Пол Дохърти
Смъртта на магьосника (7)

Пета глава

Вижда се във всеки град, всяко село, всеки лагер… Поквара и упадък на нравите, които правят всичките ни усилия напразни.

 

Роджър Бейкън, Opus Minus

Разбойникът Фоксглъв^[1] умираше. Хорхаунд, който беше коленичил до него край огъня в пещерата, разпозна симптомите. Фоксглъв беше болен дни наред, небръснатото лице на стареца беше измършавяло, бузите му бяха хлътнали, челото — обляно в пот, а очите му се обръщаха навътре. В гърлото му се чуваше странно хриптене. Ангелика направи каквото можа, даваше му отвара от мъх, но треската не изчезваше и Фоксглъв бълнуваше. Викаше братята си, приятели, загинали в голямата битка при Ившъм, преди повече от четиридесет години, когато бащата на стария крал бе заловил Симон дьо Монфор, бе го убил, насякъл тялото му и хвърлил късовете на кучетата. Според Милкуърт сега Фоксглъв се подготвяше за Божия съд, затова се връщаше назад в миналото. Но той имаше едно последно желание.

— Искам да ме изповядат — молеше се старият човек. — Трябва да доведете свещеник, който да изслуша греховете ми — той сграбчи ръката на Хорхаунд. — Отивам си, но искам да ме миропомаже свещеник. Не искам душата ми да премине опетнена в отвъдното.

Останалите от бандата се съгласиха с него. Фоксглъв може и да беше стар, но когато още го биваше, беше много ценен, опитен ловец и верен другар. Хорхаунд отиде до входа на пещерата и клекна до втория огън, като се загледа в покритата със сняг горска поляна. Бурята беше преминала, но небето обещаваше още лошо време. Хорхаунд задъвка устната си, докато разсъждаваше върху молбата на Фоксглъв. И преди се беше случвало — когато умря старият Парсли^[2]. Отец Матю беше дошъл, но това беше в средата на лятото, когато пътеките бяха чисти и твърди, и свещеникът нямаше нищо против да се поразходи сред зелената хладина на гората. Сега беше средата на зимата, дори разбойниците внимаваха да не се изгубят, пък и трябваше да странят от отъпканите пътеки. Хорхаунд се страхуваше от древния дъб и трупа, който висеше на него — ужасът в гората! По-рано вечерта спориха ожесточено за същото. Ангелика и Милкуърт, подкрепени от Пийзкод^[3] и Хенбейн^[4], настояваха трупът да се свали и тайно да се погребе. Хорхаунд упорито отказваше. Щеше да иде да доведе отец Матю, но щеше да го преведе до лагера по по-тайни пътеки. Свещеникът не трябваше да вижда трупа — това бе същината на позицията на Хорхаунд. Ако открият трупа, после ще ги държат отговорни за него, а и не беше ли и лош късмет да свалиш тяло на обесен? Той мрачно се усмихна. Беше спечелил спора, когато зададе въпроса кой ще среже въжето. Никой не искаше, то и никой не се бе приближавал до трупа. Не знаеха дали е на мъж, или на жена.

Хорхаунд протегна ръце към огъня. Беше много разтревожен — запасът им от осолено месо намаляваше значително, дивечът много оредя и ловуването стана трудно, да не говорим за възможностите за плячкосване. Хората на Хорхаунд старееха и силата им отслабваше, понякога изкушението да ги изостави и да навлезе по-навътре в гората, беше почти неустоимо.

— Какво ще правим?

Милкуърт и Ангелика се присъединиха към него край огъня.

— Ще доведем свещеника.

— Не, нямам това предвид!

Хорхаунд чувстваше гнева на другаря си, по широкото лице на Ангелика бе изписана силна тревога.

— Знаеш какво имам предвид.

Милкуърт приглади косата си и я върза по-здраво с връв на тила.

— Ей ни на, в сърцето на гората по средата на зимата, трима от другарите ни са болни и почти нямаме храна — той хвърли цепеница в огъня. — Забравихме даже имената си, наричаме се с имена на диви билки. Разбойници сме ние, скотове!

Той плю на земята.

— Мен не ме е страх от закона, шерифът не го е грижа за нас, но зимата ме тревожи. Още не са дошли коледните празници, а вече сме толкова зле с храната, че ще умрем от глад. Не мисля, че трябваше да заплашваме кралските люде — добави горчиво Милкуърт.

— Не сме ги заплашвали — сопна се Хорхаунд. — Ако ще виснем на бесилката, то нека е заради еленовото месо и откраднатите от търговеца дрехи, а не заради убийствата на младите момичета.

— Още една била убита — каза печално Ангелика и отмести кичур коса от лицето си. Загледа се навътре в пещерата, където Фоксглъв едва си поемаше въздух и се бореше за живота си. — Това го разбирам — посочи към умиращия човек, — но не и безмилостното убийство на млади девойки.

— Ти видя ли я? — Хорхаунд нямаше търпение да смени темата и да разсее Милкуърт.

— Да, вече ти казах, бях близо до пътеката да събирам корени и каквото там друго намерех. Видях момичето в гробището. Стоеше до гроба, беше набрала малко зеленика с червени зрънца.

— Да де, ама видя ли убитата?

— Никого другиго не видях.

— Срещна ли някакви непознати? — попита Хорхаунд.

— Струва ми се, че да, ама едва ги мернах.

— Но наоколо няма никакви — подигра й се Милкуърт. — Няма пътуващи търговци, само чужденците в странноприемницата. Кас… тел…

— Кастилци — поправи го Хорхаунд, горд, че успя да си спомни какво му беше казал мастър Реджиналд. — Те са от Кастилия, това е в Испания.

— Това пък къде е?

— Ами част е от Франция — развихри се Хорхаунд. — Мисля, че е част от Франция, някъде близо до Средните морета. Дошли са да купуват вълна. Идват от Дувър.

— Ти видя ли ги? — поинтересува се Милкуърт. — Можехме да ги спрем.

Хорхаунд размаха пръст:

— Не ставай глупав. Петима са и са въоръжени. И най-вече, те са чужденци. Знаеш ли какво става, ако обереш чужденци? Оплакват се на шерифа или на техния си крал, и докато се усетиш, хората на шерифа са вече в гората и ни отстрелват като елени. Чу ли какво стана с Пигскин^[5] и бандата му? Преместили се по на изток, нападнали някакви чужденци, идващи от Дувър.

Групата замлъкна. Всички знаеха какво се бе случило с Пигскин и другарите му — обесиха ги на кръстопътя като предупреждение за останалите.

— Ако скоро не повикаме свещеника — Милкуърт наруши тишината, — старият Фоксглъв ще се присъедини към Пигскин.

— Не съм съгласен — възрази Хорхаунд. — Пигскин гори в ада, той си беше убиец, не като Фоксглъв — най-лошата му постъпка беше, дето прасна един по тила. Но иначе си прав — въздъхна той, — да вървим.

Напуснаха лагера и се запрепъваха в снега, проклинайки и мърморейки, докато прекосиха полянката, а посипаният по клонките скреж падаше и мокреше дрехите им. Хорхаунд придърпа качулката си по-близо до лицето. Движеха се един зад друг, като Ангелика беше най-отзад, за да може да стъпва в стъпките им.

Хорхаунд бе наистина изплашен. Гората беше потънала в мълчание, лош знак в нощно време, всичко живо се беше спотаило поради смразяващия студ и сняг. Всичко беше различно — вече ги нямаше познатите дървета и храсти, нямаше ги и камъните за ориентиране по завоите на пътечката. Нямаше го и многообразието от цветове, беше останала само непрогледната чернота, разкъсвана единствено от ослепително яркия сняг. На Хорхаунд му се струваше, че сънува. Спря, за да провери къде се намират. Тъй като бе загрижен да не се загубят, той пренебрегна протестите на Милкуърт и ги поведе към покрайнините на гората по пътеката, която се виеше между дърветата. Но най-накрая я напуснаха и се върнаха навътре, следвайки безопасния път, който щеше да ги отведе при Горския хан.

Хорхаунд събра кураж — знаеше, че ще трябва да прекосят онази полянка. Когато я достигнаха, всички спряха: дори и в полумрака виждаха как мрачната сянка, висяща от клона, се полюшваше леко, като жива. Хорхаунд се прекръсти и продължи. Беше гладен и силите му бяха отслабнали. Докато приближаваше пътеката, водеща към странноприемницата, силно развитото му обоняние долови уханията на сготвено месо и прясно изпечен хляб. Устата му се напълни със слюнка и коремът му изкъркори — той реши, че не може да пропусне подобна възможност. Накара с жест другарите си да пазят тишина, после се промъкнаха между дърветата до задната част на хана. След като събраха сили, те се изкатериха по стената и тихо скочиха в двора, точно върху купчината тор между двата реда на конюшнята. Вързаните кучета в другия край на двора веднага се надигнаха, въпреки студа, опънаха до край каишките и се разлаяха дрезгаво с оголени зъби. Хорхаунд бе накрая на силите си — нямаше да мръдне по-нататък. Той видя как задната врата на хана се отваря, разлива се светлина и как неустоимите ухания на готвено се понасят във въздуха.

— Кой е там? — с арбалет в ръка мастър Реджиналд стоеше в светлината. Зад него се показаха двама прислужници, сграбчили яки тояги.

— Само аз — Хорхаунд, мастър Реджиналд — извика разбойникът. — Фоксглъв умира, трябва ни храна и вода.

— И какво ще дадете в замяна? — мастър Реджиналд се приближи и сгълча кучетата да мълчат.

Хорхаунд стисна кривака си:

— Нищо нямаме — подвикна той. — Даже осоленото ни месо се развали. Мастър Реджиналд — изскимтя той, — трябват ни месо и хляб. Ще ти се отплатя през пролетта.

Той се приближи. Толкова беше гладен, че чак се ядоса. Килерът и кухнята на мастър Реджиналд бяха пълни с хубаво месо, пайове със златиста коричка, крехко свинско, гъски, пилета и разни други вкусотии. Гладът го правеше дързък. Мина през настлания с камъни двор, като размахваше сопата си, а ханджията вдигна арбалета.

— Дай ни малко храна — повтори разбойникът — и ще те оставим на мира.

Откъм странноприемницата се чу вик на непознат език.

— Имаш посетители ли? — попита Хорхаунд. Ханджията усети заплахата в гласа му. — Е, те ще пътуват, а пък ние сме склонни да им осигурим безпрепятствено минаване.

Мастър Реджиналд не осъзнаваше колко слаб и изтощен е разбойникът. Гласът се чу отново и този път той неохотно им посочи с глава топлата осветена кухня. Хорхаунд изръмжа от удоволствие. Милкуърт и Ангелика само стояха, зяпнали разпръснатите по готварските маси парчета месо, кошниците с ръжен хляб и малките самуни с бял хляб, току-що извадени от фурните от двете страни на голямото огнище. Хорхаунд се огледа наоколо. Светлината на свещите искреше по излъсканите купи и тави и в този момент Хорхаунд взе решение. Беше се уморил от гората, това беше последната му зима, прекарана в спотайване между дърветата. Окрилен от възможността за промяна, той прекоси стаята и се загледа в притворената врата на кръчмата. Петимата чужденци седяха около една маса. Мастър Реджиналд, чието и без друго червендалесто лице бе съвсем почервеняло от гняв, го съпроводи. Донесоха кожена торба и бързо я напълниха с остатъци от месо и твърд ръжен хляб, после я тикнаха в ръцете на Хорхаунд. Ханджията им позволи да вземат един от пресните самуни и резен сирене, преди да отвори задната врата и с жест ги помоли да си вървят. На излизане, ханджията стисна Хорхаунд за рамото.

— Но запомни — предупреди го ханджията, — не искам гостите ми да имат неприятности по горските пътеки и напролет искам да ми се издължиш.

Хорхаунд и двамата му другари с радост се съгласиха. Прекосиха двора, прехвърлиха стената и клекнаха за малко в мразовития мрак, за да се поздравят за добрия си късмет.

— Чудя се защо стана така?

Червендалестото обветрено лице на Милкуърт се изкриви недоверчиво. Клекна тъй близо до Хорхаунд, че той можеше да усети дъха на развалените му зъби и непоносимата смрад от мръсните му парцаливи дрехи.

— Мастър Реджиналд искаше да ни пропъди — прошепна Ангелика. — Не ни искаше там! Не искаше да тормозим онези търговци, които сигурно му плащат добре.

Вече в студената нощ, Хорхаунд бе още по-подозрителен. Ханджията не се славеше с великодушие, момчетата от кухнята му бяха разправяли, че биел прислужничките. Чужденците сигурно плащаха добре и мастър Реджиналд не искаше никакви неприятности. Хорхаунд се загледа в черното небе, а снежинките отново намокриха лицето му.

— Колко ли е часът?

— Малко преди полунощ — предположи Милкуърт. — Трябва да побързаме. Казват, че умиращите винаги си отиват преди изгрев.

Продължиха пътя си сред дърветата. Хорхаунд стискаше скъпоценната торба. От време на време загубваха пътя, проклинаха и ругаеха, докато закачаха дрехите си по заскрежените храсти. Хорхаунд им изсъска да внимават. Близо до църквата имаше скрити тресавища, а никак не му се искаше да се хванат в капана им. Най-накрая стигнаха до гробищната стена, изкачиха я внимателно и тръгнаха между надгробните плочи и кръстовете към къщата на свещеника. Хорхаунд се почувства малко по-сигурен. Свещеникът нямаше кучета и тъй като бе добър човек, можеше да има нещо за хапване, което да подели с тях. Разбойникът внимателно обиколи сивата сграда, като търсеше издайническа светлинка между капаците, но къщата бе потънала в тъмнина. Спалнята на свещеника бе отзад, на втория етаж, но и там капаците бяха затворени и не се процеждаше светлина.

Хорхаунд загреба в снега, сграбчи малко кал и я хвърли, но нямаше резултат. Хвърли втора шепа кал и камъчета и грубо извика:

— Отец Матю! Свещенико!

Стресна се, когато един бухал забуха в далечните дървета на гробището.

— Може би не си е вкъщи — предположи Милкуърт. — Може пък да е останал в замъка.

Хорхаунд тъкмо щеше да си тръгва, когато зърна проблясък светлина, идващ от едно малко кръгло прозорче над входа откъм нефа на църквата.

— В църквата е — прошепна той.

Забърза се, връчи сопата си на Милкуърт и се покатери по ронливата стена. Камъните се забиваха в напуканите му, възпалени стъпала, но Хорхаунд не се отказваше.

Малкият прозорец беше украсен със стъклопис, подарък от някой заможен енориаш. Изображението на светец с протегнати ръце спираше гледката навътре, но една ивица неоцветено стъкло отдолу даде възможност на Хорхаунд да надникне. Той си пое рязко дъх и примигна. Входната галерия на църквата беше обляна от светлината на свещи, наредени в кръг. Отец Матю, увит в дебело тежко наметало, стоеше в центъра. От лявата му страна имаше съд, от който излизаше огън — пламъците се виеха над въглищата, а пред него имаше голяма дълбока купа от лъскав метал. Хорхаунд не разбираше какво става. От време на време свещеникът поглеждаше в някаква малка книга с размера на псалтир, която стоеше разтворена благодарение на тежестите, поставени във всеки ъгъл. Хорхаунд не можеше да прецени дали свещеникът напяваше нещо, или говореше на себе си, устните му се движеха, като че ли произнасяше някакво заклинание. До книгата имаше малко отворено ковчеже като тези, в които лекарите държат прахчетата си. Отец Матю вземаше зрънца прах и ги поръсваше в купата, след което внимателно почистваше ръцете си.

Запленен, Хорхаунд забрави за какво беше дошъл. Наблюдаваше как свещеникът поръсва още прах, преди да запали свещ от огнения съд и да я хвърли в купата. Хорхаунд потисна вика си, когато от купата изскочиха пламъци. Загуби равновесие и едва не падна върху другарите си долу.

— Какво става? — попита Милкуърт.

Ужасен, Хорхаунд не си направи труда да отговори, а само сграбчи сопата си и се затича към гробищната стена, прехвърли я и тупна от другата страна. Без да обръща внимание на виковете на приятелите си, той се втурна към подслона на дърветата. Милкуърт и Ангелика се довлякоха, останали без дъх. Жената носеше безценната торба с провизии.

— Какво видя? — попита Милкуърт.

— Дявола! — изсъска му Хорхаунд. — Появи се в огнени пламъци!

— Глупости! — възрази Милкуърт.

— Знам какво видях — каза рязко Хорхаунд — и като се върнем в пещерата, си дръжте устата затворени. Старият Фоксглъв ще е трескав. Аз ще се престоря на свещеника — той посочи с жест църквата. — Ще му бъда повече от полза, отколкото онзи.

 

 

Сър Хю стана рано на следващата сутрин. Махна преградата на прозореца и бе пронизан от мразовития въздух. Пак валеше, макар и не тъй силно както вчера. Сложи пак дъската, отиде до умивалника, счупи леда и наплиска лицето си с вода. Бързо се облече, запали огън, като духаше в жаравата и използваше духалото, за да разгори слабите пламъци в мангалите. Поседя клекнал за малко, като се радваше на топлината. В спалнята бе ужасно студено и той се загърна по-плътно в наметалото си заради ледените течения, проникващи изпод вратата и през капаците. Беше доволен, че умът му е бистър, радваше се, че не бе ял и пил твърде много предната нощ и се усмихна, като си спомни как той и Ранулф трябваше да помогнат на Чансън да си легне. Конярят беше стоял заедно с другите оръженосци пред подиума и беше изпил всичко, което му подаваха.

Корбет беше останал в леглото, докато събере достатъчно кураж да стане в студа. Чу камбанния звън от параклиса и реши да отиде на службата, преди да направи, каквото беше планирал. Приключи с обличането, напъха крака в подплатените с кожа ботуши, уви добре войнишкото наметало около себе си и си сложи чифт дебели ръкавици, които лейди Мейв му бе купила от един странстващ търговец, кръстосващ Лейтън и Колчестър. Остави стаята отключена и слезе по стълбите, като направи път на слугите, понесли ведра с вряла вода и наръчи цепеници и въглища за стаята му. Увери ги, че не са закъснели и каза, че ще се върне след службата.

Малкият параклис на замъка изглеждаше по-мрачен от вчера. Отец Андрю вече бе надянал пурпурните и златни одежди за коледните празници. Корбет коленичи при другите ранобудници, най-вече войници и прислужници, сгушени в малкото светилище. Отец Андрю започна службата с всички четения и песнопения, разказващи за рождението на Христос и Божието обещание за спасение. Корбет се причести и щом службата свърши, запали свещ на олтара на Богородица и зачака, потропвайки с крака, свещеникът да излезе от ризницата.

— Отче, съжалявам, че ви безпокоя, но момичето, което докараха вчера…

— Ще я опея днес по обед — отвърна отец Андрю.

— Тялото положено ли е вече в ковчега?

Старият свещеник поспря. Като подсмърчаше и кашляше, той се загледа с влажни очи в Корбет:

— Не, все още е в стаята за мъртъвци. Докторът я подготвя.

— Може ли да я видя, отче? Бих искал подробно да огледам трупа още веднъж.

Старият свещеник сви рамене, изведе го от църквата и го доведе до малка, ниска постройка близо до крепостната стена. Вътре имаше два трупа. Отец Андрю обясни, че единият е на просяк, намерен на края на пътя, умрял внезапно в деня преди пристигането на Корбет. Просякът вече бе увит в дебело платно, само лицето се виждаше — смъртнобледо, с остър нос и празни очи. До него, също на подпори, беше поставен сандък за стрели, дълъг и тесен, та тялото на Ребека сигурно е било силом натъпкано вътре. Корбет дръпна платното. Сега тя беше облечена в бяла дреха, а черната й коса падаше от двете страни на лицето й. Свещеникът мърмореше поради зловонието, а Корбет внимателно огледа тялото. Опита се да прикрие дълбоката тъга от загубения млад живот, както и яростта си пред бездушното насилие. Стрелата бе извадена, а раната — запълнена с благоухания и покрита с билкова лапа.

— Сигурно приживе е била хубавка — прошепна Корбет, повдигайки дрехата, за да прегледа закръглените бедра и плоския корем на момичето. Когато натисна с ръка студената, вкоравена плът, долови тънка миризма на билки.

— Сър Хю, какво всъщност търсиш? Това е непристойно.

— А нима смъртта и убийството са приемливи? Аз дадох обещание. Ще окача убиеца на тази девойка на бесилката.

Корбет забеляза тъмноморави петна на ръката — приличаха на охлузвания. Забеляза също как кожата бе издрана, а когато обърна тялото, забеляза подобни следи по раменете и тила. Чу гласове отвън, затова върна тялото в първоначалното му положение, дръпна дрехата и го покри с грубото платно.

— Това, което търся, отче, е разрешение на тази загадка. Защо тази млада жена е била намерена на самотна пътека със стрела от арбалет в гърдите — той потупа с пръсти по ковчега. — Ти беше тук, когато вчера докараха момичето. Как бе облечена то?

— С тъмнозелена рокля и високи обувки. Аз придружих лекаря дотук. Под роклята носеше тънка кърпена фуста, беше облечена както всяко друго момиче в замъка.

— И аз така си помислих — като се запъти към вратата, Корбет се унесе в мисли.

Излезе в двора. Въпреки че все още валеше, хората сновяха напред-назад. Палеха огньове, вадеха вода от кладенците, отваряха конюшните, деца и кучета се гонеха наоколо. Ковачът разпалваше огнището и викаше на чираците си да донесат още въглища. Един кон, по-плашлив от останалите, доволен, че не е вече вързан, изцвили и размята копита из въздуха. Пекарните и пещите бяха запалени, беше пълно с храна: дебели порязаници осолено месо и кошници с недотам пресен хляб се носеха на масите — сковани дъски върху подпори — където гарнизонът щеше да се събере за закуска.

Корбет се разходи наоколо, като наблюдаваше как хората си гледат работата и от време на време отвръщаше на някой поздрав. Млада жена подтичваше по калдъръма с тежка кошница в ръце. Корбет я спря, взе й кошницата, погледна вътре и видя, че е пълна с мръсна посуда от кухнята, която трябваше да се изтърка в гореща подсолена вода. Момичето беше миловидно, червеникава коса обрамчваше бялото й лице.

— О, благодаря ти, сър — акцентът й беше силен, гласът — мелодичен, а думите преливаха една в друга.

— Как се казваш?

— Ами Мариса, мастър.

— Кажи ми, Мариса… — Корбет понесе кошницата през двора, а другите жени отстъпиха назад и гледаха зяпнали как този властен кралски служител помага на една от техните. Той остави кошницата на земята възможно най-далеч от огъня, за да не се опърли. — Кажи ми, Мариса — Корбет извади монета и като хвана отрудената ръка на момичето, я накара да я вземе, — имаш ли наметало?

— О, не, мастър — тя явно зърна разочарованието в очите на Корбет. — Но винаги мога да взема назаем.

— Ами ако решиш да напуснеш замъка?

— Тогава нямаше да питам за наметало — ухили се тя, — защото хората ще разберат, че ще излизам.

Корбет се обърна разочаровано. Беше му станало ясно защо Ребека не бе носила наметало.

— Сър Хю!

Той се огледа. Болингбрук, разтъркваше натежалата си глава и едва се мъкнеше през снега.

— Пих твърде много — призна си той. — Трябваше веднага да си легна. Сега студът ме отрезвява — той примигна към Корбет, който видя резките от опита за бръснене по бузата на писаря. — Какво правиш тук?

— Пъхам си носа в чуждите работи — усмихна се Корбет. — Би трябвало да кажа, че се опитвам да открия нещо, свързано с убийството вчера сутринта — той обгърна с жест вътрешния двор, кипящ от живот като всеки пазар. — Обаче не откривам нищо, пък и дьо Краон настоя да започнем рано сутринта.

Корбет поведе Болингбрук през залата, за да закусят. Ранулф вече беше там, бодър и в отлична форма, и се опитваше да убеди Чансън, който направо будеше съжаление, да хапне малко хляб и да пийне глътка от разредения с вода ейл. Дьо Краон и свитата му влязоха и размениха с тях любезности, преди да се отправят към дневната, до която се стигаше по коридора под галерията на менестрелите. Беше топла, уютна стая, същинско убежище от пронизващия студ, стените й бяха плътно покрити с вълнен плат в тъмни, убити цветове. Полираният дървен под бе покрит с ориенталски килими, а огънят в голямото огнище вече припукваше весело и издигаше нависоко пламъците си. В центъра на стаята се открояваше дълга орехова маса с по един тапициран стол с висока облегалка от всеки край и подобни столове по протежение на двете й страни. На масата бяха поставени пособия за писане, съдържащи мастилници, подострени пера, пемза и малко бурканче фин пясък. От двете страни стояха кръгли кожени кутии с отворени капаци, разкриващи бели ролки велен и пергамент. Железен кръг с поставени по него свещи бе спуснат от черните греди по тавана. Във всяка поставка имаше скъпа свещ от пчелен восък, за да се осигури добро осветление за седящите на масата. Имаше също и месингови канделабри, също запалени, за да се постигне нужния ефект.

Вече се бяха споразумели кой къде да седи: Корбет и дьо Краон в двата края, писарите и съветниците по протежение на двете страни. Отец Андрю дойде да изпее Veni Creator^[6]. Корбет заяви, че е доволен, и като остави Чансън да седне при другите оръженосци до огнището, заведе Ранулф и Болингбрук до стаята си. Бръкна в един от ботушите си, извади връзка с три ключа и се запъти към железния сандък до леглото.

— Тук са се пазели скъпоценностите на замъка — обясни той, докато изваждаше два от ключовете от връзката. — Майсторска работа, направена специално в Тауър в Лондон. Няма да срещнете друга такава. И трите ключалки са различни, а ние тримата ще държим по един ключ.

Той им подаде двата ключа и отвориха ключалките, Корбет избута капака назад и подпомогнат от Ранулф, извади червеното подплатено ковчеже на Съвета. То също имаше две различни ключалки, за които Ранулф винаги носеше втория ключ. Корбет счупи червения и зеления печат и отключи ключалките. Вътре имаше още един капак, който само Корбет можеше да отключи, за да извади кожените торбички, съдържащи подвързаните с кожа преписи на Secretus Secretorum и другите ръкописи на Роджър Бейкън. Всяка торбичка бе запечатана от самия крал с пръстена с кралския печат върху кървавочервен восък.

— Кралят настоя лично да ги запечата — Корбет се усмихна на двамата си другари. — Приема ги за едно от съкровищата на Тауър — извади Secretus Secretorum в тъмночервената испанска кожена подвързия, на чиято закопчалка искреше аметист. — Това не е копието, което ти открадна в Париж, а личното копие на краля — намигна той на Болингбрук.

Остави торбичките и съдържанието им на пода.

— Донесъл съм също и собствените си шифри, както и най-различни други от Тайния съвет, разбира се, и тези, които самият аз използвам — той стана на крака и изтръска прахта от коленете си. — Не че имаше някаква полза от тях — въздъхна той. — Тайнописът на брат Роджър устоя на всичко, което знам.

Сър Хю подаде ръкописите на Ранулф, като му нареди да ги прибере в торбичките и да заключи ковчежетата. Тъкмо щяха да тръгват, когато чуха думкане по вратата и един от прислужниците на сър Едмънд влетя в стаята.

— Сър Хю, най-добре е да дойдете, един от французите — момчето се бореше да си поеме дъх, — един от французите е умрял от пристъп.

Корбет извика на Ранулф да пази ръкописите с цената на живота си и придружен от Болингбрук, се втурна през двора към Лантърн Тауър. Прислужникът обясни, че трима от пратениците били настанени там, дьо Краон над Залата с ангелите и Кротоа в близката Джерусалем Тауър, наричана така, защото някога имала малък параклис. Вратата към Лантърн Тауър бе задръстена от въоръжени мъже. Те се отдръпнаха, когато Корбет се втурна по каменното спираловидно стълбище и сетне по стълби, водещи към една от спалните. Вратата с откъснати кожени панти беше опряна на счупената рамка. Докторът на замъка, заедно с отец Андрю, се беше навел до изпънатия на леглото труп. Дьо Краон и тримата му спътници стояха до пълното с пепел огнище и се оглеждаха с безпокойство.

Корбет се загледа в трупа. Дестапл определено бе умрял от сърдечен пристъп. Тясното му лице бе цялото изпъстрено с петна, изцъклените очи бяха изскочили, а устата му бе отворена, като че ли да извика. Той докосна ръката на французина: плътта бе студена и вкочанена.

— Мъртъв е от часове — печално се произнесе докторът, изтривайки ръцете си с кърпа. — Огънят е изгаснал, в стаята е студено — трябва да е умрял скоро след като си е легнал.

Корбет бързо погледна нощната масичка и малкото ковчеже с отворен капак, пълно с миниатюрни зелени кожени торбички. Той вдигна една, развърза връвта и помириса, но усети само миризма на стрита мента. Същото важеше и за празния бокал наблизо. Той напръска утайката от водата по ръката си, после затвори очи и се замисли за други стаи, където мъже и жени бяха загивали от насилствена смърт, самоубийци, заключили и подпрели вратите, жертви, които са мислели, че са в безопасност, без да съзнават, че са безмилостно преследвани като зверове в гората. Над колко трупа беше стоял? Колко пъти бе задавал познатите въпроси?

— Сигурен ли си, че е било сърдечен пристъп? — попита Корбет.

— Ако търсиш отрова — отвърна докторът, — няма да я откриеш тук. Това си е истински пристъп, сър Хю, спиране на сърцето, задух, кратки конвулсии. Смъртта трябва да е настъпила мигновено — той кимна с глава към френската група. — Казват, че имал слабо сърце.

— О, сър Хю! — приближи се дьо Краон. — Трябва да призная, че подозренията ми се събудиха — той се удари в гърдите като неискрено разкаял се грешник. — Признавам, че имах лоши мисли, но Дестапл беше стар, сърцето му бе слабо, а и пътуването по море беше изморително — дьо Краон посочи нощната масичка. — Този отличен доктор вече прегледа всички торбички и бокала. Те съдържат само следи от мента. Етиен обичаше да си прави чай преди лягане.

Корбет не погледна към Болингбрук, макар че си спомни предупрежденията на писаря относно причината французите да дойдат в Англия. Той се загледа в трупа:

— Сър Едмънд?

Управителят, който седеше близо до прозореца, скръстил ръце и потънал в мисли, излезе от сенките.

— Някой приближавал ли се е до нощната масичка — попита Корбет. — Имам предвид когато разбихте вратата?

— Сър Хю, сър Хю — дьо Краон мъркаше като котка. — Знам как работи умът ти.

— Така ли? — сряза го Корбет.

— Подозираш подло деяние, но аз те уверявам, че…

— Монсеньор е прав — намеси се сър Едмънд. — Бяхме се събрали в дневната. Забелязах — той посочи към трупа, — че монсеньор Дестапл отсъства. Изпратих прислужник да провери какво става. Той се върна и каза, че не могъл да го събуди. Не се обадих на никого, а дойдох сам. Накрая накарах да разбият вратата и ето какво открих. Оставих стража до леглото с изрични заповеди, докато проверявах виното и каните. Сър Хю — управителят вдигна рамене, — този човек е умрял от пристъп.

Корбет разгледа спалнята, която много приличаше на неговата. Сега, след като първоначалното стъписване премина, той забеляза колко е студено и как всичко си беше на мястото, чисто и подредено, повече приличаше на стаята на войник, отколкото на професор. Погледна дрехите, висящи на стената. Дестапл се беше преоблякъл в ленена нощница и трябва да е бил вече в леглото, когато е получил пристъпа. Купчина бял восък покриваше шипа на свещта.

— Нямал е време даже да духне свещта — промърмори Корбет.

— Господа, господа — дьо Краон, който пляскаше с ръце, повече за да се стопли, отколкото да привлече вниманието, се приближи до леглото. — Сър Едмънд, предлагам да направим кратка почивка и да започнем събранието си, да кажем… — той присви очи — в десет часа?

Управителят се съгласи. Корбет напусна кулата, като изпрати Болингбрук да прави компания на Ранулф.

— Мислиш ли, сър Хю — Болингбрук се върна през двора, съвсем потънал в собствените си мисли, — мислиш ли, че Дестапл е починал от естествена смърт?

— Не знам — каза грубо Корбет, като наблюдаваше как дъхът му отлита в ледения въздух.

Виждаше какво се случва в двора около него, чуваше шума на хората, проскърцването на каруците и цвиленето на конете, които звучаха приглушено в тази мрачна сутрин. Според всички доказателства Дестапл бе умрял в съня си и нищо повече не можеше да се направи. Дьо Краон се държеше откровено и честно, без дори намек за обвинение. И все пак? Той потупа Болингбрук по рамото:

— Кажи на Ранулф да остане в спалнята ми.

Корбет тръгна към конюшните и по средата на пътя спря до кладенеца, за да наблюдава входа към Лантърн Тауър, като за прикритие използваше хората, които се щураха насам-натам. Дьо Краон и останалите излязоха и всеки тръгна в различна посока. Корбет забърза обратно:

— Луи, Луи, може ли да поговорим?

Кротоа, сгушен в черната си мантия, се обърна и се усмихна:

— Добро утро, сър Хю — той стисна ръката на Корбет.

— Точно така, Луи — усмивката не слизаше от лицето на Корбет. — Дръж се така, като че ли си разменяме любезности — прошепна той. — А сега, за ръкописите — той повиши глас и забърбори за шифри и велен, докато дьо Краон и останалите вече не можеха да ги чуят.

— Е, Луи — той подхвана французина за лакътя и внимателно го насочи през двора към Залата с ангелите. — Един от другарите ти е мъртъв.

— Той не ми беше другар — заяви Кротоа. — Никак не харесвах Дестапл, той беше противен и тесногръд човек. Веднъж написа коментар върху първата глава от Евангелието от Йоан. Докато я четях, не можех да реша дали Дестапл се мисли за преродения Йоан, или направо за Христос. Явно мислеше, че има природна дарба за божественото, много по-дълбока от нас, обикновените смъртни.

Корбет високо се изсмя. Беше забравил за ожесточеното съперничество, което предизвикваше тази професори да се хващат за гърлата.

— Две други неща ще ти кажа — продължи Кротоа. — Дьо Краон и неговият господар, кралят, не харесваха Дестапл. Той познаваше достатъчно добре Светото писание, за да оспори авторитета на Филип. Помниш ли стиха: „Не бъдете като езичниците, чиито владетели обичат да налагат властта си“? Дестапл постоянно напомняше на Филип за това.

— А второто нещо? — попита Корбет.

— Е, сър Хю, със слабо сърце или не, не вярвам Дестапл да е умрял от пристъп. По един или друг начин е бил убит.

— Какво? — отстъпи назад Корбет. — Това твърдиш ти, приятелят на дьо Краон?

— Не съм му приятел — прекъсна го Кротоа. — Нито на него, нито на неговия господар, краля.

Те спряха, докато една каруца премине и се отдръпнаха назад, за да не бъдат опръскани с кал.

— Хайде да отидем в Залата с ангелите — продължи Кротоа. — Ще се държим така, сякаш продължаваме приятелски разговор. От колко години се познаваме, сър Хю? Двайсет, двайсет и две? — той смушка Корбет. — Мислиш ли, че защото съм французин, не съм ти приятел? Мислиш ли, че щом сме родени в различни кралства, можем да сме със сроден ум и душа?

Влязоха в Залата с ангелите, където прислужниците почистваха всички следи от снощния пир. Отидоха до камината, взеха си два стола и седнаха да се постоплят. Кротоа застана така, че да наблюдава главния вход и тихо нареди на Корбет да пази входа откъм дневната.

— Ако влезе някой — прошушна той, протягайки ръце, — да знаеш, че сравняваме достойнствата на Алберт Велики и Тома Аквински. А сега, към същинския въпрос. Хю, не знам защо съм тук. Да, аз съм специалист по тайнопис. Изучавал съм трудовете на Роджър Бейкън, но го считам за самохвалко и позьор. Да, той може да бъде истински учен, но може и да напакости. Писанията му се въртят около собствената му гордост и превъзходство. Разбирам колко привлекателно е да разбереш истинската стойност на Secretus Secretorum, но сега съм объркан.

Той се протегна напред, като размаха ръце, за да наблегне на онова, което предстоеше да каже:

— Защо сме тук, сър Хю? Каква е истинската причина? Да споделим познанията си? — той тръсна глава. — Нашите кралски господари се ненавиждат един друг. И второ, защо тук, в Корф?

— Защото Филип помоли за замък близо до брега и се съгласи ти да дойдеш при нас като жест на приятелство.

Кротоа изсумтя.

— И трето — продължи той, — защо избраха мен и останалите?

— Заради познанията ти?

Кротоа поклати глава:

— Между нас има само едно общо нещо, сър Хю. Ние сме членове на Сорбоната, добре позната с възраженията си към строгите изисквания и претенции на Филип Френски.

— И четвърто? — попита Корбет.

— Етиен Дестапл — Кротоа въздъхна дълбоко. — Забеляза ли снощи, сър Хю, че Дестапл яде съвсем малко на банкета?

— Не се е доверявал на домакина си?

— Не, Хю, не се доверяваше на своите. Дестапл, също като мен, беше много подозрителен относно причината да бъде тук. Нали разбираш, Хю, никой от нас не е приятел с дьо Краон и не се радва на благоволението на Филип Френски. Същото се отнасяше и за магистър Тибо.

Корбет се загледа в пламъците. Спомни си пиршеството снощи. В интерес на истината, Дестапл повече си приказваше с Болингбрук, отколкото с когото и да било друг, а после беше отишъл да се запознае с Ранулф.

— И защо тогава дойдохте, и то по средата на зимата?

— Нямахме избор — измърмори Кротоа. — Ние сме слуги на краля. Ако го разсърдим, забележително е колко бързо, както Луцифер е бил прогонен от небесата, можем да бъдем освободени от постовете си. Виж — Кротоа се приближи и се озърна из залата, за да се увери, че никой не ги наблюдава, — защо ти си тук, сър Хю Корбет? Не ти ли се искаше да си насаме с лейди Мейв или да играеш с децата си? Ти си верен служител на своя крал, но вярваш ли му? Одобряваш ли всичко, което прави?

Корбет си припомни Едуард на последното събрание на Съвета: отметнатата назад оловносива коса, почервенялото от гняв лице и разкривените в гримаса устни. Спомни си как той посрещна шотландските посланици в църквата, облечен в черна броня и яхнал великолепния си боен кон Баяр — как извади меча си и се провикна, че острието му е единственото правосъдие, което шотландците ще получат от него.

— Има разлика — замисли се той. — Моят господар, кралят, е човек с труден характер, но той ме харесва, доверява ми се и понякога мога да усмиря гнева му.

— Филип е различен. Властта му става все по-силна от година на година. Той не се вслушва в нашите увещания, а в братята си, Луи и Шарл, и малка пасмина адвокати. Единствената опозиция на нашия крал са университетите с техните философи и прависти, и то най-вече в Париж. Казано направо, Хю — лицето на французина беше пребеляло, капки пот избиха на слепоочията — наистина смятам, че ни доведоха тук, за да ни убият далеч от домовете ни. Ние сме неудобни и трябва да ни отстранят като обелката на някой плод, пък и ще послужим като предупреждение за останалите в Париж.

Кротоа замълча, когато влезе един прислужник, за да им поднесе ейл с подправки.

— Нищо чудно, че Филип се е съгласил да пътуваме до Англия. Виж бедния Етиен, докато подготвят трупа, да му сложат разните билки и мазила, ще бъде твърде късно някой лекар да прегледа обстойно тялото му.

— Ами Secretus Secretorum? — попита Корбет. — Не иска ли твоят господар да се преведе, да се разгадае тайната?

Кротоа отпи от ейла:

— С какво всъщност сме се захванали, Хю? Истинско познание или куп глупости, бреме, кошница с измислици, стоварена върху гърба ни, хитроумна измама, коварна тактика, организирана по много различни причини? О — той махна с ръка, — Филип обича тайните, независимо дали ще са на Роджър Бейкън или на тамплиерите. Знае за черния прах, който може да се превърне в огън. И наистина, монахът може да описва невероятни неща, но това може и едно дете.

Корбет стисна бокала си и подуши топлия му аромат, който пробуди у него спомен за градина, изпълнена с цветни ухания. Ако Филип е замислил нещо, зачуди се той — а това беше напълно вероятно, защо бе намесен Едуард Английски? Какво стоеше зад всичко това?

— Снощи — рязко каза той, — след празненството, Дестапл и неговите другари се върнаха по стаите си. Според доказателствата, Дестапл се е преоблякъл за лягане, изпил си е отварата от мента и е получил пристъп. Наистина е имал слабо сърце. Какво друго обяснение може да има? — той се усмихна на Кротоа. — Мислиш твърде мрачно, Луи. Ако Дестапл е имал подозрения, той нямаше да пусне дьо Краон в спалнята си и съвестно щеше да провери всичко, предложено му за ядене и пиене. — Корбет направи пауза. — Налага се да те попитам — би ли те пуснал Дестапл в стаята си?

— Не! — отговорът му бе категоричен. — О, света Дево, закриляй ни! Не се доверяваме на дьо Краон и със сигурност не се харесваме помежду си. Според останалите, никой от нас не е посещавал Дестапл след оттеглянето му. Аз със сигурност не съм, а другите двама бяха доста подпийнали. Напълно съм сигурен, че Дестапл никога не би позволил да остане насаме с дьо Краон във Франция, а за тук пък да не говорим. Същото беше на кораба и по време на пътуването ни от Дувър. Виждаш ли, сър Хю, никой не би могъл да знае дали един от нас, включително и аз — учени, професори от Сорбоната — може да работи за дьо Краон.

— Защо ми разказваш това? — запита Корбет.

— Учил съм логика, Хю, знам как да изграждам хипотеза, основана на доказателства и как логично да я развия, но с течението на годините — Кротоа се изправи — започнах да осъзнавам и други мисли и чувства — той потупа Корбет по рамото и се наведе. — Да ми прости Бог, сър Хю, но мисля, че ме доведоха тук, за да умра и ако това стане, независимо какво си мислиш за мен, искам правосъдие. Ще бъда внимателен, но все пак — той рязко се изсмя — и Дестапл беше внимателен.

Кротоа се отдалечи. Корбет доизпи ейла и си припомни онази заключена стая, и видя в мислите си как Дестапл се гърчи на леглото. Кротоа сигурно грешеше? Никой не бе упражнил насилие. Ако мъртвият французин не се е доверявал на своите, то със сигурност не би се доверил и на англичанин. Той остави бокала си на близкостоящата маса и се огледа из залата. Втренчи се в мястото, на което така добре се бяха веселили снощи, опита се да си спомни какво е видял и се зачуди дали Луи Кротоа е прав. Докато всички са яли и пили, дали не се е подготвяло убийство?

Когато Корбет напусна залата, снегът валеше толкова силно, че хората от замъка се бяха изпокрили в конюшните и собствените си колиби край крепостната стена. Той влезе в Лантърн Тауър и бързо се изкачи по стълбите. Стаята на Дестапл бе вече празна, с изключение на стража, който дремеше на стол до вратата. Корбет му каза да не става и бързо обиколи стаята на покойния. Одеждите на Дестапл все още висяха на стената, но както и бе очаквал, скриновете и ковчежетата бяха преместени на сигурно място, най-вероятно от дьо Краон.

— Аз бях тук, да знаеш — войникът отвън играеше с шлема си, докато посочваше към леглото и размахваше из въздуха мръсните си дебели пръсти.

— Моля? — отвърна Корбет.

— Бях тук, когато разбиха вратата, затова сър Едмънд ме остави да пазя.

— Видя ли нещо подозрително? — запита Корбет.

— Нищо освен стареца, проснат на леглото — стражът посочи малкото легло с прибран балдахин.

— Така ли си беше? — поинтересува се Корбет.

— Сър Едмънд бе изключително внимателен. Тялото беше извъртяно — каза войникът — все едно старецът се е опитал да стане. Завесата беше дръпната назад, имаше бокал на масата и онуй малко ковчеже, но нищо повече.

— Вратата със сигурност ли беше заключена? — попита Корбет.

— О, да — отвърна мъжът. — Някои от хората в замъка — продължи той — смятат, че това място е прокълнато.

Корбет хвърли монета на стража и като заслиза по стълбите, се зачуди дали пазачът казва истината.