Дан Симънс
Падането на Хиперион (23)

23

Полковник Федман Касад беше минал през портала, като очакваше да види нещо непознато. Вместо това той се намери сред безумния танц на война. Монита беше минала преди него. Шрайка го бе ескортирал и шиповете на пръстите му бяха потънали в бицепса на Касад. Когато полковникът направи крачката през трептящата енергийна завеса, Монита го чакаше и Шрайка беше изчезнал.

Касад веднага разбра къде се намираха. Гледката беше от върха на ниската планина, в която почти преди два века Тъжния крал Били беше наредил да издълбаят изображението му. Равният участък на върха беше пуст, с изключение на останките от противокосмическа защитна батарея, които още тлееха. По лъскавината на гранита и все още клокочещия стопен метал Касад предположи, че батареята е била уцелена с лазерно копие от орбита.

Монита се приближи до ръба на скалата, петдесет метра над масивните вежди на Тъжния крал Били и полковникът отиде при нея. Гледката на речната долина, града и възвишенията на космодрума десет километра на запад му изясни положението.

Столицата на Хиперион гореше. Старата част на града, Джактаун, представляваше миниатюрна огнена буря, из предградията имаше още стотици по-малки пожари и те обточваха магистралата до летището като сигнални светлини. Дори р. Хули се беше запалила, когато под старите докове и складове се бе разлял петрол. Касад видя острия връх на древна черква да се издига над пламъците. Той погледна към „При Цицерон“, но ханът беше скрит в дим и огньове.

Хълмовете и долината бяха изпълнени с движение като мравуняк, разритан от гигантски ботуши. Касад виждаше магистралите, задръстени с реки от хора, които се движеха по-бавно от истинската река — десетки хиляди бягаха от сражението. Огънят на тежка артилерия и енергийни оръжия се простираше до хоризонта и осветяваше ниските облаци. На всеки няколко минути летящи машини — военни плъзгачи или спускателни кораби — се издигаха от дима до космодрума или от гористите хълмове на север и юг, въздухът се изпълваше с лъчи кохерентна светлина отгоре и отдолу и машината падаше, оставяйки дълга следа от черен дим и оранжеви пламъци.

Малки въздушни превозни средства прелитаха над реката като водни кончета, като се извиваха между горящите останки на лодки, гемии и други съдове. Касад забеляза, че единственият мост над магистралата е разрушен — горяха дори бетонът и каменните му подпори. Бойни лазери и лъчи на дяволски бичове разсичаха дима. Самонасочващи се по човешка топлина ракети се виждаха като точици, движещи се по-бързо, отколкото можеше да ги проследи окото и оставяха опашки от свръхнажежен въздух. Докато гледаха с Монита, до космодрума избухна гъбата на експлозия с облак от пламъци във въздуха.

— Не е ядрен взрив — помисли си той.

— Не.

Пластокостюмът, покриващ очите му, действаше като много подобрен модел визьор от ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ и Касад използва способностите му, за да увеличи един хълм на пет километра северозападно на срещуположния бряг на реката. Морски пехотинци от ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ се изкачваха във верига към върха. Някои вече се хвърляха на земята и използваха енергийните си лопати, за да изкопаят окопи. Костюмите им бяха активирани, камуфлажните полимери съвършени, топлинните им следи минимални, но Касад ги виждаше спокойно. Дори можеше да различи лицата им, ако искаше.

Тактическите командни и теснолъчеви канали шептяха в ушите му. Той позна развълнуваните брътвежи и случайно изпуснати ругатни, отличителен белег на битките в продължение на безброй човешки поколения. Хиляди войници се бяха пръснали от космодрума и се окопаваха в кръг на двайсет клика около града, което говореше за грижливо планирани огневи полета и пълноунищожителни вектори.

— Очакват нахлуване — помисли Касад, усещайки усилието като нещо повече от обикновено издаване на звук и по-малко от телепатия.

Монита вдигна обляната си в живак ръка и посочи към небето.

То беше покрито с високи облаци, поне на две хиляди метра и полковникът с удивление видя как през тях прониква първо една тъпоноса машина, после още десетина, а след секунди се спуснаха и други сто. Повечето бяха скрити в камуфлажни полимери и фоново кодирани задържащи полета, но Касад отново ги видя с лекота. Под полимерите сивите метални корпуси имаха бледи маркировки с някаква неразбираема калиграфия, в която можеше да се разпознае почеркът на прокудените. Част от по-големите машини очевидно бяха спускателни кораби, чиито сини плазмени опашки ясно се виждаха, но останалите бавно се спускаха под трептящия въздух на висящи полета и Касад забеляза огромния размер и формата на щурмовите транспортери на прокудените, някои вероятно носещи припаси и артилерия, а други несъмнено празни — примамки за сухопътната отбрана.

Миг по-късно покровът от облаци отново се разкъса от няколко хиляди свободно падащи точици, които заваляха като градушка: пехотата на прокудените се прехвърляше с транспортери и спускателни кораби и чакаше до последната възможна секунда, за да разгърне висящите си полета и параотблъскването.

Който и да беше командир на поделенията на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ, той разбираше от дисциплина — и по отношение на самия себе си, и на хората си. Сухопътните батареи и хилядите морски пехотинци, разгърнати около града, не обърнаха внимание на лесните мишени на спускателните кораби и транспортерите и изчакаха защитните полета на парашутистите да се разтворят… някои на по-малка височина от върховете на дърветата. В този момент въздухът се изпълни с хиляди проблясъци и димни следи от лазерни лъчи сред пушек и взривяващи се ракети.

На пръв поглед нанесените щети бяха опустошителни, повече от достатъчни, за да отблъснат всяка атака, но краткият оглед каза на Касад, че се бяха приземили поне четирийсет процента от прокудените — достатъчен брой за първата вълна на което и да е планетно нападение.

Група от петима парашутисти се спускаше към планината, където стояха заедно с Монита. Лъчи от подножието на хълмовете свалиха двама от тях в пламъци, един стремително започна да пада по спирала надолу, за да избегне стрелбата, а последните двама бяха завъртени от източния вятър, който ги запрати в гората под тях.

Сега всички сетива на Касад бяха ангажирани — усещаше йонизирания въздух, кордита^[1] и експлозивите, димът и притъпената кисела миризма на плазмени бомби накараха ноздрите му да пламнат. Някъде в града виеха сирени, слабият ветрец донасяше до него пращенето на дребнокалибрено оръжие и на горящи дървета, засечените радио– и теснолъчеви канали шумяха, пламъци осветяваха долината и из облаците, като прожектори, играеха лазерни копия. На половин километър под тях, там, където гората се изместваше от трева в подножието на хълмовете, отряди морски пехотинци на Хегемонията се сражаваха срещу парашутисти на прокудените в ръкопашна схватка. Крясъците долитаха до тях.

Федман Касад гледаше с омаята, която беше изпитал някога по време на симулационното изживяване на нападението на френската кавалерия при Азенкур.

— Това не е ли симулация?

— Не — отвърна Монита.

— И се случва сега?

Сребристото видение отстрани кривна глава.

— Кога е сега?

— След нашата… среща… в долината на Гробниците на времето.

— Не.

— Тогава бъдещето?

— Да.

— Но близкото бъдеще?

— Да. Пет дни, след като ти и приятелите ти пристигнахте в долината.

Касад поклати глава в почуда. Ако трябваше да вярва на Монита, той беше пътувал напред във времето.

Лицето й отразяваше пламъците и многобройните цветове, когато тя се обърна към него.

— Искаш ли да участваш в битката?

— Да се бия с прокудените ли? — Той скръсти ръце и в погледа му се появи ново напрежение. Беше изпитал бойните способности на този странен пластокостюм. Най-вероятно щеше да е в състояние да обърне хода на битката дори и с една ръка… най-вероятно щеше да унищожи хиляди войници на прокудените, които вече се бяха приземили. — Не — помисли той към нея, — не сега. Не по това време.

— Господаря на болката смята, че си воин.

Касад отново се обърна да я погледне. Изпитваше смътно любопитство защо Монита нарича Шрайка с такова тромаво име.

— Господаря на болката може да си го навре — помисли той. — Освен ако не иска да се бие с мен.

Монита остана за дълго безмълвна, като живачна скулптура на ветровития връх.

— Наистина ли би се сражавал с него? — накрая помисли към него тя.

— Дойдох на Хиперион, за да го убия. Теб също. Ще се сражавам, когато и да се съгласи един от вас двамата.

— Все още ли смяташ, че съм ти враг?

Касад си спомни за нападението срещу него при Гробниците, като вече знаеше, че то е било по-скоро удовлетворяване на собственото му желание, на собствения му таен копнеж отново да се люби с тази невероятна жена.

— Аз не знам каква си ти.

— Отначало бях жертва, подобно на толкова много други — отвърна наум Монита и отклони погледа си към долината. — После, далеч в бъдещето, разбрах защо е бил изкован Господаря на болката… защо е трябвало да бъде изкован… и тогава се превърнах едновременно в негов спътник и хранител.

— Хранител ли?

— Наблюдавах приливите на времето, поправях апаратурата и се грижех Господаря на болката да не се събуди преди да е дошло времето му.

— Значи можеш да го контролираш? — При тази мисъл, пулсът на Касад се ускори.

— Не.

— Тогава кой или какво може да го контролира?

— Само този или тази, който го победи в двубой.

— Кой го е побеждавал?

— Никой — помисли Монита. — Нито в бъдещето, нито в миналото ти.

— Мнозина ли са опитвали?

— Милиони.

— И всички са загинали?

— Или още по-лошо.

Касад си пое дъх.

— Знаеш ли дали ще ми бъде позволено да се сражавам с него?

— Ще се сражаваш.

Касад въздъхна. Никой не бе побеждавал Шрайка. Неговото бъдеще беше нейното минало… тя бе живяла там… бе зървала ужасното трънено дърво точно като него, виждайки познати лица така, както той беше видял да се съпротивлява Мартин Силенъс, набучен, години преди да се запознае с поета. Касад обърна гръб на битката в долината.

— Можем ли да отидем сега при него? Предизвиквам го на двубой.

Монита безмълвно погледна лицето му. Касад виждаше собствения си живачен образ да се отразява в нейния. Без да отвърне, тя се обърна, докосна въздуха и включи портала.

Касад пристъпи напред и първи мина през него.