Пол Дохърти
Гнездо на усойници (11) (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)

Глава девета

Оставихме конете си в близкия хан и влязохме в двореца. Семейство Медичи определено бяха непочтени, както разбрах за собствена сметка, но знаеха как да строят и как да живеят. Дворецът беше изключителен. Изкачихме се по стълбище в голям двор с фонтан в средата; водата се стичаше от купа, държана от красива нимфа от слонова кост. Прекосихме двора и влязохме в необичайна градина, пълна с лаврови и дафинови дървета, сенчести улички, големи езера и какви ли не статуи, главно мраморни. В единия ъгъл — поне така ни прошепна Мария — имаше ледница. Там, в мазето, върху буретата с вино слагали лед, за да го запазят по-задълго.

Посрещнаха ни надути шамбелани в ливреи с цветовете на Медичите и герб, избродиран върху туниките. Те ни поведоха през разкошни галерии, по чиито стени висяха картини, златоткани и кадифени тъкани, върху които бяха избродирани най-различни неща — птици, дървета, цветя и чуждоземски пейзажи. Във всяко помещение имаше хора. Някои работеха, други се излежаваха. Забелязах колко много мъже, някои в полуброня, но всички въоръжени със саби и ками, охраняваха галериите, вратите и преддверията. Покоите на кардинал Джулио бяха в центъра на тази огромна мрежа. Той ни очакваше в красива стая с висок таван и стени в сребристо и златисто, чийто под беше покрит с килими от чиста вълна. Кардиналът седеше зад писалище близо до прозорец, който гледаше към площада, и диктуваше писма до владетелите и висшите духовници на цяла Европа — на пет-шест писари, всеки от които имаше собствено писалище.

Известно време стояхме и го наблюдавахме. Най-накрая кардиналът ни забеляза и внимателно ни огледа с присвити очи, докато си играеше със златния пискюл на пурпурната си роба. Внезапно той вдигна пръст. Оригинален часовник от слонова кост и злато, който стоеше на полицата над огромната камина, изсвири мелодия и после отброи дванадесет удара. Когато последният звук заглъхна, кардиналът позвъни със сребърно звънче. Плесна с ръце, писарите изчезнаха и той ни подкани с жест да се приближим. Стъпките ни бяха странно безшумни заради дебелите вълнени килими и тежките драперии по стените, които поглъщаха всеки звук. Коленичихме и целунахме ръката му в пурпурна ръкавица. С рубините по пръстите си можеше да купи половин Англия. След като си разменихме подобаващите любезности, той ни заведе до малка, драпирана с кадифе ниша, и ни покани да седнем под прекрасна картина, изобразяваща Адам и Ева, изкушавани от змията. Спомням си я живо, защото голата жена на нея беше много красива и изглеждаше като жива. Кардинал Джулио седна срещу нас на малък, подобен на трон стол, с неизменна усмивка върху гладкото си лице с маслинов тен. Продължителното мълчание ме изтормози и ми се дощя черните и неми телохранители отвън да не ни бяха взели бойните колани. Погледнах към часовника на отсрещната стена на стаята, от който Бенджамин изглеждаше очарован.

— Подарък от император Карл — каза тихо кардиналът. — Той много обича часовници. Знаехте ли това?

(По онова време нямах и представа. Почти нищо не знаех за император Карл V от династията на Хабсбургите с квадратната челюст, но след време го опознах добре. Той беше един от най-интересните хора, които съм срещал. Обсебен бе от времето и се беше заобиколил с какви ли не часовници. Отидох да го посетя, малко след като се оттегли в манастир, за да се подготви за смъртта. В килията му имаше толкова много часовници, че тиктакането им се чуваше от двора. Да, това прави времето с хората!)

Кардиналът потупа с ръка по облегалката на стол. Погледна часовника, после се обърна към нас.

— Всички — промърмори той — пращат подаръци на Флоренция.

Реших, че ни пита дали и ние не му носим и го погледнах недоумяващо.

— Подаръкът, който вие ми донесохте — продължи той, — е от рядък вид — власт.

Не знаех за какво говори и хвърлих тайно поглед към Бенджамин. Господарят ми изглеждаше очарован от кардинала и го изучаваше внимателно. Внезапно Джулио Медичи трепна, сякаш се пробуждаше от унес.

— Извинете ме. Искате ли да се освежите с нещо?

Изглежда беше натиснал някакъв таен бутон на стола, защото в отсрещната стена се отвори тайна врата. Немият мавър, когото бях видял с кардинала във вила Албрици, се появи с поднос, на който имаше три венециански чаши с високи столчета. Черен паж пристъпваше след него. Кардиналът направи неразбираемо движение с глава. Немият остави подноса, взе една чаша, отпи от нея, после я подаде на кардинала, който изпълни същата церемония, и след това я подаде на господаря ми. Същото направиха и със следващата, която беше за мен. Повдигнах я към устните си.

— Не, чакайте! — нареди кардиналът.

Подчинихме се. Чернокожите също стояха и чакаха. Изминаха няколко минути, преди кардиналът да вдигне чашата си.

— За Хенри, благородния владетел на Англия!

Бенджамин повтори тоста. Аз промърморих нещо и отпих от чашата, а двамата прислужници изчезнаха през тайната врата.

Кардиналът се усмихна на недоумението ми.

— Във Флоренция — каза той, — човек винаги пие бавно. Ако имаш власт, следиш не само всички останали да пият преди теб, но и дали това има някакви последствия.

Той сбръчка нос, докато отпиваше от леденостуденото, пенливо бяло вино.

— На някои отрови им трябва време, преди да подействат. А някои от прислужниците, които опитват виното, го задържат в уста и ако ги освободиш прекалено бързо, излизат и го изплюват — той ми се усмихна над ръба на чашата. — Животът във Флоренция, господа, е много, много опасен — той трепна, расото му изшумоля и ме лъхна силен парфюм. — Имате спътница — Мария, джуджето — шут, с красивата рокля и пантофките с розички.

Навярно кардиналът долови тревога в очите ми.

— Тя е моя гостенка — продължи той. — В преддверието е и тъпче малката си устица със захаросани плодове, докато ви чака. Надява се да замине с теб за Англия, особено след като си я защитил срещу онзи грубиян Алесандро. Явно те бива със сабята, мастър Шалот! Хитра тактика е да размениш ръцете по време на дуел. Жалко, че си го пробол в рамото. Трябваше да убиеш този арогантен, празноглав негодник!

Не знам за господаря ми, но аз седях като хипнотизиран, втренчен в кадифените, влажни очи на кардинала. Чудех се откъде, за Бога, е научил толкова много и толкова бързо?

— Значи Пренесте е мъртъв? — продължи той. — Време му беше. Инквизицията искаше да го разпита. Но кой е започнал пожара? Наистина ли смяташ, че совата е била отровена, мастър Даунби? — Кардиналът се обърна и остави чашата си върху малката полирана масичка, чийто плот беше покрит със седеф. — Много умно! — прошепна той. — Трябва да имам това предвид.

После скръсти ръце. Ако целта му беше да ме уплаши, бе успял — този принц на църквата явно научаваше незабавно за всичко, дори то да се беше случило на километри разстояние. Но Бенджамин беше омесен от по-кораво тесто.

— Номерът със совата е бил много разпространен между древните римляни — каза той. — Лесно е да се възползваш от птица, независимо дали е орел, който да прелети над форума, или петел с болен дроб, който ще бъде разрязан при жертвоприношение, за да се направят предсказания. Животните не могат да говорят и се управляват по-лесно от хората.

Кардинал Джулио се засмя.

— Изучавал си класиците, мастър Даунби.

— По-скоро е въпрос на здрав разум, твое преосвещенство. Също както и това, че имаш шпионин в дома на Албрици.

Кардиналът се усмихна по-широко.

— Чудя се кой ли е? — каза Бенджамин, сякаш на себе си. — Как може да си разбрал толкова много и така бързо? Тръгнахме от вила Албрици тази сутрин. Мария ни придружаваше навсякъде — той вдигна пръст. — Аха, добрият Джовани. Подозирам, че не се е върнал веднага във вилата, а се е промъкнал в града тайно по друг път и е дошъл да ти каже за всичко случило се.

Кардиналът тихо изръкопляска.

— Ти си наистина достоен племенник на Томас Улси — каза той. — Да, прав си, мастър Даунби. Джовани е наемник не само в едно отношение. Той умее да чува необходимото и ми казва за всичко, което се е случило.

— Защо тогава пращаш хора от Осмината там? — попита Бенджамин.

Лицето на кардинала застина. Една от ръцете му посегна към същото място на стола, където беше бутонът. Тъй като гледах картината на онази стена, където беше тайната врата, забелязах как очите на мъжа от портрета се движат. Това също беше обичайно средство за наблюдение. Телохранителят на кардинала ни следеше. По-ниско на стената забелязах и други скрити отвори. Ако аз или Бенджамин извадехме камите си, сигурен съм, че вратата щеше да се отвори бързо и щяха да ни застрелят с арбалети. Кардиналът беше седнал и щеше да избегне стрелите.

— Мастър Даунби, кажи ми какво видя.

Бенджамин му разказа случилото се, без да споменава факта, че сме били в стаята на Пренесте, когато пожарът е започвал. Описа как излязъл в градината и видял там забулената фигура. Кардиналът се изправи и отиде до прозореца, сякаш привлечен от нарастващия шум на площада отвън.

— Мастър Даунби, мастър Шалот — каза той, — елате тук.

Приближихме се до него и погледнахме към площада, препълнен с хора. Те се бяха събрали около голямата бесилка с три разклонения, която се издигаше на голяма кръгла платформа. От двете страни на отвесната греда бяха опрени стълби. Платформата беше обградена от няколко души, облечени изцяло в черно с лица, скрити под островърхите качулки. Тези внушаващи страхопочитание фигури, въоръжени с мечове и ками, а някои с щитове и копия, отблъскваха тълпата, докато други, облечени по същия начин, завлякоха трима нещастници до платформата. Това щеше да се окаже една от най-тихите екзекуции, които бях виждал. Тълпата мърмореше, но не се чуваха подвиквания и подигравки като в Англия. Личеше си, че и тримата затворници са били жестоко измъчвани — бяха покрити с кървящи рани от главата до петите. Облечена в черно фигура избута единия до ешафода. Палачът се изкатери по стълбата от другата страна. Когато затворникът стигна догоре, очакващият го палач сложи примка на шията му и блъсна нещастника. Само за няколко минути и останалите двама бяха сполетени от същата ужасна съдба. Висяха на въжето и ритаха. Под тях мъжете в черно започнаха да трупат наръчи съчки. Когато свършиха, ги поръсиха с барут и ги подпалиха.

Скръстил ръце, кардиналът наблюдаваше как пламъците с рев обгръщат жалките, гърчещи се фигури. Огънят все повече се разрастваше, сега вече горяха и самите тела. Видях как един крак се сгърчва и се откъсва от тялото, догади ми се и се извърнах. Тогава забелязах, че Бенджамин не наблюдава сцената на площада. Изучаваше един портрет, окачен отляво на прозореца. Кардиналът не помръдна, докато и трите трупа не изгоряха окончателно, после направи кръстен знак във въздуха, затвори прозореца и се обърна към нас.

— Това беше дело на „Осмината“ — мрачно каза той.

— Кои бяха те, твое преосвещенство? — попита Бенджамин.

— Изменници или поне така твърди Господарят на Осмината — предатели на Флоренция, които били заловени да носят съобщения на френската армия в Неапол — кардиналът се облегна елегантно на писалището. — Предполагам, че снощи сте видели брат Серафино. Опасен човек — той посочи с палец през рамо към прозореца. — Познавах един от осъдените, прекрасен певец. Дори моето влияние не можа да го спаси — кардиналът се прекръсти. — Бог да го прости! Направих всичко възможно, но брат Серафино настояваше, че той трябва да умре.

Долових заплахата на хитрия негодник, недоловимия намек, че макар да сме пратеници и да се радваме на приятелството му, може да не успее да ни спаси от облечените в черно дяволи долу.

— Чудя се — промърмори той — защо Осмината се интересуват толкова от вила Албрици.

От изопнатото лице на Бенджамин разбирах, че му е дотегнало да го дразнят.

— Разбира се, твое преосвещенство — каза той, — Алесандро Албрици е известен с любовта си към новите учения от Германия.

Кардиналът стисна устни и кимна, загледан към златния кръст, който висеше на гърдите му. После улови погледа на Бенджамин и посочи към портрета.

— Харесва ли ти?

— Да, твое преосвещенство.

— Това съм аз.

Портретът представляваше женствен млад мъж с нежни черти. Лицето беше по-младо и слабо, но очите бяха също тъй умни, подигравателни и арогантни, както сега.

— Приликата е голяма, твое преосвещенство — каза Бенджамин. — Разбрахме намека ти. Господарят на Осмината е най-могъщ във Флоренция, затова е добре да потърсим твоята защита. Затова ни покани в този час, нали?

Кардиналът се разсмя и ни поведе отново към местата, обгърнал раменете на Бенджамин.

— Ти си умен, макар и прекалено прям, и аз се извинявам за недомлъвките. Да, вие сте под моя закрила — лицето му помръкна. — Но Господарят на Осмината е закон сам по себе си. Тук, във Флоренция, залозите са високи, а играта едва сега започва. Наградата е осведоменост, а осведомеността е ключът към властта. Повтори ми сега какво каза чичо ти, преди да заминеш от Англия.

— Ако Рим каже „да“ — отвърна Бенджамин, обобщавайки съобщението, — тогава и Англия ще каже „да“.

Принц Джулио кимна.

— Обмислих отговора си. Кажи на чичо си следното: „Когато дойде времето и моментът назрее, Рим ще каже «да»“. Повтори го.

Бенджамин го направи два пъти. Кардиналът ни протегна ръка за целувка. Прекръстихме се, докоснахме с устни ръката на хитрия негодник, получихме по една малка кесия със сребро и бяхме отведени при Мария, която седеше в преддверието с омазано в сладко лице.

Не разменихме нито дума, докато железните врати на двореца Медичи не се затръшнаха зад нас.

— За какво беше всичко това, господарю? — попитах. — Идваме във Флоренция и какво се случва? Господарят на Осмината ни заплашва по Бог знае каква причина.

— Заплашва ли ни? — попита господарят ми.

— Е, добре, наблюдава ни.

— За какво става дума? — обади се Мария, която подскачаше нагоре-надолу, с уста още изцапана от захаросаните плодове.

— Млъкни! — срязах я и привлякох вниманието на минувачите.

Тръгнахме по страничната уличка от другата страна на площада, където беше извършена екзекуцията. Господарят ми сбърчи нос от миризмата на изгоряло, която се носеше от кладата. Той ме дръпна за ръката в една тясна уличка.

— Изпратиха ни да предадем съобщение на кардинала — прошепна Бенджамин. — Получихме отговора му. Един Бог знае, драги ми Роджър, в какво са се набъркали с чичо ми. Знаем, че Медичите имат шпионин в семейство Албрици, чиито членове и приближени някой избива. Забеляза ли, че откакто сме дошли в Италия, нашият живот не е заплашван?

— Ами снощи? — възкликнах аз.

Бенджамин поклати глава.

— Не смятам, че са искали да ни убият. Според мен, убиецът искаше да унищожи определено доказателство.

— Писмото от кардинала до Пренесте?

Господарят ми направи гримаса.

— Може би. Изкушавах се да попитам негово преосвещенство какво означаваше всичко това. Но, както се казва, „Колкото по-малко кажеш, толкова по-бързо ще го поправиш.“ Вече предадохме съобщението!

— Господарю — прекъснах го аз, — защо смяташ, че убиецът вече не се интересува от нас?

— О, не, сигурен съм, че още се интересува. Онова, което стана в Англия, беше само опит да ни попречи да заминем за Флоренция. След като вече сме тук, убиецът явно смята, че не сме от първостепенно значение в тази тиха, кървава война срещу Албрици — Бенджамин ме дръпна отново на улицата. — Както казах, вече предадохме съобщението и получихме отговора на негово преосвещенство. А сега за художника — той повика Мария. — Художникът Борели на Виа Фортуната ли живее?

Мария посочи надолу по улицата.

— От другата страна на стария пазар. Елате, стига сте си шепнали, ще ви заведа.

— Ходила ли си там и преди? — попитах.

Тя поклати глава и пое по улицата към стария пазар.

— Не! — извика през рамо. — Господарят Франческо избра художника, идеята беше само негова. И между другото, наблюдават ви!

Обърнах се и кръвта ми се смръзна. На входа на един магазин стоеше човек на Осмината, облечен в тъмнокафява роба, с ръце, скрити в ръкавите. Наблюдаваше ни с безизразно лице, но очите му бяха враждебни — приличаше на ловджийско куче, което не е сигурно дали да нападне плячката си.

— Не му обръщай внимание! — изсъска Бенджамин. — Нищо лошо не правим, Роджър.

Изкашлях се, плюх по посока на шпионина и последвах Мария на оживения площад. „Меркато Векио“, старият пазар, е особено място. На всеки от четирите ъгъла има църква. Занаятчии и продавачи са наредили сергиите си по площада, отрупани с какво ли не — от всякакви пенкилери до коприни от земите на изток от река Инд. Аптекари и продавачи огласят въздуха с виковете си. Търговци на гърнета и кани хвалят стоката си. Скитници и просяци са се свили във всеки ъгъл. Край сергии, отрупани със зайци, парчета глиганско, яребици, фазани и охранени скопени петли, касапите крещят цените. Соколарите с мъка успокояват ловните си птици, неспокойни от мириса на кръвта, лееща се под ножовете на месарите.

Олелията беше оглушителна, напомняше на Чийпсайд, и докато пресичахме площада, чираци и жени се опитваха да ни хванат за ръкавите и да ни продадат сушени кестени, яйца, сирене, зеленчуци, билки, плодови пити, баници и други любими ястия на флорентинците. Момичета от провинцията умело си пробиваха път през тълпата, понесли препълнени кошници на главите си. Цяло чудо беше, че изобщо могат да вървят, да не говорим с каква лекота носеха товара си. Най-накрая излязохме от пазара и последвахме Мария по една улица, а после в тясна уличка, неподходящо наречена „Виа Фортуната“. Вонеше на пикня от ордите котки, които я обитаваха, и на варени зеленчуци. Мария попита един продавач за посоката и той ни посочи жълта, рушаща се сграда.

— Там ще намерим Борели — обясни тя. — На втория етаж или поне така казва този човек.

Влязохме в запуснатата сграда и се изкачихме по разнебитените дървени стълби.

— Едва ли ще е трудно да го убедим да дойде в Англия — прошепнах.

Бенджамин сви рамене, после спря.

— Защо точно този художник? — прошепна той.

— Защото кралят е харесал подаръка на лорд Франческо.

Бенджамин поклати глава.

— Английският двор наема само най-добрите. Чувал ли си някога за Ториджани?

— Не.

— Беше голям флорентински скулптор, известен и с това, че счупил носа на божествения Микеланджело.

— Значи, побойник? — запитах любопитно.

— Да, но и велик скулптор. Инквизицията го арестува и умря в затвора едва миналата година. Въпросът е, че е работил за бащата на краля.

— Защо Хенри се интересува от неизвестен флорентински художник като Борели, след като може да наеме най-добрите?

— Това поражда още един въпрос — Бенджамин се обърна към Мария. — Защо господарят ти е наел такъв неизвестен художник, за да рисува подарък за английския крал?

Мария разпери малките си ръчици.

— Господарят Франческо можеше да бъде много щедър — отвърна тя, — но може би е решил, че творбата на неизвестен художник ще бъде по-интересна.

Бенджамин въздъхна.

— Ще изпълним волята на краля — кисело заяви той. — Да вървим при мастър Борели.

Почукахме на избелялата и напукана врата на втория етаж. Отвори ни слаб мъж с тясно лице, рошава черна коса, сближени очи и безкръвни устни над слабоволева брадичка. Беше облечен в стара дреха, оплескана с боя.

— Господа? — Той ни изгледа въпросително.

Мария ни представи. Мъжът се втренчи в нас.

— Говоря малко английски — каза той. — Бях в страната ви преди седем години, след като посетих и Брюж.

— Може ли да влезем? — попита Бенджамин.

Мъжът ни покани в мрачна стая, която миришеше на бои, масло и готвено преди време. Всичко беше задръстено с гърненца боя, четки, ножове, стативи с платна. Не ни покани да седнем, но изтри изцапаните си с боя ръце с парцал. Промърмори нещо на Мария и погледна през рамо към недовършената си картина.

— Синьор Борели е зает — обясни тя. — Има да изпълнява поръчка.

Огледах го внимателно. Да, зает, но и много нервен. Преглъщаше с мъка и не направи опит да ни предразположи. Всъщност, стояхме едва на крачка от вратата. Бенджамин също беше притеснен.

— Синьор Борели — каза той, — носим ти поздрави от английския крал, той високо цени твоята картина — онази, която ти е поръчал Франческо Албрици.

Мъжът се усмихна криво.

— Радвам се, че кралят ви е бил доволен.

— Носим ти и съобщение от Англия — продължи Бенджамин. — Негово величество кралят и чичо ми кардинал Улси ни упълномощиха да ти възложим поръчка. Ако дойдеш в английския двор под покровителството на краля, несъмнено ще има много работа за теб — и със сигурност ще живееш на по-хубаво място.

Борели направи гримаса, обърна ни гръб и отиде до статива. Взе една четка и гърненце с боя и внимателно започна да рисува.

— Синьор Борели! — Бенджамин пристъпи към него. — Не се ли интересуваш от предложението ни?

— Много — отвърна художникът. — Но както обясних на спътницата ви, съм зает. Имам си работа във Флоренция — той се обърна, все още държейки четката. — А колкото до жилището, то ми харесва. Имам приятелите си, кръчмите, слънцето, виното, красотата на Флоренция. Защо да сменя всичко това срещу несигурно бъдеще във вашия студен английски двор?

Борели остави четката и боята, и подръпна парцала, подпъхнат под шнура на кръста му.

— Ти си синьор Даунби, нали?

Бенджамин кимна.

— Синьор Даунби, не искам да бъда груб, но имам много поръчки, а след няколко дни заминавам за Ферара и после за Рим. Благодаря на вашия крал за благоволението. Ще ви дам отговор скоро. Къде сте отседнали?

— Във вилата на Албрици.

— В такъв случай ще изпратя вести там.

След това той буквално ни избута от стаята и тръшна вратата. Мария се изкиска и закри уста с ръка. Погледнах я ядно. Бенджамин вдигна отчаяно ръце.

— Загадка след загадка — промърмори той. — Защо беше толкова груб?

Втренчих се във вратата. Нещо не беше наред. Борели не ни се зарадва, нито се изненада от предложението ни. Не ни разпита какво ще му бъде платено или при какви условия ще работи в Англия, гледаше да се отърве от нас колкото се може по-бързо. Ако бях сам, щях да разбия вратата, да го извлека навън, да му поблъскам главата в стената и да повтарям предложението, докато приеме.

— Роджър — повика ме Бенджамин, сякаш прочел мислите ми, — сега не можем да направим нищо.

Излязохме от мръсната и миризлива сграда. Мария ни преведе по различен път, заобикаляйки стария пазар. Денят ставаше все по-горещ, хората вече започваха да се прибират по домовете си за сиестата. Разумните флорентинци полягаха в стаите си на горните етажи и чакаха слънцето да се спусне ниско и сенките да се удължат. Мария каза, че е жадна. Облизах изпръхналите си устни и си спомних студеното бяло вино, което бяхме пили в двореца Медичи. Погледнах през рамо към тълпата, но не видях някой да ни следва. Минахме покрай една кръчма, боядисана в ярки цветове, вътре беше прохладно и през вратата долитаха апетитни миризми. Отвън, подпрени на стената, двама калайджии бяха забили носове в чашите си и премляскваха с устни, утолявайки жаждата си.

— Господарю — настоях, — трябва да пийнем нещо.

Бенджамин се съгласи и влязохме вътре.

Беше приятно прохладно помещение с висок таван и големи отворени прозорци от всички страни. От гредите на тавана висяха връзки лук и чушки. За наша изненада подът представляваше изящна мозайка, изобразяваща ръка, която държи грозд със сочни набъбнали зърна. Седнахме на маса до прозореца, който гледаше към ухаещата градина зад кръчмата. Младо момче с бяла престилка, бъбриво като маймуна, дойде да ни вземе поръчката. Мария ни посъветва да не пием вино, а сок от портокали с парчета лед в него.

— От виното само ще ожаднеете повече — обясни тя.

Беше права. Момчето донесе калаени чаши и двамата с Бенджамин шумно изразихме одобрението си от студения и ароматен сок, който разкваси устата ни и утоли жаждата ни. Мария, която продължаваше да изрежда различни видове храна и напитки, поръча хляб със сирене и парчета ябълка, размесени в широка купа. Бяхме така погълнати от яденето, че едва забелязах жилавия, сивокос мъж, който седеше сам в ъгъла, стиснал чаша вино в ръката си. След няколко минути той се доближи до нас и попита:

— Англичани?

Мария му отвърна нещо. Мъжът кимна и пресуши чашата. После й прошепна нещо и излезе от кръчмата.

— Какво каза? — запитах любопитно.

— Да бъдем предпазливи.

Още се хранехме, когато човек на Осмината влезе през вратата. Погледна къде седим и веднага излезе.

Лицето на Мария беше пребледняло, очите — тревожни.

— Във Флоренция — прошепна тя — всички се боят от Господаря на Осмината. Старецът ни направи голяма услуга.

Огледах кръчмата. Не забелязах някой да ни наблюдава и се зачудих какво всъщност е казал старецът на Мария. Погледнах към господаря ми. Той също гледаше джуджето с подозрение.

— Това каза той! — разгорещено възкликна Мария. — Тук, във Флоренция, не харесват Осмината. Обичайно е да предупреждават хората, когато ги наблюдават.

Бенджамин сви рамене и погледна към градината. Няколко деца, вероятно на кръчмаря, украсяваха с венци статуя на светец, тичаха наоколо и палеха фишеци. Мария също се загледа навън.

— Приготвят се за празника — обясни тя. — Във Флоренция честваме светците с цветя, фойерверки и процесии. Хубав град е — добави тя замислено. — Поне на повърхността.

Видях я как потръпна.

— Предпочитам Лондон — казах аз. — Какво не бих дал за един ден в Чийпсайд, нали, господарю?

— Англичанино?

Обърнах се. Четирима мъже се бяха появили изненадващо в кръчмата и сега стояха около масата, вперили очи в нас. В другия край на помещението кръчмарят гледаше тревожно. Новодошлите, с украсени шапки, безвкусно натруфени, ботуши с високи токове и бойни колани с ками и ножове по тях, явно бяха побойници — гадна пасмина с вълчи злобно ухилени мутри! Продължих да пия.

— Нима англичанинът е не само невъзпитан, но и тъп? — попита един от тях. Приближи се до мен толкова, че предницата на панталона му почти опря в бузата ми. После ме дръпна за ухото. — Погледни ме, англичанино!

Вдигнах поглед. Той се наведе и доближи лице към моето.

— Англичанино, ти ме обиди! Целуни ми ботуша или ще те убия!