Уолтър Мосли
Дявол в синя рокля (27)

28

Намирах се на борда на голям боен кораб в разгара на най-голямото сражение в историята на войната. Снарядите бяха нажежени до червено и аз с екипажа ги зареждахме в оръдията. Самолети косяха палубата с картечен огън, който жилеше ръцете и гърдите ми, но аз продължавах да подавам снаряди на мъжа пред мен. Беше в здрача на ранното утро и аз бях обсебен от мощта на войната.

Тогава Плъха се приближи до мен и ме издърпа от огневата линия.

— Изи, трябва да изчезваме оттук, авер! Няма защо да си даваме живота заради тази война на белите!

— Но аз се бия за свободата! — изревах му в отговор.

— Те няма да се освободят, Изи. Спечелиш ли тази война и ще те върнат обратно в плантацията още преди да е дошъл Деня на труда.

Повярвах му в мига, но точно преди да побягна бомба улучи кораба и ние започнахме да потъваме. Изхвърчах от палубата и се озовах в ледените води. Водата нахлу в устата и носа ми и аз се опитах да закрещя, но вече бях под водата. Давейки се.

Дойдох на себе си целият прогизнал от водата, която Примо бе излял с кофата върху мен. Очите и шията ми бяха целите облени.

— Какво е станало, амиго? Да не си бил с приятелите си?

— Какви приятели? — попитах подозрително. В момента ми изглеждаше, че Примо бе човекът, завлякъл ме в този капан.

— Джопи и белият мъж в белия костюм.

— Белият мъж? — Примо ми помогна да седна на земята. Намирах се на двора точно до вратата на малката ни къщичка. Главата ми започна да се прояснява.

— Да. Наред ли си, Изи?

— Какво стана с белия човек? Кога пристигнаха двамата с Джопи?

— Преди около два, три часа.

— Два, три часа?

— Да. Джопи ме попита къде сте и когато му казах, той закара колата зад къщата. Малко след това си тръгнаха.

— Момичето с тях ли отиде?

— Не видях никакво момиче.

Успях да се изправя и отидох зад къщата, но и там я нямаше; Примо ме следваше като кученце.

Нямаше я.

— Да не си се бил с тях?

Заобиколих отпред, но и там я нямаше.

— Хич даже. Мога ли да ползвам телефона ти, авер?

— Да, разбира се. Вътре е.

Обадих се на сестрата на Дюпре, но тя ми каза, че Плъха излязъл рано сутринта. Без Плъха не знаех какво да правя. Така че се качих в колата си и потеглих към Уотс.

Тази нощ беше съвършено черна, без луна, с гъсти облаци, които закриваха звездите. На всяко кръстовище имаше улична лампа, която сияеше в мрака, без да осветява нищо.

— Бий й шута на цялата работа, Изи.

Не казах нищо.

— Трябва да откриеш това момиче, авер. Трябва да разплетеш цялата мръсотия.

— Да ти го начукам!

— Ами, Изи. Това няма да те направи смел. Смелият човек ще намери онзи бял мъж и приятелката ти. Смелият човек не се оставя така да го подритват насам-натам.

— И какво мога да направя?

— Имаш пистолет, нали? Да не мислиш, че онези хора са по-силни от куршумите?

— Те са и двамата въоръжени.

— Трябва само да внимаваш да не видят като се промъкваш към тях. Също като през войната, авер. Само през нощта.

— Но как въобще ще успя да ги открия, че да прокрадна после до тях? Какво искаш да направя? Да търся в телефонния указател?

— Знаеш къде живее Джопи, нали? Иди и огледай. И ако го няма там, значи е при Олбрайт.

Къщата на Джопи беше тъмна, а барът му беше заключен отвътре. Дежурният пазач в сградата, където се помещаваше Олбрайт, дебел, с месесто лице мъж, каза, че Олбрайт се бил преместил на друго място.

Така че реших да проверя по телефона във всяко градче северно от Санта Моника. Извадих късмет и открих ДеУит Олбрайт още при първия път. Живееше на Маршрутно шосе 9, във възвишенията на Малибу.