Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Вуду (50)

50.

Тя бавно се носеше, гмуркаше се и изплуваше от тежкия сън. Спеше, наполовина будна, после потъваше отново. Най-после съзнанието й се върна напълно. Наоколо беше тъмно като в рог и миришеше на пръст и мокър камък. Тя остана да лежи известно време, беше объркана. След това всичко случило се я връхлетя и тя простена от ужас. Ръцете й напипаха влажната слама върху студения бетонен под. Опита се да седне, но й се зави свят и тя се отпусна обратно с чувство на гадене.

Направи усилие да потисне импулса да изкрещи. След няколко минути отново се опита да седне бавно и този път успя. Господи, чувстваше се толкова слаба и немощна. Нямаше лампа, нямаше нищо, само плътен черен мрак. Ръката я болеше на мястото, където е била системата, и върху нея нямаше превръзка.

Започна да й се изяснява, че е била отвлечена от болничната стая. Но от кого? Мъжът в униформа на санитар беше непознат. Какво се беше случило на полицая, който охраняваше пред вратата й?

Тя се изправи неуверено на крака. С протегнати ръце, като стъпваше внимателно, тръгна напред, докато ръцете й не докоснаха нещо — влажна, студена стена. Опипа я. Беше от груби, измазани с хоросан камъни, които се ронеха под пръстите. Вероятно се намираше в някакво мазе.

Тя тръгна покрай стената, тътрейки крака. Подът беше гол, нямаше препятствия, освен тук-там разхвърляна слама. Стигна до един ъгъл, продължи нататък, като пресмяташе разстоянието в стъпки. Още десет стъпки и стигна до ниша, която отмина — блъсвайки се в рамка на врата, а след това и в самата врата. Дървена. Опипа я отгоре, после спусна ръка по повърхността. Дървена, с железни ленти и нитове.

Лека светлинка се процеждаше през една пукнатина във вратата. Тя прилепи око до нея, но не успя да види нищо.

Вдигна юмрук; поколеба се; после удари силно по вратата: веднъж, два пъти. Последва дълга тишина, после се чу приближаване на стъпки. Тя притисна ухо към вратата и се ослуша.

Съвсем внезапно над главата й се чу стържещ звук. Когато погледна нагоре, заля я ослепителна светлина. Тя инстинктивно покри лицето си и отстъпи. Обърна се и присви очи срещу цепнатината във вратата. След известно време очите й започнаха да се адаптират към ярката светлина и тя бавно се обърна.

— Помогнете ми — успя да каже с дрезгав глас.

Нямаше отговор.

Тя преглътна.

— Какво искате?

Отново никакъв отговор. Но се чу звук — ниско бръмчене. Нора се взря в ослепителното сияние. Сега различи малък правоъгълен отвор високо във вратата. Светлината идваше оттам. Но имаше и нещо друго: лещите на една видеокамера, дебели и големи, пъхнати в отвора и насочени право в нея.

— Кой… кой сте вие? — попита тя.

Лещите внезапно бяха издърпани. Бръмченето спря. И един нисък и предразполагащ глас отговори:

— Няма да живеете чак толкова дълго, че името ми да промени нещо.

След което лампата беше угасена, отворът — затворен шумно, и тя отново потъна в тъмнина.