Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Eulalie, 1843 (Обществено достояние)
- Превод от английски
- Георги Михайлов, 1920 (Пълни авторски права)
- Форма
- Поезия
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 6 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- harbinger (2010)
Издание:
Едгар По. Поеми. София, 1920
История
- — Добавяне (сканиране, разпознаване и редакция: А.Б.)
Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- [не е въведено; помогнете за добавянето му], 1927 (Обществено достояние)
- Превод от английски
- Теменуга Маринова, 2001 (Пълни авторски права)
- Форма
- Поезия
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Едгар Алън По. Стихотворения и поеми
Американска. Първо издание
Преводач: Теменуга Маринова
Редактор: Георги Марковски
Художник: Биляна Бекярска
Компютърен дизайн: Аспарух Марковски
Коректор: Милка Иванова
ИК „Сребърен лъв“, София, 2001
ISBN: 954-571-120-7
Колекция поезия „Сребърен лъв“
Издателска къща „Сребърен лъв“ е създадена от писателя Георги МАРКОВСКИ
Сърдечно благодарим за подкрепата на Емилия Ангелова
The Works of EDGAR ALLAN POE in One Volume
Tales and Poems RSC
Black’s Readers Service Company New York 1927
На корицата: Илюстрация на Едуард Мане към стихотворението „Гарванът“
На гърба на корицата: Едгар По, Автопортрет, 1845
© Теменуга Маринова, преводач, 2001
© ИК „Сребърен лъв“, 2001
История
- — Добавяне
Небосводът бе скръбно надвесен,
вихър ронеше жълти листа,
вихър гонеше мъртви листа. —
То бе нощ — късна нощ в късна есен —
нощ над всички нощи над света —
бе сред Вейрския край омагесан,
бе край езеро О̀бер, в нощта, —
там сред Вейрския лес омагесан,
дето призраци бродят в нощта.
Там в една исполинска алея
с кипариси, склонени над мен,
тъй печално склонени над мен,
бродех с мойта Душа, — със Психея.
А духът ми бе плам разкален,
като огнен поток разкален,
който с лава щом гневно залее
върха Янек — лети устремен,
като стене, и свети, и тлее
през нощите на север студен.
В разгово̀р меланхолно унесен,
думи ронеха наш’те уста,
както вихърът жълти листа. —
Аз забравих, че бе късна есен
и нощта на нощите в света —
аз не помнех тоз край омагесан
и мъглите над О̀бер в нощта, —
нито Вейрския лес омагесан,
дето призраци бродят в нощта.
Полунощ вече бе превалила:
заредяха звезди към възток
сякаш чакаха ден от възток
и тогава, лъчи заструила
в лъкатушен и светъл поток,
там Астарта, едва появила
своя сърп фантастичен, двурог,
възгоря в небосклона — извила
своя сърп фантастичен, двурог.
Аз каза̀х: „Тя засенва Диана,
тя се носи в ефирно море —
от въздишки ефирно море;
тя в сърцето ми знай всяка рана,
дето червеят нивга не мре;
и предвестница скъпа, желана,
на Лъва над звездите изгря —
в мрака нас да упъти изгря,
да вести в наш’та скръб непрестанна
нам небесен покой — тя изгря!“
Но Психея простена неволно:
„Аз не вярвам звездата в нощта!
Тя е бледна! Тя свети в нощта!
Тук е страшно! — и скръбно! — и болно!
Да си идем от тия места!“ —
И от ужас сломена, безволна,
в миг отпусна крилата си тя
над развеяни мъртви листа —
да се валят в праха, меланхолно,
над развеяни мъртви листа.
„Туй е сън — и той странен изглежда —
утешавах я тъжен и блед —
но без страх нека минем напред!
Погледни: красота и надежда
над нощта тя разлива навред
и ни праща далечен привет!
Нека смело ней в сетен копнеж да
доверим своите мъки безчет —
тя от земния мрак ни извежда
и напътства в небѐсен полѐт,
тъй жадуван сред мъки безчет!“
Тъй мълвях и вървях аз до нея,
над листата из нашия друм,
глух за техните вопли и шум, —
и видях гроб пред нас да чернее,
чийто надпис смути моя ум,
но, уви! — не разбра моят ум —
и през сълзи прочете Психея:
„Тука твойта любов — Юлалюм —
спи во веки веков — Юлалюм“.
И посърна в тоз край омагесан
моят дух под дъха на скръбта,
както жълтите мъртви листа —
и разбрах аз, че бе късна есен
и нощта на нощите в света,
сред която аз бродех унесен,
Запленен навсегда от смъртта —
о, кой Демон, кой Дух на Скръбта
ме доведе сред тия места!
— И сега ми е Вейр известен,
с езерото О̀бер във нощта,
и Вейрския лес омагесан,
дето призраци бродят в нощта.
Небето бе много спокойно
и виждах листа как се вият
през самотната нощ на Октомври.
Спомен бледия сън ще прикрие
сред пейзажа неясен на Виър,
покрай езеро сиво на Обер,
покрай езеро влажно на Обер,
сред горите мъгливи на Виър.
Кипариси по пътя божествен
там закриляха мойта душа.
В мен Психея бе, мойта душа.
През сърцето ми лава гореща
като огнена, дива река,
като страшна, туптяща река,
жълта сяра по Янек пълзеше
към хладния край на света.
Надолу по Янек пълзеше
към вледенения край на света.
Разговаряхме много спокойно.
Чувах думи край нас да се вият.
Те във спомена днес ще се свият.
Не белязахме месец Октомври
и нощта си годината крие,
като в езеро сиво на Обер,
макар и да бяхме там ние,
бреговете не помним на Обер
и горите мъгливи на Виър.
Додето нощта остарява
сочат утрото звездни стрелки.
В края на нашия път се явява
светлина и неясно струи.
Полумесец дъха й стопява,
с двоен рог над нас се яви.
Астарта дъха й стопява,
остриета елмазни изви.
Аз казах: „От Диана по-мила
през въздишки минава тя.
Сред въздишки празнува тъй тя,
там, където сълзите не спират
и червеят храни плътта.
На Лъва от звездите пристига,
път сочи към тез Небеса,
към покоя на тез Небеса.
На Лъва от звездите тя слиза
с неземни очи към света.
На Лъва от бърлогата слиза
и гледа с любов към света“.
Психея изрече тогава:
„Странно, но аз не й вярвам.
На нейната бледност не вярвам.
О, нека сега не се бавим!
Да литнем, защото тъй трябва!“
От ужас обзета, и слаба,
крилата й мракът открадна.
Ридаеше тъжна и слаба.
Перата й мракът открадна.
Следите й мракът открадна.
„Сънуваме — аз й отвърнах, —
нека идем до таз светлина,
да се спуснем във таз светлина.
Надежда и хубост изпълват
със пророчество вечерта,
със блясък неравен нощта.
Да й вярваме можем напълно.
Тя ни води далеч над света.
Да повярваме можем напълно,
че ни води далеч над света,
додето я има нощта“.
Стихна Психея. Аз я целунах
и тъгата й тъй съблазних,
съвестта й така съблазних,
а във края на пътя ни лунен
хоризонта отвори врати,
древна гробница с тежки врати,
с непозната единствена дума
върху тежките, древни врати.
„Юлалюм — тя прочете, — тук спи.
Любовта ти под свода тук спи“.
И сърцето ми стана спокойно
като крехък лист, който се вие,
като мъртъв лист, който се вие.
Аз извиках: „Това бе Октомври,
нощта, що годината крие.
Скитах дълго да стигна и свия
своя страх тук в покоя да свия,
в нощта, що годината крие.
Днес познавам водите на Обер
и пейзажа неясен на Виър.
Бреговете познавам на Обер
и горите мъгливи на Виър“.