Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Пендъргаст (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Cemetery Dance, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 43 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2010 г.)

Издание:

Дъглас Престън, Линкълн Чайлд. Вуду

Американска, първо издание

Редактор: Сергей Райков

Оформление на корицата: Димитър Стоянов—Димо

ИК „Ергон“, 2009 г.

ISBN 978-954-9625-34-9

История

  1. — Добавяне

58.

Нора Кели лежеше в тъмното и се ослушваше. Стаята беше тиха като гроб. Колкото и да се опитваше, тя не откриваше нормалните, успокояващи звуци от външния свят: коли, гласове, стъпки, вятър в дърветата. Във влажното подземие не се чуваха дори мишки или плъхове.

След като съзнанието й се върна и успя да потисне страха си, тя проучи набързо затвора си: веднъж, после още веднъж. Бяха минали часове. Трябваше да работи по усет — единствената светлинка, която бе проникнала в килията й, бе, когато я снимаха, а по онова време тя бе доста дезориентирана и разтревожена, за да използва възможността да запомни обкръжението си.

Въпреки това доби някаква представа за мястото. Подът беше бетонен, скорошен и влажен, със силна миризма на цимент. Беше покрит със слама. Размерите на затвора й, които бе измерила добросъвестно с крачки, бяха приблизително десет на шестнайсет стъпки. Стените бяха от грубо изсечен камък, по всяка вероятност гранит, и абсолютно монолитни, без какъвто и да е отвор, освен за вратата. Тя беше от тежко дърво с метални нитове; имаше чувството, че е нова, изработена по поръчка за килията, тъй като рамката й беше по-ниска и по-тясна от стандартните. Таванът беше с нисък купол от циментирани тухли, който ставаше по-висок към средата. Имаше няколко ръждясали железни куки върху стената и тавана, показващи, че помещението някога е било използвано за сушене на месо.

В килията имаше две неща: кофа в единия ъгъл, която да служи за отходно място, и пластмасова бутилка, пълна с вода. През цялото време на затворничеството й не й бяха давали храна. В плътния мрак бе трудно да се каже колко време е минало, но тя бе сигурна, че е прекарала тук най-малко двайсет и четири часа. Странно, нямаше нищо против да не яде; това изостряше способността й да мисли.

„Няма да живееш чак толкова дълго, че името ми да е от значение.“ Това й бе казал човекът, който я бе затворил тук, и тя знаеше, че наистина го мисли.

Изглеждаше невъзможно да бъде спасена. Сътрудничеството не съществуваше като опция — по-скоро би сключила сделка със собствената си смърт. Трябваше да избяга.

Със същата методичност, с която класифицираше глинените съдове, Нора проучи всеки възможен начин за бягство, за който се сети. Дали можеше да прокопае някак си не изцяло бетонирания под? С пластмасовата кофа и бутилката с вода не можеше да се направи нищо, а джобовете й бяха изпразнени. Нямаше обувки, нито колан: все още бе облечена в размъкнатия болничен халат. Куките бяха здраво прикрепени към тавана. Не разполагаше с нищо, освен с нокти и зъби, с които да стърже, което бе невъзможно.

След това си помисли за измазаните с хоросан стени. Приближи се внимателно до едната, опипа всеки камък, проучвайки мазилката между тях. Без късмет. Камъните бяха здраво иззидани. Изглежда бяха скоро поставени и там нямаше дори пукнатина, в която да пъхне нокътя си.

Вратата бе невъзможен изход: неподвижна и изключително здрава. Отвътре нямаше ключалка, дори дупка за ключ: по всяка вероятност бе занитена и заключена с катинар от другата страна. Имаше обаче едно малко прозорче, с решетки от вътрешната страна, с метален капак, който оставаше затворен и заключен. Стаята бе толкова тиха, сигурно се намираше под земята и бе звукоизолирана.

Налице оставаше една опция: да надвие тъмничаря си, когато той се върне. Но за да го направи, трябваше да има план. И оръжие.

Помисли си първо за ръждясалите куки в стените и тавана; но те бяха от дебело желязо и прекалено здрави, за да ги разхлаби или отчупи. Дори кофата нямаше дръжка. Разполагаше единствено с ръцете, краката, ноктите и зъбите си като оръжие. Това е.

Явно му беше нужна жива, поне засега. Но защо? Той трябваше да докаже на някого, че тя е жива. Заради откуп ли беше? Може би. Или пък да я използва като заложница? Нямаше откъде да знае. Знаеше единствено, че след като веднъж получеше онова, което искаше, той щеше да я убие.

Беше съвсем просто.

Учуди се на спокойствието си. Защо не се страхуваше? Това също беше просто. След смъртта на Бил не й бе останало за какво да се страхува. Най-лошото вече се беше случило.

Тя седна и направи трийсет коремни преси, за да раздвижи кръвообращението си. От внезапното упражнение, комбинирано с липсата на храна и мозъчното сътресение, веднага й се зави свят. Но когато главата й се проясни, се почувства по-свежа от всякога.

План. Дали не можеше да симулира болест, да се престори, че е в безсъзнание, за да го накара да влезе, и тогава да го нападне? Нямаше да проработи: беше изтъркан трик и той не би се хванал на въдицата.

Може би следващия път, когато се появеше, щеше да бъде, за да я убие. Трябваше да е сигурна, че когато тъмничарят й се върне, не би могъл да я екзекутира с изстрел през процеп във вратата. Не, трябваше да се позиционира така, че да е необходимо той да отвори вратата и да влезе вътре, ако иска да я убие. Това място очевидно бе зад вратата. Тъмнината щеше да е нейният единствен съюзник. И когато той влезеше — настъпваше нейният момент. Трябваше да е готова да действа. Щеше да се цели право в очите. Това беше човекът, който бе убил съпруга й — сигурна беше. Тя позволи на омразата да я изпълни с енергия.

Започна да разиграва предстоящата сцена в съзнанието си — представи си как вратата се отваря, как тя скача, той пада назад, а тя забива пръсти в очите му. След което щеше да потърси оръжието му, да го вземе и да го убие…

Неочакван звук я прекъсна, съвсем лек, едва различим. Тя отскочи като котка към далечния край на вратата и се сви в тъмнината, протягайки единия си крак напред, готова за скок. Чу отключване на катинар и дръпване на тежко резе. Леко изскърцване — и върху пода падна мъждива светлина. При отварянето си вратата се блъсна в крака й и спря.

— Време за кино — произнесе гласът. — Влизам. — Светлината от камерата се включи, осветявайки килията й с ярка бяла светлина, която временно я заслепи. Тя изчака напрегнато, опитваше се да фокусира очите си.

Ярката светлина внезапно се завъртя около вратата и се спря точно върху лицето й. Тя замахна и насочи пръсти към главата на тъмничаря си. Но като изсумтя, мъжът хвана китката й като в менгеме, изпускайки камерата. Тя почувства силен ритник в стомаха и се намери на пода. Лампата изтрака на бетона, но мъжът веднага я вдигна и отстъпи няколко крачки.

Светлината се фокусира отново върху нея, лещите отдолу примигваха; мъжът зад тях оставаше напълно невидим в мрака. През съзнанието й мина отново мисълта: Това е човекът, който уби съпруга ми.

Като си поемаше въздух на пресекулки, тя се изправи и изтича, заби нокти в него, но той бе готов. Един неочакван силен удар с глава, и в следващия момент тя вече лежеше на пода, главата й звънтеше и пред очите й танцуваха звезди.

Осветлението на камерата изгасна; силуетът се отдръпна и вратата започна да се затваря. Нора се опита да коленичи, усети внезапна слабост и главата й запулсира, но резето изтрака, преди да е успяла. Тя се хвана за вратата и се изправи нагоре, усещайки болка в цялото тяло.

— Мъртъв си — задъхано произнесе тя и стовари юмрук по вратата. — Кълна се, ще те убия!

— Тъкмо обратното, малка вещице — дойде гласът от другата страна. — Очаквай ме — скоро.