Грег Беър
Преместването на Марс (13)

* * *

Бях се запознала с повечето английски акценти от „ЛитВид“ — Стюардът Ейкър най-вероятно беше австралиец. Чертите на лицето му бяха като на туземец. За по-малко от пет минути ни раздаде медикаментите. Посъветва ни и за нашата безопасност през следващия етап от пътуването при издигане и ускорение в орбита на Слънцето и ни накара да кръжим из залата, за да свикнем с движенията в състояние на безтегловност.

— Утре ще обсъдим новата ни имунизация и всички удобства, от които можете да се възползвате по време на пътуването. Някои от тях са закрити — всички топлинни и временни койки са прибрани за известно време. Закрити са също и всички комуникатори. Надяваме се това да не ви създава неудобства.

— Охо! — промърмори Битрас.

Ейкър ми помогна да инсталирам Алис в нишата в предната част на залата и ми показа как да стартирам проверката на връзката, което беше задължителна процедура. Битрас се включи, като прикачи към стойката идентификационен компютър, осигуряващ защита срещу чужда намеса, а останалото остави на нас двамата.

— Фамилен мислител? — попита Ейкър.

— Само копие — отговорих.

— Обичам мислителите. След като веднъж ги инсталираш, не създават никакви проблеми. Иска ми се по-често да пътуваха с нас. Капитанът казва, че Сакия често се чувства самотен.

Сакия беше преданият мислител на кораба. Протегнах ръка в нишата, идентифицирах се в канала на Алис и попитах:

— Всичко наред ли е?

— Благодаря, чувствам се удобно — отговори Алис, след като бързо се включи на външен режим. — Битрас осигури ли безопасността на информацията ми?

— Да.

— В момента разговарям със Сакия. Това ще ми бъде приятно. Искаш ли и ти да се включиш, след като полетим?

— С удоволствие — отговорих. После затворих люка на нишата на Алис. Ейкър я заключи и ми подаде ключа.

— Възпитаваме ги на Марс — обясних аз.

— Би могла да научи Сакия на добри маниери — отговори Ейкър.

Отвътре „Туамоту“ беше впечатляващ кораб, преоборудван преди последното си пътуване според най-новите изисквания на земния дизайн. Когато беше в движение, не се усещаше миризма на йод и не се получаваха пробиви в сигналните съоръжения. Видимите части на кораба можеха да променят цвета и структурата си в безкрайно много варианти и да показват или проектират образи с молекулярна резолюция.

Разглеждах личната си каюта и се потапях в лукса, който тя предлагаше. БЕШЕ два на три метра, със собствена вакуум-тоалетна и изпарителен филтър. Ако исках, можех да превърна цялата каюта в „ЛитВид“ екран и щях да попадна сред какъвто си изберях пейзаж.

Издърпах масичката, разтворих компютъра си и нагласих схемата. Масичката доби цвета и структурата на камък и дърво, инкрустирани със злато. Прокарах по нея пръсти и почувствах повърхността. Усещането за полиран дъб, студен мрамор и гладък метал бяха съвсем истински.

По традиция всички пътници се събираха за издигането. Исках да намеря свободно място за сядане, затова набързо разопаковах малкото си лични вещи и се запътих към задната част на кораба. Малко по-късно дойде Алън Пак-Лий, който се завърза на мястото до мен.

— Нервна ли си? — попита ме той.

— Не смятам така — отговорих.

— Господи, а аз съм. Разбери ме правилно. Много уважавам Битрас, но той е страшно взискателен. Поговорих набързо с помощника му от последното пътешествие. Каза ми, че няколко месеца живял в ада. Имало криза, а Битрас настоявал да не намаляват лудата скорост.

Битрас се върна в залата, кимна ни отсечено и се настани до нас.

— Проклети да са — изръмжа той.

— Кои? — попитах.

— Този кораб смърди от всички страни на прогрес — отговори Битрас.

Гонгът удари и залата се напълни. С помощта на няколко стройни и елегантни осморъки роботи стюардът поднасяше напитки и обясняваше процедурата на незапознатите. Издигането нямало да създава неудобства и нямало да надвиши една трета g. За няколко часа щяло да ни обземе „лениво усещане, че се издигаме и снижаваме“. Всъщност една трета g беше под стандарта за Марс — непълната тежест за един червен заек.

Пасажерите, които си бяха запазили места, се настаниха в залата, а тези, които се носеха в пространството, намериха дръжки и куки да се хванат и си правеха място, за да спуснат краката си. Разглеждах ги с любопитство, защото осем месеца щяха да бъдат наши спътници. Едно семейство щеше да пътува в нашия цилиндър. Семейството се състоеше от привлекателни мъж и жена с дъщеря си. Външният им вид показваше техния земен произход. Дъщерята, която беше прекалено красива, за да е съвсем естествена, държеше в ръцете си играчка.

Ейкър погледна специалния часовник, поставен на лявата му ръка, даде знак и ние започнахме да броим отзад напред.

На пет корабът потрепери като разлюляна камбана. На четири таванът стана проекция в пълен обем на пространството зад кораба. Всички вдигнахме глави, занемели от учудване. Задвижващите цилиндри вибрираха. Метан-кислородният двигател щеше да ни откъсне от орбитата на Марс. Последва загряване и тестване на съоръженията. После двигателите изреваха с пълна мощност и оставиха след себе си конусовидна оранжева опашка от светлина, която бързо стана прозрачно синя.

Неусетно започнахме да излизаме от състоянието на безтегловност. Почти ни се струваше, че отново сме на Марс. Пътниците, които нямаше къде да седнат, се смееха, стъпили на пода, а някои дори започнаха да танцуват и да пляскат с ръце.

Откъсвахме се от света, който беше родното ми място.

 

Преди да заспя в каютата си, изучавах диаграмите от ръководството за управление на кораба. Обикновено не си правех този труд. Чарлз обаче държеше на тези неща и аз отново се почувствах задължена да мисля за него — нещо, което не намирах за нормално. Оправдавах тези мисли с уплахата и тъгата по родното място.

Дванайсет от пасажерите в нашия цилиндър щяха кротко да заспят, след като корабът излезеше от началната фаза на полета. Останалите двайсет и трима, предимно марсианци, щяхме да бодърстваме през цялото време. В нашата група десет бяхме от женски пол, тринайсет — от мъжки, като шестима от тях бяха добра партия, но подозирах, че със съвременното си земно възпитание дори женените лесно щяха да изпаднат в капана на повърхностна връзка по време на пътуването. Аз не се интересувах от това.

Алън не можа да ме привлече в началото на нашето запознанство, а Битрас все още беше за мен просто едно нищожество, което всява страх; не толкова човешко същество, колкото потенциален причинител на неприятности. Никога не съм била особено общителна, което компенсираше шумните ми роднини от всякакви разновидности, и сега, като някой, който прекарва първа вечер сред обществото, предпочитах да не завързвам близки контакти с другите в залата или каютата за хранене.

Двигателите на принципа на химичните реакции и йонните бутала, които извеждат космическите кораби от планетарна орбита и ускоряват до постоянната скорост, отделят незначителни количества отпадъчни вещества. Пламъците от реакцията при нагряване на газовете от главната двигателна част, обаче, съдържат радиоактивни частици. Навигационният стандарт изисква при запалване на двигателите да се вземат под внимание и други космически транспортни средства, които може да пресекат орбитата на кораба в разстояние до четири дни.

Главната двигателна част на кораба се задействаше на десет милиона километра от Марс.

Слънчевият вятър отнася изгорелите газове, стелещи се на десет милиона километра под и над кораба за около две седмици (пишеше в ръководството). Това позволява чист коридор за преминаване почти през целия слънчев цикъл, но в периодите на минимална соларна активност изгорелите газове се отнасят до четирийсет и пет дни и тогава при изстрелването на газови космически кораби трябва разрешение от Тристранния навигационен контрол.

Като илюстрация към текста във въздуха се разтвориха цветни триизмерни диаграми.

При полет Земя-Марс, когато планетите не са в техните най-благоприятни конфигурации, се изразходват повече газове за издигането и се изисква по-голяма скорост. По-дългите и по-скоростни курсове, за разлика от по-късите и по-бавните, минават през орбитите на Венера и Меркурий, където слънчевата радиация е по-силна. Медицината е напреднала дотам, че пътниците бързо и ефикасно се възстановяват от пораженията на радиацията и дори и при най-близките до Слънцето маршрути не остават последици за здравето.

Какво щеше да се случи, ако се окажех негодна за космически полет? Изпитите преминах успешно, но знаех случаи на пасажери, които не понасят открития космос и трябва да взимат приспивателни, ако не може да им се осигури специално отделение за сън.

Представих си пред мен осем месеца, изпълнени с ужас. Каютата се смали, въздухът ми се видя застоял. В ума ми изплува как Битрас ме докосва с ръка. Аз започвам да го удрям. Той не проявява нужния разум и още преди да стигнем Земята ме уволнява. Нямам друг избор, освен да се върна при следваща възможност и да прекарам още десет или даже дванайсет месеца в космоса… Полудявам и започвам да крещя. Медиците ме натъпкват с успокоителни и попадам в ужасното състояние, описано в „ЛитВид“, когато си хванат в капан между два свята, съзнанието ти се рее свободно от тялото и няма къде да отиде, отлита далеч от разумните светове и трябва да заживее с чудовищата на другата действителност.

Започнах да се кикотя. За чудовищата със сигурност щях да бъда скучна и те нямаше да ме приемат при себе си. Нямаше да има с кого да говоря за каквото и да било и, както се бях провалила в кариерата си, накрая нямаше да ми остава нищо друго, освен да давам съвети на миньорите на астероидите как да програмират проститутките си, за да се държат по-прилично.

Кикотът се превърна в бурен смях. Търкалях се в постелята и заглушавах звука. Смехът беше неприятен и звучеше груб и неискрен, но от него имаше полза. Претърколих се по гръб, а страховете ми започнаха да се разсейват.

 

Ейкър и неговият приятел стюардът, който отговаряше за цилиндъра, срещуположен на нашия, организираха парти по случай Деня на половин степен. Ейкър умееше да организира партита. Никога не изглеждаше отегчен и винаги намираше за какво да разговаря любезно. Той можеше да остане сам, чак когато всички пътници заспяха. Единственото му спасение от другите беше неговата безизразност, заради която никой не се впускаше в дълги разговори с него. Бях убедена, че не е земен андроид, но така или иначе мисълта, че може и да е, никога не ме напусна.

Пасажерите и от двата цилиндъра се събраха в залата, като продължаваха да общуват свободно и наблюдаваха как Марс става с големината на Луната, когато се наблюдава от Земята. За земяните гледката беше вълшебна и някои дори запяха песни за „Благодатния Марс“, въпреки че едва една трета от неговата площ беше населена! Капитанът отвори с гръм стъклена бутилка френско шампанско, една от петте на борда, както той обясни.

Младото момиче ми се представи на закуска на третия ден от пътуването. Казваше се Ориана и родителите й бяха граждани на Съединените щати и Еврокон. Очарова ме лицето й. Очите й бяха асиметрични, с леко извити нагоре ъгълчета, зениците й искряха с червено-кафявия цвят на опал от Аркадия, от смесването на расите тъмната й кожа беше безупречна, а тя самата се чувстваше съвсем комфортно в условията на микрогравитация и в състояние на безтегловност движенията й бяха като на котка.

— Марсианците са толкова интересни — каза ми. — На Земята ще бъдеш голяма атракция. Земяните обожават марсианците.

Знаех си, че Ориана може и да не ми допадне съвсем.

През повечето време на първата седмица Битрас правеше упражнения, работеше в каютата си или очакваше нетърпеливо връзка с Марс. С нас почти не разговаряше. В началото с Алън прекарвахме известно време заедно, правехме упражнения или учехме, но не установихме близък личен контакт и не след дълго вече търсехме компанията на другите.

Добре познавах вътрешността на цилиндъра и въпреки моята резервираност, бях разговаряла почти с всички. Нямах никакъв шанс да завържа романтична връзка, защото всички мъже бяха по-възрастни от мен и изглеждаха безинтересни. Повечето, точно както Битрас, не обичаха да се задържат на едно място и бяха погълнати от неща, за които не можеха да говорят.

Представях си как пътувам на емигрантски кораб, а мъжете на борда са с различни съдби и изведнъж изпитват порив да разкрият тайните от миналото си… Хора опасни, интригуващи и страстни.

 

Върху корпуса беше закрепен четириметров телескоп, който през първите няколко милиона километра стоеше разглобен и скрит, а по-късно го предоставиха за ползване на пътниците. И аз се записах за няколко часа. Свободното време на „Туамоту“ беше прекрасна възможност да наваксам по предметите, към които се бях отнасяла с пренебрежение, а един от тях беше астрономията.

Наблюдателната платформа за нашия цилиндър, малко отделение с място за четирима, се намираше в залата за наблюдения. Надявах се, че ще мога да уча сама, да пробвам навигация по звездното небе, откриване на обекти и някои от по-близките звезди, които имаха слънчеви системи. Исках сама да намеря поне най-ярките примери. Но в залата срещнах Ориана.

Тя директно ме попита дали може да дойде с мен.

— Не съм се записала, а за цяла седмица няма свободни часове — каза просто. — Обичам астрономията. Иска ми се да се преобразя и да отида на звездите…

С ръце показа няколко сантиметра, сякаш според нея разумните същества трябваше да бъдат толкова големи.

— Имаш ли нещо против?

Имах, но марсианското възпитание ме накара да бъда любезна. Казах, че може да дойде с мен и тя тръгна с усмивка.

Ориана беше добре запозната с контролното табло и провали забавлението ми, като откри всички избрани от мен обекти само за няколко минути. Показах й колко съм възхитена.

— Това е нищо — каза тя. — Родителите ми ми дадоха седем различни подобрения. Ако поискам, мога да свиря на почти всички музикални инструменти и то само след няколкодневни упражнения. Е, няма да бъда от най-добрите музиканти разбира се, но мога да мина за талантлив аматьор. Ако законът го разреши, до няколко години може да си инсталирам минимислител.

— Многото ти умения не ти ли създават неприятности?

Ориана се сви на кълбо и се претърколи така, че застана надолу с главата. Пръстът на крака й се закачи на някакъв лост и тя спря да се върти.

— Свикнала съм. Дори и на Земята някои хора смятат, че родителите ми и аз сме прекалили. Аз исках, а те ми изпълняваха желанията. Трябва много да се развъртя, за да си намеря приятели.

— А сега това ли правиш? — попитах.

— И още как. Само че аз никога не се фукам. Това най-бързо проваля добрите отношения. Ти си естествена, нали?

Кимнах.

— Някои от моите приятели биха ти завидели. Винаги трябва да бъдеш естествен. Но това много ще забави темпото ми. Чувствала ли си се някога бавна?

Засмях се. Изглеждаше прекалено ефирна, за да й се сърдиш… за дълго.

— През цялото време — отговорих.

— Тогава защо не си направиш подобрения? Това е възможно дори и на Марс. А ти си от „Мейджъмдар“, нали?

Начинът, по който ми зададе въпроса, говореше, че много добре знае, че съм от „Мейджъмдар“.

— Точното време за промяна. Два месеца. Дойдохме с ускорен полет от вътрешността на Марс. Родителите ми никога не са били там и решиха, че трябва да разгледаме Луната и Марс. Те лесно могат да бъдат подмамени.

— Хареса ли ви?

— Беше чудесно — възкликна Ориана. — Имаше толкова много предизвикателства. Направо прекрасно. Сякаш цялата планета навлиза в непокорните години на пубертета.

Не бях чувала някой да я описва по този начин. Марсианците смятат себе си за древни и закостенели, като навярно бъркат нашата собствена кратка история със съществуването на самата планета.

— Къде бяхте?

— Поканиха ни да отседнем в половин дузина малки и големи градове. Дори посетихме някои от крайните станции — тези, които са построени наскоро от емигрирали земяни. Майка ми и баща ми познават немалко елоянци. Не отидохме до… — тя отново направи замислена пауза, — Ила или Джуда. Там е твоят дом, нали?

— Откъде имаш тази информация? — попитах. Домашният ми адрес не беше вписан в откритата декларация.

— Влязох в обществените справочници — каза Ориана, — и все още не съм изтрила информацията.

— Защо? Тя може да бъде вкарана във всеки компютър.

— Не използвам платки. Вземам всичко направо, без да отделям нещо. Харесва ми да имам поглед върху всичко.

Тя обви ръце около тялото си и продължи:

— Зарината съм от данни. Когато си тръгна, ще ми остане чистата информация и преработените данни.

— О!

— Знания, изчистени до тяхната същина. Да се образоваш означава да съществуваш.

— О! — Този път затворих уста.

— Мисля, че повечето марсианци бяха шокирани от мен. Дори и много на моята възраст. Марсианците не са много съвременни, нали?

— Някои смятат така.

— А ти?

— Предполагам, че съм доста консервативна.

Тя разгърна дългите си ръце и крака, хвана се за дръжките в кабинката и продължи:

— Не харесвам никой на кораба. Имам предвид за партньор. А ти?

— И аз — отговорих.

— Имала ли си много партньори?

— Любовници ли?

— Това е хубава дума, но не винаги е точна, нали? — усмихна се мъдро тя.

— Няколко — отговорих, като се надявах, че ще схване намека и няма да любопитства повече.

— Родителите ми са участвали в програмата за ранни партньори. И аз имам партньори от десетгодишна. Смяташ ли, че е било твърде рано?

Не показах, че съм шокирана. Бях чувала за ранните партньори, но това не се практикуваше на Марс.

— Ние смятаме, че детството не трябва да се отнема на децата — отвърнах.

— Повярвай ми — призна Ориана, — от петгодишна вече не съм дете. Това смущава ли те?

— Нима за пръв си правила секс, когато си била на десет? — попитах я, а разговорът наистина ме смущаваше.

— Не! Никога физически не съм правила секс.

— А симулации ли? — попитах тихо.

— Понякога. Друг път бях партньорка… О, разбирам объркването ти. Искам да кажа, че съм споделяла с други мислите и чувствата си и сме намирали толкова много начини да си доставяме удоволствие. Обичам симулациите на пълния живот. Вече на два пъти съм ги преживявала. Бяха много продължителни. Разбира се, знам всичко за секса. Дори и когато не може физически да се реализира. Като сексът между четириизмерните човешки форми.

Изведнъж тя много се разстрои, а изглеждаше толкова обаятелна, че на момента ми се прииска да се извиня и да измисля нещо, за да я направя щастлива. Господи, помислих си, цяла планета такива като нея!

— Никога не съм споделяла мислите и чувствата си — казах.

— Аз с удоволствие ще споделя с теб — предложението беше толкова подкупващо, че не знаех какво да отговоря. — Ти изглеждаш съвсем естествена и смятам, че ще го правиш по един прекрасен начин. Наблюдавам те откакто започна пътуването. — Тя стисна устни и се дръпна към стената. — Дано само да не съм насилила нещата.

— Не — отговорих.

Ориана протегна ръка, докосна бузата ми и започна да ме гали с горната част на пръстите си. Попита:

— Ще споделиш ли с мен?

Изчервих се и ядосано отговорих:

— Аз не правя симулации.

— Тогава нека просто да си говорим, докато трае пътуването. А когато стигнем Земята, ще ти покажа някои неща, на които ти, като турист от Марс, сигурно няма да обърнеш внимание. Ще те запозная с приятелите си. Всички ще те харесат.

— Добре — отвърнах с надеждата, че ако не успеех да се справя със ситуацията, винаги можех да се оправдая с културните различия и да избягам.

— Земята значи много за мен — каза Ориана, като очарователно лениво притвори очи. — Сега, след като бях на Марс, осъзнавам много ясно това.

 

Наближаваше разделителната точка на десетмилионния километър и газовото задвижване скоро щеше да се задейства. След като се активираха двигателите, в централния корпус нямаше да може да се стои.

След голямото парти, което беше един от най-добрите банкети на кораба, капитанът се сбогува и влезе в противоположния цилиндър. Пасажерите, настанени там, повече нямаше да могат да го напускат и да се виждат с нас. Стиснахме си ръцете и те последваха капитана.

Повечето от пътниците в нашия цилиндър си легнаха в каютите, за да преживеят по-леко промяната. Други, по-издръжливи, включително и аз, останахме в залата. Започна задължителното броене. Мразех да се чувствам като турист, но се присъединих към останалите. Ейкър беше прекалено приятен, за да го лишим от задълженията му.

Отново бяхме в безтегловност, но след няколко часа щяхме да почувстваме пълната земна гравитация. Стигнахме до нула, всички извикахме в един глас и из кораба се разнесе глухо бумтене. Спуснахме крака на пода. Ориана, застанала близо до родителите си, почти изпадна в екстаз. В главата ми се появи образа на Св. Тереза от Бермайни, която била поразена от лъча на просветлението.

Пламъците на газовете се носеха зад нас като огромно и пищно булчинско було. Искрящо сини в средата, напръскани с оранжево от прочистването на йонизиращия двигател, те ни тласкаха неотстъпно напред при пълна гравитация, която беше почти три пъти повече от марсианското ни тегло.

Някои, включително родителите на Ориана, се изкачиха в предната част и проявиха смелост да правят упражнения в гимнастическия салон, като се шегуваха и подхвърляха подигравки към нас, които едва помръдвахме. Избрах не толкова драстична мярка и около час се разхождах нагоре-надолу из цилиндъра. Временните биохимични медикаменти правеха пълната гравитация поносима, но не и приятна. При подготовката за полета бях прочела, че може да мине една седмица на Земята, преди някой, вземал временните медикаменти, да свикне с потискащата тежест. Ориана дойде с мен. Тя също беше взела медикаменти и се стараеше да възвърне земната си сила.

Докато се изкачвахме в цилиндъра от залата за наблюдения към пътеката на контролния отсек, Ориана ми разказваше за земната мода в облеклото.

— От две години не следя тенденциите, но ми е приятно да си мисля, че съм в крак с модата и не изоставам от това, което става.

— Какво носят там? — попитах.

— Пищни официални дрехи в зелено, с дантели. Маските не са модерни вече. Тях ги носят само скитниците — проекции на маски с личните им емблеми. Всички други обаче са против такива проекции. А аз ги харесвам. Позволяват ти да се разхождаш едва ли не гол, без да показваш нищо.

— Мога да подменя гардероба си. Взела съм достатъчно плат.

Ориана направи гримаса и каза:

— Тази година ще се носят готови еднотипни облекла. Най-модерни ще са старите материи. Особено по-износените. Ще поровим в магазините за рециклиране. Поизтърканите дрехи са много шик.

— Аз трябва ли да се съобразявам с всичко това?

— Не, разбира се. Аз самата на всеки месец си меня мнението — ту съм роб на модата, ту сама си измислям стил.

— Земяните очакват червените зайци да бъдат ретро, нали?

Ориана приятелски се усмихна и каза съчувствено:

— С този език смятай, че вече си го постигнала. Просто се вслушвай в съветите ми и ще успееш да се справиш с мнението на другите.

Стояхме останали без дъх в коридора до мястото за свръзка в предната част на кораба, за да си починем за няколко минути.

— Поправяй ме, когато има нужда — казах на пресекулки.

— На Марс вие все още говорите странно. Звучите като хора от средата на двайсет и първи век. За земяните сте като Чосър. Ако не си мултилингвистична, което е по-добрият вариант, в случай че не си се сдобила с някое подобрение, най-добре е да говориш направо като в ранния двайсет и първи век. Всички го разбират, освен ако не говориш френски, немски или датски. За тях стандартно е всичко, което е не по-старо от двайсет години. Китайците използват около осем различни вида европиджин. Руснаците…

— Ще се огранича само с английския.

— Това е най-доброто за теб — кимна тя.

 

Газовите двигатели бяха изключени и отново изпаднахме в безтегловност. Беше време цилиндрите да се отделят от основния корпус и да започне ротацията. „Туамоту“ внимателно завъртя дългите прихващачи между корпуса и външните цилиндри. Прихващачите бяха закрепени към ротора на корпуса, а цилиндрите използваха собствените си малки метанови ускорители, за да започнат въртенето.

След пълното им разгръщане цилиндрите застанаха перпендикулярно на корпуса. Като свърши корабната акселерация, за да преминем от едно ниво на друго, трябваше да се катерим надолу-нагоре или да ползваме асансьора. В залата за наблюдение и на „най-долните“ нива центробежната сила създаваше гравитация около една четвърт от нормалната.

Когато цилиндрите се завъртяха до крайно положение, тези, които щяха да проспят останалата част от пътуването, се оттеглиха в каютите си. В тяхна чест беше дадено малко парти. В нашия цилиндър бяхме останали само двайсет и трима активни пасажери, а ни оставаха още цели седем месеца в космоса.