Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Remember Me, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 167 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
bambo (2009)
Допълнителна корекция
sonnni (2012)

Издание:

Софи Кинсела. Пожелай ми слънчогледи

ИК „Кръгозор“, 2008

Редактор: Светла Евстатиева

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция sonnni

Осма глава

„Почистване на зъбите с конец — стр. 19

Храна — вж. Всекидневно меню, кухня, хранене в заведения стр. 20

Любовна игра — стр. 21“

Не мога да повярвам. Включил е дори любовната игра.

Откакто се събудих, не съм спряла да прелиствам наръчника и не мога да се откъсна от него. Имам чувството, че надничам тайно в собствения си живот. А също и в живота на Ерик. Знам всичко — откъде си купува копчетата за ръкавели, мнението му за правителството, как ходи на преглед за бучки на тестисите всеки месец. (Което е малко прекалено. Трябва ли да говори за интимните си части?)

Време е за закуска и двамата седим в кухнята. Ерик чете „Файненшъл Таймс“, а аз отгръщам на индекса, за да проверя с какво обикновено закусвам. Само че „Любовна игра“ ми се струва много по-интересна от „Храна“. Тайничко отварям на 21-ва страница.

Господи, той наистина е посветил цял един параграф на любовната игра! При това го е включил под заглавие „Всекидневни дейности“.

„… бавни равномерни движения… обикновено по посока на часовниковата стрелка… нежно стимулиране на вътрешните бедра…“

Задавям се с кафето и Ерик вдига поглед.

— Добре ли си, мила? — Усмихва ми се. — Помага ли ти наръчникът? Откри ли нещо интересно?

— Да. — Бързо отгръщам на друга страница и се чувствам като дете, което проверява мръсни думи в речника. — Просто проверявах какво ям за закуска.

— Джана ти е оставила бъркани яйца с бекон във фурната — обяснява Ерик. — Обикновено пиеш зелен прясно изцеден сок. — Той сочи кана на плота, пълна с нещо, което прилича на блатна тиня. — Това е витаминозна напитка, която потиска апетита.

Едва се сдържам да не потръпна, толкова ме е гнус.

— Днес ще я пропусна. — Вадя яйцата и бекона от фурната и едва успявам да потисна желанието си да изям поне три препечени филийки с тях.

— Малко по-късно ще ти докарат новата кола. — Ерик отпива глътка кафе. — Вместо смачканата. Въпреки че едва ли имаш голямо желание отново да седнеш зад волана.

— Не се бях замисляла — отвръщам безпомощно.

— Ще видим. И без това нямаш право да шофираш, преди да положиш изпит отново. — Той избърсва уста с ленена салфетка и се изправя. — И още нещо, Лекси. Ако нямаш нищо против, бих искал другата седмица да организирам малко парти. Ще поканя само стари приятели.

— Парти ли? — повтарям притеснено. Никога не съм била от жените, които си падат по организиране на партита. Освен ако не броите парти със спагети, които гостите похапват, докато гледаме сериала „Уил и Грейс“.

— Няма защо да се притесняваш. — Той отпуска нежно ръка на рамото ми. — Джана ще се справи с готвенето. Ти само се нагласи. Ако не ти се занимава, просто кажи…

— Няма проблем! — бързам да отговоря. — Омръзна ми всички да се държат с мен като с инвалид. Чувствам се чудесно!

— Много добре. Това ме кара да повдигна друг въпрос. Работата. — Ерик облича сакото си. — Очевидно все още е рано да се върнеш на пълен работен ден, но Саймън питаше дали не искаш да наминеш към офиса. Говоря за Саймън Джонсън — уточнява той. — Помниш ли го?

— Саймън Джонсън ли? Директорът?

— Аха — кима Ерик. — Обади се снощи. Побъбрихме си. Приятен човек.

— Мислех, че дори не е чувал за мен! — отвръщам слисана.

— Лекси, ти си важен член на управителния съвет — обяснява търпеливо Ерик. — Разбира се, че е чувал за теб.

— А, да. Така беше.

Дъвча бекон и се опитвам да не издавам колко съм объркана, въпреки че ми се иска да извикам от радост. Новият ми живот става все по-хубав. Аз съм важен член на управителния съвет! Саймън Джонсън знае коя съм!

— Разбрахме се, че ще ти бъде от полза да отскочиш до офиса — продължава съпругът ми. — Това може да върне някои спомени и да даде тласък на отдела ти.

— Чудесна идея — съгласявам се ентусиазирано. — Ще опозная новата си работа, ще се видя с момичетата, ще обядваме заедно…

— В момента имаш заместник — обяснява Ерик, след като е погледнал в бележника на кухненския плот, където е записвал подробности. — Байрън Фостър. Щом се върнеш, той се заема със старата си работа.

— Байрън ми е заместник? — чудя се аз. — Че Байрън ми беше шеф.

Всичко е обърнато нагоре с краката. Просто невероятно. Нямам търпение да отида в офиса и да разбера какво става.

Ерик пише нещо в „Блекбърито“, после го оставя и грабва куфарчето.

— Приятен ден, мила!

— И на теб, мили! — Изправям се и той се обръща към мен и между нас припламва нещо. Застанал е на сантиметри от мен. Усещам аромата на афтършейва му и забелязвам малка драскотина, останала от бръсненето.

— Все още не съм прочела цялото ръководство — извинявам се аз. — Обикновено… целувам ли те, преди да тръгнеш на работа?

— Обикновено да. — Той също е притеснен. — Само че не го прави, ако…

— Напротив! Искам да го направя… би трябвало да правим всичко, което обикновено правим. — Започвам да се изчервявам след тези думи. — Обикновено по бузата ли те целувам, или… или по устните?

— Устните. — Той прочиства гърлото си. — Така е обикновено.

— Добре — кимам аз. — И така… — Протягам ръка към кръста му и се опитвам да го направя както обикновено. — Така ли? Кажи ми, ако е различно от обикновено…

— Може би само едната ръка — заявява той след кратко колебание. — Обикновено я поставяш по-високо.

— Добре! — Премествам длан на рамото му и отпускам другата ръка. Имам чувството, че съм на урок по танци. След това запазвам равновесие и вдигам лице към него.

Колкото и да е странно, забелязвам, че Ерик има странно малко възелче на върха на езика. Нищо. Няма да го гледам. Съсредоточи се над целувката. Той се навежда напред и устните му докосват леко моите, а аз не чувствам нищо.

Надявах се първата ни целувка да предизвика някакви спомени за усещания, може би нещо от Париж, сватбата ни, първата ни целувка… Само че той се отдръпва, а аз не съм усетила нищо. Забелязвам колко е обнадежден и започвам да се питам какво да кажа, за да замажа положението.

— Беше чудесно. Много…

Млъквам, защото не мога да измисля нито една дума, която да е подходяща за случая.

— Не си ли припомни нищо? — Ерик оглежда лицето ми.

— Ами… не — отвръщам гузно, — но това не означава, че… наистина… дори съм възбудена! — Последната дума ми се изплъзва, преди да успея да се спра.

Това пък защо го казах? Изобщо не съм възбудена.

— Наистина ли? — Ерик грейва и оставя куфарчето.

А, не! Не става, просто не става. В никакъв случай!

Не мога да правя секс с Ерик. Още е рано. Първо, аз изобщо не го познавам. Второ, не съм прочела какво става след нежното стимулиране на бедрата.

— Но не чак толкова възбудена — поправям се аз. — Достатъчно, за да… да разбера… че очевидно ни е било… страхотно в спалнята… нали разбираш…

Престани да дрънкаш, Лекси.

— Както и да е — усмихвам се ведро. — Пожелавам ти приятен ден.

— И на теб. — Ерик докосва нежно бузата ми, след това тръгва. Чувам го, че затваря вратата и се отпускам на един стол. За малко да направя гаф. Посягам към наръчника и бързо отварям на любовна игра.

Там е и фелацио, забелязвам аз. Има и честота на сексуалните контакти.

Тази работа може да ми отнеме известно време.

 

 

Два часа по-късно съм изпила три чаши кафе, но затварям прочетения наръчник, а главата ми ще се пръсне от новонаучената информация. Прочетох книгата от кора до кора и смея да кажа, че картинката ми е ясна.

Вече знам, че двамата с Ерик често прекарваме уикендите в „Луксозни бутикови хотели“. Разбрах, че обичам да гледам документални филми и сериала „Западното крило“. Двамата него имаме различно мнение за „Планината Броукбек“, някакъв филм за гей каубои. (Представяте ли си? Гей каубои?)

Научих, че двамата с Ерик обичаме вина от района на Бордо. Научих, че съм обладана от работата си и тя не ми излиза от главата по двайсет и четири часа в денонощието, седем дни в седмицата. Научих, че не търпя глупаците, не понасям хората, които си пилеят времето и съм от онези, които ценят красивото в живота.

Това е нещо ново.

Ставам и се приближавам до прозореца. Опитвам се да преглътна всичко научено. Колкото повече научавам за двайсет и осем годишната Лекси, толкова повече имам чувството, че тялото ми е било обитавано от напълно непозната. Тя не изглежда различна, просто е различна. Тя е шеф. Тя се облича в бежови маркови дрехи и носи бельо „Ла Перла“. Разбира от вина. Никога не яде хляб.

Тя е зряла жена. Точно така. Поглеждам се в огледалото и двайсет и осем годишното лице ме наблюдава оттам.

Как, по дяволите, да се отърва от мен, за да стана… нея?

Нещо ме подтиква да стана и да отида в стаята за дрехи. Все ще открия нещо там. Сядам пред елегантната тоалетка и оглеждам внимателно.

Погледнете всичко това. Старата ми тоалетка беше в розово и отгоре цареше пълен хаос — шалове и колиета бяха закачени на огледалото, навсякъде се търкаляха гримове. Тук е безупречно подредено. Сребърни бурканчета са подредени едно до друго, в някаква купа са оставени чифт обеци и огледало в стил ар деко.

Отварям първото шкафче и попадам на грижливо сгънати шалове, върху които е поставено дивиди, озаглавено „Амбиция“ — еп. 1. Грабвам го и го поглеждам недоумяващо, ала след малко се сещам, че това е риалитито, за което спомена Ейми. Значи са ме давали по телевизията.

Господи, трябва да го гледам. Първо, нямам търпение да разбера как съм изглеждала. Второ, това е нова част от загадката. По време на това риалити сме се запознали с Ерик. Това е бил големият ми пробив в работата. Сигурно навремето не съм имала представа каква важна роля е щяло да изиграе в живота ми.

Бързо отивам в хола и след доста усилия успявам да открия зад един панел дивидито. На огромните екрани из апартамента се появяват надписите. Пренавивам напред, докато не попадна на собственото си лице и тогава пускам.

Готова съм да се срамувам и да се скрия зад канапето, но се оказва, че изглеждам… съвсем не е зле! Зъбите ми вече са били оправени, незнайно как, макар че устата ми изглежда доста по-тънка, отколкото в момента. (Със сигурност знам, че имам колагенови импланти.) Кестенявата ми коса е изправена и вързана на опашка. Облечена съм в черен костюм, съчетан с аквамаринова риза и изглеждам като истинска бизнес дама.

— Трябва да успея — обяснявам аз на водещия. — Трябва да спечеля.

Леле! Изглеждам толкова сериозна. Просто не мога да повярвам. Защо ми се е приискало да спечеля някакво риалити?

— Добро утро, Лекси! — стряска ме непознат глас. Спирам дивидито и се обръщам към жена на петдесет и няколко. Тя е с прибрана прошарена коса, рокля на цветя и държи пластмасова кофа, пълна с почистващи препарати. От джоба й се подава айпод, а от слушалките са носи оперна музика.

— Станала си вече! — заявява тя с пронизителен глас. — Как си? По-добре ли е днес? — Долавям доста простоват акцент, примесен с италиански.

— Ти ли си Джана? — питам предпазливо.

— Мили боже! — Тя се прекръства и целува пръсти. — Ерик ме предупреди. Нещо не си наред с главата, а? Горкото момиче!

— Добре съм — бързам да я уверя. — Просто съм си загубила паметта. Затова трябва да науча всичко отначало.

— Ами аз съм Джана. — Тя се удря с юмрук по гърдите.

— А, добре. Благодаря… — Отмествам се, а Джана се промушва покрай мен и започва да бърше стъклената маса за кафе и си припява заедно с айпода.

— Гледаш предаването си, а? — обажда се тя, когато поглежда към екрана.

— А, да… Просто за да си припомня. — Бързо пускам дивидито. Джана вече е започнала да бърше снимките, поставени в рамки.

Стискам ръце. Как е възможно да си седя и да наблюдавам как една чужда жена ми чисти къщата? Дали не трябва да й предложа да помогна?

— Какво искаш да ви сготвя за довечера? — пита тя и започва да оправя възглавниците на канапето.

— Ами… — поглеждам я ужасена. — Нищо. Не е нужно да готвиш.

Знам, че с Ерик сме богати. Само че не мога да накарам друг да ми приготви вечерята. Това е светотатство.

— Нищо ли? — Тя ме зяпва. — Ще излизате ли?

— Не! Просто си мислех… може аз да сготвя довечера.

— Ясно — отвръща тя. — Както искаш. — Съвсем спокойно продължава да потупва възглавничките. — Хареса ли ти супата? — пита, без да ме поглежда.

— Беше фантастична — отвръщам бързо. — Благодаря. Невероятна… ароматна…

— Добре — отвръща Джана и аз долавям напрежение. — Старая се.

Господи! Тя май се обиди.

— Кажи ми какво искаш да купя, щом ще готвиш — продължава Джана и връща възглавницата на мястото й. — Нещо ново ли ще бъде, или си решила да пробваш нещо различно…

По дяволите! Наистина се е обидила.

— Ами… ъъъ… — Не мога да продумам от притеснение. — Май е най-добре ти да приготвиш нещо леко. Не се преуморявай. И сандвич става.

— Сандвич ли? — Тя вдига глава в недоумение. — Нали говорим за вечеря?

— Ами… каквото искаш! Сготви каквото ти е приятно!

Щом изричам думите, ми става ясно колко глупаво звучи. Отдръпвам се и се протягам към списание за недвижими имоти, оставено на масата, отворено на статия за фонтани.

Как ще свикна с всичко това? Как, за бога, да се превърна в жена, която разчита на икономка?

— Аууу! Канапето е скъсано! — Гласът на Джана се извисява типично по италиански. Тя дръпва слушалките на айпода от ушите си и поглежда ужасена дамаската. — Виж! Скъсана е! Вчера сутринта всичко беше наред. — Тя ме поглежда възмутено. — Казвам ти, да знаеш, че го оставих в добро състояние, нямаше нито скъсано, нито лекета…

Кръвта нахлува в главата ми.

— Аз… аз съм виновна — заеквам. — Аз го направих.

— Ти?

— Стана случайно — мънкам аз. — Не исках. Счупих стъкления леопард и… — Едва успявам да си поема дъх. — Ще поръчам нова дамаска, обещавам. Моля те, само не казвай на Ерик. Той не знае.

— Не знае ли? — Джана ми се струва доста озадачена.

— Хвърлих отгоре една възглавница. — Преглъщам с усилие. — За да скрия скъсаното.

Джана ме е зяпнала, а аз не смея дори да дишам. След малко строгото й лице се преобразява и тя избухва в смях. Оставя възглавницата и ме погалва по ръката.

— Ще го зашия. С малки, почти невидими бодове. Той изобщо няма да разбере.

— Наистина ли? — Обзема ме облекчение. — Слава богу. Та това е направо чудесно. Много ще ти бъда благодарна.

Джана ме поглежда объркана, скръстила ръце на едрите си гърди.

— Сигурна ли си, че ти няма нищо на главата? — пита най-сетне тя. — Да не би да са ти присадили нова самоличност?

— Какво? — избухвам в смях. — Не… — На вратата се звънва. — Аз ще отворя. — Бързам към вратата и вдигам домофона. — Ало?

— Ало — чувам гърлен глас. — Доставка на автомобил за Гардинър.

 

 

Новата ми кола е паркирана пред сградата, на място, което според портиера е лично мое и запазено. Доставили са ми сребърен мерцедес, поне така пише на емблемата отпред. Освен това е кабриолет. Не мога да кажа нищо повече, освен че отдалеч личи, че струва цяло състояние.

— Подпишете тук… и тук… — Доставчикът ми подава папка.

— Добре. — Разписвам се.

— Ето ви ключовете… документ за платен данък… останалите документи… честито, миличка. — Мъжът си дръпва химикалката и си тръгва, а аз оставам сама с колата, куп документи и лъскавите ключове. Държа ги с два пръста и усещам вълнение.

Никога не съм била почитателка на автомобилите.

Но пък никога не съм имала чисто нов лъскав мерцедес. А този чисто нов лъскав мерцедес е лично мой.

Дали да не го огледам отвътре? С инстинктивен жест натискам малко копче и отскачам, когато колата изпищява и фаровете започват да присветват.

Очевидно съм правила това и преди. Отварям вратата, настанявам се зад волана и си поемам дълбоко дъх.

Леле, на това му се казва кола! Направо разбива допотопното рено на Скапаняка Дейв. Усещам най-възхитителната миризма на нова кожа. Седалките са удобни и широки. Обхващат съвсем естествено тялото ти. Пасват ми идеално. Няма да мръдна оттук.

Оставам неподвижна няколко минути и наблюдавам как вратата на гаража се вдига, когато някакво беемве излиза.

Работата е там, че… Но аз мога да шофирам. Сигурно съм взела книжка, нищо че не помня кога и как.

А този автомобил е страхотен. Срамота е да не го пробвам.

За опит пъхвам ключа отстрани на волана и той пасва! Завъртам го, както съм виждала, че правят, и моторът гъргори в знак на протест. По дяволите! Какво направих? Отново завъртам ключа, този път по-внимателно и на таблото светват разни лампички.

Ами сега? Оглеждам се за вдъхновение, но нищо не се получава. Нямам никаква представа как работи това чудо. Не си спомням някога да съм карала кола.

Работата е там, че… Каквото и да си мисля, аз съм шофирала, което означава, че умението е заключено някъде в паметта ми. Трябва да престана да мисля и да оставя тялото ми да действа. Най-добре да се разсея с нещо, за да потегля автоматично.

Стисвам решително волана. Така. Мисли си за други неща. Тра-ла-ла. Нека споменът се върне по напълно естествен път. Дали да не изпея песен. Миналия път се получи.

— Земя на надежда… — започвам аз.

Господи! Получава се. Ръцете и краката ми се движат в синхрон. Дори не смея да ги погледна, не смея да се замисля какво върша. Знам само, че запалих и натиснах един от педалите и се чу някакво ръмжене и… готово! Запалих колата.

Моторът бумти, готов да полети напред. Добре. Запази спокойствие. Поемам си дълбоко дъх, но усещам как ме сграбчва паника. Седнала съм зад волана на мерцедес, моторът му работи, а аз нямам никаква представа какво става. Така. Стегни се, Лекси.

Ръчна. Това е. След това скоростите. Внимателно освобождавам ръчната, включвам на скорост и колата потегля.

Натискам един от педалите, за да спра, но колата издава застрашителен стържещ звук. По дяволите! Това не беше добре. Отпускам крак и колата продължава да пълзи напред. Не съм сигурна, че искам да я карам. Опитвам се да запазя спокойствие и натискам отново с крак. Този път обаче тя не само че не спира, ами продължава по-бързо напред. Натискам отново и тя полита напред като състезателен автомобил.

— По дяволите! — възкликвам, обзета от страх. — Добре, просто… спри. На място! — Дърпам волана, но това по никакъв начин не се отразява на скоростта. Нямам представа как да управлявам това чудо. Бавно се насочвам към скъпите спортни коли, паркирани отсреща, а нямам понятие как да спра. Напълно отчаяна, натискам и с двата крака и отново чувам стържещия звук.

Господи, боже господи… Лицето ми гори, дланите ми са потни. Изобщо не трябваше да се качвам в тази кола. Ако я ударя, Ерик ще се разведе с мен на секундата.

— Спри! — изкрещявам аз.

Неочаквано забелязвам тъмнокос мъж в дънки пред вратата. Той ме забелязва как се насочвам към спортните коли и изражението му се променя.

— Спри! — крещи той.

— Не мога! — изкрещявам в отговор.

— Извий волана! — Той ми показва с ръце какво да направя.

Воланът! Разбира се. Колко съм тъпа! Извивам го надясно и за малко да изтръгна ръцете си, но успявам да завия. Само че сега се насочвам към тухлената стена.

— Спирачки! — Мъжът тича успоредно с мен. — Спирачки, Лекси!

— Не знам…

— За бога, спирачки! — изревава той.

Ръчната, сещам се аз. Бързо! Дръпвам я с две ръце, колата се разтриса и спира. Моторът продължава да работи, но поне колата е на място. Добре че не ударих нищо.

Дишам бързо и хрипливо; ръцете ми са се вкопчили в ръчната. Никога повече няма да се кача зад волана на кола. Никога!

— Добре ли си? — Мъжът е застанал до прозореца. След малко успявам да отлепя ръце от ръчната. Натискам всички копчета на вратата, докато един от прозорците започва да се спуска. — Какво стана?

— Паникьосах се. Всъщност аз не мога да карам кола. Мислех, че ще си спомня как става, но се паникьосах… — Неочаквано по бузата ми се стича сълза. — Много се извинявам — хлипам аз. — Малко съм уплашена. Имам амнезия и…

Вдигам поглед и забелязвам, че мъжът ме наблюдава така, сякаш говоря на чужд език. Чак сега забелязвам колко интересно е лицето му. Високи скули, тъмносиви очи и извити намръщени вежди под тъмна рошава коса. Облечен е в обикновена тениска и дънки, изглежда малко по-възрастен от мен, може би е някъде в началото на трийсетте.

Освен това е напълно шашнат. Нищо чудно, след като влиза в паркинг и заварва някакво момиче в кола, което твърди, че имало амнезия.

Може би просто не ми вярва, казвам си аз. Сигурно е решил, че съм се качила пияна и си измислям извинения.

— Преди няколко дни катастрофирах — обяснявам бързо. — Честна дума. Ударих си главата. Виж — посочвам раните по лицето си.

— Знам, че си катастрофирала — отвръща най-сетне той. Гласът му е много характерен, сух и напрегнат. Сякаш всяка дума, която казва, е важна. — Чух.

— Чакай малко! — Цъкам с език, защото чак сега се сещам нещо. — Ти ме извика по име. Познаваме ли се?

Дори не успява да скрие, че е шокиран. Очите му се впиват в мен така, сякаш не ми вярва, сякаш търси нещо.

— Не ме ли помниш? — пита най-сетне.

— Ами, не — свивам гузно рамене. — Много се извинявам, не искам да съм груба, но не помня нищо и никого от последните три години. Приятелите си… съпруга си — не помня никого. Дори той е напълно непознат за мен! Собственият ми съпруг! Можеш ли да повярваш?

Усмихвам се, но той не се усмихва, не ми казва нищо. Изражението му започва да ме притеснява.

— Искаш ли да паркирам вместо теб? — пита рязко той.

— Да, ако обичаш. — Поглеждам лявата си ръка и забелязвам, че все още стискам ръчната. — Мога ли да я пусна? Да не тръгне отново?

По лицето му трепва усмивка.

— Няма. Не се притеснявай. Пусни я.

Предпазливо отпускам ръка и усещам, че е вдървена.

— Много благодаря. — Слизам от колата. — Това е новата ми кола. Ако я ударя, дори не ми се мисли… — Мръщя се. — Съпругът ми я е купил, за да замести старата. Ти познаваш ли го? Казва се Ерик Гардинър.

— Да — отвръща след кратко мълчание той. — Познавам го.

Качва се в колата, затваря вратата и ми дава знак да се отдръпна. В следващия момент като опитен шофьор дава заден и връща автомобила на мястото му.

— Благодаря — въздъхвам, когато той слиза. — Много ти благодаря.

Чакам го да каже „Няма защо“ или „Пак заповядай“, но той е потънал в свои си мисли.

— Какво казаха за амнезията ти? — пита неочаквано и вдига поглед към мен. — Завинаги ли са изчезнали спомените ти?

— Може да се върнат по всяко време — обяснявам аз. — Може никога да не се върнат. Никой не знае. Просто се опитвам да опозная живота си отново. Ерик много ми помага, учи ме за нещата от брака ни и всичко останало. Наистина е съвършеният съпруг! — Усмихвам се отново и се опитвам да разведря настроението. — А ти… откъде се познаваме?

Тъмнокосият не отговаря. Напъхал е ръце в джобовете и гледа към небето. Просто не разбирам какъв му е проблем.

Най-сетне навежда глава и ме поглежда отново, намръщен, сякаш от болка. Може пък нещо да го боли. Може да има главоболие.

— Трябва да вървя — заявява той.

— Ами, добре. Много ти благодаря. — Усмихвам се любезно. — Беше ми приятно да се запознаем. Разбирам, че сме се познавали в предишния ми живот… Нали ме разбираш! — Подавам му ръка, но той ме гледа така, сякаш не разбира какво правя.

— Чао, Лекси.

След тези думи ми обръща гръб.

— Чао — провиквам се след него. Странен тип. Така и не ми каза името си.