Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Вуду (68)

68.

Създанието го нямаше — или Д’Агоста беше избягал от него, или то се бе отказало от преследването. Макар последното да не изглеждаше вероятно: въпреки че зомбито се влачеше тромаво, то притежаваше решимостта и силата на питбул. Може би, помисли си той, отсъствието му беше свързано с вълнението, което бе чул от горе, и което напомняше паническо бягство. Той се отпусна на влажния камък полузамаян, като си поемаше дъх на пресекулки, и бученето в главата му постепенно утихна. Още чуваше глухата глъчка от църквата.

Надигна се и седна. В този миг между китката и лакътя на лявата ръка го прониза остра болка. Опипа внимателно и почувства как костите се трият една в друга. Явно ръката му бе счупена.

— Пендъргаст? — произнесе той в мрака.

Никакъв звук.

Опита да се ориентира в плетеницата от тунели, но беше тъмно като в рог. Беше невъзможно да разбере какво разстояние е пробягал или докъде е стигнал. Като присвиваше очи от болка, той пъхна счупената си ръка в отвора на разкопчаната си риза, закопча я плътно и после запълзя по пода, докато здравата му ръка не напипа тухлена стена. Изправи се на крака и усети, че му прилошава. Гласовете над главата му не спираха, сега примесени с друг, много по-близък шум: виковете и крясъците, които отекваха срещу него от някъде другаде в мазето, бързо се приближаваха.

Което означаваше, че продължават да го търсят.

Той извика колкото му глас държи:

— Пендъргаст!

Никакъв отговор.

Фенерчето му го нямаше, но той си спомни за старата запалка „Зипо“, която носеше в джоба си — навик от времето, когато пушеше. Извади я и я запали. Намираше се в малко помещение с извита сводеста врата, водеща към тухлен тунел. Като се движеше бавно, така че да не влошава болката и гаденето, той се затътри нататък и се огледа. Оттатък имаше още тунели.

Топлината от запалката започна да пари пръста му и той я загаси. Трябваше да се върне назад, да намери оръжието и фенерчето си, да открие Пендъргаст. И, преди всичко, да открие Нора.

Той изруга силно и отново щракна запалката. Като се опитваше да игнорира пробождащата болка в ръката си и се опираше в стената, стигна до главния тунел. Не го позна — приличаше на останалите.

Продължи напред бавно. Дали се бяха преместили нататък в този тунел? В трепкащата светлина на запалката можеше да види пресни следи върху влажния мръсен под, но дали не бяха неговите? След миг забеляза един голям, широк отпечатък от бос крак. Потръпна.

Звуците отгоре се усилиха: викове, шумен грак от мегафон, трясък. Съвсем не звучеше като церемония. А по-скоро като нахлули вътре демонстранти.

Дали затова преследвачът му беше изчезнал? Не виждаше друго обяснение.

— Пендъргаст!

Внезапно видя светлини в мрака и на завоя на тунела пред него се появиха група послушници. Бяха с качулки и мантии. Някои държаха джобни фенерчета и факли в ръце, други — различни оръжия, лопати и вили. Бяха двайсетина, може би и повече.

Д’Агоста преглътна, отстъпи назад и се запита дали са го забелязали в тъмното.

Мъжете извикаха в един глас и се втурнаха към него.

Той се обърна и побягна, притиснал счупената ръка към гърдите си, тичайки с все сила по тъмните тунели, а пламъчето на запалката трептеше гаснеше на течението. Накрая изгасна и той спря да щракне запалката, пое си дъх и отново хукна. Зави зад един ъгъл и се оказа в мрачно мазе, натъпкано с прогнили купчини дървен материал. В отсрещния край имаше врата. Той мина през нея и побърза да затвори след себе си, след което се подпря с гръб, дишайки тежко. Болката в ръката не му позволяваше да мисли. Запалката бе изгаснала в стремителния му бяг и след като пламъчето отново заигра, установи, че се намира в друг голям склад. Погледна към краката си и онова, което видя, накара сърцето му да замръзне в гърдите.

На пет крачки пред него зееше яма, облицована с камъни. Навремето сигурно е била стар кладенец с хлъзгави, иззидани с камък стени. Той се приближи внимателно, вдигнал запалка над тъмната паст. Изглеждаше бездънна. Наоколо се валяха стари мебели, счупени керамични плочки, плесенясали книги и какво ли не още.

Той отчаяно се огледа за място, където да се скрие. Имаше достатъчно, но нито едно не представляваше сигурна защита, ако на онези им хрумнеше да претърсят всяко кътче и пролука. Обходи с пламъчето древната стена, след това изтича, събаряйки един тръстиков стол в бягството си, който се разпадна и се заплете в краката му. Той го изрита ядосано, след това се приведе и мина под един свод в дъното на склада. Озова се в огромно, подобно на гробница място, с големи каменни колони и кръстовидни тавани. Освети наоколо: това беше друга гробница, различна от първата, стените й и подовете бяха облицовани с мраморни плочи; кръстове, плачещи върби и черепи, дати на раждане и смърт, грубо изсечени в тях. Имаше също така редици от груби дървени саркофази. Беше пълен хаос, всичко тънеше в прах, каменните стени се рушаха. Мястото бе много старо: очевидно предшестваше окупацията на Вилата с десетилетия, може би дори столетия. Над главата на Д’Агоста гласовете се усилиха: звучеше като начало на конфронтация, ако не и бунт.

Той чу вратата на помещението с кладенеца да се отваря зад него, чу тичане на много крака.

Съзирайки един сводест коридор в далечния край на криптата, той изтича нататък, хукна по него, зави на една пресечка, избра наслуки един коридор, после друг. Този беше по-груб, но явно от по-късен период, напомняше повече на катакомба, изкопана в земята, с ниши в твърдите глинени стени. Тук преобладаваха идоли на вуду с проядени от молците торбички, снопчета разложени пера, странни конструкции и рисунки, както и един-единствен странно оформен олтар.

Като изпълзя под ниския свод, Д’Агоста попадна в зала, чиито стени от пода до тавана бяха осеяни с ниши, във всяка от които имаше по един или повече скелети. Без да мисли се втурна към най-голямата ниша, пазейки счупената си ръка, изблъска настрана костите, и като се извиваше, се изтегли колкото се може по-назад, като същевременно придърпваше с крак костите на предишното им място.

И зачака.

Преследвачите му бяха близко: можеше да чуе гласовете им, отекващи странно в подземието. Това не беше добре: накрая все пак щяха да го намерят. Той огледа нишата на светлината на запалката и откри, че тя води още по-дълбоко в земята. С извъртане можеше да си пробие път нататък. За щастие, влагата не позволяваше да се надига прах при усилията му, въпреки, че сега го обгърна неприятната миризма на плесен и разложение. По някои от труповете още се виждаха дрипи от одеждите им, остатъци от коса, катарами на колани, копчета и сбръчкани обувки. Изглежда обитателите на Вилата бяха слагали труповете на мъртъвците си в тези дълбоки ниши — като просто бяха избутвали навътре старите.

Хлъзгавите стени му позволиха да се изтегли бързо по наклона, докато напредваше с всички сили навътре.

Пое си дъх и зачака. Гласовете на преследвачите му ставаха все по-силни и по-силни с приближаването. Докато накрая стана ясно, че вече са в залата.

Той се намираше дълбоко в мрака, прекалено далеч, за да пробие там светлина на джобно фенерче. Чуваше тракащите звуци: осъзна, че мъжете мушкат прът в погребалните ниши, опитвайки се да го накарат да излезе отвътре. По едно време прътът се плъзна в скривалището му, но той бе дълбоко навътре, за да бъде достигнат. Опитите продължиха известно време, след което преминаха към съседните ниши. После внезапно гласовете на преследвачите му се издигнаха възбудено, за да се отдалечат и да замрат в далечината.

Тишина.

Дали не ги бяха извикали да отбраняват Вилата? Това бе единственото възможно обяснение.

Д’Агоста изчака една минута, после още малко, за да бъде сигурен. Накрая се размърда, за да се измъкне от скривалището си. Беше безполезно: откри, че в паниката си се беше заклещил здраво. Прекалено здраво. Заля го чувство за клаустрофобия; опита се да го овладее, да регулира дишането си. Изви се отново — по-точно опита, — но си оставаше залостен. Паниката заплашваше да се върне отново, по-силна.

Не можеше да бъде. Нали все пак беше влязъл някак си. Със сигурност би трябвало да може и да излезе.

Сгъна крака си, мушна го между пода и тавана и се опита да се задържи в равновесие, докато натискаше със здравата си ръка. Без резултат. Стените бяха хлъзгави от влага и тиня, а подът се издигаше под лек ъгъл нагоре. Той се въртеше, пъшкаше, драскаше с нокти наоколо. При един пореден пристъп на паника заби ноктите си във влажната пръст и се опита да си пробие път навън, изпочупвайки няколко.

Мили боже, помисли си той отчаяно. Сега съм жив погребан. Прехапа устни.

Това бе единственото, което можеше да направи, за да не закрещи.