Пол Дохърти
Гнездо на усойници (3) (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)

Глава първа

През пролетта на 1523 година, четиринадесетата от царуването на крал Хенри VIII, с господаря ми си почивахме от работата в имението си край Ипсуич. Бенджамин се стараеше наистина, докато аз просто доказвах поговорката „Дяволът намира работа за незаетите ръце“. Бях се опитал да отворя магазинче за лекарства в селото. Бенджамин сложи край на това, когато разбра, че купувам лековете от доктор Куиксилвър, който живееше в разнебитените постройки срещу Уайтфрайърс. Бенджамин ме привика в стаята си, на издълженото му смугло лице бяха изписани обида и гняв.

— Роджър, Роджър — насочи той слабия си показалец към мен. — От кога счуканата изсушена жаба е афродизиак?

— Никога не съм казвал, че е — отвърнах му.

— Казал си го на Хик пъдаря.

— Какво можех да направя, господарю? Той е влюбен до уши в млекарката.

— Онази, която ти поучаваше на голямата ливада край реката ли?

Изругах под нос дългата памет на господаря си.

— Не мисля — промърморих, без да посмея да срещна погледа му.

— Ами свещеникът Догъръл?

— Какво за него?

Бенджамин се отпусна на стола си.

— Пастата, която си му продал, за да премахне плешивостта си. Помирисах я след неделната литургия.

Лицето ми не трепна.

— Миришеше на кравешко лайно — продължи Бенджамин.

— Това е тайно лекарство, господарю. Счукани билки и треви със специален еликсир. Ако свещеникът Догъръл се маже с него всяка нощ, ще му порасне хубава коса като моята.

Бенджамин се приведе напред.

— Не, няма, Роджър. Искам да спреш с това и да пуснеш всичко, което си спечелил, в черковния дискос — той побутна стола си назад. — Имаш остър ум, бързо око и точна ръка. Как вървят уроците по фехтовка?

— Синьор Д’Аморал — отвърнах, споменавайки португалеца, когото Бенджамин бе наел да обучава и двама ни — казва, че съм придобил големи умения.

Бенджамин се почеса по главата и мрачно погледна през прозореца.

— Чичо скоро ще прати за нас — тихо каза той.

Сърцето ми замря и стомахът ми се сви, но успях да запазя изражението си непроменено. Когато старият, дебел котарак — кардиналът, архиепископът на Йорк, първи и най-приближен министър на Хенри VIII, пратеше за своя „любим племенник“ и моята персона, това означаваше само едно — че старият Шалот щеше да се набута в кравешко лайно, хиляди пъти по-опасно от онова, което старият свещеник размазваше по глупавата си плешива глава.

— Защо мислиш така, господарю? — изпелтечих.

Бенджамин продължи да се взира в двата щита над камината. Единият беше с герба на семейство Даунби, а другият — с този на Шалот.

— Сигурен ли си, Роджър? — попита той разсеяно.

— За кое, господарю?

— Че върху герба на Шалот има изправен червен жребец? — Бенджамин ми се усмихна криво. — Този изглежда много див.

Свих рамене.

— Шалот е древна фамилия — излъгах. — Били са велики и благородни, но дошли тежки времена. Но, господарю — настоях, — какво те кара да мислиш, че „любимият ти чичо“ ще изпрати за нас?

— Просто имам предчувствие.

Тихичко изстенах и затворих очи. Миналата зима „скъпият чичо“ беше „пратил за нас“. Двамата бяхме изпратени в ледената пустош на Съмърсет, за да се разправяме с вещици, отрязани глави, „ръцете на славата“ и убийства, пързаляйки се по замръзналите езера.

— Роджър, защо си затворил очи?

Отворих ги и се усмихнах принудено.

— Молех се, господарю, просто се молех за здравето на „скъпия чичо“.

— Нямаме време за губене — заяви Бенджамин. — Сещаш ли се за стария хълм?

— Онзи, който гледа към мелницата ли?

— Да, Роджър, смятам, че там някога е имало древна крепост.

Отново изстенах на ум. Мастър Бенджамин, верен последовател на новата наука, имаше добро сърце и любопитен ум. Владееха го две големи страсти — алхимията и старините. (Би трябвало да спомена и третата — неговата луда любима Джоана. Прелъстена от благородник, тя бе загубила ума си и изпратена при монахините от ордена „Сион“ в Лондон. Горкото момиче. Доживя до осемдесет години. И до края на живота си все още вярваше, че младият благородник ще се върне. Естествено, той не би могъл. Бенджамин, който умееше да върти меча, го беше убил.)

Както казах, господарят ми беше много учен и голям любител на всичко класическо. И защо не? Беше ходил дори до Уелс, за да присъства на ежегодното състезание между поети и музиканти, и се беше сприятелил с най-талантливия поет Тюдор Алед. Купи си книгата на Джон Фицхърбърт за селското стопанство и си поръча копие от труда на Ханс Закс „Славеят от Витенберг“, поема за Мартин Лутер. (Славеят от Витенберг! Лутер беше досаден дъртак с хроничен запек! Затова и в много от писанията му, включително „Разговор на масата“, постоянно се говори за черва, изпражнения и телесни течности. У Лутер нямаше нищо, което едно добро слабително не би излекувало. Същото се отнася до любовницата му, бившата монахиня Катрин. Веднъж се запознах и с двамата; мога само да кажа, че бяха грозни като греха и напълно се заслужаваха един друг.) Какви хора съм срещал! Ще ми се само Бенджамин да беше тук и сега. Уил Шекспир щеше да го вдъхнови. Миналото лято Уил дойде в Бърфъм и постави пиесата си „Дванайсета нощ“. Помогнах му с няколко реда, особено за Малволио.

На едни величието се пада по наследство, други го придобиват; а към трети то само снизхожда.^[1]

Аз лично измислих тези редове. Старият Уил сбръчка веселото си лице и се взря в мен.

— Ами ти, Роджър Шалот? — попита той. — Кое се отнася до теб?

— И трите! — отвърнах му.

Шекспир се засмя по своя деликатен начин. От начина, по който ме гледаше, разбрах, че знае истината, затова се разсмях с него. Каква е истината ли? Старият Шалот е лъжец. (Писарят ми почуква с перото и ме поглежда неодобрително през рамо. Дребен пресметливец! Мазен дребосък! „Отклоняваш се!“, мрънка той. „Отклоняваш се!“)

Да, в известен смисъл е така. Но всичко, което казвам, е от значение за моята история. Ще ви разкажа за убийства, които ще ви смразят до мозъка на костите и ще накарат сърцето ви да забие като барабан; за потайни и жестоки хора! Но скоро ще стигнем и до това. Казано накратко, в онзи топъл пролетен ден господарят ми беше решил да разкопае стария хълм срещу мелницата. Тъй че на другата сутрин, въоръжени с екземпляр от „Живота на Агрикола“ на Тацит, както и с кирки, мотики и лопати, тръгнахме да копаем.

Отначало направо стенех. Хленчех, че гърбът ми пулсира от болка заради старите ми рани. Бенджамин ми се смееше. И сега го виждам, със събрана на тила коса, облечен в черен панталон, напъхан в ботушите, с разкопчана на врата батистена риза и навити ръкави. Потта се стичаше по лицето му, а ризата му беше посивяла от прах. Той ме погледна мрачно.

— Мисля, че трябва да продължаваме, Роджър. Смятам, че тук има скрити съкровища.

Повярвайте ми, копаех като луд, докато Бенджамин обузда ентусиазма ми. Не открих съкровище. Най-накрая спрях, подпрях се на лопатата и го изгледах гневно.

— Защо копаем? Имам предвид, защо тук? Защо не по-нататък?

Бенджамин посочи върха на хълма.

— Вярвам, че там някога е имало крепост. Тук трябва да е бил ровът в подножието на хълма — от двете страни на входа. Хората, които са живели тук, са изхвърляли боклука си вътре. Нещо повече, според Тацит, когато римляните дошли, завзели тези крепости и мъртвите били заровени тук. Така че копай, Роджър.

Копаех, ругаех и кълнях. Почвата стана по-рохка и забелязах нещо бяло.

— Господарю! — извиках.

Бенджамин бързо дотича. Разрови почвата с ръце и двамата се втренчихме в оголения скелет.

— Какво е това, господарю? — прошепнах. — По дяволите! — Бързо отстъпих. — Знам какво ще стане. Ще обвинят нас. Какво е това? Вещерство? Човек, заровен жив?

— Тихо, Роджър, този човек е мъртъв от над хиляда години.

Продължихме да копаем и открихме нови скелети. От време на време откривахме и стари предмети — пръстен, меч, огърлици и кожени сандали. Бенджамин ми обясни търпеливо, че сме открили гробище, сочейки черепите, всеки от които имаше дупка в челото, точно над носа.

— Подозирам, че са били келти — отбеляза Бенджамин. — Убити са, когато са завземали хълма.

— Прав си, мастър Даунби.

И двамата се обърнахме рязко. Там стоеше Убийството — облечено в черно от глава до пети, както обикновено. Лицето под шапката с широка периферия беше зачервено и весело като на монах, гладко избръснато и чипоносо, само странните, безцветни очи контрастираха с останалото.

— Доктор Агрипа — прошепна Бенджамин, захвърли кирката и изтри ръце в ризата си. После стисна ръката на личния пратеник на кардинал Улси, облечена в черна кожена ръкавица.

— Чичо има нужда от нас?

Агрипа кимна и свали шапката си. Стоеше, леко изнесъл напред единия си крак и удряше шапката в коляното си, докато гледаше към скелета.

— Бях тук — прошепна той.

— Тук ли?

Агрипа погледна към мен.

— Радвам се да те видя, Роджър.

Той приближи още малко. Усетих лъха на екзотичния му парфюм от сандалово дърво. Струва ми се, че беше примесен с мирта и тамян. Погледнах лицето му и се опитах да потисна тръпката на страх, която пропълзя по потния ми врат. Очите на Агрипа отново бяха сменили цвета си, сега бяха светлосини и невинни като на дете.

— Да, бях тук — продължи той. — Някога на върха на този хълм се извисяваше голяма крепост. Крепостта на ицените. Високи и руси, те обожаваха Епона, богинята на конете, и принасяха пленниците си в жертва, като ги бесеха по дъбовете.

Бенджамин се беше обърнал и отиваше да вземе наметката си.

— Римляните избиха всички — продължи Агрипа разсеяно. — Изклаха мъже, жени, деца и изгориха телата им на обща клада. Пламъците и дима се виждаха от мили разстояние. Нищо не се е променило — прошепна той. — Нищо.

Какво можех да му отговоря? И преди съм споменавал Агрипа в дневниците си. Той твърди, че е роден по времето на Христос. Знаете ли историята? Бил римски стотник и обидил Христос по пътя му към Голгота, казвайки му да побърза. Исус се обърнал и му казал:

— Да, аз ще побързам, но ти ще чакаш до завръщането ми.

Не знам дали тази история е вярна, но се говореше, че Агрипа е безсмъртен. Беше повелител на мистериите и Велик майстор на тайния орден на тамплиерите, както и пророк. Беше ми подшушнал, че дебелият Хенри е Тъмният принц от предсказанието на Мерлин, който щял да отклони кралството от правия път и да удави зелените му поля в потоци кръв.

Знам, че не ми вярвате, но Агрипа беше странен човек. Когато старият Хенри умря, разяден от сифилиса, докторът беше натъпкал с усилие шкембето му в ковчега, но ковчегът се пръсна. Тогава Агрипа напусна английския двор и го видях едва след много години. Ако щете вярвайте, не беше остарял и с един ден. Винаги се обличаше в черно. Никога не съм го виждал да се поти, не съм чувал да се оплаква от жега или студ. Моят капелан обикновено се подхилваше на разказите ми, но вече не го прави. Един ден, съвсем наскоро, около седемдесет години след събитията, които описвам тук, капеланът ми видял мъж, облечен изцяло в черно, да стои пред къщата. Уплашил се. Но все пак имението е охранявано от прислугата, както и от големи ирландски хрътки. Когато погледнах, човекът беше изчезнал. Помолих капелана да го опише и разбрах, че е бил доктор Агрипа.

О, да, пазя се! Султанът е заплашил да ми изпрати „градинарите“^[2] си, глухонеми опитни убийци. И то защо? Само защото старият Шалот открадна най-сочния плод от харема на дядо му. Илюминатите от Франция имат да уреждат сметки с мен, както и Светата инквизиция от Толедо. („Света“ — друг път! Най-жестоката, предателска и зла банда убийци, с която съм се сблъсквал!)

„Секретисимите“ от Венеция биха искали да ми отрежат езика и ушите, а да не забравяме и „Осмината“ от Флоренция. Флоренция! Но да се върна към историята си.

През онзи светъл пролетен ден Агрипа коментираше скелетите, докато Бенджамин и аз си събрахме багажа и го поведохме към къщата. И двамата съзнавахме, че безгрижните дни са свършили. Естествено, Агрипа отказа да поостане. Трябвало да бъдем в двореца Елтъм вечерта на следващия ден с пълни кесии и дисаги.

— Да не забравя — усмихна се той. — „Скъпият ти чичо“ каза да вземете сабите и камите си.

Това ми беше достатъчно. На вечеря пих като смок, за да успокоя стомаха си и да върна вътрешностите си в нормалното им състояние. Не ме разбирайте погрешно. Старият Шалот не е страхливец. Просто имам силно развит инстинкт за самосъхранение. И когато нещо ме заплашва, винаги бягам — колкото се може по-скоро и по-бързо.

— За какво сме му потрябвали сега? — попитах.

Агрипа беше станал от масата за вечеря и бе излязъл навън, за да гледа нощното небе. (Или поне така ни каза! Аз лично смятам, че отиде да разговаря с тъмния ангел, който му бе покровител.) Бенджамин си оставаше умислен, както преди пристигането на Агрипа.

— Не знам, Роджър — промърмори той. — Но Агрипа спомена, че в Лондон е станало ужасно убийство и „скъпият чичо“ иска веднага да се явим там.

— Но той е в двореца Елтъм! — възразих.

— Трябва да отидем там. А ако „скъпият чичо“ не е в резиденцията си, да продължим към двореца Уестминстър.

Изпъшках и се облегнах на тапицираното кресло, загледан в останките от фазана, с който бяхме пирували.

— Кой е бил убит? — попитах заядливо. — Кралят ли?

Бенджамин се усмихна.

— Човек, близък на краля. С времето ще научим всичко.

(Да, дявол го взел, научихме! След като през следващите няколко седмици бях преследван от турски корсари, кръвожадни тайни шпиони, отровни змии и наемни убийци, честно мога да кажа, че с времето научихме всичко! Но това тепърва предстои. Бързам да продължа.)

Напуснахме имението рано на другата сутрин. В близкото село се срещнахме с малката група наемници на Агрипа. Бяха облечени в черно и червено, цветовете на Улси и носеха златен монограм TC, който означаваше Thomas Cardinalis, на наметките си, както и върху малките знамена, които държаха. Човек не би могъл да предположи, че са хора на кардинала! Виждал съм по-добре изглеждащи трупове на бесилката в Смитфийлд, след като бяха престояли седмица там! Това беше най-проклетата банда негодници, престъпници и облечени в коприна негодници, които някога са се наричали християни. Сред тях винаги се чувствах добре. Те излязоха от кръчмата и ме прегърнаха като отдавна загубен брат. Веднага потърсих кесията си, за да се убедя, че не е била отрязана и им изкрещях да стоят далеч от дисагите ми. Естествено, наложи се да платя някои дългове. Лъжеха на зарове по-добре от мен. Със смях възразих, че съм забравил за това, докато наум се заклех да си възвърна загубите при първа възможност. Още пазя заровете, които откраднах от тях — едната им страна беше старателно олекотена, така че се знаеше какво ще хвърлиш. (Капеланът ми захвърля перото и подскача върху възглавницата: „Измамил си ме! Измамил си ме!“ — крещи той. Естествено, че го направих! Не мога да му върна парите, защото ги похарчих. Това да му е за урок — никога не играй комар, особено с мен.)

Пътувахме цял ден. Местността беше прекрасна, наливаше се под слънцето като зреещо грозде. Живите плетове бяха яркозелени, житата — избуяли. Тревата по ливадите беше висока и тучна за радост на охранения добитък, който я пасеше. Но от време на време виждахме изоставени ферми, запустяващи села и поля, които вече не се обработваха, а бяха превърнати в пасбища за охранени овце с къси опашки. Рано на втората сутрин, след като бяхме тръгнали от Ипсуич, Бенджамин спря на билото на един хълм и се загледа в полята, които се простираха пред нас.

— Преди четиридесет години — обясни той — цялата тази земя се е обработвала.

Посочи по-нататък по пътя, където хора, пропъдени от земите си, излизаха от едно село.

— Тези гледки стават все по-чести — продължи той. — Богатите изхвърлят бедните от земята им и пускат там овце, за да продават вълната в чужбина — той стисна здраво юздите на коня си. — Роджър, когато минем покрай тях, дай им някакви пари. Всичко това ще свърши зле.

— Ще свърши с кръвопролитие — промърмори Агрипа. — В западните провинции вече има въоръжени бунтове! Буреносните облаци се събират!

— Не е ли учил история кралят? — попита Бенджамин, пришпорвайки коня си.

Ръката на Агрипа се стрелна бързо и го улови за рамото.

— Не споменавай за миналото — прошепна той. — Когато се срещнеш с краля, не говори за баща му или за младостта му. Негово величество би искал да забрави всичко това.

С тази загадъчна забележка той ни поведе отново. Изостанах, за да раздам няколко монети на групата бледи и парцаливи мъже. Костеливите им пръсти, мръсни и мазолести, сграбчиха монетите, но когато продължих, те плюха след мен.

В началото мислехме, че ще се движим по главния път към Лондон, но на един кръстопът Агрипа пое на запад през Епинг до малкото селце Удфорд — скромно и тихо място, почти скрито в сянката на голямата енорийска църква „Света Богородица“. Агрипа ни обясни, че някога процъфтяващото село Удфорд не успяло да се възстанови от голямата чума преди двеста години.

— Какво правим тук? — попитах, загледан с любопитство в малките островърхи къщички, край които минавахме.

— Дойдохме да вземем един човек.

— Кого?

— Едуард Трокъл — отвърна Агрипа.

— Кой е той?

— Беше лекар на стария крал, а през първите години от царуването му — и на Хенри. Той го вика в Лондон.

Бенджамин спря коня си.

— Нали каза, че кралят не иска да си спомня за миналото?

Агрипа също дръпна юздите и се усмихна.

— Това е нещо различно. Хенри има, как да кажа, деликатно заболяване. Вените на десния му крак се спукаха и се превърнаха в незарастваща язва.

— Няма ли лекари в Лондон? — попитах.

— Има и други проблеми. Още по-деликатни.

— Искаш да кажеш, че е хванал лоша болест? — попитах.

Агрипа се намръщи и ми показа с жест, че е по-добре да снижа гласа си. Макар че никой не ни обръщаше внимание… Хората на Улси бяха съзрели една хубавичка млекарка и бяха заети да я задяват и да правят неприлични жестове.

— И още как — каза Агрипа. — Чувал ли си за френската болест?

Хвърлих бърз поглед към Бенджамин. Съдбата си беше отмъстила на Хенри VIII. Преди години кралят беше отнел съпругата на един от придворните си. Този благородник дори им беше сводничил, позволявайки на Хенри да се добере до копринената постеля на жена му. Но онова, което Хенри не знаеше (за разлика от своя придворен), бе, че красавицата носеше френската зараза, ужасна болест, която за първи път се появи между френските войници, които мародерстваха в Южна Италия. Тази напаст се проявяваше в открити рани по гениталиите, които първо посиняваха, после почерняваха и накрая загниваха. В по-лекия си вариант болестта проникваше в кръвта, тровеше телесните течности и разводняваше мозъка така, че човек полудяваше.

— И Хенри смята, че Трокъл ще го излекува?

Агрипа сви рамене.

— Има му доверие. На идване го посетих и му предадох поканата на Улси. Дано старецът да е готов!

Излязохме от Удфорд и поехме по пътя, който се виеше през гъстата гора Епинг. Когато стигнахме до кръстопът, Агрипа спря пред една порта, зад която се виждаше просторна триетажна къща, боядисана в черно и бяло, с червени керемиди. Беше наистина много красива с лъскавите си черни греди, блестящо бялата мазилка и големия комин, който минаваше отстрани. Бенджамин, Агрипа и аз слязохме от конете и тръгнахме по градинската алея. От двете й страни растяха много цветя и въздухът бе изпълнен с аромата им: имаше невени, иглики, кандилки, виолетки, рози, карамфили и шибои.

Агрипа почука на вратата, но в къщата беше тихо. Опита още веднъж.

— Няма ли прислуга? — попита Бенджамин.

— Прилича на господаря си, стария крал — усмихна се Агрипа. — Всичко би направил, за да спести някоя пара.

Този път той потропа силно на вратата, но отговор отново нямаше. Тогава Агрипа натисна дръжката и отвори вратата. В застлания с каменни плочи коридор не миришеше добре. Лъхаше неприятно на застояло, но имаше и още нещо — дим не от дърва, а като от огън, в който е изгаряна смет. Минахме през стаите на долния етаж — малка дневна, килер и кухня — но в тях нямаше никого. Качих се по стълбите и тръгнах по галерията. Видях врата, която не беше затворена. Бутнах я и се озовах в спалнята на Трокъл. Тук миризмата на изгоряло беше по-силна. Голямото закрито огнище беше пълно с пепел. Капаците на прозорците бяха затворени. Извадих огнивото си и запалих свещ. После отворих капаците, обърнах се и едва не изпуснах свещта от страх. Близо до леглото имаше огромна вана, в нея лежеше старец, чиито ръце бяха отпуснати в червената вода. Над него бръмчеше рояк мухи. Много трупове съм виждал през живота си, но този беше особено отвратителен. Бръснато теме, изпити бузи, кървавочервени венци и полуотворени очи, а и тялото… мръснобяло, отпуснато във водата.

Оставих свещта на една маса и повиках Бенджамин. Двамата с Агрипа дотичаха и с ужас се взряха в отблъскващата гледка.

— Хайде! — подкани ни Бенджамин. — Да го извадим от водата.

Той застана зад ваната и хвана мъжа под мишниците. Затворих очи, бръкнах в отвратителната вода и го хванах за кльощавите глезени. Сложихме го на килима. Помня, че килимът беше дебел, мек и опръскал с кръв. Изправих се и се отдалечих, сложил ръка на устата си, за да овладея желанието да повърна.

— Убит ли е? — попитах.

— Съмнявам се — отвърна Бенджамин. — Виж, Роджър.

Колебливо се върнах и погледнах надолу. Дланите на стареца бяха обърнати нагоре. Вените на двете му китки бяха жестоко прерязани.

— Умрял е като римлянин — промърмори Агрипа.

— Какво искаш да кажеш? — попитах.

Докторът се приближи до ваната, потопи ръка в кървавата вода и, без да му трепне окото, започна да рови из нея, докато не извади дълъг и тънък италиански стилет, който хвърли на килима.

— Римският начин — продължи той. — Пълниш вана с гореща вода, лягаш и си режеш вените. Казват, че смъртта идва като сън.

Вгледах се в трупа.

— Но защо да се самоубива? Почитан лекар… — посочих наоколо. — Виж тази стая. Вълнени килими, а не рогозки. Скъпи завеси, восъчни свещи, че и гоблени.

Посочих към огромния гоблен, който изобразяваше сцени от живота на светците — един златен свети Георги пронизваше яростно дракона на мрака; крал Едмънд, светецът, пронизан от стрелите на датчаните. Бенджамин приклекна до решетката пред огнището.

— Самоубил се е — промърмори той, — но преди това е изгорил някои документи. Защо? — Той се изправи. — Защо уважаваният лекар Едуард Трокъл да се самоубива във ваната си, след като е получил приятелска покана да се върне в двора?

Агрипа дръпна завесите на леглото и седна върху златотканата покривка на леглото.

— Откъде да знаем, че е било заради поканата? — попита той, отривайки пръсти в коляното си.

— А защо иначе? — промърморих и погледнах към Бенджамин. — Откога смяташ, че е мъртъв, господарю?

Бенджамин коленичи и докосна плътта на мъртвеца.

— Студен и бледен — промърмори той замислено. — Тръгнахме вчера сутрин от Ипсуич. Доктор Агрипа, ти пристигна предния ден, нали?

— А още по-предишния дойдох тук с писмото на Улси — каза Агрипа.

— Мисля, че е умрял в деня, когато ти пристигна в Ипсуич — каза Бенджамин. Погледна Агрипа, който невинно отговори на погледа му, и продължи. — Роджър е прав. Трябва да е било заради поканата — той се изправи. — Хайде, докторе, никой от нас не си прави илюзии по отношение на краля. Имаше ли някакво тайно послание? От какво се уплаши докторът?

Агрипа го погледна опулено и вдигна лявата си ръка.

— Кълна се, мастър Бенджамин, писмото беше простичко. Дори не беше запечатано. Улси пращаше поздравленията си и пишеше, че кралят лично кани „своя скъп и обичан лекар сър Едуард Трокъл“ да се присъедини към него в Елтъм, придружен от верните му поданици Бенджамин Даунби и Роджър Шалот.

Агрипа затвори очи и продължи.

— Пишеше, че докторът липсвал на краля и че кралят го моли да донесе някои от прочутите си лекове.

— Като например?

— Сушен мъх, счукана лайка, семена от копър и други подобни — Агрипа поклати глава. — Нищо особено.

— Какво стана, когато пристигна? — попита Бенджамин.

— Старецът беше здрав и весел.

— После му даде писмото?

— Да, седяхме долу в кухнята и пиехме вино.

— Прочете ли Трокъл писмото?

Агрипа се изправи.

— Прочете го, усмихна се и каза, че с удоволствие ще дойде. Едно ще ти кажа, мастър Даунби, нито настроението му се смени, нито окото му трепна, не прояви и най-лек признак на страх — кълна ти се!

Агрипа беше добър актьор, но усещах, че не лъже.

— А кога си тръгна? — попитах.

— Беше бъбрив като врабче. И много развълнуван. Каза, че с радост ще се върне в двора и скоро ще облекчи болежките на краля.

— В това няма смисъл — каза замислено Бенджамин, приближи се отново до трупа и се взря в него. — Да приемем, че нашият добър приятел Трокъл е имало защо да се страхува от краля. Но ако е било така, ако това е истината, като познаваме любимия ни крал, Трокъл щеше да е умрял преди години. Нямаше да му позволят да живее достойно и охолно. Какъв е изводът? Че не е имал от какво да се бои. Затова да минем на втората хипотеза. Имало ли е нещо в поканата, което да е приел като заплаха? Но ако е имало, това противоречи на първото, което казах. Следователно — Бенджамин ме погледна — може би, когато нашият добър доктор Агрипа е отпътувал, е дошъл някой друг. Някой, който не е искал лекарят да се върне в двора. Заплашил го е, Трокъл се е замислил и е решил, че единственият му избор е да се самоубие.

— Има и друго обяснение — обадих се аз. — Трокъл е бил лекар, нали? И аптекар? Възможно ли е, господарю, някой да е дошъл тук — стараех се да не поглеждам към Агрипа, — да е сложил сънотворно във виното му, да е напълнил ваната и да е прерязал китките на горкия негодник?

— Не го казвай! — подигравателно се обади Агрипа. — Не ме обвинявай, Роджър! Бях тук едва час. Можеш да питаш негодниците долу. Те стояха в градината и ругаеха, защото им бях обещал да се почерпят в най-близкия хан.

— При цялото ми уважение, доктор Агрипа — върнах му го аз, — твоите негодници биха използвали кокалчетата на майките си вместо зарове!

Агрипа въздъхна и се потупа по бедрото с широкополата си шапка.

— Каквото и да мислиш, кълна се, че не съм убил Трокъл! Нямам пръст в смъртта му, нито знам защо се е самоубил.

— Не мисля, че е било убийство — обади се Бенджамин. — Нямам много доказателства, но — той огледа стаята — всичко е подредено — той посочи писалището в другия ъгъл, затрупано с парчета пергамент. Над него имаше рафтове с подвързани в телешка кожа ръкописи.

— Нищо от това не е пипнато — продължи той. — Но някои документи са били изгорени. Вижте скарата. Забелязвате ли колко добре е почистена? Сякаш Трокъл е изгорил каквото е трябвало, преди внимателно да подготви смъртта си.

Агрипа отиде до писалището. Чух щракане на огниво и една свещ оживя.

— Прав си! — извика той, вдигайки един свитък. — Това е завещанието на сър Едуард Трокъл, лекар, подписано и подпечатано преди два дни. Той се е самоубил — триумфално заяви Агрипа, като се върна и подаде пергамента на Бенджамин. — Но защо? — Усмивката му се разшири. — Това е загадката.