Уолтър Мосли
Дявол в синя рокля (21)

22

Не казах всичко на Плъха.

Не му казах за парите, които Дафне бе откраднала или името на богатия бял мъж; или че знаех името му. Плъха вероятно щеше да удържи думата си, която ми беше дал; той можеше да се въздържи от убийство, ако се опиташе. Ако обаче само подушеше за тези тридесет хиляди долара, знаех, че нищо не може да го удържи. Той би убил и мен за тези пари.

— Твоята единствена грижа е Франк — казах му. — Само намери къде отива. Ако те заведе до момичето, работата е свършена. Разбери ме, Реймънд, просто искам да открия момичето, нямам никаква причина да навреждам на Франк.

Плъха само ми се ухили.

— Не се тревожи, Изи. Просто полудях, като го видях как е притиснал ножа си в гърлото ти. Разбираш ли, искам да му дам един хубав урок.

— Ти само го наблюдавай — казах. — И се пази от ножа му.

— По дяволите! — изплю се Плъха. — Аз съм роден с нож в ръката.

 

Полицията ни пресрещна точно когато излизахме от къщата в осем сутринта.

— По дяволите.

— Мистър Ролинс — каза Милър. — Дойдохме да ви зададем още няколко въпроса.

Мейсън се захили.

— Май трябва да си ходя, Изи — каза Плъха.

Мейсън опря властно длан върху гърдите на Плъха.

— Кой си ти? — попито той.

— Казвам се Наврочет — отвърна Плъха. — Току-що дойдох да си прибера едни пари, които ми дължеше.

— Пари за какво?

— Пари, които му дадох назаем преди една година. — Плъха извади цяла бала, като най-горната банкнота беше двайсетарка.

Широката усмивка върху лицето на Мейсън не го разкраси никак.

— И той ти ги върна сега?

— Нямаше как — каза Плъха. — Защото иначе сега щяхте да търсите мен, а не него.

Ченгетата си размениха многозначителни погледи.

— Къде живеете, мистър Наврочет? — попита Милър, като извади бележник и молив.

— Двайсет и седем трийсет и две и половина на Флорънс. На втория етаж, входът е отзад — излъга Плъха.

— Може да се наложи да ви зададем няколко въпроса по-късно — информира го Милър докато си записваше адреса. — Така че гледайте да сте наблизо.

— Каквото кажете, момчета. Работя в оная голяма автомивка на Креншоу. Да знаете, че съм там, ако ме няма вкъщи. Хайде, доскоро, Изи. — И Плъха се отдалечи, размахвайки ръце и подсвирквайки. Никога не можех да се начудя как познаваше толкова добре улиците, че да лъже по този начин.

— Да, влезем, а? — предложи милър с жест обратно към къщата.

 

Сложиха ме в един стол и после застанаха от двете ми страни, сякаш се канеха да вършат нещо много сериозно.

— Какво знаеш за Ричард Макгий? — попита ме Милър.

Когато изправих глава, видях ги как впиват погледи в лицето ми, търсейки истината.

— Кой? — попитах.

— Чу ме много добре — каза Милър.

— Не познавам човека, чието име назовахте. — Протаках работите, за да разбера какво знаят. Мейсън положи тежката си ръка върху рамото ми.

— Полицейското управление в Лос Анджелиз е открила мъртъв човек в къщата му в Лоръл Каньон снощи — извести ме Милър. — Ричард МакГий. Върху масата му имаше бележка, написана на ръка.

Милър ми протегна парчето хартия. Върху него беше надраскано „К. Джеймс“.

— Не ти ли звучи познато? — попита Мейсън.

Опитах се да изглеждам глупав; не беше особено трудно.

— А какво ще кажеш за Хауърд Грийн? И него ли не познаваш? — Милър качи крака си върху масичката ми и приближи лицето си до моето на не повече от няколко сантиметра.

— Не.

— Наистина ли? Той ходи до онзи негърски бар, където си бил с Корета Джеймс. Оная дупка не е чак толкова голяма, че да се скриеш никой да не те види.

— Е, може би ще го позная по лицето, ако ми го покажете — казах.

— Това ще е малко трудничко — изръмжа Милър. — Той е мъртъв, физиономията му напомня на хамбургер.

— Какво ще кажеш за Матю Теран, Езекиил? — попита Милър.

— Разбира се, че го знам. Допреди няколко седмици се бореше за кметското място. Какво означава всичко това, по дяволите? — изправих се, симулирайки отвращение.

— Теран ни се обади през нощта, когато те арестувахме — каза Милър. — Искаше да знае, дали сме открили кой е убил шофьора му, Хауърд Грийн.

Само го изгледах с празен поглед.

— Казахме му, че още не сме открили — продължи Милър. — Последва обаче ново убийство, този път на Корета Джеймс. Беше същия почерк. Той наистина се заинтересува, Изи. Искаше да научи всичко за теб. Той дори дойде при нас в участъка и ни накара да те посочим на него и новия му шофьор.

Пред мисления ми взор изплава шпионката на вратата.

— Никога не съм се срещал с този човек — казах.

— Не? — повтори след мен Милър. — Тази сутрин тялото на Теран е било открито в офиса му в центъра на града. В сърцето си имаше елегантен малък отвор.

Шилото през главата ми ме върна обратно в креслото.

— Ние не мислим, че ти си имал нещо общо с това убийство, Езекиил. Най-малкото, не можем да го докажем. Но ти така или иначе трябва да знаеш нещо… а ние имаме на разположение цял ден да ти задаваме въпроси.

Мейсън се захили достатъчно широко, за да ме запознае с възпалените си червени венци.

— Не знам за какво говорите, момчета. Може и да познавам този образ Хауърд Грийн. Искам да кажа, че ако е ходил в кръчмата на Джон, вероятно ще знам как изглежда, но това е всичко, което ми е известно.

— Мисля, че това не е всичко, Езекиил. И ако ти наистина не ни кажеш, тогава нещата ти ще се развият крайно лошо. Много лошо за теб.

— Човече, разбери ме, не знам нищичко. Нямам нищо общо с убийството на хора. Веднъж вече ме прибрахте. Знаете, че нямам досие. Пийнахме с Дюпре и Корета и това е всичко. Не можете да ме обесите за тази постъпка.

— Мога, ако докажа, че си ходил в къщата на МакГий.

Забелязах, че Милър има малък белег под дясното си око. Стори ми се, че винаги съм знаел за съществуването му. Сякаш съм го знаел и не съм го знаел в едно и също време.

— Не съм бил там — казах.

— Къде? — запита рязко Милър.

— Не съм бил в къщата на убития.

— Върху ножа има голям отпечатък от пръст, Езекиил. Ако е твоят, с теб е свършено.

Мейсън вдигна сакото ми от креслото и ми го подаде също като някакъв лакей. Вероятно си мислеше, че вече ме е хванал и няма къде да мърдам, така че може да си позволи да демонстрира възпитание.

 

Закараха ме обратно в участъка да снемат отпечатъците ми, после изпратиха отпечатъците ми до централното управление, за да бъдат сравнени с намерените върху ножа.

Милър и Мейсън ме откараха отново в същата малка стаичка за поредния кръг разпити.

Непрекъснато ми задаваха все едни и същи въпроси. Познавах ли Хауърд Грийн? Познавах ли Ричард МакГий? Милър ме плашеше, че ще отиде в кръчмата на Джон и ще намери някого, който да ме свърже с Грийн, но и двамата бяхме, че той блъфираше. В онези дни нямаше и един негър на сто, който да разговаря с полицията. А и тези, които разговаряха, лъжеха по същия начин, както и всички останали. Клиентелата на Джон беше особено задружна, така че от тази страна бях спокоен, най-малкото от свидетелски показания срещу мен от страна на приятели.

Това обаче, което ме тревожеше истински, беше отпечатъкът от пръст.

Знаех, че не съм се докосвал до ножа, но не бях наясно с какво разполагаше полицията. Ако те наистина искаха да заловят човека, извършил убийството, тогава щяха да играят честно и щяха да проверят отпечатъците ми, след което щяха да ме пуснат. Но може би имаха нужда от изкупителна жертва. Може би просто искаха да приключат случая, защото служебната им характеристика за годината едва ли беше добра. Човек никога не може да бъде сигурен когато става дума за ченгета и район с цветнокожо население. Полицията пет пари не даваше за престъпленията сред негрите. Искам да кажа, някое мекошаво ченге можеше да го вземе присърце, ако някой мъж убиеше жена си или наранеше детето си. Едва ли някой обаче щеше да даде и пет пари за насилието, чрез което живееше Франк Грийн. Вестниците дори и не поместваха никакви материали за цветнокож убиец. А когато го правеха, това обикновено ставаше на последните страници.

Така че ако искаха да ми накачат убийството на Хауърд Грийн или това на Корета, просто щяха да ме натопят, за да се отърват по най-бързия начин. Поне така си мислех тогава.

Разликата тук обаче беше тази, че бяха загинали и двама бели мъже. А да убиеш бял човек това вече беше истинско престъпление. Единствената ми надежда беше, че тези ченгета са заинтересувани да открият истинския извършител.

 

Още ме разпитваха същия следобед, когато един младеж в хлабав кафяв костюм влезе в малката стаичка. Носеше голям кафяв плик, който връчи на Милър. Прошепна нещо в ухото му, и Милър кимна сериозно, сякаш току-що му бяха съобщили нещо много важно. Младежът излезе и Милър се извърна към мен; това беше единственият път, когато го видях да се усмихва.

— Тук в този плик имам отговора за отпечатъците от пръстите, Езекиил — ухили се той.

— Тогава предполагам, че мога да си ходя.

— Ами.

— Какво пише там? — Мейсън подскачаше насам натам като куче, чийто господар се е прибрал у дома.

— Май спипахме убиеца.

Сърцето ми заби толкова бързо, че вече чувах ударите му в сърцето си.

— Не, човече, не съм бил там.

Втренчих се в лицето на Милър, без издавам дори и частица от сграбчилия ме страх. Гледах го и си мислех за всички германци, които бях убил. Той не можеше да ме изплаши, нито да ме смачка.

Милър издърпа един бял лист от плика и го огледа. После погледна мен. После отново плика.

— Можете да си вървите, мистър Ролинс — изрече той след цяла минута. — Но ние отново ще дойдем при вас. Все ще успеем да ви хванем за нещо, Езекиил, можете да заложите на това.

 

— Изи! Изи, тук! — изсъска Плъха от колата ми от отсрещната страна улицата.

— Откъде взе ключовете ми? — попитах го докато се качвах на седалката до шофьора.

— Ключовете ли? По дяволите, човече, човек трябва само да потърка две клечки една в друга и колата веднага пали.

От стартера висяха множество жици, вързани накъсо. При друг момент сигурно щях да изпадна в бяс, но този път само се разсмях от сърце.

— Тъкмо започвах да си мисля дали да не ти се притека на помощ, Изи — каза Плъха, като потупа пистолета, който бе пуснал между нас на предната седалка.

— Не разполагаха с достатъчно улики, за да ме задържат. Но ако скоро не успеят да открият нещо съществено, като нищо може да им щукне в главите, че аз съм единственото им спасение и да ме замъкнат отново в участъка.

— Е, открих къде държат Дюпре — каза Плъха. — Може да отидем при него и да разсъдим какво да правим по-нататък.

Аз също исках да говоря с Дюпре, но имаше нещо по-важно от него.

— Ще отидем там малко по-късно, но първо искам да ме откараш до едно друго място.

— Къде е това?

— Давай ей там до онзи ъгъл, и после завий наляво — казах.