Ивайло Петров
Преди да се родя и след смъртта ми (23)

10.

Нямате представа какво е това презрение,

то ще се проявява само в прекалена любезност.

Ако сте глупав, можете да оставите да ви излъжат;

ако искате да си създадете поприще,

би трябвало да се оставите да ви излъжат.

(Абат Пирар на Жулиен Сорел)

И вторият, който затвори очите на властта пред незаконните деяния на разбойника, бе сам околийският началник господин Медникаров. Аз казах, струва ми се, че господин Медникаров бе личност със средни възможности, и всеки ще се запита как успя да изхитри закона, без да накърни високото си обществено положение. Играта бе твърде сложна и опасна за него, но като всяко високопоставено лице и той имаше своите тайни и явни съветници. Явният бе зет му, а тайният — дъщеря му Емилия. Няма да преувелича, ако кажа, че тя бе първата и неосъществена жена дипломат в България, достойна да плете дворцови интриги, да сваля и назначава министри и да обявява войни. За разлика от хубавата Аница, която воюваше за чичо Мартин със стародавното търпение на Пенелопа, Емилия разчистваше пътя си към него чрез властта на баща си, а както ще видим по-късно, и чрез властта на цялата държава. Всички се учудваха как при всичката си хубост, ум и блестящо положение бе станала годеница на едно вехто даскалче и никой не подозираше, че тя няма и намерение да става негова жена. Единствен от целия град знаеше Иванчо Кутийката. Още при първия им „интимен разговор“ Емилия разкри собствените му въжделения и начерта бъдещата му кариера така подробно и ясно, че той бе поласкан и удивен от нейната прозорливост. За брак, разбира се, не стана и дума. След този разговор двамата се срещаха да уточняват плановете си за действие, привързаха се един към друг посвоему, както се привързват съзаклятниците, и това именно караше обществото да им се възхищава. Когато планът им бе напълно готов, Иванчо Кутийката отиде при чичо Мартин.

Чичо Мартин го очакваше с известно нетърпение и любопитство не толкова да узнае целта на неговото посещение, колкото да потвърди собствената си увереност, че властта рано или късно сама ще дойде при него да му подаде ръка. Това побратимяване му даваше възможност да хване властта за юздата и да я язди, както си иска — заветна мечта не само на един разбойник, а, струва ми се, и на всяка личност. Иванчо Кутийката твърдеше, че преговаря от името на околийския началник, но чичо Мартин не можеше да се освободи от чувството, че и Емилия има пръст в играта. Спомни си как го бе изпратила с файтона далече извън града и на раздяла през пустото и тъжно поле бе паднала в краката му. Тогава му стана някак страшно и сърцето му потръпна от хлад, а сега, щом Кутийката тръгна да си отива, чичо Мартин го изчака да се отдалечи на стотина метра, вдигна карабината и стреля в гърба му. Онзи спря, опипа рамото си и се върна при него. Впрочем ето няколко думи за тяхната съдбоносна среща.

Иванчо Кутийката пристигна с каруца в селото, където бе отседнал чичо Мартин, и поиска да се срещне с него. Селянинът, който служеше за връзка между двамата, изведе госта на полето, посочи му мястото на срещата и се върна. Чичо Мартин не допускаше, че хората на околийския началник ще му устроят клопка посред бял ден, и все пак определи мястото на срещата до една дива круша, която стърчеше сред голото и утъпкано стърнище. Наблизо имаше купчина храсти и там с оръжие в ръце бяха залегнали неговите верни другари. Иванчо Кутийката тръгна през стърнището като парламентьор и макар да нямаше превръзка на очите, стъпваше някак слепешката, препъваше се в синорите и не поглеждаше настрани. Едва сега го обзе съмнение, че е предприел безсмислена и опасна авантюра. Привидният му годеж с дъщерята на околийския началник, нейната интрига, безпримерната й страст да се добере до един мъж с всички средства — всичко това му се стори страшна игра, на която бе станал жертва. Дали Емилия не бе дала идея на разбойника да го задържи и така да задължи баща си да откупва своя зет? Околийският началник можеше спокойно да го пожертва, още повече че зетят му бе натрапен и трябваше да полага излишни усилия и средства да го прави блестяща партия. От друга страна, разбойникът щеше да го използва, както намери за добре, или поне да го има в раницата си като неприкосновен запас, та да го изяде, когато му дойде времето. Това време ще дойде рано или късно, защото един разбойник, колкото и да е ловък, непременно ще попадне в лапите на властта. Кутийката не искаше да сподели тази участ и подложи на велико съмнение всичките си комбинации, така търпеливо и умно обмислени с Емилия, а най-вече се усъмни в нейното безкористно съзаклятничество.

Чичо Мартин забеляза неговото смущение и понеже не му липсваше дипломатически такт, посрещна го с чистосърдечна усмивка и дружелюбно го потупа по рамото. Но както и да се стараеше да го предразположи, Иванчо Кутийката се държеше като извънреден посланик, дошъл да предаде акредитивните си писма, стоеше прав и не се сещаше дори да се представи.

— Моля, седнете и не забравяйте, че сте скъп мой гост! — чичо Мартин добави, че срещата им, колкото и да е приятна, трябваше да стане тук, сред полето, и че обстоятелствата налагат така.

Иванчо Кутийката седна на земята срещу него, извади цигара от горния джоб на сакото си, запали и все още не се решаваше да изложи своята мисия. Даваше си сметка колко необичайна и смела е тази мисия за човек в неговото положение и се боеше, че разбойникът ще я отхвърли или ще я приеме с голямо съмнение, впрочем с пълно право за себе си. Но чичо Мартин го избави от излишно предисловие.

— Виждам във ваше лице добър приятел и искрен последовател на нашето дело! — каза той, все така сърдечно усмихнат. — Ще ми бъде приятно да работя с образован човек!

— Откъде знаете?

Прозрението на разбойника го смути не на шега. Как можеше да знае съкровените му планове, ако Емилия не бе му ги съобщила? Никога не бе се съмнявал, че носи глава на раменете си и ако Емилия не бе установила връзки с него, както твърдеше, играта с този човек не щеше да бъде лесна.

— Намерението ви е изписано на лицето — каза чичо Мартин. — А вашето лице е открито и честно.

Въпреки своята образованост Иванчо Кутийката прояви удивителна липса на светски маниер. Пропусна да благодари за комплимента, което всеки на негово място би сторил, и така даде да се разбере, че самочувствието му не е на необходимата висота.

— Знаете ли, че съм зет… по-точно бъдещ зет на околийския началник?

— Зная — каза чичо Мартин. — За което ви честитя и ви желая щастлив брак!

— Идвам от негово име.

— От името на бъдещия ви брак?

— Не, от името на околийския началник. Вярвате ли в искрените му намерения?

— Околийският началник представлява държавната власт, а аз винаги съм вярвал в добрите й намерения. Досещам се даже как трябва да скрепим навеки нашата нерушима дружба. Господин околийският началник няма да ни пречи и това ще му струва известен процент от нашите средства.

— Точно така! — каза въодушевен Иванчо Кутийката и едва сега се сети да върне комплимента на чичо Мартин. — Вие сте истински оракул, господине, и аз не се съмнявам, че вашето прозрение ще се сбъдне напълно. Ето защо реших да се поставя на ваше разположение. Предстоящият ми брак с дъщерята на господин околийския началник открива пред мен блестяща кариера, в това не бива да се съмнявате, но аз предпочитам да стана ваш личен секретар и да се посветя на справедливото ви дело.

Иванчо Кутийката разказа с искрено въодушевление как още от ранни години е мечтал да се посвети на това справедливо дело и как досега по една или друга причина не е могъл да осъществи своето призвание. Учителската професия е благородна, дума да не става, но едно е да учиш децата да умножават таблицата, друго е да се бориш за добруването на бедния народ. Ако сме истински синове на този народ, трябва да отдадем всичките си сили, за да постигнем неговите вековни идеали за свобода, равенство и братство, да го освободим от гнета на чифликчиите и фабрикантите. Борбата ще иска жертви, но ние няма да се уплашим от тия жертви в името на нашата победа и т.н.

Чичо Мартин знаеше като император Юлиан, че риториката на омразата и подлостта е най-убедителна, когато е облечена в думи на любов. Слушаше патетичната му реч и си мислеше, че даскалчето е съвършен престъпник и демагог, готов да отреже хиляди човешки глави, за да се сдобие с богатство и високо обществено положение. Мислеше си още, че ако остане жив и здрав, даскалчето непременно ще се сдобие с високо обществено положение, ще оглави някоя партия или партийка, ще се боричка за министерско кресло и няма да е чудно един ден да седне на това кресло, да направлява съдбините на „бедния народ“ и да твори националната ни история. На свой ред и той предполагаше, че работата с този ловък и жесток хитрец няма да е лесна, но същевременно бе поласкан от идеята да има образована личност за свой секретар.

Колкото и да ми е неприятно, трябва да призная, че като всички мъже от нашия род и чичо Мартин бе дяволски тщеславен. Вярваше, че ако има секретар, канцеларщина е папки и печати, ще придаде по-голям авторитет на собствената си личност, както и на делата си. А кой знае, може би желанието му да си има личен секретар се дължеше на безспорната му прозорливост, че секретарската институция ще се окаже неизбежна в бъдещия обществен живот и трябва да се внедрява още отсега. Ако е така, Иванчо Кутийката имаше пълно основание да го нарече истински оракул.

Та думата бе как изпрати един куршум в гърба на своя бъдещ секретар. Когато преговорите свършиха, Иванчо Кутийката се сбогува и си тръгна уверен в благоприятния край на своята мисия, а чичо Мартин го изчака да се отдалечи и се прицели в гърба му. Трябваше да го постави на изпитание като древните спартанци, за да провери дали е разбойник по призвание, или троянски кон на властта. Намеренията на околийския началник бяха донейде ясни. Колкото и да бе посредствен, той се бе досетил да се възползва поне временно от разбойниците, които бяха станали популярни и неуязвими. Но каква бе ролята на Емилия? Кутийката не каза, че годежът му е лъжлив, и чичо Мартин се измъчваше над тази загадка. Защо ще прави съпруга си разбойник, след като е имала един и не е могла да свърже живота си с него тъкмо защото е разбойник? Или иска да му покаже презрението си? Жените са способни да презират един мъж точно толкова, колкото го обичат, когато не им принадлежи напълно. Слабостта им ги прави жестоки и силни, цял живот могат да носят в сърцето си две противоположни чувства, да те поставят на кладата и да се жертват за твоето спасение. Обичал ли е Емилия и обича ли я?

Странно е, че чичо Мартин помисли за отношенията си е Емилия и изобщо за отношенията си с жените тъкмо сега, докато наблюдаваше как Иванчо Кутийката се отдалечава от него. Това трая около минута и ние не можем да го обвиним, че не успя да си даде точен отговор за толкова кратко време, тъй като има мъже, и то знаменити, които за цял живот не могат да си обяснят отношенията с жените. Все пак изпита силно и неопределено чувство към Емилия, като си спомни как го бе изпратила преди две години извън града и как бе паднала в краката му. Времето и пейзажът бяха същите, над голото поле лежеше тъга. Всъщност не бе тъга, а есенно спокойствие след знойния живот на лятото. Природата не е тъжна, нито весела, но ние сме безкрайно нищожни пред нея и искаме да я подчиняваме на нашите чувства и настроения. Когато гледаме в късна есен хилядите стъпки по пясъка, ние си казваме, че плажът и морето са тъжни, защото тъгуваме за живота, който е кипял тук през лятото. Изобщо там, където няма хора, е винаги тъжно и сега на чичо Мартин му бе някак тягостно, като гледаше опустялото поле. Струваше му се невероятно, че околийският началник ще рискува да му прати за сътрудник не кой да е, а бъдещия съпруг на дъщеря си. В този ход нямаше здрава логика, освен ако Емилия бе решила от отчаяние или презрение да му намери слабото място като Далила и да го предаде на своите чрез съпруга си. Постъпката й би била чудовищна, но възможна. Тя скандализира семейството си и цялата общественост заради него, а той изчезна, без да й даде някаква надежда, така че от нея можеше всичко да се очаква. Това именно си мислеше чичо Мартин, когато стреля в гърба на Кутийката. Надяваше се да го види изплашен или поне обезпокоен, но на онзи окото му не мигна. Опипа цъфналата вата на рамото си и усмихнат се върна под крушата. По лицето му нямаше и следа от вълнение.

— Можете да ме застреляте, но аз оставам завинаги при вас!

След този тежък изпит чичо Мартин не биваше да се съмнява, че даскалчето е разбойник по призвание и следователно достоен за негов помощник. Доколко щеше да му бъде верен и дали не криеше нож в пазвата си, бе въпрос на време. Засега бе достатъчно, че се отказа с риск на живота си от една блестяща кариера, която всеки друг на негово място би получил наготово от ръката на тъста си. На такава смела авантюра можеше да се реши само изключителна личност, а както знаем, чичо Мартин обожаваше такива личности.

Иванчо Кутийката се прибра в града и привечер отиде при околийския началник. По едно щастливо обстоятелство завари при него полицейския пристав Каралезов, който му докладваше за новата и безуспешна акция срещу разбойническата банда. Приставът непрекъснато повтаряше, че бандата има много укриватели и съмишленици и това затруднява полицията да се добере до нейните следи. Околийският началник нервничеше и размахваше под носа му писмото на някакъв търговец. Бандата го принудила да даде две хиляди лева в злато и потърпевшият молеше околийския началник за защита и същевременно заплашваше, че ще донесе до Негово величество царя, ако полицията не изпълни своите „законни обязаности“. Това бе третото писмо. Другите две бяха от негови приятели чифликчии, също така принудени да дават пари на бандата. Престижът на околийския началник бе поставен на сериозно изпитание и от това неприятно и опасно положение можеше да го спаси само поверената му полиция. Но полицията вдигаше рамене и повтаряше, че бандата е неуловима. Така завършваха всички доклади, така завърши и сегашният. Приставът отдаде кокетно чест и излезе, а Иванчо Кутийката седна на креслото срещу тъста си и каза:

— Това конте няма да залови разбойниците.

— Защо?

— Няма сметка.

Иванчо Кутийката изказа съмненията си, че приставът се е свързал или е на път да се свърже с разбойниците и само така могат да се обяснят безуспешните му акции. Като познава ятаците на бандата, защо не арестува някого от тях и да го разпита? Този акт е напълно законен, щом се касае за обществения ред. Но приставът и помощниците му няма да вдигнат ръце срещу бандата, защото в ръцете им текат нейни пари. Околийският началник опули очи и извика нещо като „какви ги плещиш“, но Иванчо му каза, че говори каквото трябва, нещо повече, един негов приятел видял преди няколко дни Мартин да се разхожда спокойно из града, дошъл вероятно да си урежда работата с полицията.

— Ще ги изволня всичките и ще назнача нови хора! — извика околийският и както се полага в такива случаи, започна да се разхожда назад-напред из канцеларията.

Кутийката не одобри тази мярка, защото измяната на полицията не бе още доказана. Но и да се уволнят някои съмнителни лица, новите непременно ще се свържат с разбойниците. Те разполагат с много злато и никой няма да устои на техните подкупи — нито селяните, нито полицаите. Освен това разбойниците не действат незаконно, в смисъл че не упражняват насилие. Изпращат писъмце на някого и го молят да даде еди-колко си лева. Той ги дава доброволно, защото се бои от отмъщение, но бандата никому не е отмъстила, тъй като никой от потърпевшите господа не чака да му отмъстят, а сам тича да даде поисканите пари. Представете си, господин началник, че разбойниците си правят шегички, ха, ха, ха! Ще речете, че заплашват не на шега със смърт или кой знае с какво. Ами че нека си заплашват. Ако ви изпратят писъмце, ще отидете ли да им тръснете хиляда лева? Триста въоръжени мъже от турската сватба си дадоха златото и среброто на един човек с голи ръце. Нима ще кажете, че ги е заплашвал? Не, с нищо не ги е заплашвал, те сами са се изплашили. Това е психология, господин началник, психология на тълпата, която изпитва страх толкова повече, колкото е по-многобройна. На този страх се крепи нашата държава, благодарение на него и вие сте околийски началник. Но да не нагазваме с боси крака в тази деликатна област, а да видим къде отиват парите на бандата. Една част остава в разбойниците, друга част се дава на бедни селяни, за да се спечели доверието на народа, и третата, ако още не е дадена, ще се дава на полицията, за да не преследва „организацията“. Но държавата знае, че бандата не е политическа организация, и няма да се заеме да преследва няколко криминални престъпници, а ще остави работата на местната власт. Ние ще свършим работата, но преди да я свършим, трябва да видим къде ще отиде оная трета част от парите, която е предназначена за полицията. Полицията, това сме ние, следователно ние трябва да използваме тези пари. Ще питате: как? Много просто. Аз ще бъда заловен от разбойниците и взет като заложник. Бъдещият зет на околийския началник ще струва доста скъпо, но околийският началник няма да даде една торба пари да го откупва, защото са много пари, но и няма да се престарава като ефрейтор за нашивка, защото пък това ще струва главата на зетя му. Общественото мнение ще бъде на страната на околийския началник, никой няма да прежали съпруга на дъщеря си заради някакви си разбойници. Така околийският началник ще има сериозни причини да преследва разбойниците и да се разминава с тях, докато един ден заповяда на зетя си да се освободи от пленничество и да предаде в ръцете му бандата. Дотогава, разбира се, една част от златото на разбойниците ще тече в касата на околийския началник и т.н.

Взискателният читател ни задължава да му поискаме извинение за излишното отклонение от нашия разказ, но той познава донейде личността на околийския началник и ще се съгласи, че господин Медникаров бе от ония мъже, на които трябва да се обясняват подробно и търпеливо съвсем прости неща. Но тъкмо това обстоятелство не ни позволява да го отминем без съчувствие. Ако речем да изразим психологическото му състояние, можем спокойно да кажем, че той се изпоти, захапа мустак и скъса най-горното копче на мундира си, но така пък рискуваме да го превърнем в мелодраматичен герой. Най-добре е да го сравним с хипнотизиран петел. Като деца често хипнотизирахме петли. Главата на петела се скрива под крилото му, люлее се известно време с някакво баене, а после се полага на пода, там, където се пресичат две тебеширени линии, едната надясно, другата наляво. Когато се изправи на крака, петелът застава неподвижно и гледа в пространството между двете линии. Ако не го освободят от хипнозата, може да стои така с часове и дни пред тази тебеширена дилема. Възрастните използваха тази склонност на петела по соломоновски. Случваше се някой петел да прескочи двора на съседите, които имаха същите по ръст и цвят петли. Започваше спор чий е петелът и в края на краищата петелът сам решаваше спора. Вземаха го ония съседи, към чийто двор тръгне, когато го освободят от хипнозата. Та сега околийският началник поразително приличаше на хипнотизиран петел, гледаше в пространството между двете линии и не знаеше по коя от двете да тръгне — по тая на златния телец или по линията на закона и гражданската чест. Едва на четвъртия ден Емилия го освободи от хипнозата и с радост видя как баща й направи ходом марш и с твърда стъпка тръгна по линията на златния телец. Каза му, че одобрява плана на годеника си и с нетърпение го очаква да се завърне като богат съпруг и достоен зет на околийския началник.

След няколко дни Иванчо Кутийката натъпка канцеларията си в една торба и потегли към селото на чичо Мартин.