Ивайло Петров
Преди да се родя и след смъртта ми (45)

21.

Преди да вдигне брадвата за втори удар, Петър видя, че чичо Мартин се надига, усети силен удар в гърдите и с ужас помисли, че този човек смърт не го лови. Падна на пода, опита се да повика брат си на помощ, но от гърдите му се изтръгна сподавен стон на страх и безсилие. Лежа така около минута. Когато изстрелът на карабината разтърси стаята, страхът го изправи на колене и възвърна гласа му.

— Този ще ме убие, помоощ!

Втори изстрел не последва, не идваше и Мартин да го убие. Минута, две, и ето че сянката му се появи на прага.

— Помощ! — извика отново Петър, като се довлече до ъгъла и се сви на кълбо.

Съвзе се, когато брат му Павел застана до него и му се скара да мълчи.

— Защо си се развикал? Искаш да ни чуят чак в селото ли? Никой няма да те убие. Онзи лежи умрял на двора.

— Умрял, а? Да не скочи пак отгоре ми с карабината? Да не се преструва на умрял? Или ме лъжеш? — шепнеше обезумял Петър. — Той не умира. Него смърт не го лови. Скочи отгоре ми, не ме видя в тъмното и отиде да ме търси из двора.

— Я ела на себе си! Човекът е умрял. Разбил си му главата, а сега трепериш.

Докато успокояваше брат си, Павел трепереше така, че зъбите му тракаха, гадеше му се и едва се сдържаше да не повърне.

— Ставай да го махаме някъде, че е опасно да лежи насред двора! Рано е още, по пътищата наоколо може да минават хора. Гърмежът на карабината беше силен, чул се е надалече и някой може да дойде насам. Ставай да го пребъркаме, пък сетне ще го заровим нейде далече в гората.

Щом погледна разцепената и окървавена глава на мъртвия, Павел не успя да се сдържи и повърна.

— Стига си се лигавил, че времето минава! — скара му се Петър. — Не гледай главата му, ами търси в джобовете на панталона му! Аз ще претърся полушубката му.

Разсъблякоха трупа дреха след дреха, събуха и обувките му, опипаха го навсякъде и все напразно.

— Ами торбата му? Де ни е акълът, че още не сме погледнали какво има в нея? — каза Петър, като че бе забравил да стори най-важното в живота си.

Потътри се на колене към къщичката, за да не се вижда отвън двора, полази след него и Павел. Взе торбата и бръкна в нея. Пръстите му напипаха мек плат. Извади го и го разгъна — риза. Захвърли я на пода и бръкна в торбата. Пръстите му отново напипаха плат — кърпа за лице, две плетени ръкавици, и на дъното — кесия от тънка кожа, която при пипане издаваше слаб метален звук.

— Ето го златото!

Кесията не бе пълна със злато, а с патрони за карабина. Павел я обърна с дъното нагоре, но от нея нищо не изпадна.

— Ама че сме прости! — каза Петър. — Когато полицията гони един бандит, той няма да държи златото в себе си, ами ще го скрие някъде. Седем дена прекара под земята, там ще да е скрил златото си.

Втурнаха се в скривалището. Разпориха сламения дюшек, бъркаха във всяка пукнатина по стените, претърсиха и пепелта в печката — нищо. Докато стояха разочаровани и потиснати от престъплението си, от отворения капак на скривалището се чу тревожният лай на кучетата. Изкачиха се горе по стълбичката и излязоха в кошарата. Когато очите им свикнаха със синкавия мрак на гората, видяха двама души зад дворната ограда. Кучетата се спуснаха към тях.

— Контрашайките ги няма вече, кои може да са тези посред нощ? — каза Петър. — Ако видят трупа на убития, загубени сме. Ще казваш, че преди малко са минали някакви въоръжени хора и са го убили. Търсиха злато у него и офейкаха. Чуваш ли? Така ще приказваш, ако влязат в двора.

Онези отвън извикаха:

— Махнете тези мастии, че ще ги изтрепем!

— Иди ги напъди! — каза Петър.

Павел излезе от кошарата и докато се опитваше да прогони кучетата, брат му се промъкна лазешком зад кошарата, за да избяга в гората, но там се натъкна на човек с оръжие в ръка. Беше циганинът Аптараман. Като видя, че срещу него идва някакъв мъж и се опитва да избяга към гората, опря дулото на револвера си в тила му и го отведе при другите двама. Те бяха влезли в двора и гледаха покрусени трупа на чичо Мартин. Павел бе паднал на колене, плачеше с див, дрезгав глас и говореше, както го бе учил брат му. Мъжете, пред които плачеше, бяха Марев и Параша, същият, който преди няколко дни се бе престорил на полицай и заплашил двамата братя, за да изпита предаността им към чичо Мартин. Сега двамата с Марев стояха потресени до трупа му и плачеха.

Като всички неопитни престъпници братята не съумяха да заличат следите на престъплението си. Изплашени и объркани, те се заеха да търсят златото на убития и не успяха навреме да скрият трупа му, както и да премахнат уликите на престъплението. Никой не щеше да повярва, че полицаи са извършили убийството, без да вземат за доказателство трупа, дрехите и карабината на убития. При това Петър бе заловен да бяга от мястото на престъплението. Въведоха го в къщичката, запалиха лампата и видяха кръвта по пода и по дрехите му.

Възмездието бе неизбежно и сурово — две смърти за една. Завързаха братята за две дървета. Аптараман застреля Павел от упор, а Параша закла Петър като гергьовско агне.

Другарите на чичо Мартин не бяха дошли случайно при братята дървари. Имаха уговорка след разпускането на контрашайките да се срещнат в този ден късно вечерта в края на Голямата гора, за да проверят дали е чисто около къщата им. Чичо Мартин и Иванчо Кутийката не се явиха на срещата. Чакаха ги около час и решиха да се разотидат, когато чуха изстрел откъм кошарата на братята дървари. Параша знаеше, че те са ятаци на чичо Мартин, и сърцето му трепна в лошо предчувствие. „Ако е при тях, тази вечер не ще стреля без причина по никое време. Тогава кой и защо ще стреля?“ — помисли Параша и поведе другите към кошарата. Заобиколиха я от всички страни за всеки случай, приближиха се до оградата и видяха мъртъв своя скъп другар и закрилник.

Така нелепо и жестоко загина чичо Мартин. Нохима ли милостива и красива смърт? Мир на неспокойната му душа!

Ако бях негов съвременник и ако бях по-възрастен и по-опитен, може би щях да го посъветвам да не „хвърля ръкавица“ на обществото. То е тълпа, а тълпата е мнозинство в света, не понася противоречията и инакомислието. Тя е ламя с милиарди глави и едва ли някой е в състояние да я победи. Не можем да не се съобразяваме с нея, защото не можем да живеем сами за себе си и все пак не трябва да се оставяме да ни обезличава. Борбата с нея е непосилна, но по-достойно е да умрем победени, след като сме се опитвали да отстояваме своите стремежи и въжделения.