Пол Дохърти
Смъртта на магьосника (4)

Втора глава

Други крият тайните си… чрез метода си на писане.

 

Роджър Бейкън, Opus Mains

Хорхаунд и другарят му Милкуърт^[1] се криеха сред калините и шубраците, тихи като пъстрите сърни. Клечаха като издялани от камък и наблюдаваха пътя, който се виеше през гората и водеше към тревистите хълмове до замъка Корф. Бяха изминали шест седмици, откакто Хорхаунд беше намерил убитото момиче близо до замъка. Оттогава бяха намерили още едно, Гунхилда — бяха открили тялото й сред купищата боклук край едно изоставено място в самия замък. Отец Матю проповядваше разпалено против страховитите убийства както от амвона, така и на площада. Но каква ли полза имаше? Убийството беше част от живота. Бяха предложили награда за главата на Хорхаунд, защото те двамата с Милкуърт ловуваха, за да оцелеят, стреляха по елените на сър Едмънд и задигаха, каквото могат. Ловуваха през целия ноември, залагаха капани за елени и зайци, сушаха и осоляваха месото в бъчви със саламура, скрити навътре в гората. Древния, един от членовете на групата, ги бе посъветвал да се запасят с провизии за зимата. Бе предрекъл как снеговете ще паднат и как за пореден път животът на Хорхаунд и неговата банда щеше да виси на косъм.

Дойде времето на коледните пости и църквата се подготвяше за рождеството на младенеца Христос. Отец Матю вече беше украсил нефа на „Сейнт Питър“ с вечнозелени растения, а енориашите му събираха дърва в гробището и околните земи, за да построят ясла. Но пресните новини и усърдните клюки изместиха от центъра на вниманието всичко това. Всички бяха обзети от трескаво вълнение. Задаваха се странници! Замъкът Корф щеше да се превърне в място на срещата между представители на Англия и Франция. Хорхаунд не знаеше кой е кралят на Франция. Древния му беше разказал, че кралство Франция се намира отвъд Тесните морета и че някога е било управлявано от английските крале. Хорхаунд беше чул слуховете. Доста се беше впечатлил онзи път, когато, клекнал между дърветата зад Горския хан, обмени клюки с момчетата-помощници в кръчмата, които лесно се оставяха да бъдат подкупени и срещу местни новини и сведения получаваха кошница вкусно и прясно заешко месо. Той наистина зависеше от тези новини, особено сега, когато шерифът на Дорсет пристигна заедно с хората си, готови да преследват Хорхаунд и неговата сбирщина. Той разпита подробно момчетата. В началото само го дразнеха, както си седеше между Милкуърт и Ангелика, неговата жена. Помощниците твърдяха, че идва Кралският съд и влачи подире си каруцата за екзекуции, а от нея висят дървени стеги, бесилки и камшици, с които ще накажат Хорхаунд и бандата му. Едно момче, по-дръзко от останалите, дори намекна, че Хорхаунд е виновен за убийствата на местните девойки. Разбойникът захленчи, че е невинен и най-накрая другите се разсмяха и го успокоиха. Едноухия, наричан така, защото куче беше отхапало едното му ухо, твърдеше, че е заради „Бекона“, което предизвика още повече смях, докато най-накрая си спомни подробностите, които бе чул от един затъпял от пиянство войник: на срещата щял да се обсъжда един францисканец, наречен Роджър Бейкън, местен човек, роден в Илчестър, току отвъд границата със Съмърсет. Хорхаунд слушаше с ококорени очи. Дори и той беше чувал истории за монаха магьосник, който отпътувал далеч на изток, за да учи в някакъв голям град.

— Защо ще искат да говорят за него? — попита той.

Момчетата само поклатиха глави и се върнаха на темата за ужасяващите убийства.

Подозрението за смъртните случаи падаше пряко върху някой от замъка, а не върху някой от гората или местните села. Все пак, както изтъкна Едноухия (а той бе считан за по-мъдър от останалите, защото можеше да брои до десет и можеше да изписва името си), телата на бедните девойки бяха намирани или на територията на самия замък, или близо до портите му. Хорхаунд не го беше грижа за убийствата, стига той и пасмината му да бяха извън подозрение. И все пак присъствието на кралските служители го караше да надушва опасност, а „ужасът в гората“ все още тегнеше като сянка над главите на бандата. На Хорхаунд му се искаше да се махне от всичко това, както и да поговори за нещата, които можеха да се зърнат в гората.

Снощи слухът плъзна като мъгла из скритите горски пътеки. Кралските войници бяха потеглили, затова Хорхаунд и Милкуърт бяха в готовност. Трябваше да се уверят за какво идват войниците, а и каква по-добра възможност щяха да имат за това от една мъглива утрин в началото на декември, когато видимостта беше лоша, гората — влажна, а стомасите им пълни със змийски бульон и късове топло заешко месце?

Хорхаунд се напрегна. Странниците приближаваха, тропотът на конете им ехтеше като барабанен ритъм. Той надзърна към пътеката. Ездачите се появиха от изтъняващата мъгла — бяха четирима, трима от тях яздеха един до друг, а четвъртият — зад тях, като се опитваше да усмири злонравния на вид товарен кон. Ездачът в средата говореше и сочеше към замъка пред тях. На мястото, където дърветата изтъняваха, точно срещу скривалището на Хорхаунд и Милкуърт, конниците дръпнаха юздите, за да разгледат открилата се гледка към замъка Корф. Те не говореха нормански френски, а английски, за да може четвъртият мъж — блед, рус, леко кривоглед коняр, да разбира за какво си говорят. Водачът, който Хорхаунд незабавно кръсти „кралският довереник“, описваше историята на замъка. Със силния си изразителен глас той разказваше на спътниците си как в стари времена един крал бил намушкан пред портите, а принцовете били оставени да умрат от гладна смърт в тъмниците на замъка.

Хорхаунд слушаше внимателно. Говорещият беше първият кралски служител, когото виждаше от години и се чудеше каква ли бе титлата му. Обърна се и чу името „сър Хю“. Мъжът беше висок и строен, с матова кожа и големи бадемовидни очи, орловият му нос се спускаше към пълните устни и гладко избръсната брадичка. „Сокол скитник“, помисли си Хорхаунд и стомахът му се сви. Хорхаунд оцеляваше благодарение на силно развитите си инстинкти, а сега усещаше, дори само по спокойния маниер и авторитета, с който този човек говореше, че той е опасен. Беше облечен скромно, с кървавочервена дреха над бледозелени панталони, натъпкани във високи ботуши. Шпорите му искряха и прозвънваха. На пръста му блестеше пръстен, а под наметалото носеше около врата си отличителната огърлица на някакъв орден. Когато кралският служител се обърна, избутвайки назад качулката на наметалото, Хорхаунд видя, че черната му коса със сиви нишки е опъната назад и вързана на тила.

Хорхаунд насочи вниманието си върху другите. Най-близкостоящият яздеше кон с голям подпръг, блестящо седло и сбруя. Той пък бе облечен в гарвановочерна кожа, широк оръжеен колан минаваше диагонално през гърдите му, а кръстатата дръжка на меча му бе положена на предната висока част на седлото за бърз и лесен достъп. Черното кожено одеяние подчертаваше тясното бледо лице и пламтящата червена коса. Като „истински боец“ щеше по-късно да го опише Хорхаунд, писар, но и убиец — личеше дори само по начина, по който стоеше. Ръцете му никога не се отдалечаваха от оръжието. Конникът от другата страна имаше пясъчноруса коса и приличаше на писар в скромното си наметало, а косата му беше обръсната до ушите.

Хорхаунд се обърна към Милкуърт и му намигна. Другарят му се ухили; явно водачът беше доволен. Кралските служители не бяха довели войници, така че явно нямаше да ги преследват.

— Ще тръгваме ли? — прошепна Милкуърт.

Но Хорхаунд, замръзнал от ужас, отново гледаше към пътеката. Кралските служители бяха престанали да говорят и гледаха точно към скривалището им. Разбойниците се вцепениха. След като проследи погледа на господаря си, червенокосият боец скочи с лекота от седлото и извади меча си. Тръгна по пътеката, извади с лявата си ръка закрепената на гърба му кама и се приближи по-близо до калините и гъстия буренак, проснат като мрежа между дърветата. Хорхаунд сръга Милкуърт.

— Давай — промълви той.

Двамата мъже се обърнаха и почти пълзешком потънаха в тъмнината под обвитите в мъгла дървета.

— Остави, Ранулф — сър Хю Корбет, Пазител на тайния печат, подръпна юздите на коня си. Ранулф прибра меча и се върна на седлото.

— Сигурен ли сте, господарю?

— Абсолютно. Помислих, че там има някой. — Корбет направи гримаса. — Може би са деца от селото, сигурно сме събудили любопитството им.

Ранулф-ат-Нюгейт, Главен писар в канцеларията на Зеления печат, се зачуди от колко време сър Хю знаеше за промъкналите се подслушвачи. Той беше убеден, че не са деца. Беше успял да зърне широки рамене и сплъстена коса, а единият определено носеше арбалет. Но истинска опасност наистина нямаше.

Господарят „Кисела физиономия“, както Ранулф наричаше сър Хю, когато го обсъждаха с коняря Чансън, явно смяташе, че конете трябва да се отморят, преди да започнат да изкачват стръмния насип към замъка, затова и беше направил кратката почивка. Ранулф се загледа в Чансън, който сега му се хилеше дяволито.

— Може и да не са били деца, Ранулф — прошепна конярят, — ами големи зайци. По тоя край се въдят направо огромни.

Чансън бе доволен, че има повод да се заяде с Ранулф, чийто единствен страх, както той сам открито си признаваше, бе природата извън града, с криещите опасност гори, самотните открити ливади и земни участъци без никаква следа от човешко присъствие, където единствените звуци са крясъкът на птиците и зловещите шумове между дърветата от двете страни на пътеката. Ранулф бе градско чедо, отрасъл из тесните лондонски улици и канавки и често копнееше за това, което наричаше „милата родна смрад и топлина на града“. Ранулф постави ботуша си в стремето и се качи на коня.

— Дори ако зайците им бяха големи като къщи — отвърна той бързо, — ти пак нямаше да улучиш нищо.

Уилям Болингбрук, Писар на тайния печат, наскоро завърнал се от Париж, чу забележката и се присъедини към подигравките. Липсата на стрелкови умения у Чансън бе известна сред писарите при Тайния съвет. Каквото и оръжие да му дадяха, конярят с ярко изразено кривогледство щеше да представлява по-голяма опасност за себе си, отколкото за който и да е въоръжен противник.

— Трябва да продължим. Сър Едмънд ни очаква — Корбет се пресегна и сграбчи китката на Болингбрук. — Уилям, радвам се, че си с нас — той му намигна. — Въпреки че съм убеден, че дьо Краон няма да е никак доволен. Добре ли си, Уилям? — той дръпна назад качулката му.

— Любопитен съм, сър Хю.

— Разбира се, но помни, няма нищо скрито — Корбет смушка коня си. — Или поне така пише в Евангелието.

Те напуснаха сянката на дърветата, пришпорвайки конете си през тревистите варовикови земи към замъка, построен на няколко последователни възвишения, които му осигуряваха непревземаема позиция. Преди години Корбет бе посетил Корф. Родителите му имаха земя в Девън и бяха взели любимия си син със себе си, за да види майсторлъка на кралските строители и каменоделци. Той беше работил в Лондон и Париж и дори гледките на тези градове, да не говорим за всичко, видяно през годините, не успяха да заличат преклонението му пред тази страховита крепост, с величествените назъбени стени, извисяващи се кули, оръдейни бойници и тесни кулички. От централната кула на крепостта на върха на хълма се развяваше английският кралски флаг — златни леопарди на ален фон, а до него се вееше личният флаг на сър Едмънд Лаундж, кралски управител на крепостта — лежащи сребърни лъвове с вдигнати глави на тъмносин фон.

Най-накрая стигнаха замъка, прекосиха шумно подвижния мост и минаха под острите зъби на вертикалната решетка на портата в крепостната стена. Прекосиха двора на замъка, пълен като градски площад със сергии, ковачници, конюшни, готварници и пещи, където всички се подготвяха за поредния работен ден. Някъде зазвъня камбана, някой наду ловен рог, който почти не се чу заради воя на глутница хрътки, нетърпеливи да получат първото си ядене за деня. На масите току до портата, където кръвта се лееше като вода, човек от развъдника нареждаше одраните трупове на дивеча, за да може касапинът да им извади вътрешностите, след като приключеше с рязането на едно прасе, чиято глава лежеше окаяно в каче със саламура и плашеше любопитните хрътки със своя безжизнен стъклен поглед. Навсякъде имаше запалени огньове и мангали. Деца кряскаха и танцуваха около тях, и избутваха настрана псетата, които пускаха лиги покрай осоления бекон, оставен да цвърчи на импровизираните шишове. Перачки с кошове мръсно пране си пробиваха път към казаните. Лесничеи окачваха още дивеч по куките, докато други разгонваха кучетата, за да сложат отдолу съдове за събиране на кръвта. По-нататък извеждаха от конюшнята един окуцял кон на преглед при конския доктор. Войници и стрелци се шляеха насам-натам и се събираха край огньовете, за да закусят с долнокачествен ръжен хляб, наденици с подправки и кана ейл. Никой не обезпокои Корбет и свитата му, не им попречи да преминат през двора, през втория подвижен мост, построен над сух окоп, и да влязат във вътрешния двор — доста по-спокойно място, над което се извисяваше централната кула. Пазачите се промъкваха в сенките под подвижните решетки, имаше и още на външната стена отсреща, а стрелците по бойниците се обърнаха, за да наблюдават пристигането на новодошлите. Корбет дръпна юздите и слезе от коня, хвърляйки поглед към централната сграда, сама по себе си истински замък. Построена от яки камъни, облицована отпред с дялан камък с основа от червени тухли, тя се славеше с покрива си от черни плочи и два ниски тумбести комина. Това беше личното жилище на управителя на крепостта, което включваше гостна, кухня, дневна и склад за провизии, както и частните му покои на горния етаж. Сър Едмънд Лаундж, придружен от жена си и дъщеря си, вече бързаше надолу по стълбите, за да ги приветства. Коняри припнаха да отведат конете им. Сър Едмънд се втурна напред, а пилетата и патиците се разкрякаха недоволно.

— Сър Хю!

— Сър Едмънд!

Двамата стиснаха ръце и си размениха целувка. Корбет понечи да покаже кралското си пълномощно, но Лаундж го бутна с ръка и настоя да бъде представен на останалите от групата. Корбет ги запозна. Размениха се любезности. Зададоха се обичайните въпроси за съпругата на Корбет, лейди Мейв, и двете им деца, Едуард и Елинор, кръстени на краля и блаженопочившата кралица. Корбет се радваше на представянията — интересно му бе да види реакцията на Ранулф.

Сър Едмънд беше нисък и набит, сива коса обрамчваше четвъртитото му лице, потъмняло от слънцето. Имаше сериозен поглед, а брадата и мустаците му бяха грижливо подрязани. Сър Едмънд носеше дреха в зелено и златно, с черен кожен колан около кръста. Корбет познаваше управителя като роден войник, изкусен фехтовач и един от старите другари на краля, на когото бе възложена грижата за тази важна крепост. Лейди Катрин Лаундж беше симпатична и приятно закръглена, червенобузото й лице и прошарената коса бяха почти скрити от обемиста старомодна пребрадка. Облечена в тъмносиня рокля със сребърен колан, тя застана на пръсти, за да поздрави Корбет, а после им представи своята наистина красива дъщеря. Корбет знаеше, че тя ще предизвика изумлението на Ранулф. Констанс бе висока и стройна, разкошната й кестенява коса бе сплетена под украсена със скъпоценности мрежичка. Носеше поръбена с кожи наметка, а светлокафявата й рокля разкриваше лебедова шия. Но лицето й бе това, което очарова Корбет — овално, с кожа с цвят на слонова кост, а бездруго изящните й черти бяха още по-прекрасни, заради морско сините спокойни очи. Корбет намигна на Ранулф, който едва сега осъзна защо господарят му каза, че ще бъде изненадан и да внимава да спазва изцяло дворцовия етикет, когато пристигнат в Корф.

След като спазиха протокола, сър Едуард настоя да разведе Корбет и спътниците му на обиколка из централната сграда и вътрешния двор и да ги представи на офицерите от гарнизона. Ранулф с неохота се сбогува с лейди Констанс, но нямаше друг избор, освен да ги последва. Корбет осъзна колко могъща бе всъщност крепостта, пълна с въоръжени рицари, стрелци и войници, както и уелски стрелци с големи лъкове, обучени да изстрелват залпове с дългите си стрели, окичени с гъши пера. Остана без дъх, докато изкачваха централната кула и куличките по външните стени на замъка. Щяха да бъдат настанени в Солт Тауър, на изток от централната кула, в която имаше няколко мърляви стаи, обзаведени само с най-необходимото. Лаундж се извини, като обясни, че е направил, каквото може. Стаята на Корбет беше на втория етаж на кулата, тримата му спътници щяха да си поделят помещение на горния етаж. Корбет помоли сър Едуард да не се извинява и заяви, че е доволен. Стаята му беше кръгла, стените — варосани, а дървеният под покрит с килими. Леглото с четири колони беше поставено в центъра, топло и отделено с боядисани вълнени завеси. Имаше маса, столове, ниски столчета и скрин за принадлежностите му, както и достатъчно свещи и светилници, тъй като прозорецът беше просто квадратен отвор, закрит с дървена дъска. Осъзна, че Лаундж се е опитал да направи помещението възможно най-удобно — до отсрещната стена на стаята имаше поне огнище, както и мангали на малки колелца от двете страни.

— Запазил съм най-хубавата спалня над голямата зала за сеньор дьо Краон — сър Едмънд подбели очи. — Макар че лично аз предпочитам да го хвърля в рова.

Корбет се засмя и се отдръпна, за да може Чансън с помощта на слугите да внесе багажа, заедно със скъпоценното ковчеже на Съвета. Корбет настоя незабавно да го приберат в железния сандък до долната част на леглото.

— Това е най-якият сандък в замъка — обясни Лаундж. — Ковчежето ти пристигна вчера, ескортирано от кавалерийска рота, и остана за през нощта в моята тайна, укрепена стая. Този скрин е също толкова надежден.

— Тъкмо каквото ми трябваше — Корбет потупа приятелски рамото на управителя и се качи по спираловидните стълби да разгледа стаята на другарите си.

След това Корбет, Ранулф и Болингбрук се срещнаха с управителя в заседателната зала — дълго помещение с нисък таван на приземния етаж на централната кула. Бойниците и тесните прозорци не осветяваха достатъчно стаята и въздухът вътре беше задимен от свещите и факлите. Сър Едмънд нареди да затворят вратите и покани Корбет да седне на единия край на тежката дъбова маса. Донесоха им малко ейл, хляб и сирене, после сър Едмънд седна от дясната страна на Корбет с лице към Ранулф и Болингбрук. Поразпита за краля и Корбет тактично му отговори. Не смяташе, че е подходящо да осведомява сър Едмънд за гневните изблици на краля, пораждани от принудата да спазва мирния договор с Филип Френски.

— Какви проблеми срещате тук, сър Едмънд? Крепостта е добре ръководена, имате много войници.

— Изтеглени са от отдалечени гарнизони — отвърна управителят.

— Каква е причината?

— Цял рояк фламандски пирати, видели са ги край носа. Натъпкани били като сардели по бойните кораби. Според слуховете плячкосват крайбрежни села в Корнуол, Девън и Дорсет.

Корбет допи ейла и се опита да потисне гаденето в стомаха си. Пиратите, укриващи се в пристанищата на Ниските земи, бяха постоянна заплаха, но защо тези се бяха появили точно сега? Дали това нямаше връзка със срещата му с дьо Краон в замъка Корф? Корбет разполагаше с множество шпиони в Ено^[2], Фландрия и Брабант, пристанищни служители и моряци, които го осведомяваха за пиратите. Наемаха ги търговци, мъже с власт от градове като Дордрехт, които ги снабдяваха с пълномощни от владетелите си и по този начин възпрепятстваха търговията на другите държави в Тесните морета. Можеха също да бъдат наемани от чужди короновани особи, както Едуард Английски често бе правил по време на войните с Франция, Шотландия и Уелс. Дали сега те бяха наети от Филип Френски или това си беше обичайното пиратство, което опустошаваше южните брегове на Англия?

— Разтревожихте ли се, сър Хю?

— Разбира се, че се разтревожих. Виждали ли са ги около Корф?

Сър Едмънд поклати глава.

— Този замък е твърде могъщ. Защо да се хвърляш срещу скалите, когато можеш да се сдобиеш с по-богат урожай в рибарските селца на запад?

— Какво друго има? — настоя Корбет. — Чух слухове за жестоко убити млади девойки.

Сър Едмънд скри лице в дланите си:

— За Бога, иска ми се да бяха слухове. Общо пет момичета, убити с арбалет от близко разстояние — той отмести ръце и си пое дълбоко въздух. — Три тела бяха намерени на бунищата в замъка, а две отвън — едното близо до рова, а другото току до източната странична порта.

— Кога започнаха убийствата?

— Преди около два месеца… да, толкова — сър Едмънд задъвка крайчето на устната си. — Първата открихме след деня на свети Архангел Михаил — момиче от замъка, което прислужваше в близката странноприемница, Горския хан.

— Три тела, намерени в замъка? — попита Ранулф. — И две отвън? Убиецът трябва да живее в замъка.

Сър Едмънд се вторачи в червенокосия писар:

— И аз самият достигнах до това заключение, сър.

— Моля, не се обиждайте — Ранулф се усмихна, нетърпелив да спечели благоволението на бащата на прекрасната дама, която току-що бе срещнал и която не можеше да забрави.

— Аз и моите служители проведохме разследване — сър Едмънд си пое дълбоко въздух. — И петте момичета са от замъка. Знаете как е. Корф си е като малко селце — имаме си конски доктор, който е и аптекар по съвместителство, имаме си пазар и параклис, обслужван от отец Андрю. Хората идват и си заминават — търговци, калайджии, пътуващи търговци, цигани, всякакви пътешественици и странници.

Корбет вдигна ръка с разперени пръсти:

— Но пет трупа? — управителят отклони очи. — Пет трупа в продължение на колко, на два месеца? Тази касапница не може да се припише на случайно преминаващ скитник. Убиецът трябва да живее някъде наблизо, може би съвсем близо до тази стая.

Корбет се подпря на масата, бутна назад стола и отиде до една от бойниците; стъпи на перваза, за да надзърне навън. Почувства се изморен и плувнал в пот, стаята беше доста прашна. Беше спал лошо снощи, а пътуването беше трудно и мразовито. Предстоящата среща с дьо Краон никак не му се нравеше, тревожеше го и докладът на Болингбрук относно случилото се в Париж. А сега и това! Корбет си припомни подобните на тези убийства в Съфолк и на други места: зли мъже преследват млади момичета и ги убиват, както невестулката изтребва домашните птици, нападат ги както ястребът — гълъб. Такива убийства имаше и в Лондон, дори в Кралския съвет…

— Сър Хю?

— Бях се замислил — Корбет се върна до масата, потупа Ранулф по рамото и хвърли поглед към Болингбрук, полузаспал в креслото си.

— Бях се замислил — повтори Корбет, сядайки — за подобни убийства, които се обсъждаха даже в Уестминстър. Изтребват млади жени, често се гаврят с тях, после хвърлят телата им в реки, понякога ги погребват в някое от градските гробища.

— Убийствата съществуват още от времето на Каин — изтъкна Лаундж, — а девойки се отвличат от незапомнени времена.

— Не, този път е различно — Корбет вдигна чашата и я допря до бузата си, като се наслаждаваше на хладината й. — Сър Едмънд, сигурно сте чули, че камарите на представителите и лордовете одобриха мерки във вид на писан закон — за разчистване на големите пътища и за по-голяма безопасност. Знаете ли каква е причината за това? Казват, че селските райони се променят. Вече няма нужда да ореш земята и да сееш реколта.

— Само затревяваш — заяви сър Едмънд — и пускаш овцете да пасат. Така е в цял Дорсет и Девън. Да ми прости Господ, и аз направих същото в собственото си имение.

— Чуждестранните търговци не могат да се наситят на нашата вълна — продължи Корбет. — И крал Едуард я продава на банкерите Фрескобалди в замяна на съкровища, за да финансира войните си. Казват, че са нужни дванайсет души, за да изореш, засееш и прибереш полската реколта, и само един човек, за да пази сто овце. Селата погиват, бедните обедняват още повече и се изместват в градовете — Лондон, Бристол, Йорк, Карлайл и в големите замъци като Корф. Млади момичета си търсят работа, понякога нямат нито роднини, нито познати, нито къде да положат глава. Само в Съдърк има пет хиляди проститутки, лесна плячка за хората със сърца на убийци.

Корбет поспря, заслушан в глухите звуци на крепостта, едва проникващи през дебелите стени на кулата. За момент почувства пристъп на носталгия и се зачуди какво ли прави лейди Мейв.

— Колко е часът? — обърна се той към сър Едмънд.

— Сигурно около девет.

Управителят се извини, че часовата свещ не е запалена.

Корбет въздъхна:

— Ако можем, ще помогнем за залавянето на убиеца. Подозирате ли някого?

Лаундж поклати глава.

— Времето лети — Корбет се стегна. — Да се върнем на темата. Кога пристигат французите?

— Трябва да са тук късно днес следобед. Акостираха в Дувър преди три дни. Сеньор дьо Краон, четирима професори от Сорбоната, телохранителите на дьо Краон и няколко кралски стрелци. За какво е тази среща? — сър Едмънд се приведе напред. — И защо се провежда тук?

— Преди седем месеца — отвърна Корбет — Едуард Английски подпечата мирния договор в Париж заедно с многообичния си братовчед Филип Френски. Обещаха да изгладят всички различия относно пътуванията из Тесните морета, както и претенциите на Филип Френски върху някои спорни територии в английското херцогство Гаскония. Нашият крал бе принуден да се съгласи на женитба между Уелския принц и Изабела, единствената дъщеря на Филип. Френският крал ликува, вижда се като новия Карл Велики — кралят, който ще постави на колене всички останали крале и принцове. Очаква с нетърпение деня, в който един от неговите внуци ще седне на трона в Уестминстър, а друг стане херцог на Гаскония. Надява се, че това ще отслаби английския контрол в югозападна Франция и ще му бъде по-лесно да присъедини Гаскония към наследството на Капетите. Филип се счита за велик потомък на свети Луи. Твърди, че кръвта на рода му, Капетите, е свещена. Във всичко това му помага папата, който, както знаеш, заради вражда между благороднически родове, се премести от Рим в Авиньон, в Южна Франция — Корбет постави палец на масата. — Французите си имат своя папа — натисна още по-силно с палец. — Парижкият договор е защитен чрез най-сериозните наказания, налагани от папата.

— А нашият крал иска да се отърве от него.

— Разбира се — съгласи се Корбет. — Ужасно му се иска да каже на Филип да скъса договора, да остави на мира Гаскония, да спре да се бърка в делата на Шотландия и да позволи на Уелския принц да се ожени, за когото си поиска. Всъщност Едуард е в капан. Ако наруши договора, ще бъде отлъчен от църквата, прокълнат, отхвърлен от Европа. Много му се иска да тръгне на война, но лордовете — пазители на хазната казват, че тя е празна.

Корбет спря, за да постигне нужния ефект. Управителят вече знаеше всичко, което му каза. И той заедно с Корбет беше воювал в Шотландия, където шотландските благородници отказваха да сведат глави пред Едуард. Все повече армии биваха изпращани на север и все по-малко съкровища оставаха в хазната.

— Така стигаме до монаха Роджър Бейкън. Роден в последните години от царуването на крал Джон, дядото на сегашния ни крал, в Илчестър, в графство Съмърсет, той се доказал като изключителен учен, учил в Оксфорд и Париж. В Париж попаднал под влиянието на Пиер дьо Маренкур. Хората твърдят, че Маренкур бил магьосник, открил тайна наука.

Корбет погледна към двамата си другари — Ранулф слушаше внимателно, както винаги, щом ставаше дума за знания и наука, а Болингбрук се беше събудил и с нетърпение чакаше да узнае истинските причини за бягството си от Париж и ужасната смърт на Ъфорд.

— Бейкън станал францисканец — продължи Корбет — и написал множество книги: Opus Maius, Opus Minus и Opus Tertium. Разпространил и много трактати като „Изкуството на чудесата“ и „Как да предотвратим началото на старостта“. В началото папата го поддържал, но накрая Бейкън бил заподозрян в ерес и малко преди смъртта му през 1292 г., преди около единайсет години, бил хвърлен в затвора. На трактатите му се гледало неодобрително и казват, че откакто умрял, братята му от францисканското братство в Оксфорд заковали ръкописите му на стената и ги оставили да изгният. Учениците на монаха се разпръснали. Знаем за един от тях, учен на име Йоан, когото Бейкън често ползвал като пратеник до папския двор. След като Бейкън умрял, неговите последователи изчезнали като дим в летен ден.

— А каква е тайната наука? — попита Ранулф.

— Изучавал съм трудовете на Роджър Бейкън — отвърна Корбет, — мастър Уилям също. Теориите му са наистина смайващи. Говори за възможността да се построят поредица от огледала или стъкла, чрез които ще виждаме места на мили разстояние — все едно са толкова близко, че можеш да ги докоснеш. Твърди, че Цезар бил построил такова устройство преди нахлуването си в Британия.

Корбет вече се бе въодушевил по темата:

— Говори за каруци, които вървят, без да бъдат теглени от волове, за машини, които се движат по дъното на морето, за кораби, на които не са им нужни гребци, дори за машини, които летят във въздуха. Говори също за черен прах, който може да сътвори гръмотевична експлозия, смес от селитра и разни други субстанции.

— Но за тези неща се е говорило и преди — рече Болингбрук. — Дори великият Аристотел твърди, че е възможно да се построи машина, която върви по дъното на морето.

— Знам, знам — призна Корбет, — но има и още нещо. Негово Величество кралят и аз сме разглеждали ръкописите му. Бейкън всъщност твърди, че е виждал някои от тези изобретения в действие.

Корбет се облегна на стола и обходи с поглед голата, просто обзаведена варосана стая. Вътре имаше само едно разпятие, няколко сандъка и малка масичка за кани и бокали — в такъв контраст с това, което описваше.

— Невъзможно! — промълви сър Едмънд. — Това е вълшебство, магия, бълнувания на магьосник.

— Така ли мислите? — отвърна дръзко Ранулф. — В Тауър кралските инженери работят по оръдия, които могат да изстрелят камък по крепостна стена по-бързо и по-силно от катапулт. Фламандците строят кораб с платна, различни от нашите, което прави плавателните им съдове по-бързи и по-устойчиви.

— Знам, знам — сър Едмънд отпи от чашата си. — Но защо Негово Величество се интересува от всичко това? Университетите са пълни с нови чудеса, постоянно се откриват нови ръкописи, дори и аз, един стар войник, знам това. Както и ти, сър Хю. Участвал си в дебатите в Оксфордския университет и си слушал схоластиците.

— Съгласен съм с това — сър Хю се усмихна. — Чувал съм слуховете за магическа бронзова глава, която сипе мъдрости и че орденът на Тамплиерите е открил тайните на цар Соломон, но това е — той се ухили — все едно някой да твърди, че може да призове сатаната от ада. Дори и да го стори, сатаната ще се отзове ли?

Думите му предизвикаха смях, който намали напрежението.

— Обаче Бейкън е различен. По време на затворничеството си, той написал още една книга — Secretus Secretorum или „Тайната на Тайните“, в която разкрива в големи подробности всичките си тайни знания. Написал книгата, после й направил копие. Оригиналът заминал за Париж, а копието останало в Англия.

— Затова ли умря Ъфорд? — прекъсна го Болингбрук.

— Да — отвърна Корбет по-рязко, отколкото възнамеряваше.

— И ние откраднахме оригинала?

— Не — Корбет поклати глава, — вие откраднахте втория препис, него донесохте в Уестминстър. Оригиналът все още се пази от самия крал Филип в неговата съкровищница.

— Какво? — Болингбрук понечи да скочи на крака, но Ранулф го сграбчи за китката и го принуди да остане седнал. Болингбрук помете чашата от масата. — Копие? За това ли умря Уолтър? Ние се провалихме!

— Не сте се провалили — гласът на Корбет остана спокоен. — Едуард Английски искаше да знае дали неговото копие и това, пазено в Париж, са еднакви. Доволен съм да кажа, че са.

— Какво пише вътре? — Сър Едмънд не обърна внимание на изблика на Болингбрук.

— Там е проблемът — Корбет стана на крака и вдигна чашата от земята.

Напълни я отново и я постави пред писаря си, като го потупа нежно по рамото, преди отново да седне на мястото си.

— Secretus Secretorum е написана с тайнопис, който никой не разбира. Който разбере тайнописа, ще открие съкровищница от знания. Месеци наред писарите на Тайния съвет се опитват да открият ключа към него. Знаем, че писарите на дьо Краон вършат същото, но без резултат. Едуард знае, че Филип притежава Secretus Secretorum, французите знаят, че Едуард има пълно и точно копие.

— Ах — въздъхна сър Едмънд, — сега разбирам. Филип се е позовал на мирния договор, на клаузите, които определят като условие той и Едуард да работят заедно.

— Точно така — Корбет сплете пръсти. — Филип настоява, особено след кражбата на копието в Париж, двете кралства да споделят знанията си. Знае, че аз отговарям за тайните шифри в Съвета, затова поиска тази среща.

— Но защо тук? — поинтересува се Ранулф.

— Филип е дипломатичен. Иска да успокои Едуард. Той просто помоли срещата да се състои в някой замък на южния бряг, не в Дувър или някое от Петте пристанища, далеч от суетнята на градовете. Едуард предложи Корф и Филип се съгласи. Дьо Краон ще доведе със себе си четирима професори от университета, експерти по ръкописите на Бейкън и добре познаващи науката на тайнописите. Те ще се срещнат с мен, Болингбрук и мастър Ранулф.

— Кои са те? — попита Болингбрук. — Как се казват?

— Етиен Дестапл, Жан Вервен, Пиер Сансон и Луи Кротоа.

Болингбрук подсвирна:

— Това са все професори по право и теология, водещите учени на Сорбоната.

— Разбира се — съгласи се Корбет. — Познавам един от тях, Луи Кротоа, изнасяше лекции в Оксфорд, изключителен учен с ум като бръснач.

— Не ми се вярва.

— Кое не ти се вярва? — усмихна се Ранулф.

Болингбрук само поклати глава. Свали си наметалото и го метна на масата, пръстите му потърсиха камата в кожената ножница:

— Филип означава неприятности — тук има някаква коварна уловка.

— Именно затова ще се срещнем тук — отвърна Корбет. — Кажи ми отново, Уилям, защо Ъфорд уби магистър Тибо.

— Налагаше се — Болингбрук седна и потърка лице. — Бяхме в избата и се опитвахме да отворим проклетото ковчеже.

— Но защо? — настоя Корбет. — Защо Тибо, когото Ъфорд за последно е видял да палува с хубавката проститутка, ще остави насладите на нощта и топлата уютна стая, и ще поведе тази жена в студената изба през нощта на пиршеството? Какво е искал да й покаже? Ценен ръкопис, който тя не би могла да разбере?

— Може би е искал да се поперчи — каза Ранулф. — Искал е да я впечатли?

— Но защо точно тогава? — настоя Корбет. — Защо точно в този момент в тази конкретна нощ?

— Не знам — поклати глава Болингбрук, — но и аз се замислих за същото. Питахте ме доста пъти, сър Хю, и сега, когато идват колегите на Тибо, ме питате пак. Но аз наистина не знам — той въздъхна раздразнено. — Чудех се също и как бе заловен Ъфорд — той си пое дъх. — Сигурен ли си, че ръкописът, който откраднахме, е истински? Или Филип просто ни прави на глупаци?