Уолтър Мосли
Дявол в синя рокля (28)

29

Влязох в Малибу през Санта Моника и открих Маршрутно шосе 9. Представляваше покрит с чакъл черен път. На него открих три пощенски кутии, на които пишеше Милър, Корн, Олбрайт. Подминах първите две къщи и карах четвърт час докато стигна до табелата с името на Олбрайт. Беше достатъчно отдалечена, така че който и да е предсмъртен вик щеше да остане нечут от никого.

Беше проста къща от рода на ранчото, неголяма. Светлини отвън нямаше освен на предната веранда, така че не можех да различа цвета. Прииска ми се да разбера какъв ли цвят е боядисана къщата. Прииска ми се да разбера кое ли прави самолетите да летят и колко живеят акулите. Имаше толкова много неща, които исках да науча преди да умра.

Преди да стигна до прозореца от къщата се раздадоха силни мъжки викове и женска молби.

Видях една просторна стая с под от тъмно дърво и висок таван. Пред горящата камина имаше голям диван, покрит с нещо като меча кожа. Дафне седеше на дивана, гола, а Олбрайт и Джопи се бяха изправили над нея. Олбрайт носеше белия си памучен костюм, но Джопи вече беше гол до кръста. Огромното му шкембе надвиснало над нея представляваше отвратителна гледка и не знам как се сдържах да не го прострелям още на мига.

— Не искаш още от същото лекарство, нали, скъпа? — питаше я Олбрайт. Дафне се изплю в лицето му и той я сграбчи за гушата. — Не получа ли тези пари, да знаеш, ще ми достави изключително удоволствие да те удуша!

Обичам да мисля за себе си като интелигентен човек, но понякога действам изцяло под напора на чувствата. Когато видях, че белият мъж души Дафне, аз полека открехнах прозореца и се промъкнах в стаята. Изправих се бавно с пистолет в ръка, но ДеУит ме усети още преди да успея да се прицеля в него и се извъртя с момичето пред себе си. Когато ме видя, той я запрати на една страна, а самият се хвърли зад дивана. Ръката ми се раздвижи да натисне спусъка, но в този момент Джопи се хвърли към вратата. Това ме разконцентрира за миг; стъклото зад мен гръмна с трясък слял се с изстрела на Олбрайт. Докато търсех прикритие зад един фотьойли, видях пистолета в ръката на Олбрайт.

Още два изстрела проехтяха и куршумите пронизаха гърба на дебелия фотьойл. Ако не бях се проснал ниско на пода щяха да ме пронижат.

Дочух плача на Дафне, но в момента не можех да направя нищо за нея. Боях се най-вече Джопи да не ме изненада отзад, така че се придвижих в един ъгъл, все така скрит. Надявах се от новото място да държа едновременно под око Олбрайт и прозореца, през който евентуално би се опитал да се промъкне Джопи.

— Изи? — повика Олбрайт.

Не казах нищо.

Изчакахме така две или три минути. Джопи още не се появяваше. Това ме тревожеше и започнах да се чудя откъде ли другаде може да се промъкне. Докато обаче се оглеждах наоколо долових някакъв шум, сякаш ДеУит се бе търкулнал. Последва глух тътен и фотьойлът падна назад. Беше захвърлил лампата, която се бе намирала зад гърба му. Лампата се разби с трясък. Стрелях по предполагаемото място където се криеше, но го зърнах да се надига няколко фута по-напред; пистолетът му беше прицелен в мен.

Чух изстрела и още нещо, което ми се стори почти невъзможно: ДеУит Олбрайт изгрухтя от болка.

После видях Плъха! С димящ пистолет в ръката!

Беше влязъл в стаята през врата, откъдето бе избягал Джопи.

Нови изстрели изтрещяха. Дафне запищя. Скочих да я прикрия с тялото си. Трески се разхвърчаха от стените и видях Олбрайт да се хвърля през един прозореца на другата стена на стаята.

Плъха се прицели, но пистолетът му засече. Той изпсува, захвърли го и измъкна един револвер с къса цев от джоба си. Изтича до прозореца, но в този момент дочух как изрева двигателят на кадилака; гумите изстъргаха в чакъла преди Плъха да успее да изпразни барабана револвера.

— По дяволите! — изрева той. — По дяволите! По дяволите!

Студена полъх на вятъра през разбития прозорец облъхна телата ни с Дафне.

— Изи, ударих го! — Плъха ми се хилеше с всичките си 32 позлатени зъба.

— Плъх — успях само да промълвя.

— Не се ли радваш да ме видиш, Изи?

Изправих се и сграбчих дребния мъж в прегръдките си. Прегърнах го така, както бих прегърнал жена.

— Плъх — повторих само.

— Хайде, авер, трябва да донесем приятелчето ти в стаята. — И той рязко кимна към вратата, през която бе влязъл.

Джопи лежеше на пода в кухнята. Ръцете и краката му бяха вързани зад него с шнур. От темето на плешивата му глава се стичаше гъста кръв.

— Нека го пренесем в другата стая — каза Плъха.

Пренесохме го до креслото и Плъха го завърза за него. Дафне се уви в някакво одеяло и се сви в края на дивана. Напомняше на уплашено котенце при първия си Четвърти юли.

Плъха беше засмян до уши.

Джопи се потеше целият, кървеше, и ни гледаше втренчено. Дафне бе забила очи в пода.

— Пуснете ме — изскимтя Джопи.

— Затваряй си плювалника, авер — сряза го Плъха и Джопи се укроти.

— Мога ли да се облека? — запита с надебелял език Дафне.

— Разбира се, сладур — отвърна Плъха. Веднага щом като свършим работата си.

— Каква работа? — попитах го.

Плъха се извърна и положи ръка върху коляното ми. Толкова хубаво беше да съм жив и да усещам докосването на друг човек.

— Мисля, че двамата с теб заслужаваме нещичко за всичките тия главоболия, нали, Изи?

— Ти имаш половината от всичко, което съм заработил, Изи.

— Не, човече — каза той. — Не ми трябват парите ти. Искам дял от от тортата на нашата хубавица Руби, дето си седи тук на дивана.

Не знам защо я нарече Руби, но не беше толкова важно за момента.

— Плъх, това са крадени пари.

— Това му е най-сладкото, Изи. — Той се обърна захилен към нея. — Какво ще кажеш по въпроса, сладур?

— Това е всичко, което имаме двамата с Франк. Няма да ти ги дам. — Щях да й повярвам, ако срещу нея не беше Плъха.

— Франк е мъртъв. — Лицето на Плъха бе придобило мъртвешко изражение.

Дафне го изгледа за момент и после се прекърши, също като суха съчка, и се разтрепера цялата.

— Джопи го направи — продължи Плъха, — така поне си мисля. Намерили го пребит до смърт в една уличка точно до бара му.

Дафне вдигна глава. В очите й бликаше ненавист, в гласа й също.

— Вярно ли е това, Реймънд? — Ненавистта избликна и в гласа й. Сега беше вече съвсем друга жена.

— Защо ми е да те лъжа, Руби? Брат ти е мъртъв.

Само веднъж бях преживявал земетресение, но усещането в момента беше същото: земята под мен сякаш се раздвижи. Погледнах я по-отблизо да видя дали е истина. Не беше. Носът й, бузите, цветът на кожата, всички бяха бели. Дафне беше бяла жена. Дори и пубисното й окосмяване беше рехаво, космите бяха почти прави.

— Чуй ме добре, Руби, Джопи уби брат ти.

— Не съм убивал Франк! — проплака Джопи.

— Защо я наричаш така? — попитах Плъха.

— Двамата с Франк се знаем много отдавна, Изи, още преди да се запозная с теб. Спомням си нашето Руби тук още като бебе. Полу-сестра. Наляла е доста, но лицата не забравям никога. — Плъха извади цигара. — Да знаеш, голям късметлия си, Изи. Реших да проследя този педал тук когато го видях да излиза от къщата си днес следобед. Търсех теб, когато го видях. Бях с колата на Дюпре, така че го последвах до центъра на града и той там се събра с белилката. Веднага щом разбрах, че знаеш, и тръгнах подир задника му.

Изгледах Джопи. Очите му бяха станали големи и целият се потеше обилно. Кръвта капеше от брадичката му размесена с потта му.

— Не съм убивал Франк, авер. Нямам за какво. Защо ми е да го убивам? Виж, Изи, единствената причина, че те забърках в това, беше да изкараш някой друг долар… за къщата ти.

— Защо тогава се събра с Олбрайт?

— Тя лъже, авер. Олбрайт дойде при мен и ми каза за онези пари, които била взела. Тя лъже! Тя ми каза, че нямала и два цента!

— Добре, добре, стига приказки — пресече ни Плъха. — А сега, Руби, не искам да те плаша, но искам тия пари.

— Ти не можеш да ме изплашиш, Рей — изрече просто тя.

Плъха се намръщи за секунда. Все едно малко облаче затулва за миг слънцето по обед. После се усмихна.

— Руби, сега вече трябва да мислиш за себе си, сладур. Нали знаеш как превъртат мъжете, когато стане дума за пари… — Плъха провлече последните си думи докато измъкваше пистолета иззад колана си.

Той се обърна нехайно надясно и простреля Джопи в слабините. Очите на Джопи се опулиха до пръсване и то запищя. Дърпаше се напред и назад, опитвайки се да стигне раната си, но телът го държеше към креслото. След няколко секунди Плъха се прицели и го простреля в главата. Един миг Джопи имаше две очи, а в следващия лявото му око се превърна в кървава дупка с разръфани краища. Силата на втория изстрел го запрати на пода; няколко минути крайниците му се тресяха хаотично. Целият изстинах. Бях имал Джопи за приятел, но бях видял прекалено много хора да умират, а и не забравях Корета.

Плъха се изправи и каза:

— Хайде да приберем паричките, сладур. — Той вдигна дрехите й зад креслото и ги хвърли в скута й. После се запъти към вратата.

 

— Помогни ми, Изи. — Очите й бяха изпълнени със страх и обещание. — Той е луд. Пистолетът е още в теб.

— Не мога — казах.

— Тогава дай ми го. Аз ще го убия.

Това вероятно беше най-сериозната опасност за живота на Плъха, надвисвала някога над него.

— Не.

 

— Открих кръв на пътя — каза Плъха след като се върна. — Казах ти, че съм го ударил. Не знам колко лошо, но ще помни. — Гласът му беше изпълнен с детинска гордост.

Развързах трупа на Джопи докато той приказваше. Взех засеклия пистолет на Плъха и го пъхнах в ръката на Джопи.

— Какво правиш, Изи? — попита Плъха.

— Не знам, Рей, сигурно само омотвам още нещата.

 

Дафне пътува с мен, а Плъха ни следваше с колата на Дюпре. След като се отдалечихме няколко мили изхвърлих в канавката шнура, с който беше вързан Джопи.

— Ти ли уби Теран? — попитах я докато излизах на Булевард Сънсет.

— Предполагам — каза тя толкова тихо, че трябваше да се напрегна, за да я чуя.

— Предполагаш? Не знаеш, така ли?

— Дръпнах спусъка, той умря. Но всъщност той се уби сам. Отидох при него да го помоля да ме остави на мира. Предложих му всичките си пари, но той само се изсмя. Беше пъхнал ръцете си в гащичките на момчето и само се смееше. — Дафне изсумтя. Не знам дали беше смях или звук на отвращение. — И аз го убих.

— Какво стана с момчето?

— Заведох го в къщата си. Сгуши се в ъгъла и повече не мръдна оттам.

 

Дафне бе оставила чантата в гардеробче на гарата.

Когато се върнахме в източен Лос Анджелиз Плъха отброи по десет хиляди долара за всеки един от нас. Чантата я остави на Дафне.

Тя повика такси и аз излязох с нея да чакам до гранитния стълб на уличната лампа.

— Остани при мен — казах. Нощни пеперуди прехвърчаха през малкия кръг от светлина.

— Не мога, Изи, не мога да остана при теб.

— Защо не можеш да останеш? — попитах.

— Просто не мога.

Протегнах ръка да я докосна, но тя се отдръпна.

— Не ме докосвай.

— Правил съм повече от това само да те докосвам, миличко.

— Онази не бях аз.

— Какво искаш да кажеш? Кой е бил тогава, щом не си била ти? — Пристъпих към нея, но тя вдигна чантата пред себе си като щит.

— Ще говоря с теб, Изи. Ще говоря с теб, докато дойде таксито, но само не ме докосвай. Не ме докосвай, или ще закрещя.

— Какво не е наред?

— Знаеш какво не е наред. Знаеш коя съм; какво съм.

— Това няма никакво значение за мен. И двамата сме хора, Дафне. Това е всичко, което сме.

— Не съм Дафне. Моето име е Руби Ханкс и съм родена в Лейк Чарлз, Луизиана. Аз съм различна от теб, защото съм двама души. Аз съм тя и аз съм аз. Никога не съм ходила в онази зоологическа градина, тя е ходила там. Тя е била там и там е загубила баща си. Моят баща беше съвсем друг. Той си идваше у дома и колкото пъти лягаше при мама, толкова пъти лягаше и в моето легло, докато една нощ Франк не го закла.

Когато вдигна поглед към мен изпитах усещането, че иска да ме докосне, не от любов или страст, но за да ме погълне.

— Погреби Франк — каза тя.

— Добре. Но ти можеш да останеш тук с мен и ние можем да го погребем заедно.

— Не мога. Ще ми направиш ли още една услуга?

— Кажи?

— Направи нещо за момчето.

В действителност не исках да остава при мен. Дафне Монет беше самата смърт. Радвах се, че си заминава.

Но само да беше поискала, на секундата щях да я прегърна.

Шофьорът на таксито усети, че нещо не беше наред. Той непрекъснато се озърташе, сякаш очакваше всяка секунда да му забием ножа. Тя го помоли да й пренесе чантата. Стисна му ръката в знак на благодарност, но моята пренебрегна.

 

— Защо го уби, Плъх?

— Кого?

— Джопи!

Плъха си подсвиркваше и обвиваше парите в пакет, измайсторен от кафява амбалажна хартия.

— Той е причината за всичките ти нещастия, Изи. А и освен това исках да покажа на онова момиче че с мен шега не бива.

— Но тя вече го ненавиждаше заради Франк; ти можеше да разчиташ на това.

— Аз убих Франк — каза той. Този път все едно, че слушах ДеУит Олбрайт.

— Ти си го убил?

— И какво от това? Как мислиш, че щеше да постъпи с теб? Да не мислиш, че нямаше да ти тегли ножа?

— Това не означава, че съм длъжен да го убия.

— Дрън-дрън не означава! — Плъха ме стрелна с разгневен поглед.

Това беше убийство и аз трябваше да го преглътна.

— Ти си същият като Руби — каза Плъха.

— Какво каза?

— Тя иска да бъде бяла. През всичките тия години хората й казват колко светлокожа била и колко хубава, но през цялото време тя знае, че не може да има онова, което имат белите хора. Така че тя се преструва на бял човек, докато в един момент губи всичко. Тя може да обича някой бял мъж, но всичко, което той обича, е бялото момиче, което той си мисли, че вижда пред себе си.

— Какво общо има това с мен?

— Това е същото, както и при теб, Изи. Ти си се изучил и си мислиш, че мислиш като белите хора. Мислиш си, че което е правилно за тях, е правилно и за теб. Тя си мисли, че е бяла, а ти мислиш като бял човек. Но, братко, ти не знаеш, че и двамата сте едни бедни негри. А един негър никога не може да бъде щастлив, освен ако не се приеме такъв, какъвто е.