Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Вуду (24)

24.

Д’Агоста още се настаняваше в дълбоката кожена седалка на Ролса, когато Проктър излезе от Мюзиъм драйв и се насочи на север по Сентръл Парк Уест. Той видя Пендъргаст да изважда нещо от черното си сако и се изненада, когато разбра, че е айфон.

— Господи, и ти ли?

Агентът бързо започна да набира по него с дългите си бели пръсти.

— Намирам, че е изненадващо удобен.

— Какво ще правим с Нора? — попита Д’Агоста. — Очевидно е, че няма да се съобрази изобщо с това, което й каза.

— Знам. Тя е една много решителна млада дама.

— Не разбирам защо този тип — Фиъринг или не — преследва Нора. Имам предвид, след като веднъж избяга след убийството на Смитбак. Защо поема риска втори път?

— Очевидно Фиъринг е смятал да убие и двамата. Сигурен съм, че посланието е напълно преднамерено: ако се месиш в работите ни, ще убием не само теб, но и семейството ти. — Той се наведе към предната седалка. — Проктър? Двеста четиридесет и четвърта и Сто двадесет и седма улица, ако обичаш.

— Къде отиваме? — попита Д’Агоста. — Това е испанският Харлем.

— Отиваме да направим нещо за Нора.

Д’Агоста изсумтя.

— Започнахме да работим по доказателствата на Клайн.

— Ах — каза Пендъргаст. — И?

— Дишам му във врата — оказа се, че всички онези африкански глупости, които измъкнахме от офиса му, са предмети на йоруба от осемнайсети и деветнайсети век и струват цяло състояние. Помисли само: всичко това има връзка с една изчезнала религия, известна като Севи Лоа — непосредствен предшественик на вуду, която идва на островите със западноафриканските роби.

Пендъргаст не отговори. По лицето му бързо премина учудено изражение, преди престорената неутралност да се завърне.

— Това не е всичко. Комисарят проявява интерес към нашето разследване на онзи ненормалник. Иска да се срещне с мен този следобед.

— А!

— Какво искаш да кажеш с това „а“? Иззетото показва, че Клайн знае всичко за вуду — до степен да пръска милиони за произведения на вуду изкуството. Ето ти връзката!

Д’Агоста се облегна назад в седалката, силно раздразнен. Десет минути по-късно Ролсът зави по Ленъкс авеню и се спусна по 127-а към Ийст ривър. После спря пред малко магазинче с нарисувана на ръка табелка в цветовете на дъгата, увенчана от рисунка на широко отворено око и множество надписи.

На мръсния преден прозорец на магазина се виждаше огромна пукнатина, залепена с тиксо. Останалата част бе почти изцяло затъмнена от странни висящи предмети — снопчета косми, кожа, пера, памучни парцалчета, слама и други още по-озадачаващи и противно изглеждащи материали.

Д’Агоста хвърли бегъл поглед към магазинчето.

— Шегуваш се, нали?

— След теб, скъпи ми Винсънт.

Д’Агоста излезе от колата, последван от Пендъргаст. Вратата към магазина се отвори със стенание на ръждясали панти и прозвънване на звънчета. Д’Агоста мигновено бе залят от натрапчивата миризма на пачули, сандалово дърво, билки и старо месо. Един древен афроамериканец вдигна очи зад тезгяха. След като съзря Пендъргаст в черния му костюм, лицето на мъжа внезапно се затвори като затръшната врата.

— Мога ли да ви помогна? — Равният тон и черният поглед изразяваха точно обратното.

— Вие ли сте мосю Равел, човекът, който се занимава с оби?

Мъжът не отговори.

— Аз съм Алойзиъс Пендъргаст, от рода Пендъргаст в Ню Орлиънс. Много се радвам да се запознаем. — Той пристъпи напред с протегната ръка, използвайки най-богатия си нюорлиънски акцент.

Мъжът погледна предложената ръка без да се помръдне.

— Пендъргаст, онзи от имението „Рошеноар“, на „Долфин“ стрийт — продължи агентът. Протегнатата му ръка не се сви. Д’Агоста бе изненадан колко бързо Пендъргаст е в състояние да приеме напълно нова индивидуалност. Този тук беше приветлив, ексцентричен нюорлиънски аристократ.

— Имението „Рошеноар“? — Проблясък на разпознаване светна в кървясалите очи на странния продавач. — Онова, което беше изгорено през 71-а?

Сега Пендъргаст се наведе напред и каза с нисък глас:

— Oi chusoi Dios aei enpiptousi.

Дълга тишина, след което Равел вдигна огромната си ръка. Пендъргаст я стисна в своята.

— Добре дошли.

— Това е мой колега, господин Д’Агоста.

Мъжът наведе глава.

— Останалите са измамници — каза Пендъргаст. — Крадци и мошеници. Ти обаче си нещо друго. Знам, че мога да ти вярвам напълно и да купя стоката ти.

Мъжът кимна в съгласие и не каза нищо, но Д’Агоста видя, че макар и неохотно, прие комплимента.

— Може ли? — Пендъргаст посочи с бялата си като слонова кост ръка към вътрешността на магазина.

— Гледайте, но не пипайте нищо.

— Naturellment^[1].

Когато Пендъргаст тръгна да обикаля с една от своите бавни походки, стиснал ръце на гърба си, като се взираше във всяко нещо, Д’Агоста огледа магазина. Беше натъпкан с висящи вързопи; шкафове от пода до тавана със стотици малки чекмедженца; контейнерчета с парфюми; ламаринени кутии и малки кутийки; рафтове със стъклени шишета, съдържащи билки, оцветена пръст, течности, криви корени и изсушени насекоми. Върху всичко имаше малки етикети, педантично написани на ръка на френски.

Пендъргаст се обърна към собственика.

— Във висша степен впечатляващо. А сега, мосю Равел, трябва да направя покупка. Една по-скоро тъжна покупка. Изглежда един мой приятел е бил жертва на черна магия. Трябва да се подготвя, трябва ми амулет.

— Кажете ми съставките и ще ви ги дам. — Равел сложи една стегнато изплетена кошница на плота.

— Листо от дървото кака^[2].

Мъжът излезе иззад тезгяха и протегна ръка към високо чекмедже, измъкна го, извади едно набръчкано листо и го сложи в кошницата. От него се разнесе ужасна миризма на леш.

— Кости от младо бяло петле и месо от къдрав петел, раздробени заедно с перушината.

Само след миг поръчаното бе доставено от един тъмен ъгъл на магазинчето.

Д’Агоста гледаше ставащото с нарастващо недоверие. Пендъргаст действаше малко странно. Той се запита дали имаше нещо общо с продължителното пътуване на агента до Тибет миналото лято или тежкото океанско плаване, което е трябвало да понесе. А може би бе друга скрита страна от личността на Пендъргаст, която се проявяваше за първи път.

— Зъб от алигатор и прясна ракия.

Към увеличаващата се купчинка бе добавено малко мускалче с течност.

— Смляна на прах човешка кост.

При тези думи Равел се поколеба, отиде в дъното на магазина и се върна с малка стълба, протегна се към едно от най-високите чекмеджета и свали едно найлоново пликче като тези, които използваха наркодилърите. Беше пълно с белезникав прах. Той го сложи в кошницата, като гледаше Пендъргаст.

— Вода, използвана при къпане на мъртвец.

Последва една по-дълга пауза, преди Равел да се върне с исканото.

— Светена вода.

При тези думи Равел спря и отново заби очи в Пендъргаст. После отново отиде в дъното и донесе малка ампулка.

— Това ще е всичко, надявам се.

— Само още едно нещо.

Мъжът изчака.

— Осветена нафора.

Дълъг, твърд поглед.

— Мосю Пендъргаст, изглежда приятелят ви… се е изправил пред нещо много по-опасно от обикновена черна магия.

— Вярно е.

— Може би това не е в категорията ми, мосю.

— Толкова се надявах, че ще можете да ми помогнете. Животът на приятеля ми е в опасност… смъртна опасност.

Равел погледна тъжно Пендъргаст.

— Знаете последствията за вас, мосю, при използването на envoi morts arret^[3].

— Напълно наясно съм.

— Този ваш приятел трябва да ви е много близък.

— Тя наистина ми е близка.

— Тя. А-а-а, разбирам. Тази… нафора, която искате, е скъпа.

— Цената е без значение.

Равел сведе очи и остана замислен известно време. След това с дълга въздишка се обърна и изчезна в една странична врата. След няколко минути се върна с малък стъклен диск, направен от две големи часовникови стъкла, прилепнали едно към друго и запечатани със сребърен кант, във вътрешността на който имаше едно-едничко зрънце нафора. Той сложи диска внимателно в кошницата.

— Това ще ви струва хиляда двеста и двайсет долара, мосю.

Д’Агоста погледна невярващо как Пендъргаст бръква в сакото си, изважда дебела пачка шумолящи банкноти и започва да ги брои.

Когато се върнаха в Ролса и Пендъргаст прегърна кошницата, Д’Агоста не можа да се сдържи:

— За какво, по дяволите, беше всичко това?!

— Спокойно, Винсънт, не дразни стоката.

— Не мога да повярвам, че наброи хиляда долара за тези вуду глупости.

— Има много причини и ако можеше да превъзмогнеш емоциите си, щеше да видиш защо. Първо, установихме истински отношения с мосю Равел, който в бъдеще може да се окаже информатор от немалко значение. Второ, типът, който преследва Нора, може също да вярва в оби, и в такъв случай амулетът, който ще направим, може да се окаже спирачка. И най-накрая — тук той понижи глас, — може да се окаже, че нашият амулет действа.

— Действа? Искаш да кажеш, че истинско зомби преследва Нора? — Д’Агоста поклати глава невярващо.

— Предпочитам да го наричам envoi mort.

— Каквото и да е. Идеята е нелепа. — Д’Агоста погледна Пендъргаст. — Ти каза на онзи тип, че къщата ви в Ню Орлиънс е била изгорена от тълпата. Леля ти Корнелия също спомена нещо такова. Там ли си научил за тези вуду и оби? Занимавал ли си се с тези глупости на млади години?

— Предпочитам да не отговарям. Вместо това, позволи ми да те попитам нещо: чувал ли си някога за Облога на Паскал?

— Не.

— Един атеист е на смъртно легло. Внезапно обаче моли да му доведат свещеник, за да се изповяда и да бъде опростен. Логично ли се държи?

— Не.

— Напротив: няма значение в какво вярва. Атеистът осъзнава, че ако съществува и най-слабият шанс той да бърка, трябва да действа сякаш има Бог. А ако няма Бог, не губи нищо.

— Звучи ми прекалено пресметливо.

— Това е облог с безкрайни преимущества и никакви недостатъци. И, мога да добавя, облог, който всяко човешко същество трябва да приеме. Не по избор. Облогът на Паскал… тук логиката е безукорна.

— Какво общо има това с Нора и зомбитата?

— Сигурен съм, че ако помислиш още малко, ще видиш логичната връзка.

Д’Агоста намръщи лице, помисли и накрая изсумтя.

— Мисля, че разбрах какво имаш предвид.

— В такъв случай — отлично. Обикновено нямам навика да се обяснявам, но за теб понякога правя изключения.

Д’Агоста гледаше през прозореца как отминават испанския Харлем. След малко се обърна отново към Пендъргаст.

— Какво каза ти преди малко?

— Моля?

— На собственика на магазина. Каза му нещо на чужд език.

— А, да. Oi chusoi Dios enpiptousi — заровете на Бога са винаги готови за хвърляне. — И той се облегна в седалката с полуусмивка.