Ивайло Петров
Преди да се родя и след смъртта ми (35)

11.

С настъпването на есента чичо Мартин започна да изпитва неясно чувство на тъга. Случвало му се бе и друг път да изпитва подобно чувство може би в съзвучие с есенно тъгуващата природа, но то бе нежно и сладостно чувство на раздяла с пищния живот на лятото. Сега то му внушаваше тягостно предчувствие и го държеше вътрешно напрегнат. Настроението му се предаваше и на другарите му, та и те изглеждаха сдържани и необичайно мълчаливи. Сутрин всеки поемаше възложената му работа, на обяд рядко се събираха заедно, а на вечеря не разговаряха шумно и весело както преди, не слушаха и патефона. Иванчо Кутийката изглеждаше също неспокоен и в очите му, винаги живи и въртеливи, се долавяше особен блясък. В къщата витаеше безпокойство, но какво и за какво?

Чичо Мартин си го обясняваше с възбудата, която обзема хората при очакване на скъп гост. Скъпият гост бе Емилия. Преди седмица бе изпратила писъмце на чичо Мартин, с което го молеше да я приеме и изпрати циганина Аптараман да я вземе от дома й. Аптараман я доведе с файтона както и друг път съвсем тайно, но със знанието на родителите й. Малката мъжка общност не бе изненадана, нито пък особено въодушевена. Посрещнаха гостенката с присъщата си учтивост, но без особена тържественост. Нямаше както при другите й посещения весели разговори около трапезата, нямаше илюминации, нямаше и езда из гората.

Чичо Мартин не даде вид, че е озадачен от хладното отношение към гостенката, което му даде повод още веднъж да размисли и предвиди някои събития, които настъпиха след известно време. Очакваше ги със скрито нетърпение и вълнение, както се очаква нещо загадъчно и съдбоносно. Вълнуваше го и моментът, в който Емилия щеше да влезе в малката черквица. Дали щеше да влезе като в храм, или само да задоволи любопитството си, а след това да го приласкае в обятията си, както биваше досега при всяка тяхна среща?

Емилия влезе в параклиса любопитно усмихната, като че искаше да каже: „Я да видим какво си направил?“ Застана в средата, огледа го от всички страни и възкликна:

— Колко е чистичко и шарено! И как мирише на тамян! Как успя да го построиш за толкова малко време?

Чичо Мартин седна на столчето си в дъното на червицата точно срещу разпятието на Христос, а Емилия я обиколи два пъти, докато задоволи любопитството си.

— Хубаво, много хубаво, всичко новичко! — продължаваше да се възхищава Емилия, след като седна до него на приготвеното й столче. — Ами кой ще идва да се моли тук в тази гора?

— Ние с теб ще се молим.

Емилия отново се усмихна.

— Не съм свикнала да се моля. За какво да се моля?

— Да ти се простят греховете.

— Нямам грехове. А ти имаш ли?

— Имам.

— И какви са те?

— Много са. Не мога да ги изброя.

— Ох, грешникът ми!

Кръшният смях на Емилия изпълни черквицата с жизнерадостно кощунство. Тъжните образи на Богородица, на светците и Исус с пронизани гърди и предсмъртен блясък в очите не събудиха у нея размисъл и съчувствие, а лекомислена жизнерадост. Сърцето на чичо Мартин потръпна. Струваше му се, че дори и най-закоравялата езичница би се отдала, макар и за миг, на духовно самосъзерцание и размисъл пред страдалческите образи на иконите. Не събудиха ли у нея желание за облекчаващо откровение?

Чичо Мартин се надяваше, че от оная нощ, когато бе напуснала тайно леглото му и отишла при Иванчо Кутийката, на душата й тежи като камък желание за една искрена изповед. Допускаше, че се измъчва от тази неизречена изповед и очаква сгоден момент да разтвори душата си. Според него този момент бе настъпил тук, в малката черквица. Не знаеше защо бе отишла при Иванчо, но постъпката й, дори да бе най-наивна, не можеше да отмине с равнодушие. Гордостта му не позволяваше да я прости, ако тя не му се изповяда, докато седят рамо до рамо в черквицата, не му позволяваше и да моли една жена за обяснение, па макар тя да е Емилия.

Но Емилия не бе в състояние да се вглъби в себе си, а още по-малко да се отдаде на сърдечна изповед. Опитваше се да разсее мълчанието на чичо Мартин, като го питаше да не би да мисли колко е половината на хиляда, да не би да са потънали гемиите му, смееше се на глупавите си въпроси така, че кръшните трели на гласа й някак нелепо кънтяха в тишината на черквицата.

— Хайде да излезем! — каза чичо Мартин и я изведе навън.

Емилия престоя два дни и на третия Аптараман както винаги я откара в потайна доба до града. Разделиха се, без да разтворят душите си един пред друг. Какво можеше да последва от това?