друга. Бели хора, даже може би от един род с Тарзан, понасят предсмъртните мъки на изтезанията в това страшно място на джунглата.

Падна нощ, а той се движеше по горните клони на дърветата и величествената тропическа луна осветяваше неговия главоломен път.

Внезапно видя отраженията на далечен пламък. Беше вдясно от пътя му. Това трябваше да е огънят, който пленниците са наклали, преди да бъдат нападнати.

Тарзан не знаеше нищо за присъствието на моряците.

Той бе толкова уверен в правилността на посоката си, че мина на около половин километър от огъня на французите, без да му обърне никакво внимание.

След няколко минути Тарзан се носеше по дърветата над селището на Мбонга. Аха! Значи не беше много закъснял! Или?…

Той не можеше да прецени, защото фигурата до стълба беше съвсем неподвижна, а черните воини още я бодяха с копията си. Тарзан знаеше добре обичая им. Смъртоносният удар още не бе нанесен. Тарзан можеше с точност да каже колко време ще продължи танцът. Още миг — и ножът на Мбонга ще отсече едното ухо на жертвата и това ще сложи началото на края, защото скоро след това от пленника щеше да остане само купчина обезобразено месо.

В него и тогава ще има искрица живот, обаче спасението вече ще бъде безполезно и само смъртта би била благодеяние.

Стълбът беше на около 150 метра от най-близкото дърво. Тарзан метна ласото. Над дяволските викове на танцуващите демони неочаквано се разнесе бойният призив на човека маймуна.

Танцуващите спряха като вкаменени.

Въжето се изви с напевно свистене високо над главите на чернокожите. То изобщо не се виждаше при ослепителната светлина на огньовете.

Д’Арно отвори очи. Огромният чернокож, който стоеше пред него, падна по очи, сякаш повален от невидима ръка. Той се мяташе и викаше, а тялото му, блъскано насам-натам, бързо се движеше в сянката на дърветата. Чернокожите с изскочили от орбитите си очи гледаха като омагьосани.

Озовало се под дървото, тялото се изви като стрела нагоре и когато изчезна в гъсталака, обезумелите негри с викове на ужас бясно се понесоха към колибите.

Д’Арно остана сам.

По природа беше храбър, но почувства как се изправя косата на тила му, когато се разнесе зловещият вик.

Щом извиващото се тяло на чернокожия се издигна, грабнато сякаш от някоя свръхестествена сила в гъстата зеленина на гората, Д’Арно настръхна, сякаш сянката на смъртта се изправи от тъмния гроб и се допря с лепкав пръст до плътта му.

От мястото, където тялото изчезна в гъсталака, Д’Арно чу шумолене.

Клоните се залюляха сякаш под тежестта на човешко тяло, чу се трясък, после чернокожият полетя отгоре, тупна на земята и остана да лежи там, където падна.

Тутакси след него скочи и едно бяло тяло.

От сянката излезе млад гигант, огрян от блясъка на огньовете.

Какво можеше да значи това? Кой е този? Нямаше съмнение, че и това същество му носи нови мъки и може би гибел.

Д’Арно чакаше. Погледът му нито за миг не се отделяше от лицето на приближаващия се човек. Той видя ясни, открити очи, които не трепнаха под втренчения му поглед. Д’Арно се успокои и макар да беше загубил вече всякаква надежда, чувстваше смътно, че това лице не таи никаква заплаха.

Без да проговори, Тарзан преряза въжетата, с които бе вързан французинът. Той щеше да падне, изтощен от страданията и изгубената кръв, ако силните ръце не го бяха подкрепили.

Усети, че го вдигат от земята, после почувства, че лети, и загуби съзнание.