Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Майк Хамър (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
I, the Jury, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 10 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
hammster (2013)
Източник
Кантая

Издание:

ИК „Йовков“

Печат и подвързия — Ямбол

Шрифт Таймс и Универс

24 печатни коли

Формат 84/108/32

 

© Gerd Plessel

1993, Sofia

© Превод Тодор Стоянов

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекции от hammster

Глава осма

Първото ми позвъняване беше до Пат. Искаше да знае дали имам напредък, но не му казах кой знае какво. По-късно щях да му разкажа подробно за момичето на име Викърс, но първо исках да си взема своето. Извадих няколко номера от указателя като включих и номера на публичния дом между тях. Изчаках на телефона докато Пат издири адресите им и ми ги съобщи. След като му благодарих, проверих в указателя дали съвпадаха. Бяха същите. Засега Пат водеше честно играта.

А и в случай че решеше да прояви някаква активност аз щях да съм далеч преди него.

Тоя път паркирах таратайката си половин квартал преди номер 501. Оказа се стар жилищен блок от кафеникав строителен камък на три етажа. Наблюдавах го известно време иззад един ъгъл на улицата, но никой не влезе или излезе. На най-горния етаж светеше само една стая без признаци на живот в нея. Изглежда бях подранил. Блокът беше заобиколен от двете страни със здания в същия умрял нюанс и също така порутени; човек сякаш се намираше на улиците на призрачен град.

Това не беше от ония обичайни квартали с червените фенери. Мястото имаше прекалено почтен вид за това, което са вършеше зад стените му. Спокоен и улегнал квартал, обхождан няколко пъти нощно време от приятел полицай, няколко процъфтяващи бизнес-кантори на приземния етаж. Деца нямаше — улицата беше твърде скучна за тях. Отсъствуваха също и обичайните пияници пикаещи по входовете. Дръпнах за последно цигарата и смачках угарката под тока си, след което тръгнах през улицата.

Натиснах бутона три пъти дълго и един път кратко. Някъде много навътре едва се дочу звънеца, след което вратата се отвори. Не беше презрялата блондинка както си я бях представял. Тази жена наистина беше около петдесетте, но приликите свършваха дотук. Роклята й беше подчертано консервативна и с изискана кройка. Беше си навила косата на кок, а лицето й едва издаваше дискретните следи от грим. Изглеждаше съвсем като майката на някой приятел.

— Пит Стърлинг — представих се аз.

— О, да, защо не влизате?

Тя затвори зад мен вратата докато я изчаках, и после забърза напред към една всекидневна съседна на хола. Влязох вътре. Промяната беше зашеметяваща. За разлика от убития екстериор, стаята направо внушаваше палави мисли. Мебелите бяха хем модерни, хем удобни. Стените бяха покрити с панели в светъл махагон който хармонираше на реставрираната камина и на грациозната вита стълба която се гънеше елегантно в другия край на стаята. Разбрах защо не проникваше никаква светлина през прозорците. Бяха напълно затъмнени с тежки кадифени завеси.

— Мога ли да взема шапката ви?

Придърпах я леко с ръка до веждите си. На горния етаж свиреше радио, но това бяха единствените звуци. Жената се върна след малко и седна, като ми посочи мястото пред нея.

— Хубаво местенце сте си избрали — забелязах аз.

— Да, тук сме си добре.

Зачаках да започне да ми задава въпроси, но тя очевидно не бързаше.

— Казахте ми по телефона, че сте срещнали един от нашите агенти и той ви е насочил към нас. Кой беше той?

— Един дребен и жалък нещастник. Но не беше особено учтив, та се наложи да го понаплескам малко.

Тя ми се усмихна малко стегнато.

— Да, спомням си, мистър Хамър. Наложи му се да вземе седмица отпуск по здравословни причини.

Ако си мислеше, че ще подскоча от изненада, жестоко се лъжеше.

— Как разбрахте, че съм аз?

— Не се правете на толкова скромен. Достатъчно пъти са ви изкарвали на първа страница, та да не ви познават хората. А сега ми кажете защо сте тук?

— Познай — казах аз.

Тя се усмихна отново.

— Предполагам, че и на вас може да ви дойде мерака. Окей, мистър… е-е… Стърлинг, бихте ли искали да се качите горе?

— Разбира се. Кой е там?

— Асортимент който ще ви хареса. Ще видите сам. Но първо двайсет и пет долара, моля.

Извадих мангизите и й ги подадох.

Тя ме заведе до стълбите. На колоната имаше монтиран бутон и тя го натисна. Горе изписука мелодичен звънец и се отвори врата на стая от която стълбите се обляха в светлина. На прага застана тъмнокосо момиче загънато в прозрачен халат.

— Качвайте се — изрече тя.

Качих се като вземах стъпалата по две наведнъж. Не беше особено красива, но гримът я правеше привлекателна. В тялото наистина си я биваше. Влязох вътре. Още една всекидневна, но тая беше изпълнена с народ. Мадам наистина не беше излъгала преди малко за богатия асортимент. Момичетата седяха, пушейки или четейки; блондинки, брюнетки, и две червенокоси. Нито една от тях не беше отрупана кой знае колко с дрехи.

Неща като тия бяха предназначени за ускоряване на сърдечната дейност, само че аз не реагирах по предназначението им. Помислих си за Велда и Джак. Тук някъде се намираше нещо, което беше от голяма важност за мен, а аз дори не знаех как да го изтръгна. Ейлийн Викърс беше едно от нещата които ми трябваха, но аз никога не я бях виждал. Работният й псевдоним — Мери Райт. Изглеждаше логично да не използува собственото си име за работата тук, за да избегне облагането с данъци.

Никоя от тях не ми даде нишан, така че се наложи аз да избирам. Момичето което ме въведе ме загледа изпитателно.

— Нещо специално ли търсите? — запита ме тя.

— Мери Райт — казах аз.

— Тя е в стаята си. Почакайте тук, ще я доведа.

Момичето изчезна през вратата и след малко се върна.

— Направо през хола, предпоследната врата вдясно.

Кимнах и минах през вратата като се озовах в дълъг коридор. От двете му страни вратите бяха плътно една до друга, скоро монтирани. Всяка имаше дръжка, но нямаше ключалка. Предпоследната вдясно не се различаваше от останалите. Почуках и нечий глас ме покани да вляза. Завъртях дръжката и бутнах вратата.

Заварих Мери Райт седнала пред тоалетната масичка да се сресва. Беше само със сутиен и чифт найлонови чорапи. Плюс домашни чехли. Тя ме изгледа от огледалото.

На времето можеше и да е била красива. Бръчките около очите й не бяха от натрупани години. На едната си буза имаше лек тик който се опитваше да прикрие, но без особен успех. Наближаваше трийсетте. Изглеждаше по-възрастна, но можех да се обзаложа, че още не ги беше прекрачила.

Пред мен стоеше момиче очукано много грозно от живота. Тялото й беше малко по-слабо от необходимото, добре гледано, но без живот в него. Празно, като черупка напусната от собственика си. Професията и миналото й се четяха свободно в очите. Беше момиче което можеше да понесе и най-жестокия побой без да трепне. Най-много да се променеше малко изражението на лицето й, но само толкова. Един бой повече или по-малко не означаваше нищо за нея. Подобно на останалите, и тя не беше дебело гримирана. Използуваше съвсем умерено грима.

Косата й беше светлокестенява, също като ирисите на очите й. Скоро се беше пекла на слънце или пък беше използувала кварцова лампа, защото кожата й пазеше следи от загар. Имаше хармонични пропорции. Средна на ръст. Гърдите й не бяха от големите, но затова пък краката бяха чудесни. Изпитах искрено съжаление за момичето.

— Здравей.

Гласът й беше изненадващо приятен. Седеше си пред масичката сякаш се приготвяше за излизане, а аз бях съпругът отбил се с молба да му сложи копчетата за ръкавели.

— Май си подранил малко, а?

— Не е лъжа, но ми писна да кисна в бара.

Огледах набързо стаята, после отидох до масата в края и прехвърлих няколко книги. Опипах масата отдолу преди да проверя стените. Търсех микрофони. Тези места се подслушваха повече от всички други и не исках да се напъхам в капан. После беше на ред леглото. Приведох се на лакти и колене и го огледах основно отдолу.

Мери ме наблюдаваше с любопитство.

— Ако търсиш диктофон, нямаме — каза тя. — Пък и стените са звуконепроницаеми.

Тя стана пред мен.

— Нещо за пиене като начало?

— Не.

— Може би после?

— Не.

— Защо?

— Защото не съм дошъл за това.

— За бога, за какво си дошъл тогава, да си почешем езиците ли?

— Позна, Ейлийн.

Стори ми се, че ще припадне. Първо придоби мъртвешки бял цвят, после очите й се вкамениха и устните й се стегнаха. Стана ми ясно, че нямаше да е съвсем лесно.

— Какви са тия номера, мистър? Кой си ти?

— Казвам се Майк Хамър, пиленце. Частен детектив съм.

Изобщо не се удиви. Само се стегна още повече като чу името ми. Страх пропълзя в тялото й.

— Значи ти си ченге. Каква работа имаш при мен? Ако те е пратил баща ми…

Прекъснах я без да се церемоня.

— Баща ти не ме е изпращал. Никой не ме изпраща. Преди няколко дни застреляха един мой приятел. Казваше се Джак Уилямс.

Ръката й притисна устата й. За секунда си помислих, че ще изкрещи. Но не го направи. Приседна на ръба на леглото и една сълза се отрони от окото й и остави браздичка в грима й.

— Не. Аз… аз не знаех.

— Не четеш ли вестници? — Тя поклати глава. — Сред нещата му открих и твоето име. Виждали сте се съвсем скоро преди да го убият, нали?

— Да. Моля ви, кажете ми, арестувана ли съм?

— Не. Не искам да арестувам никого. Аз само застрелвам. Убийците.

Сълзите й рукнаха свободно. Опита се да ги изтрие с ръка, но те не спираха.

Нещо не се връзваше. Пред мен стоеше жена за която си бях мислил, че е обръгнала като кремък, но новината за смъртта му буквално я съсипа. А пък ненавиждаше баща си. Наистина си я биваше. Не беше съвсем пропаднала.

— Не, не и Джак. Той беше толкова добър. Аз… аз наистина се опитах да скрия от него какво правя, но той разбра. Даже ми беше намерил и работа, но аз бях много несериозна и я загубих.

Мери се захлупи по лице и зарови глава във възглавницата. Тялото й се разтърсваше от ридания.

Седнах до нея.

— С плач няма да помогнеш. Искам от теб отговор на няколко въпроса. Хайде, изправи се и слушай. — Хванах я за раменете и я изправих. — Джак е имал намерение да устрои хайка на тоя дом тази вечер, но съобщението не успя да стигне до полицията. Убиха го преди да успее да направи каквото и да било. Какво щеше да става тук тази вечер?

Мери се изпъна. Сълзите й бяха спрели и тя се замисли. Казах и да не бърза, а да обмисли спокойно всичко.

— Не знам — каза накрая тя. — Джак нямаше никаква видима причина да прави това. Градът гъмжи от подобни заведения и те не се отчитат пред никого.

— Може да има нещо, което ти не знаеш — добавих аз. — Кой ще идва тази вечер?

Тя продължи.

— Ще има шоу. Ще има и много гости. Знаеш какви. В града има голяма бизнес-среща и перспективните купувачи ги водят тук на развлечение. Тук политици не идват. Искам да кажа такива, които ги поместват във вестниците. Посещават ни само процъфтяващите търговци.

Познавах ги добре. Мръсна пасмина извън града. Зализани градски контета които въртяха сделките с наркотици и ги сърбяха пръстите да се изфукат с парите си. Богати безделници от двата пола които обожаваха мръсотията и плащаха скъпо и прескъпо за удоволствието да се въргалят в нея. Двойка педали които плащаха толкова по-добре, колкото по-силно им разпаряха задниците. Мръсни хора. Изпаднали чиновници които обираха последните си жълти стотинки и после се свиваха по уличните ъгли.

Реших малко да сменя подхода.

— Как се забърка в цялата тая гадост, Мери?

— Дълга история, но не чакай от мен да ти я разказвам.

— Слушай, нямам намерение да те поучавам. Искам само да ми разкажеш цялата история. Някои подробности може да ти се сторят глупави, но за мен могат да се окажат важни. Сигурен съм, че знаеш неща които са в пряка връзка със смъртта на Джак. Ако искаш, мога да обърна и другия край. Мога да те поблъскам малко в стената. Ако ми кефне, мога да обърна целия ви бардак с главата надолу. Но нямам такива намерения; ще отнеме твърде много време. Така че всичко зависи от теб.

— Добре. Щом мислиш, че това ще помогне. Нямаше да го направя, ако не беше заради него. През целия си живот съм срещала двама или трима свестни мъже и той беше един от тях. Даде ми много възможности да се променя, но всеки път го подвеждах. Обикновено ми иде да крещя, като ми се наложи да си разказвам историята, но оттогава изтече твърде много вода, за да ме боли още.

Седнах и извадих цигара, като предложих и на нея. Тя я взе и ги запалих. Облегнах се назад на леглото и зачаках.

— Всичко започна в колежа. Отидох в Средния запад да уча за учителка. Училището беше смесено и след време са запознах с едно момче. Казваше се Джон Хансън. Висок и красив. Възнамерявахме да се оженим. Една нощ след един футболен мач легнахме заедно и знаеш какво се случва обикновено. Три месеца по-късно трябваше да напусна училище. Джон не искаше да се женим толкова рано и ме заведе на доктор. След аборта едва се държах на краката си. Бях страшно изнервена. Наехме апартамент с Джон и заживяхме като мъж и жена без помощта на свещеник.

Не зная откъде са се научили родителите ми. Случва се. Получих писмо от баща ми с което ми съобщаваше, че вече не съм му дъщеря. Същата нощ и Джон не се върна при мен. Чаках, чаках, и накрая позвъних в общежитието. Не беше се записал за учебната програма. Духнал нанякъде. Предплатеният наем беше към края си и не знаех какво да правя.

А сега следва неприятната част. Започнах да приемам посетители. Мъже. Това беше единственият начин да изкарам някой долар. Продължи само няколко седмици докато хазяинът ми не научи и ме изрита на улицата. Не, не станах уличница в буквалния смисъл на думата. Дойдоха и ме взеха с кола, след което ме закараха в публичен дом.

Не беше като тоя. Беше мръсен и забутан. Мадам беше стара торба с мръсна душа и обичаше да ни замеря с каквото й паднеше. Първото нещо, което ми каза беше, че има пълен списък на всичко, което съм вършила и ще го предаде на полицията ако откажа да работя за нея. Какво можех да направя?

И тогава една нощ се разприказвах с момичето с което деляхме стаята. Нея си я биваше. Беше корава като кремък и знаеше как да изцеди максималната цена. Разказах й всичко, което ми се беше струпало на главата и тя се разсмя като луда. С нея се беше случило същото нещо. Но тук се получи и интересното.

Описах Джон. Оказа се, че той е и неин „благодетел“. Тя си загуби речта от бяс като чу това. Хукнахме да го дирим под дърво и камък, но нямаше и следа от него.

Оказахме се в лапите на голяма организация. Разпращаха ни навсякъде, където се нуждаеха от услугите ни. По някое време се озовах тук и това е всичко засега. Да имаш някакви други въпроси.

Вечната стара история. Изпитах съжаление към нея, макар че самата тя не изпитваше никакво към себе си.

— Преди колко време напусна колежа, Мери?

— Преди дванайсет години.

— Уф.

Нищо не можеше да се направи. Посегнах за портфейла си и извадих петарка и визитна картичка.

— Можеш да ме откриеш на тия телефони ако си спомниш още нещо. А тая петарка е за теб. Имам дяволски много работа и ще тръгвам.

Тя ме погледна изумено.

— Искаш да кажеш… нищо друго ли не искаш?

— Не. Но въпреки това благодаря за всичко. И си отваряй очите на четири.

— Непременно.

Намерих един друг път на излизане и слязох в приемната по една натруфена стълба която беше полускрита зад пищни драперии. Дежурната си седеше кротко и четеше нещо. Остави книгата настрана колкото само да каже:

— Отивате ли си? Пък аз останах с впечатлението, че ще останете с преспиване.

Нахлупих шапката си и казах:

— И аз имах същото впечатление, но се оказа, че кръстът ми вече не е онова, което беше на млади години.

Не се потруди да ме изпроводи до изхода.

Добрах се до колата, запалих двигателя и я придвижих по-близо до къщата. Исках да се запозная с посетителите на заведението. Джак трябва да бе имал много важна причина да прави хайка на мястото, иначе не би го споменал в бележника си. Шоу. Шоу в удобни помещения надлежно оборудвани за целта. Място което налудничави доктори умираха да го гледат как се пръска по шевовете, за да могат после да изсмукват и последните центове на нещастниците поразени от изобилието на венерически болести. Дълбоко в душата си благодарих на чичо Сам за всички ония плакати и филми които ни бяха показали в армията.

Облегнах се удобно на седалката и зачаках нещо да се случи.

Какво точно, не можех да кажа. Досега всичко беше дяволски мътно. Смъртта на Джак. Хората с които се беше заобиколил последните седмици. Бележникът му и тая къща пред мен. Това последното беше полутон в гамата. Истинския, дълбокия тон, от който струеше омраза и насилие, и потоци от страх, който обливаше всичко до което се докоснех, с мръсното си дихание. Усещах го, но още не можех да открия източника му.

Да вземем Ейлийн. Една проститутка. Поела към гроба си по ускорената процедура само защото се е забъркала с някакъв плъх, който я изчукал, напълнил корема й, после „помогнал“ да се оправи и я тласнал по най-мръсния път, след което се сврял в дупката си. Такива типове трябваше да бъдат гонени с кучета и после да бъдат бесени за палците. За мен щеше да е голямо удоволствие да свърша това собственоръчно. Или пък нейната съквартирантка. Още едно момиче попаднало в „бизнеса“ по същия начин с „помощта“ на същия плъх. Можех да си представя как се е чувствувала Ейлийн като е разбрала, че бившият й „приятел“ е изиграл същата роля и при нея. Джон Хансън. Не го познавах. А тя можеше да си остане порядъчно момиче. В крайна сметка ония мръсници винаги си получават заслуженото. Но тоя момент беше приключил преди дванайсет години. Това означаваше, че… да пресметнем, тя е постъпила в колежа на осемнайсет, срещнала го е на деветнайсетгодишна възраст, плюс дванайсет това правеше трийсет и една година. По дяволите, тя изглеждаше още по-възрастна. Ако баща й беше имал поне капка разум в главата си не би допуснал всичко това. Всичко, от което се е нуждаела, е била блага дума и малко топлина, дом където да се прибере, и тя нямаше да плъзне надолу в тинята. Вечната стара история, все се намираше някой загрижен, който да информира услужливо родителите за пътя, избран от дъщеря им. Та колежът беше в средните щати, на хиляда мили от Паукийпси, Ню Йорк. Тоя вид новини пътешестваше по-бързо от всичко друго. Вероятно някое завистливо момиче от колежа с мръсно съзнание и отровна писалка. А може и някое от бившите гаджета на Хансън. Обзалагах се, че не бяха едно и две. И беше станало още по-лошо. Не във финансовия смисъл — Ейлийн правеше достатъчно пари, дори и да вземаше само десет процента от постъпленията. Работното й място просто дъхаше на долари. Организация със строга йерархия. Явно беше, че преуспяваше. Свидетелство за това беше предстоящото шоу тази вечер. Това означаваше оборот в петцифрени числа. Или пък…

Така се бях отплеснал в размишленията си, че забелязах едва в последния момент таксито което спря пред входа. Млад боклук в двуредно сако се измъкна от колата и подаде ръка на един дебел момък. Мазен мръсник, дошъл да погледа шоу или пък да се позабавлява, а най-вероятно и двете. Помислих, че съм го виждал от залозите за конните надбягвания, но не бях много сигурен. Дебелия момък не го бях виждал досега. На входа нямаше никакви въпроси, от което заключих, че бяха стари клиенти на заведението.

Пет минути по-късно се появи още една кола и двойка педали се измъкнаха от нея. Мъжът, ако го приемехме условно за такъв, беше навлякъл палто от камилска вълна, мършавата му шия се стърчеше високо над огненочервена вратовръзка. Беше прясно накъдрен. Компаньонът му беше жена. Единственото по което можехте да стигнете до това заключение, беше полата. Всичко останало беше абсолютно мъжко по нея. Крачеше страшно наперено и той ситнеше до нея по паважа като я държеше под ръка. Красота.

Тя натисна звънеца и го избута пред себе си. Чудесни хора. На тоя свят ги имаше всякакви. Беше много лошо, че се криеха, когато половете им крещяха открито и с пълен глас. Можеха да имат в най-добрия случай само част от това от което се нуждаеха.

Цял час седях и наблюдавах напречния разрез на човечеството, чиито представители пристигаха от всякъде. Можех да натрупам милиони, ако се бях въоръжил с инфрачервена камера. Ейлийн очевидно не беше чела достатъчно вестници за да подрежда посетителите по важност, но аз бях. Само от моя окръг имаше четирима политици. Плюс няколко други които едва ли минаваше седмица без да изскочат по специфичните рубрики на вестниците. Всички без изключение влязоха вътре, до този момент един човек не беше излязъл. Това означаваше, че шоуто беше в разгара си. Обикновено им стигаше половин час да разгреят и после да преминат към вече по-съществената част.

Минаха двайсет минути, но повече коли не се появиха. Ако Джак се беше надявал да хване някой за врата, то досега не се беше появил никой от финалната вечер с партито или пък някой свързан със случая, когото да познавам. Не можех да го схвана.

И изведнъж ми проблесна. Или поне така си помислих.

Запалих двигателя, отделих се от бордюра, и после направих обратен завой на средата на квартала. Опитах се да хвана зелената вълна, но нямах късмет. Дори и сеченето на съседните коли не ми донесе успех, така че се влях в основния поток и така стигнах до апартамента на Джак.

Този път влязох през входната врата. Счупих печата с дръжката на пистолета, а бравата отворих с един от шперцовете в джоба ми. Преди да направя каквото и да било друго, вдигнах телефона. За мой късмет не го бяха прекъснали. Набрах номера и зачаках. Оттатък се обадиха почти веднага.

— Тук полицията.

— Здравейте, дайте ми капитан Чеймбърс, отдела по убийства. И по-бързо.

След секунда Пат беше на линия.

— Капитан Чеймбърс слуша.

— Пат, тук е Майк Хамър. Аз съм в апартамента на Джак. Слушай, грабвай двама души и незабавно пристигай тук, а ако си взел някакви книги оттук донеси ги и тях. И още нещо. Кажи на дежурния екип да има готовност за работа.

Пат се възбуди неимоверно.

— Какво има, Майк, откри ли нещо?

— Възможно е, но ако се забавиш, може и да го изтърва.

И затворих преди да успее да зададе още въпроси. Включих лампата във всекидневната и измъкнах всички налични книги намерили убежище между бронзовите свещници или натъпкани в кашони. Намерих това, което търсих. Три от тях бяха годишници от колежи датирани от последните петнайсет години. Спомних си, че съм ги виждал когато бях за последен път в апартамента. Тогава не ми бяха направили впечатление, но сега представляваха изключителна важност.

Докато чаках Пат захванах да ги прелиствам страница по страници. Представляваха студентски публикации, всичките от колежи от Средния запад. Това, което търсех, беше снимка на Джон Хансън.

Решението можеше да се окаже съвсем просто. Джак е видял Ейлийн след толкова дълго време и е разбрал какво прави. Един полицай едва ли би срещнал проблеми с откриването на тези неща. Той е знаел какво й се е случило и е познавал бабаита. На листче закрепено към всяка книга имаше адреса и името на антикварна книжарница близо до площад Таймс и хартийките бяха съвсем чисти, което означаваше, че книгите са били купени съвсем скоро. Ако Джак беше проследил и открил тоя момък, това означаваше, че се беше осъдил на смърт. Може би въпросният имаше процъфтяващ бизнес или семейство, но всичко това лесно можеше да се изгуби, ако станеха известни подвизите му от миналото.

Прелистих ги, веднъж набързо, и втори път много внимателно, но никъде не открих снимка с надпис Хансън. Псувах се тихо когато Пат влезе. Носеше под мишницата си още три книги от същия вид.

— Заповядай, Майк — каза той и ги пльосна на дивана до мен. — А сега казвай.

Обясних по възможно най-пестеливия начин докъде съм стигнал. Гледаше ме напрегнато и ме накара да повторя някои неща, за да ги запомни по-добре.

— Значи ти мислиш, че тая Ейлийн Викърс е ключът към цялата история, така ли?

Потвърдих с кимване.

— Възможно е. Разгледай книгите и потърси момъка. Тя ми каза, че бил висок и красив, но всички влюбени момичета си мислят, че любимите им са първи аполоновци. Между другото, защо ги взе с теб тия книги?

— Защото ги заварих отворени във всекидневната. Четял ги е точно преди да го застрелят. Стори ми се малко чудно, че се е ровил в тях и ги взех да проверя дали няма да изскочат някои стари познати.

— Е?

— Е, открих две жени съдени за двубрачие, един юнак който по-късно намаза въжето за убийство, и един мой приятел който държи магазин за промишлени стоки в центъра на града и с когото се виждам всеки ден. Нищо друго.

Двамата седнахме и изчетохме от кора до кора проклетите годишници. Като ги свършихме си ги разменихме и пак ги прочетохме за да се уверим, че не сме пропуснали нищо. Не успяхме да открием и следа от Джон Хансън.

— Изглежда безнадеждна работа, Майк — каза Пат и се намръщи на купчината книги.

Пъхна цигара в устата си и я запали.

— Сигурен ли си, че Джак е търсил именно това?

— Защо не, по дяволите? Датите по тях се вписват в схемата. Най-старият е отпреди дванайсет години.

Извадих черния бележник от джоба си и му го подхвърлих.

— Огледай го — казах му аз — и после да не разправяш, че съм укривал доказателства.

Пат още го погледна и каза:

— Няма. Бях тук на следващия ден след теб. Намерил си го на дъното под последното чекмедже, нали?

— Да, но как разбра?

— В къщи често губя някои неща по този начин. Помислих си и разбрах, че това е единственото място, където пропуснах да погледна. Между другото, намерих бележката ти.

Той привърши с бележника и го пъхна във вътрешния си джоб. Вече не ми трябваше.

— Мисля, че си прав, Майк. От къде да започваме?

— От антикварната. Джак може да е купил и други книги. По дяволите, трябваше да питам Ейлийн за името на колежа, но не се сетих навреме.

Пат взе указателя и го прелиства докато открие номера на книжарницата. Беше затворено, разбира се, но сварихме собственика още там. Пат му се представи и го помоли да ни изчака. Изгасих лампите и излязохме, след което Пат остави един от хората си да пази на вратата.

Изобщо не си губих времето да се качвам в таратайката си. Скочихме в патрулната кола и надухме със сирената към площад Таймс. Движението спираше навсякъде пред нас да ни пропусне и се добрахме за рекордно кратко време. Шофьорът отби по шеста улица и спря точно пред книжарницата.

Кепенците бяха пуснати, но отвътре се процеждаше светлина. Пат почука и подплашеният дребен собственик отключи с разтреперани ръце и ни пусна вътре. Беше притеснен като квачка с пилци и непрекъснато си подръпваше потника. Пат му показа значката и мина направо на въпроса.

— Преди няколко дни сте имали клиент, който е купил няколко годишници от колежи. — Дребосъкът трескаво отричаше всички обвинения с енергично клатене на глава. — Пазите ли си касовите бележки?

— И да, и не. Пазим сумите на продажбите за данъчните власти, но самите книги не ги описваме. Виждате, че това са много стари неща.

— Нищо — каза Пат. — Спомняте ли си кои точно взе той от вас?

Човечецът се поколеба за секунда.

— Н-не. Но може би ще си спомня?

Дребният продавач ни поведе напред към дъното на магазина, където се качи по една разклатена стълба до най-горния рафт.

— Няма кой знае какво търсене за тях. Спомням си, че имахме всичко на всичко около две дузини. Аха, точно така. Продал съм десет.

Десет. В апартамента на Джак имаше три, и Пат донесе още толкова. Значи се губеха четири.

— Хей, — повиках го аз — можеш ли да си спомниш от кой колеж бяха?

Той повдигна мършавите си рамене.

— Не знам. Те бяха тук горе много отдавна. Дори и не съм ги свалял. Спомням си, че тогава бях нещо зает и му ги показах къде са. Той се качи сам и ги свали.

Това не ни даваше нищо. Сграбчих стълбата и я разтърсих. Той ужасено посегна към стената за някаква опора.

— Свали ги долу — наредих му аз. — Само ги подхвърляй, аз ще ги хващам. Хайде, по-бързо, нямаме никакво време за губене.

Заизмъква книгите от рафтовете и ги запуска надолу. Успях да хвана няколко, но повечето се разпиляха по пода. Пат ми помогна да ги пренесем на масата за подвързия, и след малко дребосъкът се присъедини към нас.

— А сега — казах му аз — си изкарай всички квитанции. Те трябва да са били описани когато си ги купувал и искам да ги видя.

— Но това беше толкова отдавна, аз…

— По дяволите, размърдай си задника, преди да съм ти разнесъл лавката. Не ме изкарвай из нерви!

Той се стрелна като подплашен заек.

Пат сложи ръка на рамото ми.

— Спокойно, Майк. Не забравяй, че работя в градската полиция, а този човек тук е данъкоплатец.

— И аз съм такъв, Пат. Просто нямаме време за излишни церемонии, това е.

Собственикът се появи само след минута награбил купчина прашни кочани с фактури.

— Тук някъде съм ги описал. Сега ли искате да ги търся?

Виждах, че искаше да ни ги натресе, защото в противен случай трябваше да ги прелиства цяла нощ. Пат също го знаеше, но си имаше изход. Обади се в управлението и нареди да му изпратят една дузина свободни полицаи. Десет минути по-късно бяха при нас. Той им обясни какво да търсят и раздаде кочаните.

Момъкът изобщо не го биваше за счетоводител. Почеркът му беше ужасен и почти нечетлив. Как се оправяше с годишните баланси, един господ знаеше, но не това ме вълнуваше. След като преодолях един кочан за половин час геройски усилия го захвърлих ядно и взех друг. Тъкмо бях стигнал до средата на втория, когато един от новопристигналите полицаи се обади и повика Пат.

Посочи му един опис на покупки.

— Това ли търсехте, сър?

На Пат му се разшириха очите.

— Майк, ела тук!

И ето, имахме целия списък на книгите, закупени преди толкова време от един организатор на аукциони, който беше разпродал имуществото на някой си Роналд Мърфи, разорен колекционер на книги.

— Това е — казах аз.

Отнесохме описа на масата да го сравним с наличните книги докато Пат освобождаваше полицаите. Открих четирите които липсваха. Едната беше от Средния запад, а другите три от колежи на Изток. Сега ни оставаше само да се доберем до копия от тях.

Подадох списъка на Пат.

— Опитай се да ги откриеш. Нямам никаква представа откъде можем да се сдобием с тях.

— А аз имам — каза Пат.

— Откъде? — запитах аз с надежда.

— От обществената библиотека.

— По това време?

Той ми се ухили.

— Ченгетата се ползуват с някои привилегии — каза ми той.

Още веднъж хвана телефона и проведе няколко телефонни разговора. След като свърши повика собственика и му посочи с глава към хаоса който бяхме сътворили на масата му за подвързия.

— Искаш ли да ти помогнем да поразтребиш?

Дребосъкът заклати енергично глава.

— Не, не. Сутринта има достатъчно време. Много се радвам, че успях да помогна на полицията. Заповядайте пак, ако желаете.

Градът беше пълен с почтени граждани. Можеше даже и да си изпроси и грамота като почука на вратата на Пат, сякаш това можеше да му помогне с нещо в тоя град.

Обажданията на Пат бяха много ефективни. Вече ни чакаха като стигнахме библиотеката. Един възрастен джентълмен, изключително разтревожен, и двама секретари. Минахме през фоайето и оставихме един полицай на пост пред вратата.

Мястото беше по-зловещо даже и от морга. Високите му сейфове на хранилището никога не бяха докосвани от мъжделивата светлина която се процеждаше от напрашените голи крушки. Стъпките ни отекваха шумно по коридорите и се връщаха обратно при нас в тъпи бумтящи стонове. Статуите оживяваха заплашително при преминаването ни край тях. Изобщо беше злокобно място за разходка в полунощ.

Пат му беше казал какво търсим, така че не губихме никакво време. Възрастният библиотекар изпрати двамата си подчинени с точни указания и те се върнаха след пет минути с четирите годишника.

Седнахме под светлината на настолна лампа в една читалня и си разделихме книгите по две на човек. Четири книги. Джак ги беше имал, а някой му ги беше взел. Крадецът беше оставил шест книги на мястото им, очевидно не са му вършели работа.

Библиотекарят надзърташе любопитно през раменете ни. Прелиствахме страници след страница. Тъкмо се канех да затворя последната страница от раздела за второкурсниците когато ръката ми застина. Бях открил Джон Хансън. Нямах сили да продумам, само гледах втренчено. Сега вече имахме портрета му.

Пат се пресегна и ме потупа по ръката, като ми посочи в неговата книга. И той го беше намерил. Мисля, че Пат работеше не по-бавно от мен. И двамата посегнахме към останалите книги и ги прелистихме. Отново го открихме. Захвърлих книгите на масата и сграбчих Пат за ръкава.

— Тръгваме — изрекох само аз.

Той хукна след мен, като спря само за миг в главното фоайе да даде заповед по телефона дежурният отряд да е готов за действие. После се стрелнахме покрай разтревожения пазач и скочихме в полицейската кола. Пат наду сирената докрай и се врязахме в най-гъстото движение. Пред нас видяхме мигащата червена светлина на полицейската камионетка и се лепнахме зад нея. Друга полицейска кола изскочи от една странична улица и се присъедини към нас.

Пред къщата паркираните коли си стояха на същите места на които си ги спомнях. Полицията блокира къщата и квартала от всички страни и част от полицаите се скупчиха зад мен и Пат пред вратата. Този път нямаше да има три дълги и един къс сигнал. Гигантска пожарна брадва се вряза във вратата и захвърчаха трески.

Някой изпищя и други подхванаха вика му. Мястото се превърна в истински пандемониум, но полицаите ги усмириха за минута. Двамата с Пат не се суетихме около входа. Той ме остави аз да го поведа през модерната приемна, по стълбите и в залата за предварителен оглед. Тоя път беше празна. Измъкнахме се през вратата на малкото фоайе в дългия коридор с редиците от врати от двете страни и се затичахме към предпоследната вдясно.

Вратата се отвори под натиска ми и остър мирис на кордит изпълни ноздрите ми. Ейлийн Викърс беше мъртва. Лежеше напълно гола върху леглото, очите й се взираха с отсъстващ поглед в стената. Куршум беше пробил сърцето й. 45 калибър.

Открихме и Джон Хансън. Беше се свлякъл до краката на леглото сред локва от собствената му кръв и мозък, и дупка точно между очите. На стената зад него имаше още от соковете му, като мазилката се беше разпукала на мястото, където куршумът се беше врязал.

Джон Хансън представляваше кърваво зрелище. Всъщност така се беше наричал самия той. Аз му казвах Хал Кайнс.