Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Пендъргаст (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Cemetery Dance, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 43 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2010 г.)

Издание:

Дъглас Престън, Линкълн Чайлд. Вуду

Американска, първо издание

Редактор: Сергей Райков

Оформление на корицата: Димитър Стоянов—Димо

ИК „Ергон“, 2009 г.

ISBN 978-954-9625-34-9

История

  1. — Добавяне

63.

Д’Агоста замръзна. Пендъргаст, с нахлупена качулка на главата, промърмори нещо и се затътри към мъжа колебливо, като старец на несигурните си крака.

— Какво правите тук? — попита отново мъжът със странния си екзотичен акцент.

Пендъргаст произнесе грубо:

— Va t’en, sale bete[1]!

Влезлият отстъпи една крачка.

— Да, но… не би трябвало да сте тук.

Пендъргаст, като влачеше крака, се приближи още и с едно намигане на окото предупреди Д’Агоста да бъде готов.

— Аз съм само един старец — започна той с тих, хъхрещ глас и вдигна нагоре треперещата си ръка. — Можеш ли да ми помогнеш…?

Мъжът се наведе напред, за да чуе по-добре, и Д’Агоста пъргаво заобиколи и го удари по слепоочието с приклада на оръжието си. Фигурата се отпусна в безсъзнание.

Д’Агоста можеше да чуе други гласове, развълнувани гласове в стаята отвъд; не всички, изглежда, присъстваха на церемонията в централната църква. Нямаше задна врата към килера за провизии — беше без изход, и те бяха в капан с мъжа в безсъзнание.

— В асансьора — прошепна Пендъргаст.

Наблъскаха мъжа в асансьора, затвориха вратата и го спуснаха в мазето. Почти веднага след това на входа на килера се появиха други трима.

— Морведре, какво правиш? — попита единият. — Ела с нас. Ти също.

Те отминаха и Д’Агоста и Пендъргаст се оказаха зад тях, опитвайки се да имитират бавната им тиха походка. Д’Агоста усети, че чувството му за безизходица и напрежение нарастват. Нямаше начин да продължат дълго тази измама; трябваше да избягат и да започнат да претърсват мазето. Времето течеше.

Мъжете завиха и тръгнаха по дълъг, тесен проход, минаха през серия двойни врати и тогава влязоха в самата църква. Въздухът беше изпълнен с мирис на восъчни свещи и силен тамян; тълпата се блъскаше и шепнеше нещо, люлеейки се като море в ритъма на висшия жрец, Шариер, застанал отпред. Две редици запалени свещи осигуряваха светлината, докато четирима мъже се трудеха над плоска каменна поставка в пода. Зад тях във восъчната тъмнина стояха много други, дузини, мълчаха, само бялото на очите им просветваше като перли в гъстия мрак на покритите им с качулки фигури. Отстрани стоеше Босонг, изправен величествено в цял ръст, и наблюдаваше ставащото с неразгадаемо изражение.

Д’Агоста гледаше как четиримата мъже провряха въжета през железните пръстени, поставени в ъглите на дългата каменна поставка, завързаха ги, после ги пуснаха на каменния под и заеха места до тях. Настъпи тишина, когато върховният жрец отиде отпред с малък свещник в едната си ръка и хлопка в другата. Наметнат с груба кафява мантия, той се движеше с изключително внимание, докато накрая застана в центъра на камъка.

Раздвижи хлопката леко: веднъж, два пъти, три… като бавно се въртеше в кръг, восъкът от свещите капеше по ръката му и се търкаляше по камъка. Една ръка бръкна в джоба на наметката му, извади нещо малко, покрито с пера и го пусна, когато той се обърна. Ново потракване с хлопката, последвано от бавно завъртане в кръг. След това Шариер вдигна босия си крак високо и го стовари с плясък върху камъка.

Настъпи внезапна тишина и след това отдолу долетя неясен звук, стържещо, хрипливо дишане.

Тишината около олтара беше пълна.

Висшият жрец изтрака още веднъж, малко по-силно, и направи още един кръг. След това вдигна крак и за втори път го стовари шумно върху камъка.

Ааааааиихххуууууу… долетя скръбен звук отдолу.

Д’Агоста погледна към Пендъргаст, сърцето му биеше бясно в гърдите, но агентът от ФБР гледаше ставащото с напрегнато внимание изпод тежката, скриваща лицето му, качулка.

Жрецът започна да танцува в лениви кръгове, старите му крака ситнеха леко, правейки кръгове около малкия предмет с перата. Всяка следваща стъпка беше по-силна, плясък, след това отдолу идваше глух ответен стон. Когато танцът забърза, а плясъците зачестиха, стоновете станаха по-продължителни и силни. Те идваха от някого или нещо, подбуждано към раздразнение от звука на потропване отгоре. Изумен, Д’Агоста ги разпозна.

Аааааиихххууууууу… идеше отчаяният вик, докато Шариер танцуваше, ааааиииххххъъъъъу… ааааииихххууууууу… провлачените стонове не съвпадаха с ритъма, но се откъсваха с нарастващо въодушевление и продължителността им бе все по-малка. С течение на времето събраната тълпа започна да ги повтаря с нисък глас като на себе си. Започна почти като шепот, но постепенно се извиси до такава интензивност, че думите станаха ясно доловими: envoie! envoie! envoie! — „Избави ни!“

Танцът на жреца стана още по-бърз, сега краката му едва се виждаха, ритмичните плясъци поддържаха ритъма като барабан от плът. Аааиииххххууууу, сумтеше нещото долу; envoi! скандираше групата над него.

Внезапно Шариер се закова на място. Скандирането утихна, гласовете отекнаха и замряха в църквата. Но шумовете отдолу продължиха, сливайки се един с друг — стонове и хъркане, заедно със звуците от неспокойния танц.

Д’Агоста гледаше от мрака, останал без дъх.

— Envoi! — извика върховният жрец, отдалечавайки се от камъка. — Envoi!

Мъжете в четирите края на каменната плоча хванаха въжетата, обърнаха се, повдигнаха ги на раменете си и започнаха да дърпат. Камъкът се наклони със скърцащ звук, разклати се и се вдигна.

— Envoi! — извика отново жрецът и вдигна длан нагоре.

Мъжете отстъпиха встрани и издърпаха камъка, разкривайки един отвор в пода близо до олтара. Те оставиха плочата и пуснаха въжетата. Кръгът от мъже се сви, всички чакаха мълчаливо. Помещението сякаш бе обхванато от вцепенение. Босонг, който не бе помръднал, ги гледаше един след друг с тъмните си очи. От отвора сега се надигна лека пара — парфюмът на смъртта.

Чу се драскане и бягане; звучно мляскане.

После то се появи от мрака, хвана края на камъка: една съсухрена ръка, по която мускулите и сухожилията изпъкваха като върви. Появи се втора ръка и с драскащ звук се показа и една глава: с мръсна и сплетена коса, с празно изражение на неясен копнеж. Едното око се завъртя в очната си кухина; другото беше скрито от изсъхнала съсирена кръв и мръсотия. С внезапно движение странното същество се надигна от дупката и се стовари тежко върху пода на църквата, като драскаше с нокти. От средите на богомолците се чу ахване, заедно с одобрително промърморване.

Д’Агоста гледаше невярващо, застинал от ужас. Това беше човек — или най-малкото някога е било човек. И той не се съмняваше изобщо, че точно това същество го бе гонило и го бе нападнало близо до Вилата точно преди седем дена. Не изглеждаше да е Фиъринг и съвсем определено не беше Смитбак. Беше ли живо… или представляваше съживен мъртвец?

Кожата му настръхна, докато се взираше в злобното похотливо лице; пепелявата, повехнала кожа; изрисуваните завъртулки и филизи, и кръстове, които се показваха през мръсните дрипи, които трябваше да минат за дрехи. Вглеждайки се по-внимателно, Д’Агоста осъзна, че подобното на човек същество не е облечено в дрипи, а в останки от коприна или сатен, или някаква друга древна премяна, прогнила от годините и вкоравена от пръст, мръсотия и кръв.

Тълпата мърмореше нещо, близко до почитание, когато странното същество се придвижи колебливо и погледна върховния жрец, сякаш за инструкции, и от дебелите му сиви устни се проточи слюнка. Дишането му напомняше изстискване на въздух от влажна торба. Единственото му здраво око изглеждаше мъртво — напълно.

Шариер бръкна между гънките на мантията си и извади малък месингов потир. Натопи пръсти в него и пръсна от течността, която изглеждаше като олио, върху главата и раменете на застаналата пред него фигура. След това за безкрайна изненада на Д’Агоста върховният жрец падна на колене пред създанието, покланяйки се ниско. Останалите направиха същото. Д’Агоста усети, че някой подръпва мантията му и видя, че Пендъргаст му дава знак да се поклони. Той коленичи, протегна напред ръце по посока на зомбито — ако наистина бе такова, — докато гледаше другите какво правят.

— Кланяме се на защитника! — пропя върховният жрец. — Наша сила, наша опора, всички те поздравяваме!

Останалите скандираха.

Шариер продължи на чужд език, останалите сториха същото.

Д’Агоста се огледа. Босонг вече не се виждаше.

— Както боговете над нас ни дават сила — произнесе жрецът, преминавайки отново на английски, — така и ние можем да дадем сила на теб!

Сякаш по знак, Д’Агоста чу нещо като плач. Обърна се и видя в тъмнината малко червено-кафяво жребче — на не повече от седмица, — което водеха към дървен стълб с въже около шията; дългите му несигурни крака тропаха по пода, докато се движеше напред-назад и цвилеше сърцераздирателно; големите му кафяви очи бяха кръгли и уплашени. Мъжът, който го водеше, го завърза за стълба и се дръпна назад.

Жрецът се изправи. Като се приближи в нещо като полутанц и полюлявайки се, той вдигна един блестящ нож във въздуха, подобен на онези, които бяха взели при внезапното си нападение тук.

О, Господи, не, помисли си Д’Агоста.

Другите стояха, обърнати към върховния жрец. Церемонията стремително се приближаваше към кулминацията си. Шариер бързо се докара до ярост, танцувайки сега срещу жребчето; тълпата се полюляваше ритмично; блестящият нож се вдигна още по-високо. Жребчето потропваше и цвилеше ужасено, тръскаше глава и се опитваше да се освободи.

Жрецът се приближи.

В този момент Д’Агоста се извърна. Чу рязкото изцвилване, чу шумното издихание на тълпата — и после крясък на агония, който бързо замря в бълбукане.

Присъстващите ускориха монотонния си напев и Д’Агоста се обърна. Жрецът вдигна умиращото конче в ръцете си, кръвта му още струеше от разрязаната шия, краката му потръпваха. Той тръгна към нефа[2] и тълпата се разтвори пред него, когато отново се приближи до противното подобие на човек. С вик жрецът пренесе тялото на кончето до каменния под, докато тълпата рязко се свлече на колене и Д’Агоста и Пендъргаст побързаха да я последват.

Зомбито падна върху мъртвото конче с противен звук и започна да го разкъсва със зъби, да плюе космите и да дърпа вътрешностите с животински звуци на задоволство, като ги пъхаше в устата си.

Шепотът се усили:

— Да нахраним защитника! Envoie! Envoie!

Д’Агоста гледаше в ужас приведения мъж и в него се надигна атавистичен страх. Той погледна Пендъргаст. Намигване на сребристите очи подсказа на Д’Агоста да насочи вниманието си към една странична врата в църквата — леко отворена, която водеше в тъмен, празен коридор. Път за бягство.

— Envoie! Envoie!

Странното същество ядеше с бясна скорост, цапаше се с кръв и съсиреци. Най-после се засити. Изправи се с безизразно лице, сякаш очакваше заповеди. Тълпата също стана.

По знак от жреца хората се разделиха на две, оформяйки коридор. От далечния край на църквата дойде скърцане на желязо и водачът отвори вратата. Отвън нахлу лек повей свеж въздух. Високо над обиколната стена можеше да се види да блещука в мрака една-единствена звезда. Шариер положи едната си ръка върху рамото на зомбито, вдигна другата и насочи дългия си костелив пръст към отворената врата.

— Envoie! — прошепна той дрезгаво; пръстът му трепереше. — Envoie!

Фигурата бавно започна да се тътри към вратата. След миг прекрачи прага и изчезна. Вратата се затвори с глух звук.

Присъстващите сякаш си отдъхнаха, отпуснаха се, размърдаха се. Жрецът започна да слага останките от жребчето в един сандък, подобен на ковчег. Противната „служба“ отиваше към завършек.

Пендъргаст започна да се измъква към прохода, следван от Д’Агоста, който правеше всичко възможно да се държи спокойно. За минута Пендъргаст достигна до вратата и сложи ръка на бравата.

— Момент! — Един от най-близкостоящите се бе извърнал от ужасната сцена и ги бе забелязал. — Никой не може да напуска, докато церемонията не свърши — добре го знаете!

Пендъргаст посочи към Д’Агоста, като продължаваше да държи главата си извърната.

— Приятелят ми е болен.

— Никакви извинения не се приемат. — Мъжът пристъпи напред и се наведе да види лицето на Пендъргаст под качулката. — Кой си ти, приятелю?

Пендъргаст наведе глава, но мъжът вече бе забелязал лицето му.

Външни лица!

Шариер бързо се втурна да затвори вратата към църквата.

— Външни лица! — извика той в тъмнината. — Бака! Бака!

— Хвани го! Бързо!

Внезапно Д’Агоста видя човекоподобното създание да изпълва рамката на вратата. То остана за миг там, полюлявайки се леко. След това тръгна със смразяващо целенасочена походка към тях.

— Envoie! — извика пронизително жрецът, като сочеше в тяхната посока.

Д’Агоста реагира пръв, изпращайки жреца на пода; Пендъргаст го прекрачи, втурна се и отвори страничната врата; Д’Агоста изхвърча през нея, следван от специалния агент, който я затвори с трясък след себе си и бързо я заключи.

Бележки

[1] Разкарай се, говедо (фр.) — Бел.прев.

[2] Главният кораб на църквата. — Бел.прев.