Едгар Алън По
Юлалюм

Небосводът бе скръбно надвесен,

вихър ронеше жълти листа,

вихър гонеше мъртви листа. —

То бе нощ — късна нощ в късна есен —

нощ над всички нощи над света —

бе сред Вейрския край омагесан,

бе край езеро О̀бер, в нощта, —

там сред Вейрския лес омагесан,

дето призраци бродят в нощта.

 

Там в една исполинска алея

с кипариси, склонени над мен,

тъй печално склонени над мен,

бродех с мойта Душа, — със Психея.

А духът ми бе плам разкален,

като огнен поток разкален,

който с лава щом гневно залее

върха Янек — лети устремен,

като стене, и свети, и тлее

през нощите на север студен.

 

В разгово̀р меланхолно унесен,

думи ронеха наш’те уста,

както вихърът жълти листа. —

Аз забравих, че бе късна есен

и нощта на нощите в света —

аз не помнех тоз край омагесан

и мъглите над О̀бер в нощта, —

нито Вейрския лес омагесан,

дето призраци бродят в нощта.

 

Полунощ вече бе превалила:

заредяха звезди към възток

сякаш чакаха ден от възток

и тогава, лъчи заструила

в лъкатушен и светъл поток,

там Астарта, едва появила

своя сърп фантастичен, двурог,

възгоря в небосклона — извила

своя сърп фантастичен, двурог.

 

Аз каза̀х: „Тя засенва Диана,

тя се носи в ефирно море —

от въздишки ефирно море;

тя в сърцето ми знай всяка рана,

дето червеят нивга не мре;

и предвестница скъпа, желана,

на Лъва над звездите изгря —

в мрака нас да упъти изгря,

да вести в наш’та скръб непрестанна

нам небесен покой — тя изгря!“

 

Но Психея простена неволно:

„Аз не вярвам звездата в нощта!

Тя е бледна! Тя свети в нощта!

Тук е страшно! — и скръбно! — и болно!

Да си идем от тия места!“ —

И от ужас сломена, безволна,

в миг отпусна крилата си тя

над развеяни мъртви листа —

да се валят в праха, меланхолно,

над развеяни мъртви листа.

 

„Туй е сън — и той странен изглежда —

утешавах я тъжен и блед —

но без страх нека минем напред!

Погледни: красота и надежда

над нощта тя разлива навред

и ни праща далечен привет!

Нека смело ней в сетен копнеж да

доверим своите мъки безчет —

тя от земния мрак ни извежда

и напътства в небѐсен полѐт,

тъй жадуван сред мъки безчет!“

 

Тъй мълвях и вървях аз до нея,

над листата из нашия друм,

глух за техните вопли и шум, —

и видях гроб пред нас да чернее,

чийто надпис смути моя ум,

но, уви! — не разбра моят ум —

и през сълзи прочете Психея:

„Тука твойта любов — Юлалюм —

спи во веки веков — Юлалюм“.

 

И посърна в тоз край омагесан

моят дух под дъха на скръбта,

както жълтите мъртви листа —

и разбрах аз, че бе късна есен

и нощта на нощите в света,

сред която аз бродех унесен,

Запленен навсегда от смъртта —

о, кой Демон, кой Дух на Скръбта

ме доведе сред тия места!

— И сега ми е Вейр известен,

с езерото О̀бер във нощта,

и Вейрския лес омагесан,

дето призраци бродят в нощта.