Мики Спилейн
Аз съм съдът! (5)

Глава пета

Влязохме с Пат в една кръчмичка на другата страна на улицата и седнахме в едно сепаре да ударим по една бира. Запита ме дали съм научил нещо ново и бях принуден да му дам отрицателен отговор.

— Какво ще кажеш за мотива? — запитах го аз на свой ред. — Тъна като в мъгла по тая линия, най-вече защото не съм погледнал от тая страна. Като събера версиите на всички замесени тогава ще почна да го търся. А ти нещо не си ли изкопал?

— Все още не, — отговори ми Пат. — Специалистите по балистика изследваха куршума и се разбра, че е изстрелян от неидентифицирано оръжие. Според експертите почти не било стреляно с този пистолет. Проверихме продажбите на този вид пистолети, но стигнахме до никъде. Продадени са били само два, и двата на собственици на магазини, които били ограбени скоро. Направихме по няколко проби с тях, но данните не съвпадат.

— Възможно е да е пистолет продаден доста отдавна, но досега да не е било стреляно с него, — казах аз.

— Обмислихме и този вариант. Но проверките навсякъде дадоха отрицателни резултати. Никой от гостите вечерта не е притежавал оръжие поне доколкото ни е известно.

— Официално — добавих аз.

— Да, това е твърде вероятно. Не е трудно човек да се снабди с оръжие.

— Добре, ами заглушителя? Убиецът не е бил новак с оръжията. Заглушител плюс дум-дум. Искал е да се увери, че Джак наистина ще умре — и при това не по най-бързия начин. Просто да умре.

— Заглушителят също е загадка. Може да го е взел от някоя пушка. Някои модели заглушители за пушки могат да се преустроят за пистолет 45 калибър.

Пиехме си бавно бирата и мислехме усилено. Минаха две минути преди Пат да си спомни нещо и каза:

— О, да, за малко щях да забравя. Джордж Калецки и оня хлапак Кайнс са се преместили на квартира в града тази сутрин.

Това наистина беше ново.

— Защо?

— Снощи късно някой е стрелял през прозореца му в него. Пропуснал на косъм. Куршумът пак е бил 45 калибър. Сравнихме го с онзи който е убил Джак. Пистолетът е същият.

Малко остана да се задавя с бирата.

— За малко да забравиш — казах аз с принудена усмивка.

— Да, и още нещо.

— Какво?

— Той мисли, че това си бил ти.

Така блъснах чашата в масата, че Пат подскочи.

— Тая мръсна и смърдяща въшка! Тоя път вече няма да му се размине! Ще му размажа физиономията по цялата му квартира!

— Хайде, хайде, задръж топката, Майк! Седни и се успокой. Както спомена тогава не е без някаква влияние в управата на града и те ме накараха да те държа под око. Но да не забравяме, че ти изчисти града от няколко боклука преди време и куршумите ти бяха изследвани и фотографирани. Съхраняваме всичките отпечатъци и се опитахме да нагласим по най-мръсния начин да приличат на тия, но всуе. Пък и знаехме къде си бил миналата нощ. Момчетата ми нахлуха в кръчмата десет минути след като си излязъл.

Лицето ми леко поруменя и аз седнах на стола си.

— Измислил си много оригинален начин да споделяш новостите с мен, Пат. А сега остави майтапа настрани и ми кажи къде са се нанесли Калецки и компания.

Пат се ухили.

— Живеят зад ъгъла точно в хотела, където са и близначките Белеми, но на втория етаж. Хотел Мидуърт Армс.

— Беше ли вече там?

— Без да гостувам на близначките. Видях се само с Джордж и Хал. Голям майтап беше докато му обясня, че не е хубаво да те дава под съд с обвинение за нападение с телесна повреда след онази нощ. Но не ми се наложи да го убеждавам дълго де. Очевидно е понаучил доста за методите ти на действие, но спореше колкото да запази достойнството си.

Глътнахме си остатъка от бирата и се надигнахме да си вървим. Изпреварих Пат с плащането. Следващият път щеше да е негов ред да черпи, нищо че беше на държавна служба. Разделихме се пред входа и веднага щом потегли с колата тръгнах към хотела Мидуърт Армс зад ъгъла. Исках да си изясня пълните подробности и всички факти, когато някой ме обвинеше в убийство или опит за такова. Истинската причина поради която бях отпаднал от списъка на заподозрените от Пат беше, че убиецът е пропуснал, а аз нямаше.

Бях сигурен, че Калецки е подкупил портиера и поддръжника на входа да не ме пускат на никаква цена, така че не си губих времето с обяснения. Вместо това влязох с безгрижния вид на обитател и взех асансьора до втория етаж. Пиколото беше едно мършаво джудже към тридесетте с вградена усмивка. Бях единственият в клетката и когато спряхме измъкнах банкнота от джоба си и му показах цвета й.

— Калецки. Джордж Калецки. Съвсем отскоро е тук. Кажи ми в кой апартамент е и е твоя — казах аз.

Дребосъкът ме огледа арогантно отгоре до долу. Накрая пъхна език зад бузата си и каза:

— Значи ти си бил онзи балък Хамър. Той ми даде десетарка да си държа езика зад зъбите.

Разтворих палтото си и извадих моя 45 калибров от кобура. Очите му изскочиха като го видя.

— Аз съм този балък, момчето ми — казах му аз — и ако не си извадиш езика пред зъбите, ще ти помогна с това — и дулото спря на сантиметър от предните му зъби.

— Стая 206 — бързо избъбри той.

Банкнотата ми беше петарка. Смачках я на топка и я пъхнах в зяпналата му уста, след което прибрах пистолета.

— Следващият път да не ме забравиш. А дотогава си дръж езика зад зъбите ако не искаш да се разделиш с него.

— Д-да, с-сър — заекна той и буквално скочи обратно в асансьора като затръшна вратата.

206 беше надолу в коридора, апартамент с изглед към улицата. Почуках, но никой не се обади. Задържах дъха си и долепих ухо до дървената плоскост на вратата. По този начин дървото действа като резонансен щит и всеки шум отвътре се увеличава стократно. Само че този път нямаше нищо за усилване. Апартаментът беше пуст. За да се уверя окончателно пъхнах листче под вратата, така че да му се подава крайчето отвън, после се отдръпнах и слязох по стълбите на първия етаж. Там си събух обувките и се качих по чорапи горе. Бележката си стоеше в същото положение в което я бях оставил.

Вместо да продължавам да се мотая пристъпих към действия. Измъкнах комплект шперцове. Третият подред стана. Дръпнах резето на вратата за всеки случай.

Апартаментът беше мебелиран. В гостната нямаше никаква следа от личните вещи на Калецки, освен ако не се броеше снимката му на лавицата над камината, където беше доста по-млад. Влязох в спалнята. Беше просторна, с два шкафа с чекмеджета и маса. Но леглото беше само едно. Значи наистина спяха заедно. Разсмях се, макар че им го бях споменал тогава за да ги извадя от равновесие.

Под леглото имаше куфар. Отворих го. Най-отгоре върху шестте бели ризи лежеше пистолет 45 калибър с две резервни пачки до него. Господи, та това оръжие беше само за професионалисти, а в тоя град изглежда вече започваха да ги подритват по улиците. Подуших дулото, но беше чисто. Не беше стреляно с него най-малко от месец. Изтрих си отпечатъците и го оставих на мястото му.

И в чекмеджетата не можах да открия кой знае какво. Хал Кайнс си държеше там албума с фотографии, който демонстрираха уменията му в почти всички видове спорт в колежа. Имаше и много снимки на жени, и някои от тях не бяха много лоши, тоест ако си падате по високи и кльощави. Аз специално харесвам здравенячките. В края на албума имаше и няколко фотографии на Джордж и Хал заедно. На една от тях ловяха риба. На друга бяха в курортни дрехи до някаква кола. Но особено ме заинтригува третата.

Хал и Калецки бях застанали пред един магазин. На тая снимка Хал изобщо нямаше вид на момче от колеж. Напротив, имаше вид на съвсем почтен бизнесмен. Но не това беше впечатляващото.

На витрината зад него стоеше една от ония нов тип реклами, които ги поместваха на витрините към улиците и която представляваше голям плакат с надпис под него. Бяха два такива. Единият беше излязъл малко размазан, но другият се виждаше съвсем ясно, че беше Моро Касъл. А Моро Касъл беше изгорял преди осем години. Но въпреки това на снимката Хал Кайнс изглеждаше по-възрастен отколкото сега.

Нямах повече време за разглеждане. Чух да се затръшва вратата на асансьора и влязох в приемната. Докато стигна и някой вече мъчеше да вкара ключ в бравата. Последва серия от псувни след неизбежния неуспех чак докато вдигна резето и отворя вратата.

— Заповядай, Джордж — казах аз.

Видът му беше повече уплашен, отколкото удивен. Изглежда наистина беше повярвал, че съм се опитал да го убия. Хал стоеше зад него готов да хукне в мига в който посегна към шефа му. Джордж се овладя първи.

— Да влезеш с взлом в апартамента ми! Този път вече…

— О, млъквай и влизай. Вече почва да ме боли глава от развалената ви плоча. А ако не искаш, да затварям, защото става течение.

Двамата пристъпиха вътре и се вмъкнаха в спалнята. След малко излезе червен като рак. Не му дадох шанс да ме обвини повторно.

— Какъв е тоя оръжеен склад? — запитах го аз.

— За юнаци като теб — изръмжа той — дето се опитват да ме пречукат през прозореца. А и освен това си имам разрешително за носене на оръжие.

— Хубаво. Само гледай срещу кого искаш да го използуваш.

— Не се тревожи, първо ще те предупредя. А сега, ако нямаш нищо напротив, ще ми кажеш ли какво правиш тук?

— Разбира се, синко. Искам да ми разкажеш всички подробности по случая. След като съм обвинен в опит за убийство, бих искал да знам какво толкова съм направил.

Джордж скъса опаковката на пурата си и я пъхна в устата си. Не бързаше да я запали.

— Нали имаш връзки в полицията, — каза накрая той — защо не ги запиташ?

— Защото не обичам информация от втора ръка. И защото ако имаш макар и малко ум в главата, ще ми разкажеш. Пистолетът, с който е стреляно по теб, е този на убиеца, а той ми е дяволски нужен. И ти знаеш това. Но това не е всичко. Убиецът този път е пропуснал, но можеш да си заложиш ботушите, че той няма така лесно да се откаже.

Калецки извади пурата от устата си. Около очите му се бяха образували тънки бръчици от страх. Беше здравата уплашен. Опитваше да го скрие, но без особен успех. Ъгълчето на устата му заби в нервен тик.

— Не виждам нищо, което да ти е от полза. Седях си в голямото кресло до прозореца. Изведнъж прозорецът се пръсна и куршумът се заби в гърба на креслото ми. Хвърлих се на пода и изпълзях до стената за да не бъда в обсега на този който стреляше.

— Защо? — запитах бавно аз.

— Как защо? За да се спася, разбира се, за какво друго. Да не мислиш, че трябваше да стоя там докато успее да ми пръсне черепа? — Калецки ме изгледа с поглед изпълнен с презрение, но аз се направих, че не го забелязвам.

— Изглежда не разбра какво те питам, Джордж — казах му аз. — Имах предвид защо въобще са стреляли по теб.

Ситни капчици пот изпъкнаха по челото му. Избърса нервно веждите си.

— Че откъде да знам? Открай време имам врагове.

— Но този е много специален, Джордж. Той уби Джак и сега гледа да види и твоята сметка. Следващият път може и да не си толкова голям късметлия. Хайде сега, кажи ми защо си на мушката му?

Той замалко не подскочи.

— Н-не знам, честна дума, не знам. — Тонът му беше едва ли не умоляващ. — Опитах се да размисля, но нищо не ми дойде на ума. Затова се и преместих в града. Там всеки можеше да се добере до мен. Тук поне е пълно с хора наоколо.

Приведох се към него.

— Мозъкът ти изглежда не е наред, Джордж. Двамата с Джак сте имали нещо общо. Какво е било то? Какво е това, което е знаел и Джак? Ти си имал нещо важно за личност, която е интересувала Джак извънредно много. Като ми отговориш на тоя въпрос ще заловя убиеца на Джак, който се опитва да премахне и теб. А сега да поблъскам ли главата ти в пода да ти освежа паметта или ще се сетиш без помощ?

Той се изправи рязко и закрачи по стаята. Мисълта, че е в списъка на някой убиец го изкарваше из релсите. Просто не беше вече на ония години. Това вече го съкруши окончателно.

— Нищо не знам. Даже и да има нещо, сигурно е някаква грешка. Познавах Джак съвсем отскоро. С Хал бяха стари познати. Той се беше запознал с него чрез мис Манинг. Ако виждаш някаква връзка, ще се радвам да ти помогна с каквото мога. Да не мислиш, че искам да получа куршум в черепа?

Бях забравил напълно за тази страна на въпроса. Хал Кайнс си седеше на креслото до камината и продължаваше да опъва здраво цигарата. Изобщо не спазваше правилата на спортния режим. Още ми беше пред очите снимката му. Оная, отпреди осем години. По дяволите, правеше го да изглежда като старец. Не знаех. Може и да беше някой изоставен магазин с реклама отпреди години.

— Окей, Хал, нека чуем и твоята версия.

Хлапакът завъртя глава към мен като ми даде възможност да се насладя на гледката, която предоставяше гръцкия профил на носа му.

— Джордж каза всичко.

— Как се запозна с мис Манинг? — запитах го аз. — Къде я срещна за пръв път? В края на краищата жена като нея се движи в сфери недостъпни за боклуци като вас.

— О, тя дойде при нас в университета миналата година и изнесе лекция по практическа психология. Това е основният ми предмет. Тя покани няколко студента да посетят клиниката й в Ню Йорк за да се запознаят с методите й на лечение на практика. Аз бях един от тях. Тя се заинтересува от мен и ми помогна изключително много. Това е.

Не беше трудно да се разбере защо се е заинтересувала от него. Полудявах само от мисълта за това, но той можеше да се окаже прав. Възможно беше да е било чисто професионален интерес. В края на краищата жена като нея можеше да има който си пожелае мъж, включително и мен.

— А Джак? Кога се запозна с него? — продължих аз.

— Малко след това. Мис Манинг ме заведе в апартамента му на вечеря с него и Мирна. Бях се забъркал в една пиянска свада след футболен мач. Беше последният за сезона. Всички попрехвърлихме малко мярката и раздрусахме здравата кръчмата. Джак познаваше собственика и вместо да ни опандизят отървахме се като заплатихме за щетите. Другата седмица пък изучавах случая с един маниакален убиец в един от полицейските участъци, когато се срещнахме пак. Той беше много радостен като ме видя и вечеряхме заедно. За кратко време се сприятелихме. Бях щастлив да го познавам, защото ми помогна изключително много. Работата ми изискваше посещение на места, където обикновено е невъзможно да стъпи човек като мен, но с неговата помощ и това се уреди.

Главата ми не побираше чутото. Джак никога не говореше много за когото и да било. Нашето приятелство беше започнало от общата ни работа и се беше задълбочило по площадките за стрелба, балистичните таблици и каталозите с отпечатъци от пръсти. Дори и в армията не бяхме престанали да говорим за това. Всичко останало беше незначително и случайно. Беше ми споменал за приятелите си и това беше всичко. Мирна познавах много добре. Калецки ми беше добре известен от връзките му с подземния свят. Близначките Белеми ги знаех най-вече от вестниците и от краткото ни познанство преди това.

Нямаше какво повече да науча. Шляпнах шапката на главата си и се запътих към вратата. Никой от тях и не помисли даже да каже довиждане така че излязох затръшвайки вратата колкото сила имах. Отвън вече се замислих откъде ли Джордж се беше сдобил с тоя 45 калибров. Пат ми беше споменал, че никой от присъстващите на партито не притежава оръжие. Но Джордж имаше, и то какъв, и плюс това разрешително за него. Поне така твърдеше. Е ако нещо изскочеше някъде замесено с 45 калибров, знаех къде да проверя първо.

Близначките Белеми живееха на петия етаж. Апартаментът им имаше същото разположение като този на Калецки. Единствената разлика беше, само че тук ми отвориха на звънеца. Вратата имаше защитна верижка отвътре и в шестинчовата пролука се показа едно малко плоско, но въпреки това доста приятно личице.

— Да?

Не можех да различа с коя от двете разговарям, за това за всеки случай запитах:

— Мис Белеми?

Тя кимна.

— Аз съм мистър Хамър. Частен детектив. Работя по случая с убийството на Джак Уилямс. Не бихте ли могли…

— Но разбира се…

Вратата се затвори и верижката беше свалена. После пак се отвори и застанах лице в лице с жена, чието тяло беше буквално изваяно. Кожата й беше загоряла от слънцето с изключение на ситните бръчици покрай очите й, а ръцете и раменете й бяха като излезли като изпод пръстите на някой скулптор. Тая жена очевидно нямаше нужда от ретуш по снимките си. За момент се удивих как изобщо биха могли да имат проблеми с намирането на съпруг. Всичко си й беше на мястото. Имаше достатъчно свободни момчета, които не биха се поколебали да направят предложение дори и без да имат предвид зестрата.

— Няма ли да влезете?

— Благодаря ви.

Пристъпих прага и се огледах. Не се различаваше много от този на Калецки, но във въздуха се носеше дискретен аромат на парфюм вместо този на пури. Заведе ме до чифт дивани разделени от масичка за кафе и ми махна към единия. Седнах и тя зае място на срещуположния.

— А сега кажете за какво искате да ме видите.

— Може би ще е по-добре да ми кажете с коя от двете мис Белеми говоря в момента, за да не ви объркам.

— О, аз съм Мери — изсмя се тя. — Естер отиде на покупки, което означава, че няма да я има цял ден.

— Е, надявам се да ми кажете всичко, което ми е необходимо. Мистър Чеймбърс беше ли вече тук?

— Да. И ми каза да ви очаквам.

— Нямам какво толкова да ви питам. Познавахте се с Джак още отпреди войната, нали? — Тя потвърди с кимване. — Забелязахте ли нещо особено вечерта през време на партито? — продължих аз.

— Не, нищо. Пийнахме малко и потанцувахме. Видях как Джак няколко пъти имаше разгорещен разговор с Мирна, и веднъж той и мистър Кайнс се усамотиха в кухнята за петнайсетина минути, но се върнаха смеейки се сякаш си бяха разказвали анекдоти.

— А някои други да се бяха отделяли за разговор?

— Хм, не. Мирна и Шарлот по едно време се бяха заприказвали, но момчетата им прекъснаха разговора, когато започнаха танците. Мисля, че говориха за сватбените планове на Мирна.

— Какво стана после?

— Отбихме се да хапнем по сандвич, и после се прибрахме в къщи. И двете както винаги си бяхме забравили ключовете, та се наложи да вдигаме портиера за да ни пусне. Легнахме си веднага. Не знаех нищо за убийството до момента в който един репортьор ни събуди по телефона за да ни интервюира. Очаквахме да ни посетят от полицията и затова останахме цял ден у дома, но никой не дойде. Едва днес се обадиха.

Тя замлъкна внезапно и завъртя леко глава.

О — каза тя — извинете ме за момент. Бях пуснала ваната да се пълни.

Тя побягна по тесния коридор и изчезна в банята. Сигурно остарявах. Не можех да чуя никаква течаща вода.

Няколко списания лежаха на стойка до дивана. Вдигнах едно и го прелистих, но се оказа от онези модни списания, които съдържаха само кройки и модели без никакви снимки и аз го захвърлих. Най-отдолу имаше два броя на Признания. Бяха малко по-добри от останалите, но дъвчеха все едно и също.

Едното описваше историята на едно момиче в големия град срещнало детектив, който я оставя с разбито сърце. Тя се опитва да се хвърли под колелата на идващия в метрото влак. Намира се обаче някакъв младок-пъргавелко, който я сграбчва в последния момент и я прави уважавана жена.

Тъкмо бях стигнал до мястото, където я води при мировия съдия, когато Мери Белеми се върна. Само че този път главата ми се замая. Беше сменила сивия си костюм с едно ефирно розово неглиже, чийто единствен мотив беше простотата. Беше разпуснала косата си и лицето й имаше чист и строг вид.

Не знам дали го беше планирала, но за миг застана между мен и прозореца и светлината направи съвсем прозрачно неглижето й. Оказа се, че отдолу нямаше нищо. Усмихна се и седна до мен. Отдръпнах се да й направя малко място.

— Извинявам се, че трябваше да ви напусна за малко, но водата изстива бързо.

— Не се притеснявайте, на повечето жени не им стига и цял ден за това.

Тя отново се изсмя.

— Не съм от тях. Страшно съм любопитна да чуя повече подробности за случая върху който работите.

Тя кръстоса крака и се наведе да си вземе цигара от кутията върху масата. Принудих се да си завъртя главата на другата страна. На този етап не можех да си позволя даже и дребна любовна афера. А и бързах да се видя с Шарлот по-късно.

— Цигара? — предложи ми тя.

— Не, благодаря.

Тя се облегна на дивана и издуха кръгче дим към тавана.

— Какво още бихте искали да чуете? Мога да говоря от името на сестра ми и от моето, защото цялата вечер бяхме заедно.

Видът й в тая ефирна тъкан решително не подпомагаше усилията ми да се концентрирам върху думите й.

— Разбира се, можете да проверите, като разпитате и сестра ми по-късно — добави тя — точно както направи и мистър Чеймбърс.

— Не, това няма да е необходимо. Това са незначителни неща. Мен ме интересуват привидно маловажните подробности. Личностни конфликти. Неща, които може да сте забелязали около Джак последните няколко дни. Всяка невинна наглед реплика или нещо неволно подочуто.

— Страхувам се, че тук не мога да ви бъда от помощ. Не ме бива да подслушвам и не събирам клюки. Сестра ми и аз сме били напълно изолирани в нашия дом докато дойдем в града. Кръгът ни от познати се простира до нашите съседи, които обичат усамотението не по-малко от нас. Много рядко ни се случва да имаме гости от големия град.

Мери придърпа краката си под себе си на дивана и се завъртя с лице към мен. По време на тая операция пеньоарът й се отвори, но тя не прояви особена бързина докато го загърне. Съвсем преднамерено остави очите ми да се порадват на прекрасната й гръд. Коремът й представляваше най-възхитителния комплект релефни мускули, които някога бях виждал върху женско тяло. Облизах си устните и запитах:

— Колко време възнамерявате да останете в града?

Тя се усмихна.

— Толкова, колкото е достатъчно за Естер да направи своите покупки. Нейното главно наслаждение в живота е да носи скъпи дрехи, без значение дали я виждат с тях или не.

— А вашето?

— Главното наслаждение в моя живот е самият живот.

Преди две седмици не можех дори да допусна, че тя е способна да изрече такива думи. Сега пред мен седеше жена за която времето и мястото не представляваха никакъв интерес.

— Кажи ми — започнах аз — каква е разликата между теб и сестра ти?

— Едната от нас има бенка по рождение на дясното си бедро.

— Коя?

— Защо не го откриеш сам?

Братко, това момиче си търсеше белята!

— Днес няма да стане. Имам много работа.

Изправих се и се протегнах.

— Не се прави на сестричка.

Очите й се забиваха като горящи факли в моите. Бяха тъмно виолетови, с див син блясък. Устата й изглеждаше мека, влажна и провокираща. Вече не правеше опит да придържа полите на пеньоара събрани. Едното й рамо вече се беше оголило и бронзовата кожа образуваше интересен контраст с розовата тъкан на дрехата. Чудех се как ли се беше сдобила с тоя тен. Нямаше никакви следи от презрамки. Свали бедрото си от другото и ги разтвори бавно и протяжно като голяма котка, мускулите й се разиграха като живи под кожата й.

Бях човек от плът и кръв, а не от желязо. Приведох се над нея и поех устата й с моята. Тя се напрегна цялата в усилието си да се долепи цялата до мен; ръцете й сграбчиха с животинска сила врата ми. Тялото и представляваше бурен пожар, връхчето на езика й търсеше моя дълбоко в устата ми. Тялото й тръпнеше навсякъде, където я докоснех с ръце. Сега вече ми беше ясно защо не се беше омъжила досега. Един мъж никога нямаше да й бъде достатъчен. Ръката ми сграбчи подгъва на пеньоара й и с рязко движение го смъкнах, оголвайки стегнатото й твърдо тяло. Тя остави очите ми да обходят всяко потайно ъгълче и кътче на плътта й.

Сграбчих шапката си и я нахлупих на главата си.

— Изглежда сестра ти е с бенка по рождение — казах й аз като се изправих. — Довиждане.

Бях готов да изслушам порой от ругатни докато стигна до вратата, но останах разочарован. Вместо това дочух слабо и далечно кискане. Бих дал много за да разбера как ли беше реагирал Пат на тоя номер. Изведнъж проумях, че тя всъщност беше поставена на пътя ми като капан, който да ме забави, докато Пат успее да навакса закъснението си. Ха, щях да му го върна аз за тоя номер. На Трето Авеню имаше едно много здраво парче, което умираше да скрои някой номер на ченгетата. Но и за това си имаше време…