Мики Спилейн
Аз съм съдът! (9)

Глава девета

Оставихме мястото без да пипаме нищо. Пат свирна за полицай и го остави на пост в стаята. Всички изходи от сградата бяха завардени и тълпата се тъпчеше едни други в главното фоайе заобиколена от кордон полицаи. Към нас се присъединиха още двама капитани и един инспектор. Кимнах им набързо и изтичах зад къщата.

Изстрелите бяха произведени не повече от две минути преди нашето идване. Ако убиецът не беше сред тълпата, значи не беше стигнал много далеч. Много бързо открих задната врата. Тя излизаше право в един маломерен двор обграден от осемфутова ограда. Някой си беше правил труда да подстригва тревата и да почиства мястото. Дори и оградата беше прясно боядисана в бяло.

Огледах старателно цялото място за евентуално отпечатъци, но тук не беше стъпвано от седмица. Ако на някой му се беше наложило да прескача оградата, все щеше да е оставил някаква следа. Но нямаше нищо. Вратата на избата също извеждаше към задния двор, но беше заключена отвън с катинар; също и вратата която свързваше сградата със съседния вход. Убиецът не беше използувал задния вход.

Изкачих със скок стъпалата към малката кухня и преминах през хола към залата за представления. Наистина си я биваше. Всичко, което пречеше беше съдрано и смъкнато и по този начин се беше отворило място за сцена в единия ъгъл. Полицаите бяха върнали публиката по тапицираните седалки, а момичетата от шоуто се бяха сбили в плътна купчина на сцената.

Пат се появи в противоположния край на залата.

— Какво става отзад? — запита ме той.

— Нищо. Не е избягал оттам.

— Тогава е още тук. Не можах да открия дупка да се провре даже мишка през нея. Улиците са блокирани и съм поставил хора на пост зад къщите.

— Да огледаме тая пасмина тук — предложих аз.

Тръгнахме покрай редиците от кресла като се взирахме в лицата, които не изпитваха никакво желание да ни гледат в очите. На сутринта щеше да ни се отвори доста работа ако някои от тия нехранимайковци се заинатеше и не искаше да смени за известно време домашния си уют с един малко по-различен. Огледахме най-внимателно всяко лице. Търсихме Джордж Калецки, но той или беше офейкал навреме, или пък изобщо не беше идвал тук.

Отсъстваше и мадам.

Момчетата от екипа по убийствата пристигнаха и се отправихме към стаята на Ейлийн. Намериха това, което и бях очаквал, сиреч — нищо. Ясно долавях отдолу жалното виене на момичетата и очертаващото се вече озъбване на някои от най-куражлиите. Един господ знаеше как щеше да се оправя с тях полицейския инспектор. След като направиха необходимите снимки двамата с Пат приклекнахме и огледахме добре това, което беше останало от Хал Кайнс. С върха на един молив проследих няколко много фини линии по контура на челюстта му.

— Добре изпипано, а?

Пат ме стрелна с поглед.

— Настина добра работа, но ми разкажи повече. Всичко ми е ясно, само не мога да разбера защо.

С голямо усилие сдържах спокоен гласа си като заговорих.

— Хал не е колежанин. Разбрах го като видях негова снимка с Джордж на фона на Моро Касъл, и чак тогава проумях. Това копеле е бил сводник, който тласка млади момичета към проституция. Казах ти, че Джордж има пръст в неговия бизнес. Помислих си, че става дума само за наркотици, но се оказа и нещо повече. Той е бил част от организация която контролира публични домове. Хал е вършил първоначалната работа, с изключителна вещина, признавам, и после ги е предавал в ръцете на Джордж. Няма да се учудя, ако се окаже, че Хал е бил основната примамка.

Пат се вгледа напрегнато в чертите на лицето му и посочи към още няколко следи от пластични операции точно където започваше скалпът му. Не беше лесно да се забележат, защото кръвта беше спекла косите в съсирена маса.

— Виждаш ли Пат — продължих аз — Хал беше един от ония момчета, които изглеждат вечно млади. Подпомогнал е природата с тия няколко пластични операции. Огледай добре годишниците, до които се добрахме, всеки един от различен колеж. Оттам е вербувал жените, момичета от малките градчета, които за пръв път напускат дома си. Изчуква ги, пълни им корема, „помага“ им после с доктор и те са готови. Един господ знае колко млади души е погубил във всичките колежи където се е подвизавал. Обзалагам се, че никъде не прекарал повече от един семестър. Вероятно навсякъде е подправял дипломата си от средното образование, за да бъде приет в колежа, и после вече се е заемал с мръсната си работа. След като улавял дамата в мъртва хватка, тя имала същия успех да се изтръгне колкото и агне попаднало сред глутница вълци.

— Изключително хитро — каза Пат, — изключително хитро.

— Не съвсем — казах аз. — Това което се случи тук опровергава теорията ми. Бях го нарочил за първото убийство, но сега знам, че не той е убиецът. Джак се е докопал до него по някакъв начин, и или Хал е видял книгите в апартамента му и е духнал или пък другият. Ето защо Джак е искал да направи хайка на мястото тази вечер, преди това да се случи. Знаел е, че Хал ще се появи тук и е искал да го пипне на място. Ако бях проумял съвета му Ейлийн щеше да е жива.

Пат се приближи до стената изчегърта сплескания куршум от стената с джобното си ножче. Куршумът пронизал Ейлийн не беше напуснал тялото й; коронерът^[1] тъкмо го изваждаше. Накрая го измъкна и го протегна на Пат. Той го огледа внимателно под лампата преди да проговори.

— И двата са 45 калибър, Майк. Дум-дум.

Последното нямаше смисъл да ми го споменава.

— Някой дяволски се старае да са мъртви сто процента — изрекох аз през плътно стиснатите си устни. — Пак е нашият човек. Само той е. Същото мръсно копеле простреляло Джак. Няма начин да не съвпадат всички куршуми. Проклятие — изплюх се аз — тоя е луд за кръв! С дум-дум в корема, сърцето, и главата. Пат, ще изпитам истинско наслаждение да надупча с куршуми това чудовищно копеле. А може и отначало да го пообработя малко с ножа.

— Ти няма да направиш нищо такова — изрече меко Пат.

Хората на коронера изнесоха набързо телата. Слязохме пак долу и се присъединихме към полицаите които записваха имената и адресите на хората. Полицейската камионетка беше отвън и момичетата прекрачваха вътре едно след друго. Полицейски служител се приближи до Пат и козирува.

— Никой не е минал през кордона, сър.

— Окей. Вземи няколко човека и претърси околните улици и съседните сгради. Накарай абсолютно всеки да се легитимира, а ако откаже, го арестувай. Пет пари не давам, които и да са, разбра ли?

— Тъй вярно, сър.

Полицаят козирува и бързо изчезна.

Пат се обърна към мен.

— Ще можеш да разпознаеш тая мадам ако я видиш?

— И ме питаш! Защо?

— Имам в участъка цяла сбирщина от обвинени и заподозрени за сводничество. Искам да им хвърлиш по един поглед. На тая й знаем името от момичетата, или поне това с което се е представяла пред тях. Карала ги да я наричат мис Джун. Никой от посетителите тук не я познава. Поне при половината от тях вратата им отваряла някое от момичетата. Тя се появявала само когато сигналът не бил уговореният.

Задържах Пат за момент.

— А Джордж Калецки? Той ми трябва на мен.

Пат се ухили.

— Пуснал съм съобщение за издирването му. Най-малко хиляда души са по следите му. Мислиш ли, че имаш някакъв шанс с тях?

Пропуснах това покрай ушите си. Но преди да хукна по следите на Джордж Калецки исках първо да свърша някои неща. Дори и той да беше убиецът, имаше и други замесени в тоя мръсен рекет, които трябваше да пипна и ми трябваха всичките, не само онзи, който беше натиснал спусъка. Щеше да бъде като вечеря с пуйка. Цялата им организация щеше да е ястието, а убиецът десерта. Много ми се искаше да разбера как Джак се беше добрал до Хал. Сега вече никога нямаше да го узная.

Но Джак имаше връзки. Може да се беше сблъскал с Хал от по-рано, или пък е знаел, че е свързан с Калецки и оттам си е направил изводите, и след като се е срещнал с Ейлийн всичко му е станало напълно ясно. Юнак със задачите на Хал не можеше да няма идеално прикритие. Все някъде трябваше да има слаба брънка във веригата. Каквото и да е правил Джак, свършил го е много бързо. Знаел е къде точно да търси Джон Хансън, и го е намерил по същия начин, както и ние.

Но дори и Хал да беше застрелял Джак, как беше попаднал собствения му пистолет в ръцете на неговия убиец? Това оръжие пареше като никое друго и едва ли някой би се осмелил да го размахва толкова смело. Не, не беше възможно Хал да е застрелял Джак. Най-вероятно беше да е забелязал годишниците и да е казал на някой друг за тях. А този другият беше убиецът. Точно към тях се е стремил убиецът. Но дали е било така в действителност? Можеше да се окаже просто съвпадение. Може би убиецът имаше някаква съвсем далечна връзка с Хал. Ако това беше така, то тогава Джак беше убит поради съвсем други съображения, и убиецът съзнаващ, че все пак има някаква, макар и малка вероятност да бъда проследен чрез Хал, решава да не рискува и прибира книгите за да бъде отклонена следата от Хал.

И къде се озовавах тогава? Пак в лайната. Не можех да седя просто така със скръстени ръце и да чакам да се случи нещо отново и да започвам пак от нулата. Трябваше веднага да си напрегна мозъка. Макар и слабо, но картината започваше да се очертава, за да покаже, че зад всичко това се крие мотив. Още не го виждах, но и той щеше да се покаже. Сега целта ми не беше убиецът, а мотива.

Казах на Пат, че ще се прибирам да спя и той ми написа пропуск за полицейския кордон. Тръгнах по улицата и връчих бележката на един червендалест полицай, след което продължих. Мина такси и аз го хванах до апартамента на Джак. Таратайката ми си стоеше където я бях оставил и след като платих на шофьора скочих зад кормилото. На другия ден ми предстоеше много работа и трябваше да се наспя добре.

Двайсет минути по-късно си бях вече в леглото, пушех и мислех. Нищо не успях да измисля, смачках угарката в пепелника и забих глава във възглавницата.

След закуска първо се отбих до апартамента на Калецки. Както и очаквах, Пат ме беше изпреварил. Попитах ченгето на пост дали няма съобщение за мен от Пат и той ми връчи запечатан плик. Скъсах го и извадих лист хартия. Пат беше надраскал набързо: „Майк, няма нищо… измъкнал се е даже без да си вземе и чанта.“ И го беше подписал с едно голямо „П“. Накъсах бележката на парченца и ги пуснах в кофата за боклук до сградата.

Денят беше вълшебен. Слънцето грееше с пълна сила и улиците бяха пълни с дечурлига които вдигаха шум до небесата. Спрях до ъгъла и се отбих в една дрогерия за тютюневи изделия, откъдето се обадих до кабинета на Шарлот. Нямаше я, но секретарката ми предаде, че Шарлот се обадила и казала ако позвъня да я потърся в централния парк на Пето Авеню близо до шейсет и осма улица.

Тръгнах направо към централния парка и го обиколих целия, като се насочих към Пето Авеню.

Паркирах на шейсет и девета улица и се върнах пеша до парка. Нямаше я на нито една от пейките, така че прескочих оградата и пресякох затревената площ към вътрешната алея. Хубавият ден беше извлякъл навън хиляди посетители. Частни детегледачки разхождаха бебета с колички и улових не един поглед отправен към мен.

Един продавач на фъстъци тъкмо ми връщаше рестото когато мярнах Шарлот. Приближаваше се бързо към мен бутайки бебешка количка и ми махаше енергично с ръка стремейки се да привлече вниманието ми. Забързах към нея.

— Здравей, миличко — поздравих я аз.

Лигите ми потекоха като я видях отблизо. Тоя път беше в светлозелен костюм. Косата й наподобяваше водопад струящ над яката й. Усмивката й беше по-ярка и от деня.

— Здравей, Майк. Чаках те.

Тя ми протегна ръката си и аз я стиснах. Имаше твърдо ръкостискане, съвсем не като при другите жени. Без да я пускам я хванах под ръка и закрачих до нея зад количката.

— Сигурно изглеждаме като най-щастливите новобрачни на света — изсмя се тя.

— Е, не чак толкова нови — забелязах аз без да спирам да бутам количката.

Лицето и поруменя малко и тя си потърка главата в моята.

— Как така не си на работа? — запитах я аз.

— В това хубаво време? А и до два часа нямам ангажименти, и една приятелка ме помоли да позабавя малко детето й докато си свърши някоя работа.

— Обичаш ли децата?

— Разбира се. Един ден ще имам шест.

Подсвирнах.

— Хей, задръж малко! Може да нямам толкова пари. Шест гърла не се хранят толкова лесно.

— Е, и какво от това? Аз съм работно момиче, и… я слушай, мистър Хамър, това да не е предложение?

— Възможно е — ухилих се аз. — Досега не са ме връзвали, но като те гледам май тоя път ще се оставя на милостта на боговете.

Ако разговорът ни беше продължил и по-нататък в същия дух, кой знае как щеше да завърши. Но аз пак се върнах на случая с убийството.

— Между другото, Шарлот, чела ли си вестниците тази сутрин?

— Не, защо?

И тя ме изгледа любопитно.

— Хал Кайнс е мъртъв.

Челюстта й увисна и бръчки на изумление се появиха на челото й.

— Не — изрече тя като задиша учестено.

Извадих един таблоид от задния си джоб и посочих заглавията. Видях, че това я разтърси.

— О Майк, това е ужасно! Какво се е случило?

Посочих към една празна пейка.

— Можем ли да седнем за малко?

Шарлот погледна часовника си и поклати глава.

— Не — каза тя. — Нямаме време. Трябва да се срещна с Бети след няколко минути. Знаеш ли какво, изпрати ме до входа на парка, после ще се върнем в кабинета ми да пийнем по нещо. По пътя ще ми разкажеш какво се е случило.

Разказах цялата история от предната вечер без да пропусна и най-малката подробност. Шарлот слушаше внимателно без да ме прекъсне дори и с един въпрос. Умът й се стараеше да разгадае психологическия елемент в случая. Трябваше да спра до входа. Бети я чакаше. Шарлот ни представи един на друг и след като си побъбрихме минута-две се сбогувахме с нея и махнахме за довиждане на бебето.

Тръгнахме на другата страна, покрай каменната ограда на Шейсет и девета улица. Не бяхме минали и десет фута, когато една кола изрева връхлитайки срещу нас. Нямаше кога да мисля, всичко стана мигновено. Зърнах зловещото дуло на пистолета подаващ се от прозореца, съборих Шарлот на тротоара и я захлупих с тялото си. Куршумът изсвири над главите ни и се заби в стената на височината на гърдите и ни засипа с дребни песъчинки и камъчета. Джордж Калецки нямаше възможност за втори изстрел. Превключи на скорост и колата изрева и се понесе надолу към Пето Авеню. Ако беше успял щеше да е перфектно убийство. Наоколо нямаше никакви коли с които бих могъл да го преследвам. За пръв път наблизо не се мяркаше даже и такси.

Помогнах на Шарлот да се изправи и я изтупах от праха. Лицето й беше пребледняло и разтърсено, но гласът й беше изненадващо стабилен. Двама минувачи забързано се насочиха към нас мислейки, че сме паднали. Преди да ни достигнат успях да изровя куршума от праха под стената където беше паднал. Беше 45 калибър. Благодарих на загрижените пешеходци които искаха да ни помогнат, като им обясних, че сме се спънали, и те си продължиха.

Шарлот помълча малко и произнесе:

— Чувствам, че вече си близо, Майк. Някой вече се бои за кожата си.

— Знам. И знам кой беше — нашият общ приятел Калецки.

Изсмях се късо.

— Той е в паника. Но няма да е все така. Тоя боклук е на границата на разпада. Ако не беше в такова състояние, едва ли щеше да се опита да ме очисти посред бял ден на улицата.

— Моля те, Майк, само не се смей. Нямаше нищо смешно.

Спрях и я обгърнах около раменете. Усещах я как трепери леко.

— Съжалявам, миличко. Свикнал съм да стрелят по мен. Можеше да засегне и теб. Нека да те закарам, трябва да се преоблечеш. Тоя прах не придаде някакъв особен чар на дрехите ти.

Шарлот почти не проговори докато я карах до квартирата й. Няколко пъти отвори уста и после пак я затвори.

— Какво има, Шарлот? — запитах я накрая аз.

Тя се намръщи леко.

— Мислиш ли, че това беше заради клетвата която си дал пред Джак когато го убиха?

— Калецки не може да има друга причина. Защо?

— А не би ли могло да бъде нещо, което знаеш само ти по тая история?

Обмислих го известно време преди да кажа:

— Не мисля. Полицията знае точно колкото мен, само че аз имам инициативата и личния момент.

До дома й стигнахме без да проговорим повече. Беше малко преди десет. Качихме се по стълбите вместо да използуваме асансьора и натиснахме звънеца. Никой не дойде да отвори и Шарлот бръкна в чантата си за ключа.

— По дяволите — изрече тя. — Забравих, че днес е почивният ден на прислужницата ми.

Влязохме вътре и звънецът отново иззвъня.

— Приготви нещо за пиене, Майк, докато взема душ.

Шарлот сложи бутилка с бърбън на масата и отиде в кухнята да вземе лед и джинджър-ейл.

— Окей. Имаш ли нещо напротив, ако използувам телефона ти първо?

— И ме питаш! — извика ми тя от кухнята.

Избрах номера на Пат и трябваше да почакам докато телефонистката провери половин дузина места където можеше да бъде, като накрая успя да го открие.

— Пат?

— Да, Майк, слушам те.

— Слушай добре. Калецки не е духнал, още е в града.

— Как разбра?

— Опита се да ме очисти преди малко.

Пат слушаше напрегнато докато му разказвах подробностите. След като свърших, ме запита:

— Успя ли да видиш номера на колата?

— Не успях. Беше последният модел кадилак, някъде от 41 година. Тъмносиня с много хром по нея. Подмина ме на път за града.

— Окей, Майк, ще предам описанието на патрулните коли. Взе ли с теб куршума?

— Разбира се, по дяволите. И той е 45 калибър. Дай го на момчетата от балистичната да го изследват. Макар че този не е дум-дум. Просто хубав старомоден куршум. Какво ще кажеш да се отбия при теб следобед?

— Ще те чакам — отговори Пат. — До края на деня съм тук освен ако не се случи нещо.

— И още нещо, Майк — добави той.

— Да?

— Проверихме куршумите убили Хайнс и жената Викърс.

— Същият пистолет? Оня, с който…

— Точно така, Майк. Убиецът е същият.

— Проклятие — казах аз.

Затворих телефона и извадих куршума от джоба си. Можеше да е от тях, а можеше и да не е. Мислех си за пистолета който бях видял под леглото на Калецки. Твърдеше, че имал разрешително за него. Искаше ми се да го бях взел за да го предам на момчетата специалисти по балистика вместо да се осланям на несигурното си обоняние, че не е било стреляно с него скоро.

Завих сплесканото парче метал в парче хартия и го пъхнах в джоба, после обърнах две чаши уиски. Извиках на Шарлот да дойде да си изпие пиенето, но тя ми изрева в отговор да й го занеса.

Може би трябваше да изчакам секунда или пък да почукам първо. Не направих нито едното, нито другото. Шарлот се беше изправила до леглото напълно гола. Само като зърнах прекрасното й тяло кръвта ми закипя в жилите, а напитката се разплиска в чашата. Беше още по-красива дори и от мечтите ми. Беше изваяна. Разтревожи се дори повече от мен. Грабна халата от леглото и се прикри с него, но не и преди да зърна как цялото й тяло поруменя.

Не можеше да си поеме дъх, също като мен.

— Майк — изтръгна се от гърлото й.

Гласът й трепереше леко като проговори, а очите й не се откъсваха от моите. Обърнах се с гръб към нея докато си облече халата, и после се завъртях с лице към нея и подадох напитката.

И двамата ги гаврътнахме на един дъх. Не успях обаче да добавя нищо към пожара който бушуваше в гърдите ми. Идеше ми да я сграбча и да я смачкам в прегръдките си. Пуснахме едновременно чашите върху тоалетната масичка. Бяхме дяволски близо един до друг. Беше един от ония безумни моменти в живота.

Тя буквално влетя в обятията ми, като зарови глава в рамото ми. Отметнах главата й назад и я целунах по очите. Устните й се разтвориха и аз грубо се впих в тях. Знаех, че й причинявам болка, но тя не се отдръпна. Отвърна на целувката ми с нейните устни, ръце, и цялото тяло. И тя изгаряше в пламъците на същия пожар, като се опитваше отчаяно да се прилепи към мен преодолявайки пространството между нас.

Обгърнах я през плещите и ръцете ми се заровиха в косата й. Никога преди не се бях чувствувал така, но и никога по-рано не бях изпитвал любов. Тя отдели устните си от моите и увисна в прегръдките ми с подкосени крака, като дишаше на пресекулки с притворени очи.

— Майк, — прошепна тя, — желая те.

— Не — казах аз.

— Да. Искам те.

— Не.

— Но, Майк, защо? Защо?

— Не, миличко, твърде хубаво е, за да го разваляме. Не сега. Ще дойде и нашето време, но когато трябва.

Обгърнах я и с другата ръка и буквално я извлякох от стаята. Ако останех още само минута и щях да загубя разсъдъка си. Отново я целунах, така както лежеше в обятията ми, после я пуснах до вратата на банята и зарових ръце в косите й.

— Иди си вземи душа — прошепнах в ухото й.

Тя ми се усмихна през премрежените си очи и влезе вътре, после притвори леко след себе си вратата. Взех чашите и за миг огледах с копнеж леглото. Сигурно бях абсолютен идиот, не зная. Отидох във всекидневната.

Изчаках докато чуя душа и тогава вдигнах слушалката. Секретарката на Шарлот отговори веднага с обичайното „хелоу“.

— Тук е пак Майк Хамър — казах аз. — Чакам да се обади един приятел. Казал съм му да ви позвъни, и му предайте къде съм отишъл.

— О, няма да има нужда — възкликна тя. — Той вече се обади. Казах му, че ще бъдете в парка. Да не се разминахте с него?

— О, не, той ще се навърта там, докато се видим — излъгах аз.

Значи някой вървеше по петите ми, заключих аз докато затварях телефона. Добрият стар Джордж. Проследи ме, изтърва ме, но е съобразил, че ще се срещна с Шарлот. Мъдро.

Налях си още една порция, и после се изтегнах на дивана. Трябва да ме беше проследил, а на мен дори не ми беше хрумнало, че е способен на подобно нещо. Не можех да го проумея откъде беше разбрал, че ще се срещна с нея, освен ако не е било изписано на лицето ми. Нали казваха, че влюбеният не може да скрие любовта си. Но как беше планирал всичко! Беше подбрал идеално мястото и времето! Ако не беше светкавичната ми реакция, той щеше да улучи милион от лотарията. Стреля от упор. Какво пък, той беше наясно с правилата и знаеше какво го очаква в случай на неуспех. Щеше да е истинско чудо ако ченгетата успееха да го пипнат. Обзалагах се, че имаше достатъчно дупки в които да се свре при подобни ситуации. Джордж съвсем не беше глупав. Не се притеснявах за него, че могат да го заловят. Мистър Калецки беше резервиран — за мен. Пат щеше да ме прощава, но той беше мой.

Шарлот се беше измъкнала от банята и облякла в рекордно кратко време. Никой от нас не спомена за случилото се между нас, но всеки от нас беше наясно, че то е обсебило изцяло съзнанието на другия. Тя си наля чашата и седна до мен.

— Как разбра, че днес ще те посетя?

Тя ми се усмихна ярко.

— Майк, скъпи, очаквам го още от момента в който те видях за пръв път. Или греша?

— Не.

— Но ти ми каза, че обичаш да те преследват.

— Не и при теб. Времето ни е страшно кът.

След като се настани удобно в прегръдките ми и разказах за телефонното обаждане до кабинета й. Тя се разтревожи много.

— Изобщо не се пазиш, Майк. Ако това е Калецки, имай предвид, че е много хитър. Моля те, Майк, пази се. Ако ти се случи нещо, то аз…

— Ти какво?

— О, Майк, не виждаш ли, че те обичам?

Разроших златната й коса и духнах в ухото й.

— Да глупаче, виждам го. Сигурно и аз съм същият погледнат отстрани.

— Да — прошепна тя. — Така е.

Усмихнахме се един на друг. Почувствувах се като ученик.

— А сега да се върнем на въпроса преди да съм тръгнала на работа — продължи тя. — Искаше да ме видиш не само заради това, нали? Какво е то?

Сега беше мой ред да се изумя.

— Как, по дяволите, го разбра?

Шарлот положи ръка върху моята.

— Колко пъти трябва да ти напомням, че съм практикуващ психиатър? Това не означава, че съм способна да чета мисли, но изучавам хората, наблюдавам поведението им и преценявам кое зад какво се крие. Особено — тук тя ме дари с лукава усмивка — когато даден човек живо се интересува от друг.

— Печелиш.

Издухах две кръгчета дим и продължих.

— Искам всичко, което знаеш за Хал Кайнс.

Тя мигновено се приземи още като чу името.

— Точно за това си мислих, когато ми каза какво се е случило. Е, знаеш, че учеше в медицински институт. Полувисш, ако искаме да бъдем съвсем точни. От това, което казваш заключавам, че е бил там само за да впримчва момичета и да ги тласка по пътя на проституцията в полза на организацията му. Не е ли това малко необичаен начин?

— Не. Не и когато познаваш хората — казах аз. — За да бъде хватката им върху момичетата желязна, те трябва да ги откъснат от домовете и родителите им, и после ги впримчват неспасяемо. Предполагам, че събират достатъчно материал за да ги шантажират в случай че някое момиче се осмели да надигне глава. Така че какво могат да направят горките? Предадени от всички, включително и собствените им родители, без домове, с услужливо отворената пред тях врата на публичния дом. Поне имат какво да ядат и са с покрив над главите си, и печелят достатъчно. И това е вече окончателният край, след който те вече са обречени. Целият този бизнес изисква доста време, но пък се отплаща щедро. Като използува суперфината мръсотия Хал може да подбутне което си иска момиче по страшния път без някакъв особен риск за себе си.

— Разбирам.

Тя се замисли над казаното от мен, след което ми разказа и останалото.

— Изнесох лекция в института по покана на ръководството му, и след като проучих внимателно нивото и курсовите работи на студенти които специализираха психиатрия, си избрах няколко души които да изучават клиничните ми методики. Хал Кайнс беше един от тях. Беше отличен студент, наясно с това какво трябва да се прави. Беше много по-напред от другите.

Първо го отдадох на естествените му способности и на обстоятелството, че беше отраснал в медицинско семейство, но сега вече ми е ясно, че е било просто следствие на толкова години обучение. След като си учил в продължение на шестнайсет години няма начин да не започнеш да разбираш и схващаш материала по-бързо от другите.

— И аз предполагам така — вмъкнах се аз. — А какво ще кажеш за външните му контакти?

— Той живееше в един хотел през три улици от мен докато беше тук. Предполагам, че докато е учел, е спал в общежитие. През съботите и неделите посещаваше клиниката и оставаше при Калецки. Хал никога не говореше за странични неща, беше страшно вглъбен в учебния процес. Един ден се оказа в много затруднено положение и Джак Уилямс беше човекът, който го отърва.

Кимнах.

— Да, знам го от самия Хал. А за личния му живот? Опитваше ли се да те ухажва?

— Не. Дори и не се опита. Мислиш ли, че би се опитал да ме вербува за организацията си?

— Този мръсен гаден… — започнах аз и спрях като видях как се смее без глас.

— Съмнявам се. Твърде интелигентна си за да се оставиш да те впримчи толкова лесно. Предполагам, че е бил с теб или за да има оправдание престоя му в града, или наистина да изучава психиатрия с цел да му помогне в дейността му.

— Идвало ли ти е някога наум, че може да е бил в града за да може да убие Джак?

Тая мисъл не беше нова за мен. Цял ден я си въртях из главата.

— Възможно е. Мислил съм за това. А може и да е останал защото Джак е разкрил какви ги е вършил и го е хванал натясно. Джак беше много милостив, но не и когато ставаше въпрос за подобни неща. Понеже вече не работеше в полицията, той не е могъл да му въздейства по официалния път, но го е държал с нещо, с което ги е принудил да стои в града.

— Тогава кой е убил Джак — Хал ли?

— Това — казах аз — е нещо, което, за да го узная, бих дал двата си крака и едната ръка. Само докато натисна спусъка, разбира се. И това е нещо, което много скоро ще разбера.

— А Хал и онова момиче, Ейлийн?

— И те са негова жертва. Както виждам нещата, Хал е отишъл там за да убие момичето, но преди да успее да натисне спусъка, убиецът е пречукал и двамата.

— Но ако случаят действително е бил такъв, откъде е могъл Джак да знае, че Хал ще бъде там за да я убие?

— Тук по-скоро можеш да помогнеш ти, Шарлот. Може би Джак е знаел, че той ще бъде там по съвсем други причини? Мислила си за това?

— Възможно е. Или е било така, или пък той е знаел, че убиецът също ще бъде там. Но до този момент бъдещият убиец още не е бил такъв, така че той е имал някаква друга причина за това посещение. Макар че звучи вече съвсем откачено, нали?

— Съвсем права си — изсмях се аз. — Но нещата едновременно се и объркват и изясняват. Какъвто и да е бил мотивът, той е касаел много хора. Трима от тях вече са мъртви, един търчи из града и гледа да ме очисти, а убиецът си седи някъде на топло и закътано и се залива от смях като ни гледа как си блъскаме главите. Какво пък, нека се смее. Скоро ще му секне смехът. Твърде много хора вече се занимават със случая и непременно ще се доберат до следа. Убийството е нещо, което е много трудно да се прикрие. Пат напредва много бързо със случая. Желанието му да пипне кучия син за врата е не по-малко от моето, но проклет да съм, ако го оставя да го залови преди мен. Отсега нататък излизам пред него и нямам намерение да му позволявам да ме настига. Нека да ми диша във врата; когато се стигне до момента да продупча корема на убиеца, аз ще го направя. Ще бъдем аз, гадината и един-едничък куршум. Ще го изстрелям съвсем точно, в най-меката част на корема. Един-единствен стоманен куршум, който ще е по-ефективен от десет дум-дум.

Шарлот ме слушаше внимателно с напрегнати очи. Правеше ми типично изследване сякаш изслушваше историята на убиец който си признаваше престъплението и се опитваше да анализира хода на мислите му.

— Обзалагам се, че вече си мислиш, че съвсем съм превъртял.

— Не, Майк, ни най-малко. Откакто се върна от войната ли си такъв? Искам да кажа, толкова безмилостен?

— Такъв съм откакто се помня — казах аз. — Ненавиждам всички копелета които убиват заради самото убийство. На войната само се научих на някои допълнително номера, които по-рано не ги знаех. Може би затова и оцелях.

Погледнах часовника си; ставаше късно.

— Ако не искаш да закъснееш за срещата си, трябва да побързаш.

Шарлот кимна.

— Ще ме закараш ли до кабинета?

— Разбира се. Сложи си палтото.

Карах бавно, като пресмятах колкото може повече време да прекараме заедно, без тя да закъснее. Говорехме малко, без да засягаме случая или случилото се преди малко в апартамента. Когато стигнахме Парк Авеню и отбих да спра, Шарлот ме запита:

— Кога ще те видя пак, Майк?

— Скоро — отвърнах аз. — Ако шегаджията, дето се е обадил днес да пита къде съм, се обади пак, кажи на секретарката си да му предаде, че имаме среща с теб на този ъгъл. После се опитай да се свържеш с мен и може да успеем да го пипнем за врата. Това без съмнение е бил Калецки; вероятно секретарката ти ще разпознае гласа му, ако се обади пак.

— Окей, Майк. А ако се обади мистър Чеймбърс?

— В тоя случай потвърди историята с покушението, но пропусни телефонното обаждане. Искам да бъда сам когато посегна към врата му.

Тя се приведе към мен и ме целуна преди да слезе. Докато се скрие от погледа ми наблюдавах вълшебните крака и царствената им грация. Беше чудесна жена. И само моя. Изведнъж ми се прииска да се развикам и да му друсна една джига.

Някаква кола ми подсвирна с клаксона зад мен и аз включих на скорост и се отделих от бордюра. Тъкмо спрях на един червен светофар след две пресечки и някой изрева името ми с цяло гърло от отсрещния тротоар. Колите между нас го скриваха от погледа ми, но успях да зърна фигурката в кафяв костюм която се провираше между тях като се опитваше да се добере до таратайката ми. Отворих вратата и той скочи вътре.

— Здравей, Бобо — казах аз. — Какво те води насам?

Бобо беше страшно развълнуван от срещата ни.

— Брей, Майк, хубаво, че те видях. Тук работя. Нямам постоянно място, работя навсякъде.

Думите струяха от устата му като вода от чешма.

— Къде отиваш?

— Е, бях се запътил към центъра, но мога да те откарам до някъде. Ти къде отиваш?

Бобо се почеса по главата.

— Чакай да помисля. Мисля, че първо трябва да мина през центъра. Имам да оставя едно писмо на Канал Стрийт.

— Чудесно, тогава ще те оставя там.

Светофарът светна зелено и аз свърнах към Бродуей и после наляво. Бобо махаше на момичетата по улицата, но аз много добре знаех какво му е на душата.

— Да си чул още нещо за Калецки? — запитах го аз.

Той поклати глава.

— Не. Нещо му се е случило. Днес видях едни от момчетата, и той ми каза, че вече не работи за него.

— А кръчмата на Големия Сам? Някакви вести оттам?

— Нищо. Откакто натупа ония двамата хвалипръцковци никой вече не говори с мен. Страх ги е, че мога да ти се оплача. — Бобо се заля във весел смях. — Мислят, че и аз съм като теб. Хазяйката ми научила за това и ми каза да съм стоял далеч от теб. Представяш ли си, Майк?

Представях си го.

— Да — казах аз. — Как е положението с пчелите?

— О, много, много добре. Намерих си и царица за кошера. Хей, я почакай, онова, дето тогава ми го каза, не е вярно. Царицата на кошера няма нужда от цар. Така пише в книгата.

— Ами тогава как ще получиш още пчели?

Въпросът ми го озадачи здраво.

— Ами май че снасят яйца, или нещо такова — избъбри той несигурно.

Канал Стрийт беше точно пред нас и пуснах Бобо да слезе като спряхме на червен светофар. Сбогува се набързо с мен и хукна по тротоара. Беше чудесно момче. Безвреден и невинен като ангелче.