Едгар Бъроуз
Тарзан, храненикът на маймуните (18)

III
Жертва на джунглата

Рано сутринта на другия ден Тарзан се събуди със същата мисъл, с която заспа вечерта, с мисълта за ръкописа, скрит в колчана му. Той бързо го взе, надявайки се да прочете това, което беше написала в него прекрасната бяла девойка. Но още при първия поглед върху него той изпита най-голямото разочарование в живота си. Нищо досега не бе пожелавал така силно, копнееше да прочете посланието от златокосата богиня, която така неочаквано се бе появила в живота му. Какво от това, че посланието не беше предназначено за него? Във всеки случай то беше израз на мислите й и това беше напълно достатъчно за Тарзан. И изведнъж да бъде така излъган от тези нескопосани знаци, каквито той не бе виждал никога!

Та те дори имаха наклон, противоположен на онзи, който той знаеше от печатните книги и най-трудните ръкописи! Дори мъничките буболечки от малката черна книжка му бяха познати и близки, макар че съчетанията им не му говореха нищо. А тези тук…

Двадесет минути той втренчено ги изучава. И изведнъж те започнаха да придобиват познати, макар и изкривени образи. Ах, това бяха неговите стари приятели, но така жестоко обезобразени! И ето, той започна да разбира една дума тук, друга дума там. Сърцето му подскачаше от радост. Той може да чете! Той ще го прочете! След още половин час вече бързо разпознаваше буквите, макар на отделни места да срещаше някоя съвсем непонятна дума. Тарзан видя, че не ще му бъде трудно да прочете писмото.

„Западният бряг на Африка, около 10 градуса южна ширина, 3 (?) февруари 18.. г.

Драга моя Елоиза! Може би не е умно да ви пиша, защото това писмо едва ли ще стигне до ръцете ви. Но аз просто трябва да разкажа някому за нашите ужасни премеждия, които преживяхме, откакто злощастният «Ароу» отплува от Европа. Ако не се върнем в цивилизования свят, което е повече от вероятно, това писмо ще бъде най-малкото кратък протокол на онези събития, които ще ни доведат до нашата крайна съдба, каквато и да е тя!

Известно ви е, че ние възнамерявахме да тръгнем на научна експедиция в Конго. Мислехме, че папа има намерението да докаже съществуването на някаква неизвестна досега цивилизация, останките от която се намирали някъде по устието на река Конго.

Но когато излязохме в открито море, истината излезе наяве. Оказа се, че някакъв стар книжен плъх, който имал в Балтимор антикварен магазин, намерил между страниците на един старинен испански ръкопис писмо от 1550 г. В него се разправяло подробно за приключенията на един разбунтувал се екипаж на малък търговски кораб, тръгнал от Испания за Южна Америка с голям товар дублони. Авторът на писмото бил един от моряците, а то самото било адресирано до сина му. Писмото съдържа мъчителната повест за това, как една седмица след отплуването от Испания екипажът се разбунтувал и избил както офицерите, така и всички други, оказали съпротива. С тази безсмислена жестокост те разстроили и собствените си планове. Просто не останал никой, който можел да управлява кораба в открито море.

Морето ги носело неуправляеми насам-натам в продължение на два месеца, докато най-после болни и умиращи от треска, глад и жажда, те достигнали едно малко островче. Корабът се разбил, но десет души останали живи и успели да спасят все пак един от сандъците със злато. Заровили го на острова и три години живели с постоянна надежда за спасение. От останките на кораба успели да построят една лодка, но нямайки представа за местоположението си, не се решавали да се впуснат в открито море.

Един след друг се разболявали и умирали, докато не останал жив само този, който написал писмото. И когато той вече не можел да понася страшната самота, предпочел смъртта в открито море пред лудостта на пустинния остров. Така след почти цяла година пълно самотничество той вдигнал платната на своята малка лодка.

За свое щастие заплувал на север и след седмица попаднал в зоната на рейсовете на кораби, плуващи между Източна Индия и Испания. Прибрал го един кораб, който се връщал в родината. Разказал на спасителите си една обикновена история за корабокрушение, при което само той се спасил, попадайки на пустинен остров. Не споменал нищо нито за метежа, нито за златото. Капитанът на кораба го уверил, че съдейки по мястото, където са го намерили, островът му може да бъде само един от групата острови Зелени нос край западния бряг на Африка.

Това писмо описва най-подробно и самия остров, и мястото, където е заровено съкровището. Като добавка той прилага и мъничка стара карта, най-грубата и забавната, която съм виждала през живота си. Всички дървета и скали са отбелязани с хиксове за посочване на точното място, където е заровено съкровището.

Когато папа ми обясни истинската цел на нашата експедиция, сърцето ми щеше да се пръсне, защото знаех какъв непрактичен мечтател е бил винаги моят мил баща. Страхувах се, че пак са го измамили, особено като научих, че е платил хиляда долара за картата. Пък и стана ясно, че той, освен това е заел и десет хиляди долара от Робърт Кендлър и му е дал полица за тази сума. Мистър Кендлър не е поискал гаранции, а вие знаете, драга, какво ме заплашва, в случай че папа не успее да изплати полицата. О, как ненавиждам този човек! Все пак ние се мъчехме да гледаме бодро на нещата и да не изпадаме в отчаяние, но мистър Филандър и мистър Клейтън — последният се присъедини към нас в Лондон просто от жажда за приключения — се отнесоха също така скептично към цялата тази работа.

Да ви разкажа накратко цялата история. Ние все пак намерихме острова и съкровището. Голям, обкован с желязо дъбов сандък, обвит в няколко ката намаслено платно, тъй здрав, както са го заровили преди почти четиристотин години.

Той беше догоре пълен със златни монети и толкова тежък, че четирима матроси едвам го носеха.

Злощастно е било това съкровище и нищо добро не е донесло на тези, които са влизали в досег с него, защото три дни след като отплавахме от островите Зелени нос, нашият екипаж също се разбунтува и изби всички офицери.

О, това беше най-ужасното изпитание, което можете да си представите! Аз дори нямам сили да пиша за това.

Те се канеха да убият и нас, но един от водачите им на име Кинг не допусна това. И тъй, те заплуваха покрай брега, докато открият пустинно място с добър залив, където ни стовариха.

Днес те отплуваха, отнасяйки съкровището със себе си, но Клейтън каза, че ги очаква същата участ като бунтовниците от стария кораб, защото Кинг, едничкият човек на борда, който имате представа от навигация, бе убит на брега от един моряк същия ден, в който ни стовариха. Бих искала да се запознаете с мистър Клейтън. Той е твърде мил човек и ако не греша, твърде силно се е влюбил във вашата нещастна приятелка.

Мистър Клейтън е единственият наследник на лорд Грейсток и в бъдеще ще наследи титлата и имуществата му. При това и лично неговото състояние е твърде голямо. Но фактът, че ще бъде лорд на Англия, ме огорчава много — знаете отношението ми към американските девойки, които се омъжват за титулувани чужденци. Ах, защо не беше един обикновен американски джентълмен!

Наистина, бедният не е виновен за това! И с всичко друго, освен с произхода той може само да окаже чест на моята скъпа родина, а това е най-ласкавият отзив, който мога да дам, за когото и да е.

Ние преживяхме множество чудни приключения, откакто слязохме тук! Папа и мистър Филандър се загубиха в джунглата и ги преследва истински лъв.

Мистър Клейтън също се загуби два пъти и го нападаха диви зверове. Есмералда и аз бяхме обсадени в една стара хижа от една твърде страшна лъвица. О, това беше просто «една ужас», както би казала Есмералда.

Но най-странното във всички произшествия е едно изумително същество, което винаги ни спасяваше. Аз не съм го съзирала, но папа и мистър Филандър са го видели и казват, че е богоподобен бял човек, загорял до тъмнокафяво. Обладавал силата на див слон, пъргавината на маймуна и храбростта на лъв.

Той не говори английски и изчезва бързо и тайнствено, след като извърши някоя доблестна постъпка, все едно че е безплътен дух.

Ние имаме и друг тайнствен съсед. Той написа една удивителна бележка и я закрепи на вратата на хижата, предупреждавайки ни с нея да не повреждаше вещите му, и се е подписал «Тарзан от племето на маймуните».

Ние още не сме го виждали, макар и да предполагаме, че се навърта наоколо, защото, когато един от моряците се капеше да стреля по мистър Клейтън, нечие копие раздроби рамото му.

Моряците ни оставиха много малко провизии и тъй като имаме само един револвер с три патрона в него, не знаем как ще се сдобием с месо, но мистър Филандър казва, че можем спокойно да преживяваме с дивите плодове, които джунглата ни предоставя в неограничено количество.

Вече съм твърде уморена, затова ще лягам да спя в моята екзотична постеля от треви, направена от мистър Клейтън. От време на време ще добавям в това писмо по някоя нова случка.

Любеща ви Джейн Портър.

Елоиза Строун, Балтимор, Мериленд.“

Тарзан потъна в мрачен размисъл, след като прочете писмото. В него имаше толкова нови и чудни неща, че му се завиваше свят, когато се опитваше да свърже всичко.

И тъй, те не знаят, че той е Тарзан от племето на маймуните. Той ще им каже!

На своето дърво беше направил груб навес от клони и листа, където бе скрил „съкровището“, откраднато от хижата.

Тарзан извади оттам един молив и под подписа на Джейн Портър написа:

„Аз съм Тарзан от племето на маймуните.“

Той реши, че това е напълно достатъчно. След малко отнесе писмото обратно в хижата.

— Колкото до храната — помисли Тарзан, — те няма за какво да се безпокоят. Аз ще се погрижа за това.

На другата сутрин Джейн Портър намери загубеното писмо на същото място, откъдето то изчезна преди две нощи. Тя беше твърде учудена, но като видя печатните букви под подписа си, студени и влажни тръпки я полазиха. Тя показа писмото, или по-точно написаното под него, на Клейтън.

— Като си помисля само, че това странно същество ме е следило, докато съм писала. Потрепервам само при мисълта за това!

— Но навярно това същество се отнася дружески към нас — взе да я успокоява Клейтън. — То върна писмото ви, без да ви причини никаква вреда, и ако не греша, бе оставило тази сутрин пред вратата ни твърде осезателен знак за своето благоразположение. Аз току-що намерих там един цял глиган.

Оттогава много рядко минаваше ден, без те да получат в дар дивеч или нещо друго за ядене. Понякога това беше млад елен, голямо количество питки от маниока, грабнати от селището на Мбонга, понякога глиган или леопард, а веднъж и лъв.

За Тарзан беше голямо удоволствие да ходи на лов заради чужденците. Чувстваше, че нито една земна радост не може да се сравни с грижата за благополучието и безопасността на прекрасната бяла девойка.

Все някога той ще се реши да отиде в лагера денем и да говори с тези хора посредством мъничките буболечки.

Но му беше извънредно трудно да надделее страха си на горско същество. Минаваше ден след ден, а Тарзан така и не осъществяваше намерението си.

Обитателите на хижата с всеки изминал час ставаха все по-смели и навлизаха все по-навътре в джунглата, търсейки орехи и плодове. Не минаваше и ден, без професор Портър да отиде със загрижено-безучастно лице в устата на смъртта. Мистър Филандър, който никога не беше здрав, се превърна в сянка на своята собствена сянка от постоянното безпокойство и тревога и от нечовешките усилия да опазва професора.

Мина един месец. Тарзан най-после взе окончателно решение да посети лагера денем. Малко след пладне Клейтън се запъти към северния бряг на залива, за да погледне за някой кораб. Той бе събрал там огромна купчина сухи съчки, които щеше да запали, ако на хоризонта се появи нещо подобно на кораб или платноход.

Професор Портър скиташе край брега южно от лагера с мистър Филандър, който безуспешно го увещаваше да се върнат в лагера, за да не станат пак забавление за някой див звяр.

Когато другите заминаха, Джейн и Есмералда тръгнаха за диви плодове, навлизайки все по-навътре в джунглата.

Тарзан чакаше завръщането им пред малката хижа. Мислите му бяха устремени към прекрасната бяла девойка. Страхуваше се само да не би тя да се изплаши от него и този страх едва не го накара да изостави намерението си.

Завладя го чувство на нетърпеливо очакване. Как му се искаше да се наслади на нейното присъствие, на нейната близост!

Може би даже ще му се удаде да се докосне до нея! Този маймуночовек не знаеше нищо за бога, но беше изпълнен с такова преклонение към своето божество, каквото едва ли е изпитвал някой от смъртните.

Докато я очакваше, той се залови да й пише послание с печатни букви. Не знаеше дали сам ще й го предаде, но му доставяше безкрайно удоволствие да вижда мислите си, запечатени върху хартията. Значи той вече не беше такъв дивак!

„Аз съм Тарзан от племето на маймуните. Искам ви. Ваш съм. Моя сте. Ние ще живеем тук, заедно, в моя дом. Аз ще ви нося най-вкусните плодове, най-крехките елени, най-вкусния дивеч. Аз ще ходя на лов за вас. Аз съм най-великият от ловците в джунглата. Аз ще се сражавам за вас. Аз съм най-могъщият от бойците в джунглата. Вие сте Джейн Портър — научих това от писмото ви. Когато прочетете това, знайте, че е за вас и че Тарзан от племето на маймуните ви обича.“

Докато чакаше пред колибата, ушите му доловиха един познат звук. В гората, по долните клони, се движеше голяма маймуна. Той напрегнато се заослушва. Внезапно в джунглата се разнесе ужасен женски вик и Тарзан, изтървал на земята първото си любовно послание, се втурна натам.

И Клейтън чу вика, Портър и Филандър — също. След няколко минути те се събраха пред хижата, хвърляйки си разтревожени погледи.

Огледът на колибата потвърди най-лошите им предположения.

Нито Джейн, нито Есмералда бяха там.

Клейтън и двамата старци се завтекоха към джунглата, викайки жените по име. Около половин час тичаха из гората, докато Клейтън се натъкна на проснатото тяло на прислужницата.

Наведе се над нея, опипа пулса и преслуша сърцето й. Беше жива. Тогава я разтърси, за да дойде в съзнание.

— Есмералда! Есмералда! За бога, кажете къде е мис Портър! Какво стана? Есмералда!

Негърката внезапно отвори очи, изстена и пак припадна.

По това време пристигнаха Портър и Филандър.

— Какво да правим, мистър Клейтън? Къде да я търсим? — попита старият професор. — Бог не може да бъде толкова жесток, та да ми отнеме дъщерята.

— Преди всичко трябва да свестим Есмералда. Тя може да ни каже какво се е случило — отговори Клейтън.

— Есмералда! — разтърси я грубо той отново.

— О, Габриеле! Поне да бях умряла! — стенеше клетата жена, затворила очи. — Дай ми да умра, господи, смили се над старата Есмералда! Тя никому не е сторила зло, господи, никому! Тя не е виновна, за нищо, господи, не е виновна!

— Е, е, Есмералда — обади се Клейтън, — пред вас не е бог, а аз. Какво стана? Къде е мис Портър?

— Мигар мис Джейн не е тук? — извика Есмералда, ставайки с невероятна бързина за особа с нейния обем. — О, господи, сега си спомних, то трябва да я е отнесло! — и негърката започна да ридае и да нарежда.

— Кой я отнесе? — извика професор Портър.

— Голямото дебело животно, покрито с косми.

— Горила ли, Есмералда? — попита Филандър и тримата мъже затаиха дъх при тази догадка.

— Аз мислех, че това е дяволът, но види се, че е от онези, които вие наричате горили. О, мое бедно бебе, моя мъничка птичка бедна… и Есмералда се разхълца в неудържими ридания.

Клейтън веднага започна да се оглежда, но не намери нищо, освен неразбираеми следи по тревата, които не му говореха нищо.

През целия ден тримата мъже търсеха момичето из джунглата. Но с падането на нощта те бяха принудени с отчаяни сърца да се приберат, без дори да научат в каква посока се е отдалечило животното, отвлякло Джейн.

Изминало беше доста време от залеза на слънцето, когато те стигнаха до хижата. Сломената от скръб дружина стоеше в малката стая.

Най-после професор Портър прекъсна мълчанието. Той говореше със съвсем различен тон, сякаш нямаше нищо общо с учения педант, който развива теории за непознатото и абстрактното. Това беше тон на човек на действието, тон решителен, но едновременно пропит от безнадеждна скръб.

— Утре на разсъмване ще взема толкова храна, колкото мога да нося, и ще тръгна да търся Джейн. Без нея няма да се върна!

Никой не му отговори. Всеки от спътниците му бе обхванат от печалните си мисли, а освен това всеки от тях знаеше това, което знаеше и старият професор — че няма да се върне никога от джунглата.

След малко Клейтън стана и като сложи ръка на рамото на стария професор, каза:

— Разбира се, аз ще дойда с вас. И не ми казвайте, че не бива да го върша.

— Аз знаех, че ще го предложите, мистър Клейтън, но наистина не правете това. Никой не може да помогне на Джейн. Аз ще отида просто за да умра близо до кея и да съзнавам, че онази, която беше доскоро моята мъничка дъщеричка, не лежи самотна и изоставена от всички в страшната джунгла. Не, аз трябва да отида сам, защото тя беше моя дъщеря, едничкото, което ми беше останало на света и което обичах.

— Аз ще тръгна с вас — повтори Клейтън.

Старецът повдигна глава и внимателно погледна енергичното, красиво лице на Уилям Сесил Клейтън. Може би сега за пръв път той прочете на лицето му любовта, затаена в сърцето на младежа — любовта към дъщеря му.

Професор Портър беше твърде зает със своите учени мисли и не забелязваше дребните факти, случайните думи, които отдавна биха подсказали другиму, че между младите хора има силно привличане.

— Както желаете — съгласи се той най-после.

— Можете да разчитате и на мен — заяви Филандър.

— Не, драги приятелю, не бива да отиваме всички, не трябва да оставяме бедната Есмералда сама, пък и трима не ще постигнем по-голям резултат от един. И без това има доста мъртви в тази жестока гора. Хайде, господа, да се опитаме да подремнем.