Пол Дохърти
Гнездо на усойници (14) (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)

Глава дванадесета

Имах чувството, че сънувам. Прибрах сабята, свалих наметалото си и отстъпих назад, без да свалям поглед от него. Завих трупа на бедната Мария, говорейки й тихо на английски, сякаш беше още жива. Закрих лицето и главата й с наметката, така че Енрико да не разбере истината. Може би имаше друго оръжие — нож в ботуша или друга прашка. Както и да е, когато вдигнах Мария, лека като перце, и тръгнах заднешком към къщата, осъзнах, че хитрият негодник трябваше да говори с мен. Нужно му беше да разбере какво и колко точно знам, да провери дали в неговата история има неубедителни моменти. А може би ме смяташе за мошеник, който би могъл да бъде купен. Един Бог знае! Помня само, че това беше едно от най-дългите ми придвижвания. Понесъл телцето на Мария, увито в наметката ми, все още стиснал кама в потната си ръка, аз отстъпвах заднешком към вилата.

— Ела в коридора — наредих. — Застани с лице към стената и се подпри с ръце. Първо ще се кача горе. Изчакай ме.

Не ми хареса как се усмихваше подлата твар. Върнах се в тъмната вила, блъскайки се в стени, врати и мебели, но най-накрая стигнах до стълбището. Потен и ругаещ, спрях на половината път, за да запаля стенните факли, после забързах по галерията към нашата стая. Бенджамин все още лежеше сред локва от повърнато. Сложих Мария на моето легло, оправих телцето й и прокарах леко ръка върху очите й. Щеше да прилича на заспала, ако не беше восъчната й бледност, кръвта, която се стичаше от ъгълчето на устата й и кървавият кичур коса в основата на врата й. Погледнах към нея.

— Мария, кълна се пред Бога, мислех ти доброто! Кълна се, че щеше да се върнеш в Англия с мен, кълна се, че ще отмъстя за смъртта ти!

Покрих лицето й. Господарят ми се размърда и простена. Бързо отидох при него. Беше заспал дълбоко, но дишаше леко и лицето му бе възвърнало отчасти цвета си. Когато го разтърсих, той се раздвижи и промърмори нещо. Енрико извика от подножието на стълбите.

— Мастър Шалот, дадох ти дума!

Бързо наплисках с вода ръцете и лицето си, изсуших ги, взех камата и тръгнах по галерията. На едната стена имаше окачени оръжия — две кръстосани алебарди, покрити с щит. Свалих го. Тежеше много, но като пъхнах ръката си през дръжката, се насочих странично към стълбите. Енрико стоеше долу, осветен от стенните факли. Беше опрял ръце на стената и ми се усмихваше, сякаш бяхме две момчета, замислящи пакост. Чудех се дали не сънувам кошмар.

— Мастър Шалот, побързай. Нощта е към края си, а призори слугите ще се върнат.

Тръгнах по стълбите, прикривайки се зад щита. На Енрико това му се стори много смешно.

— Изглеждаш много уплашен, англичанино.

— Не съм уплашен! — изсъсках.

— Ако исках — разговорливо продължи той, — можех да те убия, с щит или без щит. Не знаеш ли, мастър Шалот, че за разлика от Алесандро аз съм опитен дуелист.

Спрях на половината път надолу, за да овладея тръпнещия си стомах. Енрико беше толкова самоуверен! Ако останех, щеше да ме убие. Ако избягах, щеше да ме обяви за убиец, да събере местните селяни и да организира хайка, да ме задържи или да ме убие на място. Срещал съм много убийци, студени сърца, черни души, но Енрико беше от най-лошите. Беше започнал игра, в която единственият начин той да загуби беше аз да го убия. Но той беше сигурен, че в дуел би ме победил. Да можеше Бенджамин да бъде тук, като свидетел. Ами Господарят на Осмината? Нали хората му уж внимателно наблюдаваха вилата? Но какво щеше да стане, ако се намесят? На кого щяха да повярват? На мене или на Енрико? Стигнах подножието на стълбите. Енрико се усмихна и влезе в трапезарията. После посочи към масата на подиума.

— Запалих свещи, има и още вино.

Последвах го.

— Ти, мастър Шалот, седни в единия край. Аз ще седна в другия.

Той наля със замах вино в две чаши.

— Опитай го! — заповядах.

Енрико сви рамене, отпи жадно, напълни отново чашата и ми я подаде.

— Ами прашката?

Той пъхна ръка под наметката и хвърли прашката встрани.

— Добре, добре! — усмихна се Енрико, седна и ме погледна очаквателно. — Ето че сме сами, англичанино.

— Забравяш за Мария — отсякох аз. — И господарят ми. Вече не е упоен — добавих бързо. — Свестих го. Спи, но знае, че сме тук.

За първи път видях злобната му усмивка да изчезва за няколко мига.

— Кажи ми, мастър Шалот — каза той, — нещо повече за тези глупави или по-скоро безпочвени обвинения. Защо ми е било нужно да убивам?

— Всичко започнало преди много години — казах, — когато баща ти и чичо ти били убити в Рим. Били там, за да купуват накити и скъпоценни камъни. Двама мъже били заловени и обесени за убийството им.

Енрико кимна.

— По онова време — продължих аз — Рим бил под управлението на папа Лъв X, който произхождал от рода Медичи. Предполагам, че той е заловил убийците.

Енрико промърмори нещо утвърдително.

— Но ти винаги си имал подозрения. Вероятно точно преди да заминете за Англия кардинал Джулио Медичи ти е казал, че истинските убийци на баща ти и чичо ти не са били двамата обесени нещастници. Те са били само изпълнителите, но истинският убиец бил Франческо Албрици — отпих от чашата. — Ти сигурно си поискал доказателство от кардинала.

— Може би.

— Направил си го — настоях. — И добрият кардинал ти казал, че безценният изумруд, откраднат от трупа на баща ти, е собственост на лорд Франческо.

Енрико ме гледаше, без да мигне. Дишах дълбоко, за да овладея паниката си.

— Кардиналът казал и че когато лорд Франческо пристигне в английския двор, ще подари на крал Хенри скъпоценен камък. Нито един Албрици не го бил виждал досега — той бил същият, откраднатият от баща ти — поклатих глава. — Не знам какво друго доказателство ти е дал кардиналът, но си бил почти убеден. Албрици със сигурност спечелили от смъртта на баща ти. Взели те в дома си и като твои настойници имали достъп до богатството на мъртвия ти баща. Разбира се, те уредили и женитбата ти с Беатриче — красива млада жена с морал на улична котка.

Енрико се усмихна иронично.

— Как може да говориш така!

— За Бога! — отвърнах му. — Ти добре играеше ролята на обожаващ съпруг, но не беше сляп за влюбените погледи между лейди Беатриче, Бог да я прости, и кондотиера Джовани.

Той се облегна назад и изпука с пръсти — единственият признак за гнева, който бушуваше в него.

— Продължавай — каза тихо.

— Останалото знаеш по-добре от мен — казах му, излагайки очевидното. — Могъщите Албрици отпътували за английския двор като пратеници на Флоренция. Били разменени подаръци. Лорд Франческо поднесъл изумруда на нашия крал. Жените от семейството възразили, че се подарява камък, който не били виждали дотогава. Вече си имал доказателство. И тъй като си бил ядосан, че си във властта на лорд Франческо, а невярната Беатриче ти слага рога, си решил да действаш. Убийството на настойника ти било много лесно. Отишъл си в Чийпсайд с него, нали?

— Разбира се.

— Жена ти гледала английски платове. Лорд Франческо продължил сам. Ти си се престорил, че разглеждаш златарския магазин. Когато собственикът ти казал да погледнеш отвън, ти си го направил, вмъкнал си се в онази уличка и от сенките й си убил лорд Франческо.

— Но как? — Енрико разтвори ръце. — Англичанино, караш много набързо. Каква е тази история с кардинала и камъка?

— Не ме лъжи! — изръмжах. — Изписано е на лицето ти. Какво искаш да ми кажеш, Енрико? Че би позволил убиецът на баща ти да се измъкне ненаказан? Че би го оставил безнаказано да убие баща ти и да вземе богатството и сина му?

Думите ми жилнаха Енрико. Ръката му заопипва масата. Кръвта ми се смръзна. Той беше идвал в трапезарията преди мен и беше приготвил виното. Къде беше арбалетът, с който беше убил Родриго? Енрико се изправи.

— Да приемем — каза той, чоплейки с пръст масата, — че кардиналът ми е представил доказателство — писмо, написано до него от баща ми преди много години, в което е изразявал страховете си от Албрици и техните амбиции. Да приемем, че кардиналът е имал списък с накитите и скъпоценните камъни, които баща ми е носел, когато са го убили и че кардиналът е доказал, че когато синьор Франческо Албрици е твърдял, че е бил другаде, всъщност се е криел в покрайнините на Рим. Да приемем, че съм видял това доказателство. Как би могло то да смрази сърцето ми и да пробуди пламенна страст към отмъщение! — Енрико се изправи и сложи лакти на облегалките на стола. Настроението му рязко се беше променило. — Но да предполагаш е едно, а да докажеш нещо е друго. Синьор Франческо беше застрелян с пушка.

— Глупости — отвърнах. — И ти, и аз го знаем. Не е имало пушка. Това е било заблуда — целта е била да потвърди, че макар да си бил близо до Албрици, когато е бил убит, не може да си убиецът. Не е било възможно да носиш аркебуз. По дрехите и ръцете ти не е имало петна от барут. А и как би могъл бедният късоглед Енрико да даде фаталния изстрел?

Станах, взех прашката от средата на масата и опънах дебелия кожен шнур.

— Но, разбира се, не е имало нужда от пушка, нали? Сложил си тук куршум от аркебуз и си го изстрелял право в целта от сенките на онази уличка — показах му как. — Не съм опитен в тези неща, но с прашка може да се стреля по-точно, отколкото с пушка, а ефектът е също така унищожителен. Нали така Давид е убил Голиат? Не използват ли овчарчетата от Тоскана прашка, за да прогонват вълците, дори да ги убиват? Нали ти, мастър Енрико, известно време си живял при тях?

Енрико тихо се засмя.

— Ами гърмежът, чут при смъртта на Франческо? А смъртта на Пренесте и Матео?

Бръкнах в кесията си и извадих фишеците, които Бенджамин ми беше дал.

— Флорентинците обичат фишеци — казах му. — Видяхме деца да ги използват в градината на една кръчма.

Приближих се, запалих фитила на пламъка на свещта и пуснах бомбичката на пода. Няколко мига чувах само пращене, после тя избухна с гръм, който отекна в трапезарията.

— Използвал си една от тях — казах — в тясната уличка на Чийпсайд. Лорд Франческо вървял бавно покрай сергиите. Погледнал през рамо къде е спряла дъщеря му. Извикал те. Ти си запалил фитила и фишекът гръмнал. Лорд Франческо вдигнал поглед и ти си стрелял с прашката. На борда беше още по-лесно. Бомбичката избухнала, горкият Матео, който седял до релинга, бил бутнат в морето. В градината на вила Албрици всички очи бяха приковани върху Пренесте и глупавия му спектакъл. Бог знае дали той можеше да те разобличи, но ти не си искал да рискуваш.

Побутнах леко чашата си.

— В градината беше тъмно, всички наблюдаваха Пренесте. Запалил си фитила от факлите и си хвърлил фишека встрани. Да стреляш с прашката едва ли ти е отнело повече от няколко мига. На светлината на факлите Пренесте е бил отлична мишена. Подбрал си добре момента. Фитилът горял незабележимо, докато ти си се прицелвал, и фишекът гръмнал в мига, когато си стрелял.

— Знаеш ли, Шалот — измърка злият негодник, — всички те смятахме за глупак с непохватните ти маниери и кривогледи очи — той прехапа ъгълчето на устната си. — Но ти не си глупак, нали? С острия си ум и способността да надушваш злините от теб би излязъл добър флорентинец — той въздъхна. — Но не и добър правник. Какви доказателства имаш?

— А, имам няколко — отвърнах. — Имам мотива — отмъщението срещу Албрици. Имаме несъмненото ти умение да стреляш с прашка. Както и факта, че ти си единственият оцелял.

Той сви рамене.

— Просто имах късмет. Всички слуги ме видяха да заминавам. Върнах се неочаквано и се наложи да убия убиеца, Джовани.

— Но дали господарят ти ще повярва? — подразних го аз. — Дали негово преосвещенство кардинал Джулио Медичи ще те подкрепи?

Това беше единственият път, когато видях следи от тревога по лицето на онзи злодей.

— Защо пък кардиналът? — дрезгаво попита той. Тонът му го издаде.

— Защото той ти е казал как е умрял баща ти. Той е уредил пътуването до Англия. Той ти е казал за изумруда, разбира се, за Матео и Пренесте — почуках по масата.

— Те двамата са били лични прислужници на Франческо и може би достатъчно проницателни, за да открият истината — отпих от чашата. — Несъмнено ти си видял, че Матео се опита да ме заговори на кораба, затова е трябвало да бъде убит. Пренесте те е заплашвал с друго. Беше убит, а после подпалиха стаята му. Смятахме, че е било заради някои дребни документи, но ти просто си искал да се убедиш, че не е записал някъде подозренията си.

Енрико леко плесна с ръце.

— Ти си опасен — каза той. — Не знаех, че дебелият Хенри ще изпрати специални хора, за да разследват убийството. Не исках да ви убия в Англия — продължи небрежно Енрико. — Прав си, мастър Шалот, много съм опитен с прашката. Ако исках, можех да ви убия, но желаех само да ви сплаша. Това се оказа доста трудно. Ти го доказа на дуела с онзи арогантен негодник Алесандро!

— Когато трябваше да си мълчиш! — прекъснах го тихо. — Защото спомена за един специфичен момент от дуела и господарят ми започна да се чуди дали зрението ти е толкова лошо, колкото твърдиш.

Енрико се усмихна, пъхна ръка в жакета и извади очилата си.

— Най-обикновено стъкло — той ги повдигна — Но ти придават безпомощен вид.

— Защо? — попитах.

— Какво защо, англичанино?

— Защо бяха убийствата?

— Когато те преследват, англичанино, и усещаш, че мрежата се затяга, какво можеш да направиш? Какво планираше Даунби за мен? Драматичен сблъсък в присъствието на Господаря на Осмината? Бог знае какво доказателство можеше да представите и какво щеше да ми се случи тогава! Арест, затвор, екзекуция. Или ако не това — позор и изгнание! Трябваше да го направя! — Очите на Енрико се разшириха. — Ти не си флорентинец, Шалот. Не разбираш какво е кръвно отмъщение. Око за око, зъб за зъб, живот за живот! — Лицето му стана сурово и сърцето ми спря, когато видях, че ръцете му отново се насочват под масата. — Те убиха баща ми, чичо ми. Взеха ме в дома си и използваха богатството ми. Ожениха ме за онази разгонена кучка! — Кожата на лицето му се изопна, цялото му тяло се тресеше от гняв. — Божичко, как ли са ми се присмивали зад гърба!

Енрико избърса пяната от устните си.

— Предупредих ги — той се усмихна странно. — Пратих совата, предвестник на гибел — усмихна ми се. — Успях напълно. Мислех, че ще я намерят мъртва в градината, но да влезе вътре и да умре… — лицето му помръкна. — Приех го като знак за Божието одобрение.

— Какво ще стане, ако грешиш? — попитах отчаяно, опитвайки се да спечеля време.

— В какъв смисъл?

— Ами ако Албрици не са убили баща ти? Ако е станал жертва на Медичите? Те са взели изумруда, а после са посели съмнения у теб, за да им помогнеш при унищожението на Албрици. Бил ли си в двореца на Медичите? На стената виси картина, изобразяваща кардинал Джулио като млад. На нея той носи изумруда, който лорд Франческо е дал на крал Хенри. Медичите са убили баща ти. Те са подкупили Пренесте, който сигурно ти е разказал подробностите от смъртоносното пътуване на баща ти до Рим. Защо иначе кардинал Джулио би обещал на Пренесте, че ще се погрижи за него? Знаеш ли — добавих за всеки случай, — че наемникът Джовани беше шпионин на Медичите?

Енрико примигна.

— Какво доказателство имаш? — Той наклони глава встрани. — Какво доказателство можеш да ми покажеш? Какво биха спечелили Медичите от смъртта на баща ми? Получиха ли нещо от това, че Албрици ми станаха настойници? Не, не — той отново сложи ръка на масата и потропа с пръсти. — Албрици бяха виновни и си платиха за греховете. Въздадох възмездие и ти, мастър Шалот, имаш две възможности. Или си с мен, или ще убия теб и господаря ти и ще хвърля вината върху Джовани.

— Може би — побутнах стола си назад. — Може би Албрици е трябвало да умрат. Но защо Борели, художникът? Какво толкова е имало у него?

Енрико ме погледна объркано и поклати глава.

— Художник? Борели? Защо да убивам художник? Той не е Албрици.

— Мария също не беше! — извиках.

— Стига, англичанино. Онази жалка жена-джудже! — Устните му се свиха презрително.

Грабнах чашата с вино и я хвърлих по него в мига, когато той извади арбалета, зареден и готов за стрелба. Дръпна ръчката и изстреля назъбената стрела. Но аз бях бърз. Отскочих встрани. Стрелата улучи стола, на който бях седял. Извадих сабята и камата си и хукнах към него. Енрико ме чакаше. Замахнах, но той отби удара с камата си. Отстъпих. Той извади сабята си и размаха ръце, докато отстъпвах назад в трапезарията.

— Ти нямаше да ме оставиш жив! — казах тихо. — Щеше да ме убиеш като останалите.

— Не ми ли каза, че Мария е жива? — отвърна той. — Не биваше да лъжеш, Шалот.

Сабята му изсвистя във въздуха. Отстъпих още една крачка. Енрико провлече крак леко, като в танц, и настъпи.

— Никога не бива да лъжеш!

Разбира се, човекът беше луд. Би убил всички, които застанеха пред него през онази нощ, всички, които имаха нещо общо с Албрици или можеха да го заподозрат. Бях ужасен. Добър съм със сабята, ловко нападам и се защитавам. Но Енрико ми напомняше на португалския ми учител по фехтовка — движеше се със същата отмереност и сигурност, държеше сабята и камата по същия начин — леко, в дланите на двете ръце. Продължаваше да ме изтласква на удобно място, където да ме убие, без нищо да му пречи.

— Кажи ми, англичанино, преди да те убия, защо реши, че съм използвал прашка, а не пушка?

— Заради скелетите! — промърморих. — Видях ги в Англия. Мъже, убити от римски войници, или поне от помощните им части. Тогава в сраженията са използвали и прашки. Дупките в черепите им ми напомниха раните на лорд Франческо и Пренесте.

Очите на Енрико се разшириха.

— Не е ли странно нещо животът, англичанино? Всичко се повтаря. Видял си скелетите на своите прадеди, убити от римляни. А сега ти, англичанинът, ще бъдеш убит от мен, италианеца.

Той се обърна встрани и зае класическа поза на дуелист — леко вдигнал ръка с камата, чието острие беше насочено към земята.

— Сбогом, англичанино!

Той нападна пъргаво като котка, насочил върха на сабята към гърдите ми, докато въртеше дългата си кама. Отскочих назад и нападнах, целейки се в гърлото му. Енрико завъртя сабята и камата, отби атаката ми, после отново се приближихме. Остриетата ни приличаха на дъги от светлина. Обхвана ме отчаяние. Той беше толкова бърз и сръчен, видимо почти не помръдваше, замахваше към гърдите ми, после внезапно насочваше сабята към гърлото, слабините или крака ми. Ръцете ми се движеха като крила на вятърна мелница, тялото ми беше обляно в пот. Той се отдръпна, дишайки малко по-тежко, после започнахме отново. Отначало се уплаших, но тропотът на краката ни по пода, ритмичното сблъскване на остриетата, решимостта да ме убие и моята да оцелея някак ме успокоиха. Същевременно уменията, на които ме бе научил португалският ми учител, най-после започнаха да се проявяват. Вече не отстъпвах, а обръщайки се настрани, успях да парирам ударите му и дори веднъж леко да го пробода в ръката. Той отстъпи, разтърси ръката, с която държеше сабята и се усмихна. После продължи да се бие, бърз като нападаща пепелянка.

— Добър си, англичанино — задъхано каза Енрико. — Но не тъгувай, скоро ти и твоята жена-джудже ще бъдете пак заедно.

Бог ми е свидетел, не знам дали думите му или ужасната злорада усмивка на грозното му лице беше причината, но в този миг забравих всички правила за дуелиране. Разделихме се, той отново размаха сабята и аз му изиграх онзи номер, научен във вонящите лондонски улички. Размених сабята и камата. Той се отдръпна леко, за да реагира, но вместо да се доближа, аз хванах камата за дръжката и я запратих в гърдите му. Тя се заби дълбоко, точно под сърцето. Енрико ме погледна смаяно с отворена уста и сабята се изплъзна от ръката му. Той залитна напред.

Нападнах и забих острието на сабята в стомаха му, под ребрата.

— Върви в ада! — изсъсках. — И кажи на сатаната, че аз съм те пратил там!

Издърпах сабята си и отстъпих назад — дори умиращите могат да бъдат опасни. Енрико беше изпуснал и камата си. Лицето му се разкриви от болка, от раните му шуртеше кръв. Той погледна нагоре, сякаш искаше да каже нещо, въздъхна и се стовари на пода. Хвърлих сабята и камата си на земята, приклекнах, скръстих ръце и оставих страха да се изцеди от мен до последна капка. Нищо не можех да направя, освен да гледам престъпника, чиято кръв изтичаше от тялото му. Той лежеше, извърнат настрани. Приближих се и извадих камата от тялото му. Чу се ужасен мляскащ звук. Захвърлих я на пода, изправих се със залитане, отидох до масата и изпих чаша вино доста по-бързо, отколкото ми се беше случвало наскоро. После отново се качих горе. Тялото на Мария лежеше покрито на леглото ми. Господарят ми започваше да се пробужда. Бях толкова изтощен и уплашен, че просто легнах до него.

(Не обръщайте внимание на кикотенето на моя капелан. Ако не си зъл човек без душа, когато дуелът завърши, тялото ти се разтърсва от множество емоции. Гади ти се, повръщаш, тичаш до най-близкия нужник, напиваш се! Или лежиш, обгърнал тялото си с ръце, докато ужасът ти премине.)

Разбира се, нямах късмета да полежа на спокойствие дълго време. Сигурно съм лежал само няколко минути, гледайки как пламъкът на свещта танцува на вятъра, нахлуващ през отворения прозорец, когато чух шум от препускащи коне и гласове от двора долу.

Не помръднах. Който и да беше дошъл, пожелавах му „добре дошъл“ в кошмара, който бях преживял. Чух нови викове и възклицания, когато посетителите започнаха да откриват труповете. След това по стълбището затрополяха крака, вратата се отвори и Серафино, Господарят на Осмината, заедно с облечените си в черно подчинени, се втурнаха в стаята като някакво адско видение. Изстенах и спуснах крака на пода. Господарят на Осмината пристъпи към мен. Лицето му изразяваше загриженост, приличаше на мил чичо, който е открил любимия си племенник в беда. Той застана над мен с ръце, скрити в широките ръкави на расото си.

— Англичанино, какво си направил? Защо са тези трупове? И синьор Енрико, облян в собствената си кръв?

Изгледах го явно.

— Разкарай се, отвратителен негоднико! — изсъсках.

Той ме удари през лицето.

— Махай се! — повторих.

Изправих се. Той вдигна ръце и усетих как острието на камата му се притиска до врата ми, точно под брадичката. Брат Серафино ми се усмихна любезно, макар че очите му приличаха на черни, бездушни дупки.

— Мога да те убия на място! — прошепна той.

— Направи го — отвърнах — и ще трябва да отговаряш пред моя крал. Никого не съм убивал.

— Никого ли?

— Освен мастър Енрико. Той е виновен за убийствата.

— Не мисля така.

— Пет пари не давам какво мислиш! — отвърнах. — Енрико е убиецът, изпълнил отмъщението, за което е копнял години наред. Упои господаря ми и се опита да убие мен. Но съм сигурен, че ти знаеш това. Твоите хора непрестанно наблюдаваха вилата. Видял си, че Енрико се върна, видял си и моето пристигане. Можеше да се намесиш — продължих, без да обръщам внимание на острието под брадичката ми, — но предпочете да не го направиш. Защо?

— Не знам. Знам само, англичанино, че тук се е играла някаква смъртоносна игра и в главата ми се върти една-единствена мисъл. Ще ощети ли тази история Флоренция? Ще пострада ли градът?

— Мисля, че трябва да попиташ кардинал Джулио Медичи за това — отвърнах му.

Серафино сви устни.

— Може пак да ми дойдеш на гости, англичанино. Онези плъхове не са те забравили.

— Ах, да, как са братята ти? — попитах.

Господарят на Осмината се усмихна леко.

— Заядлив както винаги, нали, Шалот? — Той облиза устни, примигна и камата изчезна в ръкава му. — Има някои въпроси, които се нуждаят от отговори, няколко празнини, но аз съм умел в размишленията и някой ден ще разбера истинската история.

Той погледна към господаря ми, а после през рамо и заговори бързо на един от придружителите си. Не знам какво му каза, но дадоха на господаря ми да пие нещо, после внимателно го вдигнаха и го свалиха долу. Една впрегната каруца вече ни чакаше. Настаниха Бенджамин удобно върху сламеник, свален от една стая. Казаха ми да събера багажа в дисагите ни. Подчиних се и бързо прибрах всичко, което беше наше.

— Няма да останете тук! — каза рязко Господарят на Осмината. — Колкото по-скоро се махнете от Флоренция, англичанино, толкова по-добре.

Най-после приключих. Свалих дисагите си долу. Господарят на Осмината не беше преместил нито един от труповете. Не им обръщаше внимание, все едно бяха боклук, макар че видях подчинените му да отмъкват това-онова.

— Всичко ли взе, англичанино? Господарят ти е навън, настанихме го възможно най-удобно. Войниците ми ще пазят вилата. А сега трябва да тръгваме!

— Чакайте малко! — казах.

Върнах се в стаята ни и коленичих до трупа на Мария. Хванах студената й ръчица и се вгледах в бледото лице. После целунах малките пръстчета, наведох се и лекичко докоснах челото й с устни, преди да покрия отново лицето й и да се върна долу.